Пол Дохърти
Душегубеца (24)

21.

Ребека посегна към гърлото си и напипа малкия мях, който й беше дал Сен Клер. В този момент Фрогмор се намяташе с плаща си и не гледаше към нея. Тя сграбчи предоставилата й се възможност и бързо изля осветеното вино в чашата до себе си. Въпреки свирепата схватка, в която току-що беше участвал, магьосникът изглеждаше в отлична форма.

Сен Клер все още лежеше облегнат на стената, а очите му бяха затворени. Ребека изгълта виното на един дъх и устата й се изпълни със сладост. После девойката прикова цялото си внимание върху Фрогмор. От страха й не беше останала и следа. Магьосникът стоеше пред нея наперен като петел и й се хилеше похотливо. После прибра меча си в ножницата и протегна ръце. Ребека стана и тръгна към мъжа, разбил целия й живот.

Фрогмор я придърпа към себе си и пъхна езика си между устните й. Девойката отвърна на целувката, облизвайки зъбите му и напълвайки устата му със слюнката си. Магьосникът пъхна ръка под роклята й стисна едната й гърда. Девойката потръпна от болка. После Фрогмор разкъса дрехите й и започна да драска кожата й с изкривените си като на хищна птица пръсти. Ребека продължи да го целува. Изведнъж магьосникът се отдръпна, а лицето му пребледня като на смъртник.

— Ребека! — възкликна той. — Какво направи? — очите му се плъзнаха към винената чаша на пода.

В този момент откъм другия край на стаята се дочу някакво приглушено стенание. Девойката се обърна и видя, че Сен Клер идва на себе си. Фрогмор изглеждаше като отровен — лицето му се беше покрило с капчици пот, раменете му се бяха отпуснали и изобщо целият му вид беше безкрайно немощен.

— Ах, ти, кучко проклета! — изхриптя той, непохватно измъквайки меча си от ножницата.

Без да се двоуми, Ребека вдигна оръжието на Купър от пода. Магьосникът се хвърли към нея, но тя отстъпи назад, замахна и заби меча дълбоко в сърцето му. От гърлото на Фрогмор се изтръгна ужасяващ вик. Девойката завъртя оръжието и го измъкна от гърдите му. Магьосникът се олюля, а после се опита да отвърне на удара, но Ребека го намушка още веднъж. Душегубеца падна на колене и вкопчи пръсти в острието.

— Ребека! — изпъшка той.

Девойката пусна дръжката. Зад гърба й Сен Клер вече се надигаше. Тя опря крак в тялото на магьосника и издърпа меча от гърдите му. Очите на Фрогмор се извъртяха нагоре, а от устата му шурна кръв. Накрая злият магьосник се строполи на пода по лице. Ребека мигом хвърли оръжието и приклекна до трупа на Купър. После вдигна ръката на албиноса и я целуна, усещайки топлината, която все още не беше напуснала тялото му. В следващия момент Сен Клер я докосна по рамото. Девойката не се обърна, но позволи на йезуита да я придърпа към себе си и да я целуне по главата.

— Всичко свърши — прошепна той.

— Да… — отвърна Ребека. — Само дето горкият Купър сигурно вече пътува към Ада…

— Едва ли — каза Сен Клер, а после добави нещо на арамейски. — Всъщност убеден съм, че душата му се е отправила към Рая и че няма да срещне никакви препятствия по пътя си. Независимо от грешния му живот, най-накрая той се пожертва за любовта, а от това по-висша добродетел няма.

Девойката целуна свещеника по устните.

— Ти знаеше, че ще стане така, нали?

Йезуитът не отговори. Вместо това обърна трупа на Фрогмор и се вгледа в застиналото му в предсмъртна агония лице — очите на магьосника бяха широко отворени, погледът в тях беше ужасен, а зейналата му уста беше цялата покрита с кръв. Сен Клер коленичи до тялото и промълви още нещо на арамейски.

— Господарите на мрака вече са отнесли душата му, така че оттук нататък го чакат единствено вечните мъки на Ада — рече йезуитът, а после притисна показалец до устните си.

