Робин Кук
Хромозома 6 (23)

9 март 1997 г. 16.15 часа, Изла Франческа

— Става нещо много странно — промълви Кевин.

— Какво? — вдигна глава Мелани. — Можем ли да се надяваме на някакъв благоприятен изход?

— Къде може да са изчезнали останалите животни? — добави Кандис.

— Не знам дали да се радвам, или да се тревожа — продължи загрижено Кевин. — Ами какво ще стане, ако са започнали тотална война с другото племе? Какво ще се случи с нас, ако войната стигне и тук?

— Всемогъщи Боже! — ужаси се Мелани. — За това пък изобщо не бях помислила!

Бяха в положение на затворници вече повече от два дни. Не им позволяваха да напускат малката пещера и тя вече вонеше толкова силно, колкото и голямата. За естествени нужди използваха слепия тунел в дъното, който вече преливаше като задръстена тоалетна.

Самите пленници не миришеха по-различно. Дрехите им се бяха превърнали в парцали от спането на голата скала, вече бяха забравили какво е баня и косите им стърчаха във всички посоки, станали на клечици от мръсотия. Лицето на Кевин беше покрито с тридневна четина. Всички бяха отслабнали от липсата на движение и достатъчно храна, макар че от време навреме хапваха по нещо от това, което им носеха бонобите.

Усетиха, че става нещо необичайно някъде около десет сутринта. Животните станаха видимо неспокойни. Част от тях излизаха навън от пещерата, но скоро се връщаха обратно и надаваха силни крясъци. Бонобо номер 1 го нямаше вече цяла сутрин. Сам по себе си този факт беше твърде необичаен.

— Тихо! — изведнъж се наостри Кевин и направи знак на жените да останат по местата си. Главата му бавно се завъртя.

— Какво има? — напрегнато прошепна Мелани.

— Стори ми се, че чух глас…

— Човешки ли? — вдигна глава Кандис.

Кевин кимна с глава.

— Хей, чакайте, и аз го чух! — възбудено прошепна Мелани.

— И аз! — подскочи Кандис. — Сякаш някой извика „окей“!

— Артър също — отбеляза Кевин и махна с ръка по посока на бонобото, което обикновено ги пазеше. Бяха го кръстили Артър ей така, просто за да го отличават от другите. През дългите часове на пленничеството на няколко пъти успяха да го въвлекат в нещо като диалог и в резултат усвоиха част от думите и жестовете, които маймуните използваха помежду си.

Сред най-често използваните бяха „арак“, което означаваше „махай се“, особено опасна в комбинация с размахване на ръката с разперени пръсти — жестът, който Кандис беше запомнила от операционната. „Хана“ означаваше „тихо“, „зит“ — „да вървим“. Съвсем конкретни обозначения имаше за храна и вода — съответно „буми“ и „карак“. Не бяха абсолютно убедени относно значението на „ста“, придружена с извърната нагоре длан. Може би ставаше въпрос за „ти“, или „теб“…

Артър се изправи и засипа със звуци малкото боноби, останали в пещерата. Те го изслушаха внимателно, после се втурнаха към изхода и изчезнаха навън.

По-късно Кевин и двете жени чуха пушечни изстрели. Бяха някак приглушени и слаби, като от въздушна пушка. След известно време в подножието на скалата се появиха фигурите на двама души с комбинезони — такива, каквито носеха в Животинския център. Покатериха се по скалите и силуетите им се очертаха на входа на пещерата. Единият носеше пушка, а другият — мощно акумулаторно фенерче.

— Помощ! — изкрещя Мелани и размаха ръце. Мощният лъч на фенерчето се плъзна във вътрешността.

Разнесе се силен трясък, Артър изскимтя и с недоумение сведе очи към червената стреличка, която стърчеше от гърдите му. Ръката му се вдигна да я издърпа, но тялото му изведнъж се сгърчи и започна да се свлича към пода.

Кевин, Мелани и Кандис изпълзяха от каменния си затвор и направиха опит да се изправят. Двамата мъже се плъзнаха покрай тях, коленичиха до бонобото и му инжектираха допълнителна доза приспивателно.

— Господи, добре че дойдохте! — възкликна Мелани. Пещерата се завъртя пред очите й и това я принуди да се облегне на хладната стена.

Мъжете се дръпнаха навън, лъчът на фенерчето пробяга по лицата на двете жени и се спря върху Кевин. Доскорошните затворници затвориха очи.

— Изглеждате ужасно! — удивено промълви онзи с фенерчето.

— Аз съм Кевин Маршал, а това са Мелани Бекет и Кандис Брикмън…

— Знам кои сте — кимна мъжът. — Дайте да се махаме от тази воняща дупка!

Затворниците с готовност се подчиниха и започнаха да слизат по издълбаните в скалата стъпала с омекнали крака. Ярката слънчева светлина ги принуди отново да затворят очи. Долу се бяха струпали още пет-шест човека от групата на гледачите. Бяха заети да качват телата на упоените бонобо върху платформа на колела, като предварително ги увиваха в тръстикови рогозки.

— Горе в пещерата има още едно — подвикна мъжът с фенерчето.

— Вас двамата ви познавам — промърмори Мелани, най-сетне успяла да огледа лицата на своите спасители. — Вие сте Дейв Търнър и Дарил Крисчън.

Мъжете не й обърнаха внимание. Дейв — по-високият от двамата, измъкна портативна радиостанция от колана си, а Дарил предпазливо заслиза по грубите стъпала.

— Търнър вика базата — промърмори в микрофона Дейв.

— Слушам — екна ясният глас на Бъртрам.

— Товарим последните бонобо — докладва Дейв.

— Отлично — похвали го Бъртрам.

— В една от пещерите открихме Кевин Маршал и двете жени.

— В какво състояние?

— Мръснички, но иначе изглеждат добре.

— Я дай това! — внезапно рече Мелани и протегна ръка към радиостанцията. Никак не й хареса да товарят за нея като за неодушевен предмет. Но Дейв отблъсна ръката й.

— Какво да правим с тях? — попита в микрофона той.

Мелани сложи ръце на кръста си, в очите й проблеснаха опасни пламъчета.

— Какво означава това? — пожела да узнае тя.

— Докарайте ги в Центъра — разпореди се Бъртрам. — Ще информирам Зигфрид Шпалек, който положително изгаря от нетърпение да си поговори с тях.

— Разбрах, край — отговори Дейв и изключи радиостанцията.

— На какво дължим подобно отношение? — повиши тон Мелани. — Бяхме пленници на животните повече от два дни!

— Само изпълняваме заповеди, госпожо — сви рамене Дейв. — По всичко личи, че двамата с Маршал сте настъпили котката по опашката…

— Какво правите с бонобите, за Бога? — попита Кевин. В първия момент помисли, че действията на групата гледачи са насочени единствено към тяхното спасяване. Но наредените върху платформата упоени животни го хвърлиха в дълбоко недоумение.

