Алисън Ноел
Нощна звезда (9)

Осма глава

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — питам аз Деймън.

Готова съм да го взема със себе си, ако иска, но се надявам да се справя с това сама. Отношенията между него и Джуд винаги са били особени и обтегнати. Аз, естествено, съм наясно с причината за това, но все пак се старая да не създавам допълнително напрежение.

Той кима утвърдително. Погледът му не оставя съмнение, че наистина всичко е наред. Има ми пълно доверие. Както и аз на него.

— Искаш ли да те изчакам? Или пък да се върна по-късно?

Готов е да направи каквото му кажа.

Аз обаче само поклащам глава и леко посочвам с брадичка магазина:

— Нямам представа колко време ще ми отнеме. Не съм сигурна дори какво да очаквам. — Сбърчвам чело и свивам рамене. — Знам само, че повече не мога да го отбягвам. Хевън наистина възнамерява да го нападне и няма да се откаже. Думите й бяха пределно ясни.

Преглъщам с усилие и отклонявам поглед. Все още се чувствам разтърсена от случката в тоалетната. Все още потръпвам от спомена за помитащата й сила, за способността й да ме изненада и контролира. Определено не бях подготвена за това. Сега обаче ми е достатъчно да погледна към Деймън, за да се уверя, че постъпвам правилно, като омаловажавам инцидента. И без това е притеснен, не е нужно да го стряскам още повече.

— Аз само… — млъквам за миг в търсене на подходящите думи.

Зная колко неприятно му става само от мисълта, че ще бъда насаме с Джуд, затова трябва да му обясня, да не оставя у него ни най-малко съмнение, че става въпрос само за работа. И че съм напълно способна да се владея в присъствието на бившия си шеф.

— Само искам да го убедя да приеме заплахата сериозно. Ще го науча на някои защитни техники и ще му помогна да ги упражни… макар в действителност да не смятам, че някоя от тях ще му е от полза. Едва ли ще успее да се предпази наистина, освен ако не си наеме безсмъртен телохранител. Както и да е… Нямам представа дали ще се съгласи да опита, или дори да ме изслуша. Може да приеме съвета и помощта, които му предлагам, или да ме изхвърли на мига с предупреждението да не му се мяркам повече пред очите. Вече нищо не може да ме изненада.

Деймън кимва леко. В тона му няма ревност, а разбиране:

— О, съмнявам се, че ще те изхвърли…

Не довършва изречението си, а само ме поглежда. Започвам нервно да си играя с краищата на роклята си.

— Както и да е — прочиствам гърло, решена да сменя темата, — друго имах предвид. Винаги мога да проявя кола и да се прибера вкъщи. Стига, разбира се, да я зарежа, преди да стигна нашата улица — нямам никакво желание да давам на Сабина нов повод да откача.

Въздишам при мисълта да се наложи да обяснявам способността си да проявявам големи, лъскави и скъпи неодушевени предмети, а после да ги карам да изчезват. След това отново насочвам вниманието си към Деймън:

— Обаче… — вдигам поглед, той ме поглежда в очите, — независимо че оценявам подкрепата ти и че искам да сме заедно, няма смисъл да ме караш на училище и да ме прибираш. Нищо няма да ми се случи. Мога да се справя. Така че… — млъквам за миг, колкото да си поема въздух. Надявам се, че звуча по-убедително, отколкото ми се струва. — Така че, моля те, недей да се притесняваш за мен, става ли?

Той започва да гали с палци кожения волан, сякаш иска да си даде време да се успокои. После отсича:

— Бих изпълнил всяко друго твое желание, но не и това!

Обръща се към мен и впива поглед в очите ми. По цялото ми тяло се разливат познатите парещи тръпки, бузите ми пламват, а сърцето ми започва да препуска лудо.

— Ще престана да ти бъда шофьор, ако това искаш, но не мога да спра да се притеснявам. Страхувам се, че ще трябва да се примириш с това.