Ребека замълча и се ослуша. Суматохата отвън беше стихнала, а откъм коридора се дочуваха стъпки. В следващия момент вратата се отвори и на прага застана Дмитрий заедно с двама от офицерите си. Командирът на опричниците беше целият оплискан с кръв, косата му стърчеше на всички страни, а по бронята му се забелязваха множество вдлъбнатини. Той погледна към Купър, а после и към Фрогмор, след което падна на колене, сведе глава и сключи ръце като за молитва.

— Успяхме да изтикаме турците от стената. В момента се прегрупират, но мисля, че ще ги удържим — Дмитрий стана и срита мъртвия магьосник. — Чудя се какво ли ще стане, ако разберат…

Един от офицерите попита нещо.

— Приел е образа на някой от руските пленници — отвърна Сен Клер, без да дочака да му преведат въпроса, — а след като веднъж се е промъкнал в замъка, вече не му е било трудно да се престори на един от вас.

— Какво имаш предвид? — присви очи командирът на опричниците. — Как така е приел образа на някой от руските пленници?

— Фрогмор беше последовател на Сатаната! — отвърна рязко Сен Клер. — Но слава Богу, сега вече е при господаря си.

Дмитрий изкрещя някаква заповед. Офицерите му веднага се заеха с трупа на магьосника и скоро Фрогмор остана чисто гол. Ребека се вгледа в обагрените с кръв рани по гърдите му, чудейки се откъде е намерила сили да ги причини.

— Той ли уби магьосника? — попита командирът на опричниците, имайки предвид Купър.

Сен Клер поклати глава и посочи към Ребека. Дмитрий се наведе към албиноса и го целуна по двете бузи, а после и по челото. Девойката погледна към йезуита — раната на главата му беше спряла да кърви, но лицето му беше станало призрачнобледо. После любимият й се олюля и тя му помогна да стигне до леглото.

— Почини си — прошепна му Ребека.

Сен Клер отново поклати глава.

— Всичко свърши — отвърна той сякаш на себе си. — Време е да си вървя.

В следващия момент девойката почувства ръката на Дмитрий върху рамото си и се обърна. Опричникът й се усмихна, а после хвана лицето й в шепите си и я целуна по устата.

— Поздравявам те, Ребека Ленъкс — очите му светеха. — Ти си невероятно смела жена и бъдеща майка на изключителни герои!

След тези думи Дмитрий щракна с пръсти и тялото на Фрогмор незабавно беше вдигнато.

— Погледни го, Ребека — промълви Сен Клер. — Вече не изглежда толкова страшен, нали?

Главата на магьосника се люшкаше насам-натам, лицето му беше добило пепеляв оттенък, ужасните рани по гърдите му зееха, а краката му бяха изподрани и мръсни.

— Не е лошо да запомним това — добави йезуитът.

После всички излязоха от стаята и се запътиха към стените на замъка. Войниците, които си почиваха на сянка в двора, веднага усетиха, че нещо се е случило. Дмитрий се обърна към тях на руски, след което посочи към Ребека. Бранителите на крепостта тутакси скочиха на крака и заблъскаха с мечове по щитовете си. После тялото на Фрогмор беше качено на върха на стражевата кула, около врата му беше надяната примка и магьосникът беше провесен през парапета с лице към турския лагер. Скоро целият замък се огласи от победните викове на руските войници.

Група спахии, облечени в брони, вдигнаха щитовете над главите си и дотичаха до ръба на крепостния ров, за да видят какво става. Между тях вървеше някакъв разкошно облечен мъж.

— Това е генералът им — обясни Сен Клер.

Дмитрий се надвеси през парапета, извика победоносно и посочи към мъртвия Фрогмор, а после и към турците. Обсадителите обаче не разбраха посланието, така че командирът на опричниците заповяда трупът на магьосника да бъде спуснат още по-ниско. Турците се взряха в ужасяващото голо тяло, люлеещо се на вятъра, и този път го разпознаха. После си плюха на петите и хукнаха обратно към лагера си. Вече целият гарнизон се беше събрал на стените и въпреки че се чувстваше доста замаяна, Ребека също остана там.