— Край на безгрижния им живот на острова — отвърна Дейв. — Започнали са да водят войни и да се избиват помежду си. Открихме вече четири трупа, всичките убити с каменни брадви. По тази причина ги упояваме. Ще ги приберем в Центъра, всяко в отделна клетка. Доколкото съм информиран, отсега нататък ще живеят в изолирани бетонни килии, два на два…

Ченето на Кевин увисна от смайване. Въпреки глада и изтощението, в душата му нахлу мъка за тези нещастни създания, които се бяха появили на света не по свое желание. Животът им отсега нататък щеше да се свежда до тъпо и монотонно съществуване в бетонна клетка. Никой няма да обръща внимание на човешките им качества, никой няма да се интересува от забележителния начин, по който бяха органзирали примитивното си общество…

Дарил направи знак на трима от колегите си и ги поведе нагоре. Последните двама крепяха в ръце брезентова носилка.

Кевин се извърна назад. В сянката пред входа на пещерата се виждаше неподвижното тяло на Артър. Представи си как ще се почуства горкото бонобо, когато се събуди в желязна клетка и очите му бавно се насълзиха.

— Хей вие, тримата — грубо подвикна Дейв. — Имате ли сили да вървите, или да ви превозим с платформата?

— Как я придвижвате тази платформа? — полюбопитства Кевин.

— Докарали сме един малък всъдеход — поясни онзи.

— Благодаря, аз предпочитам да вървя пеш — ледено процеди Мелани.

Кевин и Кандис кимнаха в знак на съгласие.

— Умираме от глад — промълви Кевин. — Животните ни предлагаха единствено насекоми и червеи, гарнирани с някакви водорасли…

— В сандъчето на платформата има бомбони и безалкохолни напитки — отвърна Дейв.

— О, това е напълно достатъчно — кимна Кевин.

Спускането по скалистия склон се оказа най-трудната част от пътуването. Веднъж стигнали в низината, доскорошните затворници бяха в състояние да вървят без никакви затруднения. За това съществено допринесоха и добре разчистените пътеки от страна на ловците, вероятно поради нуждите на всъдехода.

Кевин беше впечатлен от огромната им работа, свършена в изключително кратки срокове. Вдясно от пътечката се появиха тръстиките, заобикалящи Лаго Хипо. Дали малката им лодка все още е някъде там, запита се той. Сигурно. Едва ли някой си е направил труда да я търси… Зърнала новия дървен мост над Рио Дивизо, Кандис нададе радостен вик. Очевидно се беше притеснявала как ще прекосят реката.

— Свършили сте доста работа — обади се Кевин.

— Нямахме друг избор — сви рамене Дейв. — Трябваше да се справим с маймуните по най-бързия начин…

Умората ги връхлетя в момента, в който стъпиха на пътеката отвъд Рио Дивизо. Разстоянието до рампата едва ли беше повече от два километра, но краката им изведнъж се наляха с олово. Това стана особено видно, когато бяха принудени да се отбият встрани, за да направят път на малкия всъдеход, насочил се в обратна посока.

Когато най-сетне напуснаха влажния здрач на джунглата и излязоха при товарната рампа, всички изпуснаха въздишка на облекчение. Пет-шест души в работни дрехи се потяха под изпепеляващите лъчи на слънцето, но работата им по прехвърляне на упоените животни в клетките на секваше нито за миг.

Самите клетки бяха стоманени кутии метър на метър — прекалено тесни за възрастните животни, които не можеха да се изправят в тях. Въздухът проникваше вътре само през решетките на вратите, а ключалките на самите врати бяха поставени така, че животните да не могат да ги достигат. Кевин забеляза уплашените очи на няколко вече пробудили се бонобо, които надничаха от клетките.

Металните кутии бяха предназначени единствено за транспортиране, но един повдигач подреждаше част от тях в северния край на площадката. Те очевидно щяха да бъдат пренесени в Кого на следващия ден. Един от работниците държеше дебел маркуч, с който поливаше клетките на пленените животни с речна вода.

— Нали казахте, че бонобите ще бъдат пренесени в Животинския център? — попита Кевин.

— Това няма да стане днес — поклати глава Дейв. — В центъра все още няма достатъчно място. Ще ги пренесем утре, най-късно вдругиден.

Напуснаха острова без никаква трудност, просто, защото телескопичният мост беше на мястото си. Металните листове под краката им издаваха глух кънтящ звук. Пикапът на Дейв беше паркиран на няколко метра по-нататък.

— Хайде, скачайте — махна по посока на товарния отсек той.

— Я почакай! — вдигна глава Мелани. Това бяха първите й думи, откакто напуснаха пещерата. — Няма да пътуваме в каросерията!

— Тогава ще вървите пеш! — отсече Дейв. — Нямам никакво намерение да ви пускам в кабината!

— Стига, Мелани! — погледна я умолително Кевин. — Отзад ще ни бъде добре, на чист въздух…

След тези думи подаде ръка на Кандис и й помогна да се качи, а Дейв мълчаливо се настани зад кормилото.

С опънати крака и с ръце на кръста, Мелани приличаше на упорито момиченце, готово да се разплаче, но да постигне своето.

— Хайде, Мелани — подвикна Кандис. — Не е чак толкова далеч.

Мелани с нежелание пое протегната й ръка.

— Не съм очаквала да ни посрещнат като герои, но това отношение е възмутително! — оплака се тя.

Пътуването в каросерията се оказа неочаквано приятно, особено след влажния мрак на пещерата и парниковата задуха на джунглата. На пода имаше купчина рогозки за транспортиране на животните, които предлагаха достатъчно комфорт. От тях се излъчваше неприятна миризма, но същата миризма излъчваха и телата на тримата доскорошни пленници.

Излегнали се по гръб, те гледаха синьото небе, което се мяркаше между зеленината от двете страни на пътя.

— Какво ли ще ни направят? — обади се Кандис. — Не искам пак да ме тикнат в онова гадно мазе!

— Ще бъде добре, ако не ни разстрелят на място! — мрачно промърмори Мелани. — А аз самата съм готова незабавно да си вдигам чуковете. Майната му на всичко… На Зоната, на проекта и на шибаната Екваториална Гвинея! Дойде ми до гуша тук!

— Де да стане толкова лесно! — въздъхна Кевин. — Аз пък се тревожа за животните… Мисля, че всички са осъдени на доживотен затвор.

— Едва ли можем да им помогнем — поклати глава Кандис.

— Питам се как ли биха реагирали на това някои природозащитни организации — подхвърли Кевин.

— Не казвай нито дума в този смисъл преди да сме се разкарали оттук! — предупредително го изгледа Мелани. — Иначе рискуваме да им вдигнем допълнително кръвното!

Навлязоха в града. Вдясно от шосето се мерна футболното игрище, стотина метра по-нататък червенееха кортовете на тенис-клуба. Там цареше видимо оживление.

— Подобно премеждие те кара да се чувстваш дребен и незначителен — промърмори Мелани, насочила поглед към кортовете. — Животът си тече, на никого не му пука, че си изкарал два ужасни дни в плен на маймуните… Камионетката направи остър завой по посока на Животинския център, пътниците отзад бяха принудени да се вкопчат в страничния борд. После спирачките изскърцаха и колата спря. Кевин надникна над кабината и видя джипа на Бъртрам.

