Робин Кук
Хромозома 6 (16)

6 март 1997 г. 19.30 ч. Кого, Екваториална Гвинея

— В колко часа очаквате гостите си? — попита Есмералда. Главата и тялото й бяха увити в красив плат на оранжево зелени ивици.

— В седем — отвърна Кевин, доволен че го прекъсват. От известно време насам се опитваше да чете някаква статия по микробиология в едно от специализираните издания, за което беше абониран. Но в главата му не оставаше нещо, тъй като мислите му непрекъснато се връщаха към следобедните събития.

Пред очите му продължаваха да се появяват изскочилите от джунглата войници с червени барети, чуваше тежкото трополене на ботушите им, потръпваше от ужас при спомена за автоматичните откоси, които продължаваха да кънтят в ушите му.

Бягството от поляната и бясното люшкане по разбития път някак му беше помогнало да преодолее вцепеняващия страх от стрелбата.

За разлика от него, Мелани възприе събитията по съвсем друг начин и той неволно се запита дали тук няма пръст и закалката, която дава животът в Манхатън. Вместо страх, младата жена изпадна в бесен гняв, при това не заради самата стрелба, а защото войниците си бяха позволили да нанесат щети на колата, която считаше за своя собственост, въпреки че технически погледнато, тя си беше на „ГенСис“.

— Вечерята е готова — добави Есмералда. — Ще имам грижата да я поддържам топла.

Кевин кимна и старателната икономка изчезна по посока на кухнята. Той захвърли списанието и излезе на верандата. Нощта бързо встъпваше в правата си. Къде ли още се бавят Кандис и Мелани?

Прозорците гледаха към малко, обрасло с трева площадче, осветено от старомодни улични фенери. Отвъд него се намираше къщата на Зигфрид Шпалек — почти идентична с неговата. Тя също имаше колонада около приземния етаж, веранда на втория и островърх покрив с таванско помещение. В момента светеха само кухненските прозорци, което означаваше, че собственикът още не се е прибрал.

Някъде отляво прозвуча смях и той извърна глава към брега. Само преди четвърт час беше спрял поредният тропически дъжд, излъсканите павета на площадчето все още бяха мокри. По тях крачеха двете му млади приятелки. Хванати за ръце, те безгрижно се смееха.

— Хей, Кевин! — зърна го на верандата Мелани. — Защо не ни изпрати карета?

— За какво говориш? — озадачено попита Кевин.

— Нима си очаквал, че ще хукнем през дъжда? — изгледа го Мелани, а Кандис се изкиска.

— Хайде, качвайте се — махна с ръка Кевин и очите му пробягаха по околните къщи. Надяваше се, че не бяха обезпокоили съседите.

Жените затрополиха по дървените стъпала на външното стълбище. Кевин ги покани в хола, но преди това бе принуден да изтърпи целувки по двете бузи.

— Извинявай за закъснението, но дъждът ни принуди да потърсим укритие в Чики-бар…

— А там галантни кавалери от автопарка държаха непременно да ни почерпят с по една пиня-колада — добави игриво Кандис.

— Няма проблем — сви рамене Кевин. — Но вечерята отдавна е готова…

— Фантастично! — възкликна Кандис. — И без това умирам от глад!

— Аз също — промърмори Мелани и се наведе да се събуе. — Извинявай, но предпочитам да ходя боса, тъй като обувките ми са мокри от дъжда…

— Аз също — последва примера й Кандис.

Кевин махна с ръка по посока на трапезарията. Огромната маса беше застлана само в единия край, просто, защото беше прекалено голяма за трима души.

Есмералда беше поставила отделна покривка под всеки от приборите. Запалените свещи в кристални поставки хвърляха приятна светлина.

— Каква романтика! — възкликна Кандис. — Надявам се, че запасите ти от вино не са свършили — рече Мелани и зае мястото, което беше най-близо.

Кандис заобиколи и седна срещу нея, оставяйки мястото на домакина за Кевин.

— Бяло или червено? — попита той.

— Цветът е без значение — засмя се Мелани.

— А какво ще ядем? — пожела да узнае Кандис.

— Някаква местна риба…

— Риба? Съвсем подходящо за случая — обяви Мелани и двете жени се заляха от смях.

— Страхувам се, че нещо не ми е ясно — промърмори Кевин.

В компанията на тези жени винаги изпитваше чувството, че не е напълно в час.

— По-късно ще ти обясним — рече Мелани. — А сега давай виното!

— Нека бъде бяло — добави Кандис.

Кевин отиде в кухнята и извади една бутилка от хладилника. Избягваше да гледа Есмералда, засрамен от това, което жената вероятно си мисли за двете му прекалено весели гостенки.