Привежда се към мен и обгръща лицето ми с ръце. Допирът му е нежен и успокояващ, гласът му изведнъж става дълбок, дрезгав и много топъл:

— Ами довечера? Какво ще кажеш да посетим нашето местенце в Съмърленд?

Притискам устните си към неговите — нежно, ефирно, само за миг, а после се отдръпвам с думите:

— Иска ми се, наистина, но мисля, че ще е по-добре да си почина тази вечер. Да си остана вкъщи, да се престоря, че вечерям и че си пиша домашните. Да се престоря, че съм напълно нормална във всяко едно отношение, така че Сабина да спре да се занимава с мен и да заживее собствения си живот. Така и аз ще мога да направя същото.

Той се колебае няколко секунди. Все още е убеден, че може да ми помогне, независимо от онова, което казах.

— А не искаш ли да намина и да се престоря на твой напълно нормален приятел? — пита с въпросително извита вежда. — Сигурен съм, че ще се справя. Вече съм играл тази роля. Всъщност имам стотици години опит.

Усмихвам се и се навеждам, за да го целуна отново — този път по-дълго и чувствено. Удължавам целувката, колкото мога, после се отдръпвам с въздишка и казвам задъхано:

— Вярвай ми, нищо не би ми допаднало повече от това. Сабина обаче надали ще е на същото мнение. Мисля, че засега ще е най-добре да не се появяваш. Поне докато нещата се успокоят или пък се разрешат от само себе си. Не зная защо, но тя смята, че ти си основната причина за падението ми.

— Може би защото си е точно така. — Той проследява с пръст очертанията на скулите ми, без да откъсва очи от моите. — Може би е напипала нещо, без дори да го осъзнава. Евър, ако се абстрахираш от всички незначителни подробности, това е истината. Аз съм причината за промяната у теб.

Въздишам дълбоко за пореден път и отклонявам поглед. Неведнъж сме обсъждали въпроса, но аз все още не мога да възприема неговата гледна точка.

— Ти… или пък това, че бях на косъм от смъртта… Кой би могъл да каже със сигурност? Освен това няма значение. Случилото се е факт, то няма да се промени.

Той се намръщва. Очевидно не е съгласен с мен, но е склонен да сменим темата.

— Добре — казва замислено, сякаш говори на себе си, — може би в такъв случай ще се отбия у Ава. Днес близначките започнаха училище. Искам да разбера как е минал първият им ден.

Сепвам се и се опитвам да си представя как ли ще се справят Роми и Райни със съвременното американско училище. Всичко, което знаят за него, дължат на призрака на моята по-малка сестра Райли и на предаванията по MTV. Тези източници трудно могат да се нарекат благонадеждни.

— О, надявам се да не е бил така бурен като нашия!

Измъквам се с усмивка от колата, затварям вратата и се надвесвам през отворения прозорец.

— Поздрави ги от мен. Дори и Райни. Всъщност не — поздрави най-вече Райни. — Разсмивам се, защото знам, че тя изобщо не ме понася, макар да се надявам някой ден да оправим нещата. Което едва ли ще е скоро.

Наблюдавам с усмивка как той се отдалечава, усмивка, която продължава да трепти на устните ми дълго след като колата му изчезва. Обхваща ме някакво топло чувство, като от приятелска прегръдка. След това се обръщам и влизам в магазина.

С изненада откривам, че вътре е тъмно и не се вижда жива душа. Спирам за кратко и присвивам очи, за да мога да свикна с мрака. Насочвам се към задната стаичка. На прага застивам, поразена от гледката, която се разкрива пред мен.

Той се е проснал на бюрото, а главата му е килната на една страна. Успявам единствено да си помисля: „Майчице, закъснях!“

Хевън заяви, че ще ме остави на мира засега… но не е обещавала нищо подобно за Джуд. Може би наистина е успяла да се добере до него преди мен и…

В следващия миг обаче съзирам аурата му и ме залива вълна на облекчение и благодарност. Отпускам се и си поемам въздух.