— Зигфрид нареди да ги закараш направо в къщата на Кевин — подвикна от шофьорското място ветеринарят.

— Окей — кимна Дейв. Камионетката се разклати и пое след джипа.

— Това е изненада — промърмори Кевин и се отпусна обратно върху рогозките. — Може би са решили да демонстрират човешко отношение.

— Не е ли по-добре да го помолим да остави Кандис и мен по домовете ни? — подхвърли Мелани. — И без това сме му на път… Първо искам да взема душ и да се преоблека, а после ще мисля за ядене…

Кевин застана на колене и почука по задното стъкло на кабината. Дейв изслуша молбата на Мелани, после отказа с решително поклащане на глава.

— Май ще се наложи да ми дойдеш на гости — въздъхна Кевин и се отпусна обратно.

Колелата стъпиха на паважа, друсането рязко се усили и принуди пътниците да заемат клекнало положение. В очите на Кевин проблесна нетърпение. Той също изгаряше от желание да влезе под душа. Но пред входа на къщата му чакаха Зигфрид и Камерън, а зад тях стояха четирима въоръжени до зъби гвинейски войници, начело с някакъв офицер.

— Охо, това посрещане не вещае нищо хубаво! — промърмори той.

Камионетката спря. Дейв изскочи от кабината и спусна задния борд. Пръв слезе Кевин и направи няколко леки приклякания, за да раздвижи ставите си. Кандис и Мелани го последваха.

После тримата бавно се насочиха към коменданта и свитата му. Към тях се насочи и Бъртрам, паркирал джипа си няколко метра по-нататък.

— Надявахме се, че сте взели неплатен отпуск, но се оказа друго! — навъсено изръмжа Зигфрид. — Вие умишлено сте нарушили изричната заповед да се държите далеч от Изла Франческа! — Ръката му махна към къщата: — Ще останете тук до второ нареждане. Считайте се под домашен арест!

Кевин понечи да даде някакви обяснения за поведението им, но Мелани го изблъска встрани. Изтощението й беше отстъпило място на бясна злоба.

— Няма да стане! — просъска тя. — Ще ходя където пожелая! Подавам си оставката и ще напусна Зоната веднага след като си уредя документите!

Горната устна на Зигфрид се разтегли в заплашителна гримаса. Тялото му се стрелна напред, ръката му нанесе силен удар в лицето на Мелани и тя рухна на земята. Кандис извика и се наведе да й помогне.

— Не я докосвай! — изрева с почервеняло лице комендантът и отново вдигна ръка.

Кандис не му обърна внимание и помогна на Мелани да се надигне до седнало положение. Под окото на младата жена се оформяше тъмен оток, по брадичката й пълзеше тънка струйка кръв.

Кевин отмести поглед, очаквайки нов удар. Изпита възхищение от куража на Кандис. Кураж, който очевидно му липсваше. Изпитваше парализиращ ужас от Зигфрид и не беше в състояние дори да помръдне. Но втори удар не последва и той бавно вдигна глава. Кандис беше помогнала на Мелани да се изправи.

— Наистина ще напуснеш Зоната много скоро! — изръмжа Зигфрид. — Но това ще стане само в компанията на гвинейските власти! Любопитно ми е да видя дали и с тях ще се държиш толкова нахално!

Кевин преглътна. Перспективата да бъде арестуван от местните власти накара краката му да се подгънат.

— Аз съм американска гражданка! — простена Мелани.

— Но се намираш на територията на Екваториална Гвинея и си нарушила местните закони! — хладно я изгледа Зигфрид, отстъпи крачка назад и добави: — Конфискувал съм паспортите и на трима ви, ще ги предам на властите заедно с вас. Междувременно ще останете тук, в тази къща. Предупреждавам ви, че само да си покажете носа навън, войниците имат заповед да стрелят на месо! Ясен ли съм?

— Имам нужда от дрехи! — извика извън себе си Мелани.

— Наредил съм да донесат дрехи от домовете ви — отвърна Зигфрид. — Ще ги намерите горе. Както виждате, помислили сме за всичко… — Извърна се към Камерън и добави: — Поеми наблюдението!

— Слушам, сър — докосна шапката си началникът на охраната, извърна се към тримата провинени и излая: — Чухте какво каза комендантът! Качвайте се горе и без повече номера!

Кевин се обърна и тръгна към вратата. Минавайки покрай Бъртрам, той тихо подхвърли:

— Не само палят огън, но ползват сечива и дори разговарят помежду си…

Единствената реакция на Бъртрам беше леко помръдване на вечно извитите му вежди, но Кевин беше сигурен, че е чул думите му.

Изкачиха се на втория етаж. Камерън даваше кратки заповеди на войниците, които очевидно щяха да се настанят в подножието на стълбите. Влязоха в просторния хол и най-сетне останаха сами. Мелани все още похлипваше.

— Лошо — въздъхна Кевин.

— Не могат да го направят! — изскимтя Мелани.

— Проблемът е там, че са решили да опитат — отново въздъхна той. — А без паспорти не можем да напуснем страната, дори и да се измъкнем оттук…

Мелани притисна длани към бузите си и прошепна:

— Трябва да се овладея!

— Пак се схващам! — обяви Кандис. — Само сменихме затворите!

— Тук сме добре — направи опит да я успокои Кевин. — Я си представи как щеше да се почувстваш в истинския затвор! Навън изръмжаха автомобилни мотори и звукът им бавно заглъхна в далечината. Кевин излезе на верандата. Отпред беше останала само колата на Камерън. Небето потъмняваше, на хоризонта заблещукаха първите звезди.

Върна се в хола и вдигна слушалката. Както очакваше, телефонът беше изключен.

— Няма ли сигнал? — изправи се зад гърба му Мелани.

— Страхувам се, че не — отвърна той и бавно остави слушалката.

— Хайде да се изкъпем — предложи Кандис.

— Добра идея — кимна Мелани, придавайки бодър тон на гласа си.

Определиха си среща след половин час и Кевин тръгна към кухнята. Не искаше да се появява там мръсен, но миризмата на пържено пиле беше прекалено изкусителна. Усетила отварянето на вратата, Есмералда скочи на крака.

— Здравей, Есмералда — поздрави я Кевин.

— Добре дошъл, господин Маршал — отвърна жената.

— Не излезе да ме посрещнеш както обикновено — отбеляза той.

— Страх ме беше, че комендантът е там… Той и началникът на охраната дойдоха да ме предупредят, че не бива да напускате дома си…

— И на мен казаха същото — кимна Кевин.

— Приготвих ви храна, гладен ли сте?

— Умирам от глад — призна Кевин. — Но имаме и две гостенки…

— Знам, комендантът ми каза…

— Ще можем ли да вечеряме след половин час?

— Разбира се.

Кевин кимна. Беше благодарен на съдбата, че му е оставила Есмералда. Жената колебливо го повика и той се обърна на прага.