Докато отваряше бутилката, откъм трапезарията отново долетя весел смях. Хубавото при тези момичета е, че никога не настъпва изпълнено с неудобство мълчание, рече си с въздишка той.

— Каква марка вино ще предложиш? — посрещна го с въпрос Мелани, а очите й пробягаха по етикета: — О, „Монтраше“! Тази вечер наистина имаме късмет!

Кевин нямаше никаква представа каква бутилка е измъкнал от запасите си, но остана доволен от оценката на Мелани. Напълни чашите, а Есмералда се зае да поднася предястията.

Вечерята премина при пълен успех. Дори Кевин усети как се отпуска, особено след като гледаше да не изостава от гостенките си по отношение на виното. Наложи му се да отскочи за нова бутилка доста по-рано от очакваното.

— Познай кого видяхме в Чики-бар — вдигна глава Мелани, когато Есмералда отнесе празните чинии от предястието. — Нашият безстрашен лидер Зигфрид!

Кевин замалко не се задави с виното и побърза да притисне салфетката до устните си.

— Надявам се, че не сте завързали разговор с него — промърмори той.

— Нямаше как — сви рамене Мелани. — Той беше изключително любезен… Поиска разрешение да се присъедини към нас и поръча по едно питие. Не само за нас, но и за момчетата от автобазата…

— Поведението му бе наистина очарователно — добави Кандис.

Кевин неволно потръпна. Второто приключение за следобеда го изплаши почти толкова, колкото и първото — побеснялата Мелани хукна право към офиса на Зигфрид, независимо от факта, че едва бяха успели да избягат от стрелбата на гвинейските войници. Кевин не беше в състояние да я откаже, независимо от опитите си.

— Нямам намерение да търпя подобно отношение! — отсече Мелани и тримата затрополиха нагоре по стълбите. Без да обръща внимание на Аурелио, младата фурия бутна вратата на Зигфрид, връхлетя вътре и заповяда на зашеметения комендант да излезе и да види с очите си щетите, нанесени на колата й. Кандис влезе заедно с нея, докато Кевин предпочете да остане отвън, в компанията на слисания Аурелио.

— Снощи изгубих слънчевите очила, на които много държа — беше обяснението на Мелани. — Днес се върнах там да ги потърся и какво? Някакви чернилки стреляха по колата ми!

За огромна изненада на Кевин, Зигфрид не само не избухна, но започна да се извинява. Според него войниците били там за охрана на подстъпите към острова, но никой не им е разрешавал да използват оръжие. После предложи да ремонтира колата на Мелани за сметка на управата, като междувременно я замени с някоя от парка на негово разположение. За капак обеща да изпрати допълнителен взвод войници в района, с единствената задача да търсят изгубените очила…

Есмералда поднесе десерта. За огромно удоволствие на гостенките, той беше приготвен с пресни, току-що набрани кокосови орехи.

— Зигфрид спомена ли нещо за инцидента? — пожела да узнае Кевин.

— Отново се извини и каза, че е говорил с мароканската охрана — отвърна Кандис. — Повече няма да има никакви стрелби. Войниците ще предупреждават устно, че достъпът до брега е забранен…

— Глупости — тръсна глава Кевин. — Тези гаменчета само чакат нещо да помръдне, за да натиснат спусъка!

— Войниците търсили очилата ми в продължение на часове — разсмя се Мелани. — Така им се пада!

— А накрая попита дали искаме да говорим с някой от работниците, които са горили храсталаците на острова — добави Кандис. — Представяш ли си?

— Какво му отговорихте?

— Че няма смисъл — отвърна Кандис. — Не искахме да остане с впечатлението, че въпросът с дима продължава да ни интересува, още по-малко пък, че планираме нова визита на острова.

— Но ние наистина не планираме такова нещо — рече Кевин и подозрително огледа усмихнатите лица на гостенките си. — Хей нали не сте решили обратното? — Лично за него въпросът беше приключен. Нямаше никакво намерение да рискува отново да се превърне в мишена.

— Когато каза, че за вечеря има риба, ние избухнахме в смях, помниш ли? — погледна го Мелани.

— Помня — намусено отвърна Кевин. Имаше неприятното предчувствие, че следващите думи на младата жена никак няма да му харесат.

— Цял следобед разговаряхме с рибари, които посещават Кого поне два пъти в седмицата — поясни Мелани. — Вероятно някой от тях е хванал рибата, която току-що изядохме. Идват от едно градче на име Акальонг, което се намира на двадесетина километра източно оттук…

— Знам го — кимна Кевин. Оттам тръгваха корабчетата за Кокосовия бряг в Габон. Всъщност това бяха по-скоро моторизирани канута, които наричаха пироги…

— Взехме под наем една от лодките им — гордо обяви Мелани. — Ще я задържим два-три дни и с нейна помощ ще избегнем приближаването до проклетия мост. Ще посетим Изла Франческа по вода!