Час по-късно врагът даде своя отговор — турците си взеха оръдията, събраха си шатрите, впрегнаха конете си в каруците и бавно, но сигурно започнаха да се оттеглят от бойното поле.

До залез-слънце единственото, което беше останало след тях, беше почернялата от кръв земя, покрита с мъртви войници и цели ята хищни птици, пируващи с месата им. Дмитрий изпрати един отряд конници да наблюдават оттеглянето на обсадителите, а когато се мръкна, нареди труповете да бъдат запалени. После изтощените руснаци заспаха кой където свари.

Сен Клер отведе Ребека в стаята им и двамата се заеха да подготвят тялото на Купър за погребение. Рано на следващата сутрин йезуитът донесе две големи парчета кожа, в които да увият трупа на доскорошния си съюзник. После го натовариха на една каруца и го закараха сред морето от трева отвъд бойното поле. Дмитрий беше изпратил с тях и неколцина от хората си, въоръжени с кирки и лопати. И така, опричниците изкопаха един дълбок трап и след като Сен Клер каза заупокойната молитва, тялото беше заровено в земята, а върху гроба беше забит дървен кръст.

Ребека не плака. Тя не можеше да си представи по-добро място за вечната почивка на този мъж, който беше преследвал справедливостта чак дотук и който беше дал живота си, за да може тя да се спаси.

Когато се върнаха в замъка, Дмитрий и офицерите му вече организираха победното празненство. Ребека и Сен Клер хапнаха малко, а после се върнаха в стаята си и щом помирисаха леглата си, веднага заспаха.

Когато йезуитът разбуди девойката, навън вече се беше мръкнало. Той я изчака да се надигне в леглото си, а после й подаде една дълбока чаша и вдигна своята за наздравица. Тя отпи — виното беше прекрасно.

— Това е кларет — обясни й Сен Клер. — Дмитрий намери няколко бъчви в склада, отвори една и ни изпрати малко. Войниците искат да се присъединим към тях, но… — той сви рамене и погледна към прозореца. — Вече става късно и скоро всички ще трябва да отстъпим пред нощта — йезуитът отпи, а после подкани и нея. — Пий, моя смела девице!

Ребека се усмихна. След това се замисли и си даде сметка, че не може да говори за случилото се. Събитията се бяха развили твърде бързо и тя все още имаше чувството, че Купър ей сега ще нахълта в стаята и ще я погледне с влюбени очи. Фрогмор обаче беше мъртъв, а баща й — отмъстен. Всичко беше свършило. Ами сега? Девойката беше останала съвсем сама, намираше се на хиляди мили от Дънмоу и пиеше вино с някакъв тайнствен йезуитски свещеник. Какво ли я чакаше утре? Ребека отпи още малко от виното. С всяка следваща глътка й ставаше все по-топло и по-приятно.

— От това вино ми се приспива — каза тя.

Сен Клер се наведе към нея, карайки сърцето й да ускори ритъма си.

— Да, Ребека, сега ще заспиш дълъг и спокоен сън. Прахчето, което сложих във виното ти, скоро ще подейства.

Тя хвърли чашата и се опита да стане, но йезуитът нежно я прикова към леглото.

— Дойде време да си вървя, Ребека — заяви той, — а това беше единственият начин да те оставя.

— Защо? — сърцето на девойката щеше да изхвръкне от гърдите й, а очите й вече плуваха в сълзи. — О, Майкъл, не ме оставяй! — тя се опита да хване ръката му. — Не можеш да ме оставиш! Ти си единствената ми любов, целият ми живот!

— Нямам избор — отвърна йезуитът. — Всичко приключи. Фрогмор е мъртъв и пепелта му е разпръсната по вятъра — докато ти спеше, Дмитрий свърши тази работа — той стисна пръстите на девойката. — Винаги съм те обичал, Ребека Ленъкс, и винаги ще те обичам. Избрах те и дойдох в Дънмоу специално заради теб. Познавах те още преди да те видя и знаех точно какво представляваш. Тъкмо аз те целунах, докато беше в утробата на майка си…

— Кой си ти? — попита Ребека, полагайки неимоверни усилия да остане будна.