— В града стават лоши неща — промълви Есмералда. — Не само с вас, но и с едни чужденци… Имам братовчедка, която работи в болницата. От нея чух, че там са се появили четирима американци от Ню Йорк и успели да разпитат пациента, на който присадиха черен дроб от бонобо…

— Така ли? — учудено я изгледа Кевин. Новината, че американци от Ню Йорк разпитват техния пациент беше наистина неочаквана.

— Влезли направо, без да искат разрешение — поясни Есмералда. — Представили се за доктори. Охраната и войниците ги арестували и сега са в затвора…

— Господи! — рече Кевин и в главата му се появиха куп въпроси. Споменаването на Ню Йорк му напомни за изненадващото среднощно обаждане на президента на „ГенСис“ Тейлър Кабот, станало преди една седмица. Беше го разпитвал за пациента Карло Франкони, убит в Ню Йорк… По-скоро за евентуалните последици от аутопсията му.

— Братовчедка ми познава един от войниците, които са ги арестували — продължи Есмералда. — Той твърди, че американците ще бъдат предадени на министъра. А това означава, че сигурно ще бъдат убити. Помислих си, че трябва да знаете…

Хладни тръпки пробягаха по гърба на Кевин. Отлично съзнаваше, че Зигфрид готви същата съдба и за тях. Но кои са тези американци? Какво общо имат с аутопсията на Карло Франкони?

— Положението е много сериозно — погледна го с тревога Есмералда. — Страхувам се за вас. Зная, че сте ходили на забранения остров…

— Откъде знаеш? — учудено я погледна Кевин.

— Хората в градчето говорят… Когато споменах, че сте заминали без да се обадите, Алфонс Кимба каза на мъжа ми, че сте на острова. Бил абсолютно сигурен в това.

— Благодаря ти за загрижеността — промърмори Кевин, потънал в собствените си мисли. — Благодаря и за това, което ми каза…

Влезе в стаята си и застана пред огледалото. Остана изненадан от изтощения си вид, да не говорим за мръсотията. Прокара пръсти през няколкодневната си брада и изведнъж установи, че е започнал да прилича на двойника си!

След горещия и продължителен душ се почувства нов човек. Избръсна се и облече чисти дрехи. През цялото време мислеше за американците, затворени в мрачните килии под кметството. Изгаряше от любопитство и беше готов на всичко, за да размени няколко думи с тях.

Двете му приятелки бяха не по-малко освежени. Душът бе възвърнал обичайната самоувереност на Мелани и тя започна да проклина пазачите си за дрехите, които бяха донесли от дома й.

— Цветовете са неподходящи, нищо не е в хармония! — ръмжеше младата жена. Настаниха се в трапезарията и Есмералда започна да сервира. Мелани огледа уютното помещение, на лицето й се появи усмивка.

— Само преди няколко часа живеехме като неандерталци! — промърмори тя. — После — хоп, отново в прегръдката на цивилизацията! Сякаш използваме Машината на времето…

— Ех, ако не трябваше да се тревожим за утрешния ден! — въздъхна мечтателно Кандис.

— Най-добре е да се насладим на вечерята — отвърна с обичайното си самочувствие Мелани. — Освен това ми се струва все по-малко вероятно, че тези типове ще ни предадат в лапите на местните власти просто ей така… Няма как да оправдаят изчезването ни. В навечерието на третото хилядолетие светът е прекалено малък за подобни неща…

— Но аз все пак се страхувам, че…

— Стига — прекъсна диалога им Кевин. — Есмералда ми каза нещо любопитно, което искам да споделя с вас… — Започна с телефонното обаждане на Тейлър Кабот, после описа неочакваната поява на групата американци в Кого и тяхното арестуване.

— Точно това имах предвид — тържествуващо се усмихна Мелани. — Един-двама умници правят аутопсията на Франкони в Ню Йорк и не след дълго се появяват тук, в Кого. Пак повтарям — светът е малък и ние напразно си въобразяваме, че живеем в изолация…

— Мислиш, че идват тук да проследят нишката, която им е дал Франкони? — погледна я с интерес Кевин. Собственото му предчувствие сочеше същото, но се нуждаеше от външна подкрепа.

— Че какво друго? — сви рамене Мелани.

— Кандис?

— Съгласна съм с Мелани — отвърна русокосата сестра. — Всичко останало би означавало прекалено много съвпадения…

— Благодаря, скъпа — кимна Мелани, завъртя празната чаша между пръстите си и подхвърли: — Съжалявам, че трябва да прекъсна гениалните ви разсъждения, но къде криеш запасите си от онова великолепно вино?

— О, извинявай, съвсем забравих — промърмори Кевин, стана и се насочи към килера, в който държеше виното. Започна да оглежда етикетите, повечето от които не му говореха абсолютно нищо, после изведнъж си даде сметка с какви огромни количества вино се е запасил. Присви очи и направи опит да преброи бутилките, но твърде скоро се отказа. В хладното помещение имаше над триста шишета, все от отбрани марки.

— Господи! — промърмори той и усети как в главата му се оформя малък план. Награби няколко бутилки и ги понесе към кухнята.

Есмералда се надигна от мястото си край масата. Тя също вечеряше.

— Имам една молба — рече Кевин. — Ще занесеш ли тези бутилки на войниците долу? Не забравяй и тирбушон…

— Толкова много? — учуди се жената.

— Да — кимна Кевин. — А други ще отнесеш на войниците, които почиват под навеса на кметството. Ако те попитат по какъв повод, ще кажеш, че си заминавам и предпочитам те да изпият виното ми, а не шефовете им…

— Мисля, че разбирам — погледна го с усмивка Есмералда. Свали от рафта една платнена торбичка за покупки и започна да я пълни с бутилки. Миг по-късно вече се спускаше по задната стълба към входния вестибюл.

Кевин направи още няколко тура между килера и кухнята, скоро масата се оказа затрупана от бутилки. Сред виното се оказаха и няколко тумбести шишета с порто.

— Какво става тук? — надникна през вратата Мелани. — Ние чакаме виното в трапезарията, а той го трупа тук!

Кевин й подаде първата попаднала пред очите му бутилка и каза да започват без него, тъй като има малко работа. Мелани сведе очи към етикета, на лицето й се изписа уважение.

— Охо, „Шато Латур“! — прошепна тя и побърза да изчезне по посока на трапезарията. Есмералда се появи отново и съобщи, че войниците останали много доволни от подаръка.

— Мисля да им занеса и малко хляб — подхвърли тя. — Така ще ожадняват по-бързо…

— Добра идея — кимна Кевин и започна да пълни торбичката с бутилки. Скоро свърши и я вдигна да провери тежестта й. Не беше лека, но Есмералда щеше да се справи.

— Преброй колко войници има около кметството — поръча на икономката си той. — Искам виното да стигне за всички…

— Вечер обикновено са четирима — отвърна жената.

— Значи десет бутилки ще им стигнат, поне за загрявка — усмихна се Кевин. После напълни дробовете си с въздух и се отправи към трапезарията. Изгаряше от нетърпение да сподели идеята си с двете жени.

Претърколи се по корем и погледна часовника на нощното шкафче. Наближаваше дванадесет. Краката му се спуснаха на пода, а ръцете му изключиха алармата на будилника, нагласена за полунощ.