— Без мен! — отсече с категоричен тон Кевин. — Това, което се случи, ми е напълно достатъчно. Мисля, че извадихме голям късмет, оставайки живи. Ако сте решили да ходите там, ваша работа! Знам, че не мога да ви разубедя!

— Прекрасно! — презрително го изгледа Мелани. — Значи се предаваш! Тогава ще ми кажеш ли как възнамеряваш да разбереш дали наистина сме създали хуманоиди, или не? Нима забрави, че ти беше този, който пръв повдигна въпроса?

Над масата се възцари тежко мълчание, нарушавано единствено от писъците на нощните обитатели на джунглата. Двете жени го гледаха втренчено.

— Още не знам какво да правя — колебливо промълви Кевин. — Все ще измисля нещо…

— Да бе, как не! — изгледа го със същото презрение Мелани. — Сам каза, че единственият начин да разберем какво правят животните, е да посетим острова. Това бяха твои думи, забрави ли?

— Не съм забравил, но…

— Добре де, няма проблем — тръсна глава Мелани. — След като те е страх да отидеш да видиш какво си свършил със собствените си ръце… Разчитахме да ни помогнеш с управлението на тази пирога, но ще се справим и сами. Нали, Кандис?

— Да — кимна русокосата жена.

— Планирала съм нещата много внимателно — добави Мелани. — Наехме не само едно голямо кану с мотор, но и едно по-малко, което се движи с гребла. Ще го вържем за голямото, а когато стигнем острова, именно с него ще поемем нагоре по Рио Дивизо. По всяка вероятност изобщо няма да стъпим на сушата, а просто ще проведем наблюдение от реката…

Кевин кимна с глава. Продължаваше да изпитва смущение от втренчените погледи на двете жени. Бутна стола си и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — подвикна след него Мелани.

— Да донеса още вино — отвърна през рамо той. Измъкна от хладилника трета бутилка бяло бургундско, отвори го с някаква неподозирана ярост и побърза да се върне в трапезарията. Напълни чашите и се отпусна на стола.

Отпи една едра глътка, помълча малко, сякаш искаше да се наслади на вкуса на виното, после попита за кога е планирана великата експедиция.

— За утре, рано сутринта — отвърна Мелани. — Пресметнахме, че ще имаме около един час път. Искаме да се приберем преди да е станало прекалено горещо.

— Вече купихме храна и напитки — добави Кандис. — А аз измъкнах един портативен охладител от болницата…

— Ще се държим максимално далеч от моста и товарната рампа, проблеми няма да има — тръсна глава Мелани.

— Сигурна съм, че ще бъде много вълнуващо — усмихна се Кандис. — С удоволствие ще видя отблизо някой хипопотам!

Кевин отпи нова глътка, но запази мълчание.

— Предполагам няма да имаш нищо против да ни дадеш назаем онези електронни джаджи, с които се локализират животните — подхвърли Мелани. — Контурната карта също. Обещавам, че няма да ги повредим…

— Добре, предавам се — тежко въздъхна Кевин. — В колко часа тръгваме?

— Браво! — плесна с ръце Кандис. — Бях сигурна, че ще се присъединиш към нас!

— Слънцето изгрява малко след шест — рече Мелани. — Най-добре е по това време вече да сме в лодката. Планирам да потеглим на запад, а след това да завием рязко по посока на архипелага. По този начин няма да пробудим подозренията на хората, които евентуално видят, че потегляме. Всички ще решат, че сме тръгнали за Акальонг…

— Ами работата? — попита Кевин. — Няма ли да те потърсят?

— Няма — поклати глава Мелани. — Предупредих колегите си, че ще бъда в Животинския център и не искам да ме безпокоят. А в Центъра казах, че…

— Ясно — прекъсна я Кевин.

— А ти, Кандис?

— Аз нямам проблеми. Господин Уинчестър се възстановява толкова бързо, че практически съм безработна. Хирурзите по цял ден играят голф и тенис, а мен никой не ме търси за нищо…

— Мисля да звънна на старши-лаборанта и да му кажа, че страдат от остра форма на безумие — въздъхна Кевин.

— Момент — вдигна ръка Кандис. — Сетих се за нещо, което може да ни създаде проблем…

— Какво е то? — изправи се в стола Кевин.

— Нямам плажно масло — направи гримаса младата жена. — Три пъти идвам тук, но винаги в дъждовния сезон. Така и не успях да видя слънце…