Само живите създания имат аура. Мъртвите и безсмъртните — не.

После обаче забелязвам цвета й. Грозна сиво-кафява мъгла, която се носи около него на мръсни тъмни парцали. Въздишам наум.

По дяволите, пак се започва! Какво става?!

В цветовата гама на аурите неговата е някъде на дъното. Изразява най-неприятните емоции. По-зле е единствено черното — цветът на приближаващата смърт.

— Джуд? — прошепвам едва доловимо. — Джуд, добре ли си?

Той повдига глава внезапно, сепнат от появата ми. Изправя се толкова рязко, че разлива кафето си. По дървената повърхност плъзва кафеникава струйка. Точно преди да стигне до ръба и да потече към пода, той я забърсва с разръфания ръкав на блузата си. На белият плат се появява голямо кафяво петно.

Петно, което ми напомня на…

— Евър, аз… — Прокарва пръсти през заплетените си златистокафяви коси и примигва няколко пъти, за да се съсредоточи. — Не те чух да влизаш… стресна ме.

Въздъхва дълбоко и поглежда към бюрото. Разсеяно попива с ръкава остатъка от разляната течност. После забелязва разширените ми очи и зяпналата уста и заявява:

— Няма проблем. Мога да я изпера, да я изхвърля… или пък да я занеса в Съмърленд и да я оправя там — свива рамене. — Изцапаната блуза е най-малката ми грижа в момента.

Отпускам се бавно на стола срещу него, разтърсена от идеята, която се оформи в ума ми при вида на петното. Направо не ми се вярва, че съм била толкова обсебена от тренировките и проблема с Хевън, че не съм се сетила за това по-рано.

— Какво е станало? — питам го.

Наистина трябва да се отърся от тези мисли и да се заема с него. Естествено, по-късно отново ще се върна към тях, колкото се може по-скоро.

Досещам се, че се е случило нещо лошо, но предполагам, че Хевън го е заплашвала. Думите му обаче ме изненадват:

— Лина си отиде. — Думите са прости, мрачни, но значението им е ясно.

Зяпвам го невярващо. Не съм в състояние да произнеса и една дума… А дори и да можех, не зная какво да му кажа.

— Микробусът й се разбил в Гватемала на път за летището. Не е оцеляла.

— Ти… сигурен ли си? — Съжалявам за въпроса в мига, в който го задавам. Наистина е глупаво да го питам, защото отговорът е очевиден. Обаче именно така става, когато получиш лоша вест — иска ти се да отречеш случилото се, съмняваш се и търси надежда, макар да е ясно, че такава няма.

— Да, сигурен съм. — Изтрива очи със сухия си ръкав, а погледът му е замъглен от неподправена тъга. — Видях я. Ние си бяхме дали… обещание, разбираш ли? Споразумяхме се, който си отиде пръв, да спре и да съобщи на другия. Затова в мига, в който се появи пред мен… — Гласът му изведнъж пресеква и той млъква за миг, за да прочисти гърлото си. — Не знам как точно да го изразя, но тя блестеше. Сякаш излъчваше… сияние. Не бих могъл да сбъркам. Наистина премина оттатък.

— Каза ли нещо?

Всъщност искам да попитам дали е решила да прекоси моста, или е останала в Съмърленд. Джуд би трябвало да знае, защото, за разлика от мен може да общува с духовете.

Той кима и лицето му се разведрява, макар и съвсем леко.

— Каза ми, че си е у дома. Именно така го нарече — „у дома“. Каза, че има толкова много неща, които да видиш, да опознаеш и да обясниш… Че в Съмърленд е дори по-хубаво от разказите ми. Накрая завърши с думите, че ще ме чака там, когато дойде и моят ред, но нямало смисъл да бързам, имало много време дотогава.