Планът му предизвика бурни дискусии по време на вечерята. Идеята беше подета от събеседничките му, обсъдена подробно, а след това допълнена с нови хрумвания и изчистена от излишни детайли. В крайна сметка и тримата постигнаха съгласие по въпроса, че си струва да опитат.

Извършиха възможните приготовления и се оттеглиха да почиват. Но Кевин не успя да заспи, въпреки че беше на прага на изтощението. За това помогна и постоянно усилващата се глъчка от долния етаж, където гуляеха войниците. Започнаха с оживени разговори, но вече бяха на етапа на пиянските песни, които сякаш нямаха край.

Есмералда ги посети на два пъти, а след това съобщи, че френското вино се радва на огромен успех и първоначалните доставки вече са на привършване. Кевин се облече в тъмното и излезе в коридора. Не искаше да пали лампите. За негов късмет луната беше достатъчно силна, за да освети вратите на стаите за гости. Първо почука на Мелани и леко се стресна когато вратата моментално се отвори.

— Не можах да заспя и те чаках — поясни шепнешком тя.

Насочиха се към стаята на Кандис. Тя също беше готова. Отбиха се в хола да вземат малките брезентови сакове, които бяха приготвили предварително, после се промъкнаха на верандата. Пред очите им се разкри екзотична и омайваща гледка. Дъждът беше спрял преди няколко часа, в момента по небето плуваха леки, сребристи облачета. От земята се издигаха леки изпарения, градът сякаш плуваше под призрачните лунни лъчи. В тишината зловещо отекваха необичайно силните звуци на джунглата. Думите бяха излишни, просто, защото бяха обсъдили тази първа фаза до последната подробност. Насочиха се към далечния край на верандата и завързаха за парапета трите съединени чаршафа, които бяха приготвили предварително. Свободният край опря в земята.

Мелани настоя да се спусне първа и го стори с окуражаваща лекота. Кандис също се справи добре, но Кевин изпита известни затруднения. Решил да имитира алпинисткия стил на Мелани, той се оттласна от парапета прекалено силно, чаршафеното въже се разклати. В резултат кокалчетата му влязоха в съприкосновение с грапавата мазилка и се ожулиха здравата.

— По дяволите! — изруга той след като най-сетне стъпи на паважа и разтърка ръцете си.

— Добре ли си? — прошепна Мелани.

— Мисля, че да…

Следващата фаза на бягството беше по-опасна. Наредени в индийска нишка, те залепиха гръб за стената и предпазливо се плъзнаха по протежението й, скрити в сянката на верандата. Всяка стъпка ги приближаваше до централното стълбище, край което гуляеха войниците. До ушите им достигаха знойни африкански ритми, записани на касетофон.

Плъзнаха се под навеса, където беше паркиран ленд-круйзерът на Кевин. Той предпазливо заобиколи джипа и безшумно отвори шофьорската врата. В този момент се намираше на някакви си пет-шест метра от пийналите войници, разделяше ги само една голяма тръстикова рогозка, окачена на дебел мертек над главите им.

Освободи ръчната спирачка и изключи от скорост. После се върна при жените, които чакаха до задницата и им направи знак да тикат.

Отначало тежката машина отказа дори да се помръдне. Кевин запъна крака в бетонния постамент и напрегна всички сили. Тойотата помръдна и бавно се плъзна навън.

Малко след навеса под верандата паважът започваше лек наклон, направен нарочно, за оттичане на дъждовната вода. В момента, в който задните колела се прехвърлиха там, джипът тръгна по инерция и скоростта му бавно се увеличи. Тикането стана излишно.

— Охо! — полугласно извика Кевин, заобиколи отстрани и се затича към шофьорската врата. Влизането в купето се оказа доста трудна работа, тъй като тежката машина се ускоряваше с неподозирана бързина и вече се насочваше към наклона в дъното на площада, отвъд който беше бреговата линия.

В крайна сметка успя да отвори, напрегна мускули и скочи зад волана. Зае позиция с максимална бързина и натисна спирачката. Едновременно с това изви кормилото рязко наляво, за да насочи колата към сравнително равната част на площада.

Обърна се и огледа обстановката. Войниците се виждаха съвсем ясно. Бяха насядали около малка масичка, върху която стърчеше касетофона, заобиколен от батарея празни бутилки. Ритмично пляскаха с длани по коленете си и припяваха, никой не гледаше насам.

Кевин изпусна въздишка на облекчение. В същия миг дясната врата се отвори и Мелани скочи на седалката до него. Кандис се шмугна отзад.

— Не затръшвайте вратите! — побърза да ги предупреди той, придържайки шофьорската врата с ръка.

Кракът му бавно отпусна спирачката. В първия момент джипът не помръдна, но след няколко енергични движения на тялото му напред-назад, колелата бавно се раздвижиха и тежкото превозно средство пое към бреговата линия с леко полюшване.

Инерцията ги отдалечи на около две пресечки от къщата, после наклонът свърши и колата бавно спря. Кевин завъртя стартерния ключ, вратите бяха затворени с меко изщракване.

Спогледаха се. Бяха потни и напрегнати, върху лицата им играеха леки усмивки.

— Успяхме! — тръсна глава Мелани.

— Засега — кимна Кевин и включи на скорост. Зави надясно, направи широк кръг около квартала и се насочи към автомобилния парк.

— Сигурен ли си, че в гаража няма да ни създават проблеми? — погледна го Мелани.

— Не мога да ти дам гаранции — отвърна Кевин. — Но хората там живеят изолирано, а Зигфрид положително не е бил камбаната за нашето изчезване, последвано от домашен арест. Не би си позволил подобно нещо, особено след като е планирал да ни предаде на местните власти…

— Дано да си прав — въздъхна Мелани. — Чудя се дали не е по-разумно да напуснем Зоната зад някой камион, вместо да се занимаваме с някакви американци, които никога не сме виждали…

— Тези хора са успели да се промъкнат тук — поклати глава Кевин. — Сигурен съм, че имат план и как да се измъкнат. Преминаването през КПП-то ще оставим като последна възможност, след като сме изчерпали всичко останало…

Джипът зави към огромния плац, на който кипеше трескава работа. Пътниците бяха принудени да присвият очи пред ярката светлина над товарната рампа. Стигнаха до сервиза в дъното и Кевин паркира в близост до огромен крик, на който беше повдигнат някакъв влекач. Под него се почесваха няколко механици.

— Чакайте тук — рече той и слезе от тойотата.

Мелани и Кандис гледаха как се приближава към групата мъже и повежда разговор с тях. Русокосата сестра беше кръстосала пръсти.

— Е, поне не хукнаха към телефона като го видяха — отбеляза Мелани.

Един от механиците се отдели от групата, хлътна през отворената врата на близкото помещение и миг по-късно се появи обратно с тежка верига в ръце. Подаде я на Кевин, който залитна под тежестта й.

Понесъл веригата към джипа, Кевин усети как лицето му се налива с кръв, а по челото му избиват ситни капчици пот. Мелани изскочи навън и отвори багажника миг преди дебелите брънки да се изплъзнат от ръцете му.

— Казах му, че искам дебела верига, но не предполагах чак такова чудовище — задъхано промърмори той.

— Какво обяснение им предложи?

— Колата ти затънала в дълбока кал и трябва да те изтегля… Дори окото им не мигна. Разбира се, никой не предложи да дойде да ни помогне… Скочиха в колата и се насочиха по обратния път за града.

— Сигурен ли си, че ще се получи? — обади се от задната седалка Кандис.

— Не съм — поклати глава Кевин. — Но не виждам друга възможност…

През останалото време мълчаха. Даваха си ясна сметка, че им предстои най-трудната част от приключението. Излязоха на площада пред кметството и Кевин изключи фаровете. Напрежението им видимо се повиши.

Кевин докосна педала на газта и колата с изключени светлини предпазливо се плъзна към сградата. Прозорецът на караулното ярко светеше, отвътре се чуваше оглушителна музика. Тези тук също имаха касетофон с африкански ритми, но за разлика от колегите си насреща, го бяха издънили докрай.

— Точно на такъв купон разчитах — прошепна Кевин, завъртя волана и започна да заобикаля сградата. Прозорчетата на килиите под земята почти не се виждаха, скрити в основите.

Включи на заден ход и плавно отпусна съединителя. Джипът се плъзна към верандата и спря на метър от нея. Кевин дръпна ръчната спирачка, но остави мотора да работи. И тримата насочиха погледи към осветения прозорец на караулното. Щорите бяха вдигнати, хора не се виждаха. За разлика от отрупаната с бутилки маса…

— Сега или никога! — рече с въздишка Кевин.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Мелани.

— Не, стойте си по местата.

Плъзна се навън и побърза да се залепи за най-близката колона. Музиката беше оглушителна. Основното му опасение беше свързано с факта, че ако някой погледне през прозореца, няма начин да не го забележи. Тук укрития просто липсваха.

Клекна и хвърли поглед към зарешетеното прозорче. В килията цареше непрогледен мрак.

Отпусна се на колене, пропълзя под верандата и тикна глава между железните пръчки.

— Хей, има ли някой тук? — напрегнато подвикна той.

— Само неколцина туристи — отвърна отвътре Джак. — Да не би да ни каните на купона?

— Вие сте американците, нали?

— Точно — ухили се в тъмното Джак. — Съвсем като бейзбола и ябълковия пай…

До слуха на Кевин достигнаха и други гласове, но бяха твърде приглушени, за да разбере думите.

— Трябва да знаете, че се намирате в изключително опасна ситуация — подхвърли той.

— Така ли? — иронично отвърна Джак. — Аз пък мислех, че така посрещат всички туристи…

Кевин усети, че непознатият там долу непременно ще се погоди с човек като Мелани.

— Ще направя опит да изкъртя решетките — съобщи той. — Всички ли сте в тази килия?

— Не — отвърна Джак. — Две хубави жени са отседнали в съседната, вляво…

Кевин се изправи, издърпа дебелата верига от багажника и спусна края й между пръчките.

— Увийте я няколко пъти около решетките — разпореди той.

— Това ми харесва — обяви Джак. — Сякаш гледам стар каубойски филм.

Кевин се върна при джипа и затегна веригата около теглича. Когато се върна, долният й край вече беше завързан за централната пречка на решетката.

— Изглежда добре — обяви той. — Сега да видим какво ще се получи…

Качи се зад волана, включи двойното предаване и леко отпусна съединителя. Колата бавно се плъзна напред, веригата се опъна.

— Е, добре, започваме — подвикна на жените той и стъпи на газта. Мощният мотор басово изръмжа, но Кевин изобщо не го чу. Всички шумове потъваха в оглушителните ритми на някаква заирска рок-група.

Изведнъж колата подскочи напред и Кевин побърза да натисне спирачката. Зад тях се разнесе страхотен шум — сякаш някой беше ударил с камък железните парапети на противопожарна стълба. Свъсили вежди и затаили дъх, тримата се обърнаха едновременно към караулното. С огромно облекчение установиха, че войниците не бяха чули нищо и веселбата течеше с пълен ход.

Кевин скочи на паважа с намерението да види какво беше направил и почти се сблъска с впечатляващо мускулест чернокож младеж, насочил се в обратна посока.

— Добра работа, човече! — похвали го младежът. — Аз се казвам Уорън, а този там е Джак…

— Аз съм Кевин.

— Дай тази бричка пред съседното прозорче — разпореди се Уорън. — Нека видим какво можем да направим за жените…

— Как успяхте да се измъкнете толкова бързо? — учуди се Кевин.

— Ти изкърти цялата рамка, бе човек — отвърна Уорън.

Кевин се върна зад волана, включи на заден ход и насочи джипа към стената. Двамата американци сръчно окачиха веригата на съседната решетка.

— Моите поздравления! — усмихна му се Мелани.

— Трябва да призная, че се получи по-добре и от най-смелите ми очаквания — смутолеви Кевин.

Някой почука по покрива на колата и той погледна в огледалцето. Чернокожият гигант му даваше знак да потегли напред.

Прибягна до същата техника, използвайки същите обороти. Втората решетка последва съдбата на посестримата си, за съжаление със същия оглушителен шум. Този път на прозореца се появи силуетът на един от войниците.

Кевин замръзна на място. Отправи една гореща молитва и новите му познати отвън да сторят същото. Войникът отпи от бутилка с вино, събори няколко празни от масата, после бавно се обърна и изчезна във вътрешността на помещението.

Кевин слезе и видя как американците помагат на две жени да се измъкнат през прозорчето на килията. В следващия миг те вече тичаха към колата. Тръгна към задната част с намерението да откачи веригата, но там се сблъска с Уорън, който вече бе сторил това.

Мълчаливо се натовариха в тойотата. Джак и Уорън седнаха на подвижните столчета, прикрепени към предните облегалки, а двете жени се сместиха при Кандис.

Кевин включи на скорост, хвърли последен поглед към осветения прозорец на караулното и плавно подаде газ. Включи фаровете едва когато напуснаха площада. Бягството имаше зашеметяващо въздействие върху всички. Кевин, Мелани и Кандис бяха обзети от чувство на триумф, докато първоначалната изненада на групата от Ню Йорк бързо се смени с чувство на огромно облекчение. Запознаха се набързо, после заваляха въпросите. В първия момент всички говореха едновременно.

— Хей, я почакайте! — повиши глас Джак. — Трябва да въведем някакъв ред! Дайте да говорим един по един…

— Прав си, мамка му! — ухили се Уорън. — Аз съм пръв! Искам да кажа едно голямо благодаря на нашите нови приятели! Дойдохте точно навреме!

— Присъединявам се към теб — кимна Лори.

Кевин прекоси главната улица и спря джипа на паркинга зад централния супермаркет. Тук имаше и други коли, които предлагаха достатъчно укритие. Моторът заглъхна, фаровете угаснаха.

— Предлагам на първо място да решим как ще изчезнем от този град — рече той. — После ще говорим за всичко останало, тъй като не разполагаме с много време. Как планирахте до сторите това, приятели?