Усмихва се съвсем леко, колкото е възможно за човек, потънал в скръб. Аз преглъщам с усилие и насочвам поглед към коленете си. Придърпвам роклята си и всячески се старая да избегна погледа му. Припомням си деня, в който за първи път видях Райли в болничната си стая. Всичко беше толкова призрачно и нереално, че реших, че ми се привижда. След това обаче тя дойде отново и още веднъж, и още веднъж. Продължи да се появява, а аз разговарях с нея, докато накрая я убедих да прекоси моста и да премине оттатък. Което за нещастие я отдели от мен завинаги. Сега Джуд е единствената ми връзка с нея.

Отново го поглеждам — неясната му, мрачна аура, празния поглед и потресеното изражение… Няма нищо общо със сладкия, весел и секси сърфист, с когото се запознах. Чудя се колко ли време ще му трябва да стане отново какъвто беше… ако това въобще е възможно. Мигновен лек за тъгата не съществува. Няма преки пътища, нито лесни отговори. Невъзможно е да я изтриеш. Единствено времето може да я притъпи, и то само донякъде. Това е едно от нещата, които научих от собствения си горчив опит.

— После, може би около час по-късно — продължава той толкова тихо, че ми се налага да се наведа напред, за да го чувам, — ми се обадиха да потвърдят смъртта й.

Свива рамене и се обляга назад на стола си, загледан невиждащо в мен.

— Много съжалявам — казвам аз, макар добре да зная колко безсмислени и безсилни са тези думи пред тежестта на подобна загуба. — Мога ли да направя нещо за теб?

Съмнявам се, че има с какво да му помогна, но все пак питам. Джуд само свива рамене и без да ме поглежда в очите, започва да навива мокрия си ръкав нагоре.

— О, не, Евър, грешиш… Аз не тъгувам за Лина, а за себе си. Тя си е добре. Може да се каже дори, че е щастлива. Само да я беше видяла! Изглеждаше като човек, отправил се на най-страхотното приключение в живота си.

Приглажда косата си с ръка, хваща я в шепа за миг и после я пуска.

— Наистина ще ми липсва. Без нея всичко тук е някак… пусто. Тя ми бе по-близка от собствените ми родители. Прие ме в дома си, гледаше ме, обличаше ме и ми осигуряваше храна. Но най-важното е, че ми обръщаше внимание. Отнасяше се към мен с уважение. Даде ми да разбера, че няма защо да се срамувам от способностите си и следователно няма защо да ги отричам. Убеди ме, че те са дарба, а не проклятие. Че не трябва да позволявам на тесногръдите и страхливи хора наоколо да определят как живея, какво правя, как се чувствам и как възприемам света и мястото си в него. Накара ме да проумея, че заблудените са те, а аз не съм някаква откачалка.

Поема си въздух и оглежда помещението: отрупаните с книги лавици, множеството картини по стените, после отново се обръща към мен:

— Можеш ли да си представиш какво огромно значение имаше това за мен?

Погледът му е така настойчив, че не издържам и отклонявам своя. Естествено, веднага се сещам за Сабина и напълно противоположния й подход. За разлика от Лина тя ме обвинява.

— Имал си късмет да я срещнеш… — промълвявам.

Гърлото ми е свито и сухо, струва ми се, че в очите ми парят сълзи. Наистина разбирам как се чувства. Аз самата никога не забравям напълно за смъртта на семейството си. Сега обаче не мога да си позволя подобни емоции. На хоризонта се задава истинска криза и трябва да съсредоточа цялата си енергия върху това, да я предотвратя.

— Но ако наистина искаш да ми помогнеш… — Той изчаква утвърдителния ми отговор, преди да продължи: — Чудех се дали ще имаш нещо против да наглеждаш магазина. Знам, че не искаш да работиш повече тук, и съм наясно колко ядосана ми беше напоследък… Не разчитам смъртта на Лина да промени това, но…

Преглъщам мъчително. Нямам избор, освен да го изчакам да довърши. Дойдох тук не само за да му обясня за Хевън и да му покажа как да се защити от нея; но и да разбера какви точно са били намеренията му в нощта, когато уби Роман. Какво, по дяволите, си е мислел? Каква е била истинската причина за онова, което направи?