— С лодката, с която дойдохме — отвърна Джак.

— Къде е тя?

— Дано е там, където я оставихме — на пясъка под един от пристаните…

— Ще ни побере ли всички? — попита Кевин.

— Дори ще остане място за още толкова — увери го Джак.

— Отлично! — доволно кимна Кевин. — През цялото време се надявах, че сте дошли по вода. По този начин ще можем да тръгнем направо за Габон! — Очите му пробягаха по лицата на компанията, ръката му завъртя стартерния ключ. — Дано лодката да е налице!

Напусна паркинга и пое към брега, използвайки заобиколни пътища. Целта му беше да се държи максимално далеч от кметството и собствения си дом.

— Имаме един проблем — обади се Джак. — Прибраха ни паспортите и парите…

— И ние сме на същото дередже — горчиво се усмихна Кевин. — С тази разлика, че имаме малко пари и пътнически чекове. Паспортите ни бяха конфискувани днес следобед, преди да ни поставят под домашен арест. Чакаше ни вашата съдба: предаване в ръцете на гвинейските власти…

— Толкова ли е страшно това? — вдигна вежди Джак.

В съзнанието на Кевин изплуваха черепите върху бюрото на Зигфрид, на устните му се появи мрачна усмивка.

— Не знам какво разбираш под страшно — промърмори той. — Но нашата история щеше да приключи със съдебен фарс, след който положително ни чакаше наказателния взвод…

— Сериозно?! — възкликна Уорън.

— Според законите на тази страна всяка намеса в дейността на „ГенСис“ се счита за провинение, което се наказва със смърт — кимна Кевин.

— А комендантът е този, който решава дали има намеса, или не…

— Разстрел?! — погледна го ужасено Джак.

— Страхувам се, че е точно така — въздъхна Кевин. — Местните военни много ги бива в тая работа, вероятно защото са се упражнявали години наред…

— Нямах идея за тази опасност — призна Джак.

— Значи сме ви още по-задължени…

Извърнала глава към стъклото, Лори неволно потръпна. Представата, че животът им е висял на косъм, не беше от най-приятните. Още повече, че опасността все още не беше отминала.

— А вие как се озовахте в казана? — попита Уорън.

— Дълга история — въздъхна Мелани.

— Като нашата — рече Лори.

— Имам един въпрос — вдигна глава Кевин. — Заради Карло Франкони ли се появихте тук?

— Ха! — стресна се Джак. — Ето го печелевшият билет! Впечатлен съм, приятелю, а освен това изгарям от любопитство! Какво те накара да зададеш този въпрос? Какъв пост заемаш в местната йерархия?

— Аз ли? — попита Кевин.

— Ти, а и останалите…

Кевин, Мелани и Кандис се спогледаха.

— Всички участваме в една и съща програма — започна Кандис. — Аз самата съм дребна риба, обикновена оперативна сестра.

— Аз съм репродуктивен технолог — добави Мелани. — Отговарям за доставката на суровия материал, а след като Кевин направи своите магии — и за плодовитостта на творенията му…

— По професия съм молекулярен биолог — призна с тъга в гласа Кевин. — Онзи, който дръзна да престъпи границите и за награда получава мълнията, поразила Прометей…

— Чакай малко — вдигна ръка Джак. — Тези класически примери от света на литературата ми идват малко много…

— Без да искам предадох огъня на животните — въздъхна Кевин. — Бях запленен от възможността да размествам частите на различни хромозоми, по-специално клетките, съдържащи се в късото разклонение на Хромозома 6…

— Вземал си клетки от човешки хромозоми и си ги присаждал на маймуни, така ли? — пожела да се осведоми Джак.

— В оплодените яйцеклетки на маймуни — коригира го Кевин. — От вида бонобо, за да бъда съвсем точен…

— И целта на твоята работа е била да създадеш съвместими органи за евентуална трансплантация?

— Точно така — кимна Кевин. — В началото нямах предвид тази конкретна цел, бях просто изследовател. Но икономическата страна на въпроса беше прекалено примамлива…

— Гениално! — рече с уважение Джак. — Но и малко страшничко…

— Даже много страшничко! — възкликна Кевин. — Всъщност, това се оказа една огромна трагедия. Прехвърляйки у бонобите прекалено много човешки гени, аз неволно създадох една нова раса хуманоиди!

— Нещо като неандерталците ли? — учуди се Лори.

— Доста по примитивни от тях — поклати глава Кевин. — По-скоро приличат на хуманоидите, живяли няколко милиона години по-рано. Но са достатъчно интелигентни да използват огъня, да изработват примитивни сечива, а дори и да създадат нещо като език, на който разговарят… Според мен развитието им отговаря на състоянието, в което сме били ние преди четири или пет милиона години…

— Къде са тези същества? — попита с тревога Лори.

— На един от близките острови, където живеят в относителна свобода. За съжаление това скоро ще се промени.

— По какъв начин? — В представата си Лори вече виждаше хуманоидите. Като дете много си падаше по картинките на пещерните човеци.

Кевин им разказа накратко за стълбовете пушек, които бяха пробудили интереса им към острова. После описа пленяването им от маймуните и последвалото освобождение, а завърши с описание на нерадостната съдба, която очаква хуманоидите. Поради близката си прилика с хората, те са осъдени да завършат живота си в бетонни клетки.

— Ужасно! — възкликна Лори.

— Какво нещастие! — поклати глава Джак.

— Светът не е готов за нова раса — въздъхна Уорън. — Съществуващите до този момент носят предостатъчно неприятности.

— Наближаваме брега — съобщи Кевин. — След онзи завой там, ще излезем на площада пред кея…

— По-добре спри тук — предложи Джак. — На идване там имаше въоръжена охрана…

Кевин отби до тротоара. Изключи фаровете, но остави мотора да работи заради климатичната инсталация. Джак и Уорън се измъкнаха навън, изтичаха до ъгъла и предпазливо надникнаха по посока на брега.

— Дали ще можем да намерим друга лодка, в случай, че нашата е изчезнала? — попита Лори.

— Страхувам се, че не — поклати глава Кевин.

— А има ли друг път за напускане на града, освен този с КПП-то?

— Не.

— Тогава Господ да ни е на помощ! — съкрушено промълви Лори.

Джак и Уорън притичаха обратно и Кевин свали страничното стъкло.

— Наистина има един войник — рече Джак. — Но той е доста немарлив, може би ще се окаже, че сладко си спи… Все пак трябва да го елиминираме, затова предлагам да почакате тук…

— Нямам нищо против — кимна Кевин, доволен да прехвърли на друг операции от подобен сорт. Беше достатъчно откровен да си признае, че не би могъл да се справи дори и с най-мърлявия войник на Екваториална Гвинея. Джак и Уорън изчезнаха зад ъгъла и той вдигна стъклото. Лори се извърна към Натали, от устата й се откъсна тежка въздишка.

— Съжалявам за всичко това… Трябваше да бъда по-прозорлива и да разбера, че Джак е от хората, които привличат неприятностите като магнит…

— Грешката не е твоя, няма нужда да се извиняваш — поклати глава Натали. — Освен това нещата изглеждат далеч по-добре отпреди петнадесет-двадесет минути…

Джак и Уорън се върнаха изненадващо бързо. В ръцете на патолога се поклащаше пистолет, а чернокожият атлет носеше къс автомат.

— Някакъв проблем? — попита Кевин след като двамата се качиха в джипа.

— Не — отвърна Джак. — Човекът беше много любезен, а и Уорън умее да убеждава…

— Тоя бар „Чики“ има ли паркинг? — попита Уорън.

— Да.

— Карай натам!

Кевин даде на заден ход, пое по улицата и сви на първата улица вляво. В дъното й се намираше просторен паркинг, в центъра, на който тъмнеше бар „Чики“. Отвъд него започваха пристаните.

— Ще ида да проверя дали лодката е на мястото си, а вие чакайте тук — разпореди се Уорън след като тойотата спря на паркинга.

Гъвкавото му тяло изскочи от задната врата и се стопи в мрака.

— Бърз е — отбеляза Мелани.

— Охо, още нищо не знаеш — отвърна Джак.

— Насреща е Габон, така ли? — попита Лори, насочила поглед към тъмната пропаст на океана.

— Точно така — кимна Мелани.

— На какво разстояние? — подхвърли Джак.

— Четири мили по права линия — отвърна Кевин. — Но ние ще се опитаме да стигнем до Кокосовия бряг, който е на десетина. Оттам ще направим опит да влезем във връзка с американското посолство в Либревил…

— За колко време ще стигнем до този Кокосов бряг?

— За малко повече от час — отвърна Кевин. — Разбира се, това зависи от скоростта на лодката…

Уорън изскочи от мрака и се приближи до джипа. Кевин смъкна страничното стъкло.

— Всичко е окей — блеснаха зъбите на младежа. — Лодката си е на мястото.

— Ура! — викна цялата група едновременно и се изсипа от колата. Кевин, Мелани и Кандис издърпаха брезентовите си торби.

— Това ли ви е багажът? — попита Лори.

— Това е — кимна Кандис.

Уорън ги поведе към стъпалата, по които се слизаше до морския бряг.

— Бързо! — прошепна той. — Движете се натам, към онази подпорна стена!

Но под дървените кейове беше прекалено тъмно, за да се движат бързо. Сред плясъка на малките вълни се долавяше някакво особено поскърцване — подплашени от пришълците, големи краби бързаха да се заровят в пясъка.

— Имаме две фенерчета — обади се Кевин. — Може ли да ги включим?

— По-добре да не рискуваме — отвърна Джак и в същия миг буквално се блъсна в пирогата. Преди да направи знак на останалите да се качват вътре, той старателно провери стабилността й. После нареди на жените да влязат и да седнат на кърмата. Носът видимо се повдигна. Избутаха коритото във водата, скочиха вътре и го подкараха с ръце и дъски по посока на плаващия кей.

— Пазете се от гредите над главите ви — предупреди Джак. Лодката бавно напусна сянката на пристана и навлезе в осветената от луната зона. Вътре имаше четири гребла и Мелани изрази желание да се включи в гребането редом с мъжете.

— Искам да навлезем поне стотина метра навътре преди да запаля мотора — поясни Джак. — Няма смисъл да поемаме допълнителни рискове…

Всички извърнаха взор към мирно заспалото градче, чиито къщички белееха под сребристите лъчи на луната. Джунглата около него имаше мастилен цвят и приличаше на замръзнала приливна вълна, заплашваща всеки миг да го погълне.

Нощните й звуци бавно заглъхваха зад кърмата. Не след дълго тишината се нарушаваше единствено от плясъка на греблата в тъмната вода. Никой не говореше. Дишането на бегълците постепенно се успокои, пулсът им започна да се връща в нормални граници. Вече имаха достатъчно време да мислят, а дори и да огледат обстановката. Нюйоркчаните явно бяха смаяни от красотата на африканския бряг, който се губеше в нощта. Тук всичко им се струваше някак по-голямо, включително звездите, блещукащи по кадифеното небе.

За Кевин нещата стояха малко по-различно. Обзе го огромно облекчение от факта, че беше избягал и беше допринесъл за бягството на останалите в лодката, но едновременно с това сърцето му се свиваше от тревога за съдбата на нещастните боноби. Той и само той беше виновен за тази съдба, която не им предлагаше нищо друго, освен тъжно изгнание в бетонните клетки… След няколко минути Джак издърпа греблото си и го хвърли на дъното на пирогата.

— Време е да преминем на механична тяга — обяви той и спусна извънбордовия мотор във водата.

— Чакай малко — спря го Кевин. — Имам една молба. Нямам морално право да я отправям точно към вас, но е важна…

Джак изправи гръб, пусна капачката на резервоара и любопитно попита:

— Какво ти мърда под шапката, приятелю?

— Виждате ли онзи остров там, последният от архипелага? — посочи към Изла Франческа Кевин. — Там се намират бонобите. Затворени са в клетки в близост до един мост, утре ще ги превозят в Кого. Бих искал да се отбием и да ги освободим…

— Каква полза? — учудено попита Лори.

— Огромна, особено, ако ги накарам да прекосят моста — отвърна Кевин.

— Но нима твоите приятелчета от Кого няма пак да ги обкръжат? — присви очи Джак.

— Изобщо няма да ги открият! — отвърна Кевин и усети как идеята започва да го вълнува. — Те ще изчезнат завинаги! От тази част на Екваториална Гвинея започва девствена джунгла, простираща се на няколко хиляди квадратни километра. Тя обхваща не само Гвинея, но и огромни площи от Габон, Камерун, Конго и Централно-африканската република… Там все още не е стъпвал човешки крак…

— Искаш да ги пуснеш на свобода? — попита Кандис.

— Точно така! — възбудено кимна Кевин. — Така ще им дадем шанс, който няма начин да пропуснат! Те са изобретателни, също като нашите прадеди, които са преживяли Ледниковия период. А това е било далеч по-тежко от адаптирането в джунглата, нали?

Лори хвърли кос поглед към Джак.

— Идеята ми харесва! — обяви тя.

Джак погледна към острова, после попита в коя посока се намира Кокосовия бряг.

— Няма да се отклоним много — промълви умолително Кевин. — Едва ли ще се забавим повече от двадесетина минути.

— А какво ще стане, ако животните откажат да напуснат острова? — обади се Уорън.

— Поне ще знам, че съм опитал — въздъхна Кевин. — Чувствам се длъжен да им помогна…

— Идеята започва да ми харесва — тръсна глава Джак. — Но искам да чуя мнението и на останалите…

— Честно казано, много ми се ще да видя едно от тези животни — промърмори Уорън.

— Да вървим! — извика възбудено Кандис.

— Няма проблем — кимна Натали.

— Не се сещам за по-добра идея — усмихна се и Мелани. — Да вървим!

Джак дръпна въженцето и моторът изрева. Ръцете му хванаха руля и носът на лодката бавно изви към Изла Франческа.