След тази ужасна новина, обаче няма как да го разпитвам… не и толкова скоро след сполетялата го трагедия.

— Има толкова… — поклаща глава и отмества поглед, после опитва отново: — Има толкова много неща, за които трябва да се погрижа — къщата, магазина, погребението…

Няколко пъти вдишва и издишва дълбоко, за да се успокои.

— Предполагам, че просто ми се събра твърде много. А пък на теб обстановката ти е позната, знаеш всичко за магазина. Наистина много ще ми помогнеш, ако останеш и после затвориш. Но ако няма да можеш, не се притеснявай. Ще звънна на Ава или пък на Онър. Но понеже ти така или иначе предложи… реших да те помоля…

Онър. Неговата прословута приятелка и ученичка. Още една тема, която трябва да обсъдим… някой ден.

— Няма проблем — кимам. — Ще те заместя. Ще остана, колкото е необходимо, не се притеснявай.

Сигурна съм, че ако Сабина разбере, ще настане истинска катастрофа. От друга страна, това въобще не й влиза в работата. Джуд наистина има нужда от подкрепа. Би било голяма грешка тя да реши да ми се бърка. Не може да ме обвинява, че помагам на приятел, изпаднал в беда.

Приятел?

Отново се вглеждам в Джуд. Не знам дали все още мога да го наричам „приятел“, нито дали изобщо някога сме били приятели. Имаме общо минало, както и общо настояще. Това обаче е единственото, което знам със сигурност.

Той въздъхва дълбоко и затваря очи. Потрива клепачите си с пръсти, после прокарва длани по слепоочията си. Накрая се изправя рязко и започва да рови в предния джоб на дънките си. Измъква тежка връзка ключове и ми я подхвърля:

— Нали нямаш нищо против да заключиш?

Заобикаля бюрото точно когато аз ставам от стола и изведнъж се озоваваме един срещу друг, на по-малко от крачка разстояние. Твърде близо. Толкова близо, че имам чувството, че потъвам в синьо-зелените му очи. В присъствието му ме залива вълна на покой.

Тази близост е прекалено опасна. Сепната, отстъпвам назад, при което в погледа му проблясва болка. Посочвам неловко към ключовете и пресилено шеговито възкликвам:

— Нали знаеш, че всъщност не са ми необходими?

Той ме поглежда внимателно за миг, после кима и ги прибира обратно в джоба си. Настъпва неловко мълчание, което накрая нарушавам с думите:

— Слушай, Джуд, аз…

Виждам, че очите му с цвят на морска вода са потъмнели от мъка, и разбирам, че в момента не мога да го занимавам с това. Няма смисъл да му давам дори съкратената версия. Дотолкова е потънал в скръбта си, че нито се интересува, нито ще разбере онова, което трябва да му кажа. Изобщо не му е до Хевън и заплахите й, да не говорим за заучаване на защитни техники.

— Исках да ти кажа, че… че разполагаш с толкова време, колкото ти е необходимо. Аз ще се погрижа за всичко тук — измърморвам, докато наблюдавам бавните му, предпазливи движения. Остава на разстояние и гледа да не се стигне до някакъв случаен физически контакт. Ясно ми е, че го прави заради мен, а не заради себе си. Чувствата му към мен изобщо не са се променили.

— И още нещо, Джуд… — Спира в мига, в който чува името си, макар и да не се обръща. — Бъди предпазлив, моля те!

Той не отговаря, само кимва едва забележимо.

— Защото после, когато нещата се поуспокоят и намериш време, ще трябва да…

Не ме изчаква да довърша, махва с ръка, сякаш дори не си струва да слуша думите, и изчезва в коридора. Наблюдавам как се отдалечава и изчезва насред слънчевия ден.