— Аз съм архангел Михаил, Ребека. Стоя пред трона Господен и нося печата на Живия Бог.

— Не, ти си йезуитът Сен Клер.

— В момента на смъртта си йезуитът Сен Клер ми даде тялото и ума си, за да мога да продължа борбата срещу злия магьосник.

— Защо? — простена девойката. — Защо?

— Фрогмор трябваше да бъде унищожен с човешки средства, Ребека. Сега обаче всичко приключи и аз трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път, а когато си отида, на земята няма да остане и следа от мен.

Изведнъж йезуитът започна да се променя — лицето му заблестя като разтопено злато, очите му станаха сини като сапфири, а гласът му сякаш идваше от огромно разстояние.

— Но аз те обичам! — проплака Ребека, а сълзите се затъркаляха по страните й.

— Любовта е още по-ценна, когато е неосъществена, Ребека. Всъщност никоя любов не може да бъде удовлетворена. Човек винаги е гладен за още и още и това може да продължи цяла вечност. Може да се каже, че любовта е слабост и на нашия Бог.

Девойката се опита да обхване лицето му с ръце, но Сен Клер нежно я отблъсна.

— Не бой се, аз никога няма да те изоставя и когато ме повикаш, пак ще дойда.

Ребека се опита да каже нещо, но устните й отказаха да помръднат. После я обхвана някакво приятно и успокояващо чувство и тя пропадна в кадифения мрак на съня. През цялото време докато девойката се унасяше, Сен Клер държеше ръцете й и притискаше устни към нейните.

Ребека се събуди късно на следващата сутрин напълно бодра и в отлична форма. Болките от драскотините и натъртванията, които беше получила по време на обсадата, бяха изчезнали. В стаята нямаше никого другиго освен нея. Леглото на Сен Клер изглеждаше недокоснато. Дрехите, които беше носил йезуитът, бяха старателно сгънати и оставени в долния край на постелята, а портупеят му висеше на една от закачалките на вратата. А може би всичко е било сън? Девойката извика името на любимия си, но гласът й отекна в празната стая. И тогава го видя — на масата, вързано с панделка, лежеше букетче току-що набрани кокичета. Тя вдигна цветята и съзнанието й мигом се изпълни със спомени за горите край Дънмоу. В този момент Ребека разбра, че Сен Клер наистина си е отишъл. Тя седна и тихо зарида, докато накрая не изплака цялата си мъка.

После девойката се облече и изтича в двора на замъка. Грамадните порти бяха широко отворени, а подвижният мост — спуснат. Неколцината сънени стражи, които стояха на пост, й помаха за поздрав.

Ребека излезе от крепостта и овъглената земя захрущя под краката й. Откъм погребалната клада се носеше отвратителна смрад, а полето беше осеяно с останки от битката — изстреляни гюлета, счупени оръжия, парчета дрехи, късчета стомана, проблясващи сред тревата, а тук-там и някой пропуснат от гарнизона труп.

Девойката се приближи до гроба на Купър и нежно погали прясно прекопаната пръст. Сърцето й беше разбито. Албиносът беше мъртъв, Сен Клер си беше отишъл, а на нея й бяха останали само спомените. Тя остави кокичетата върху гроба и застана неподвижно. Вероятно можеше да прекара така целия ден, но не след дълго някаква сянка падна върху й. Ребека се обърна и видя над главата й да стои командирът на опричниците.

— Той си отиде, Дмитрий.

Руснакът нежно я изправи на крака. После свали грамадния си, обточен с кожа плащ, и я наметна, закопчавайки сребърната верижка на врата й.

— Свободна си да отидеш където поискаш, Ребека — каза той. — Ако решиш да се върнеш в Москва, кълна се във всичко свято, че ще ти осигуря царски прием. Ако пък предпочиташ да отидеш другаде, можеш да бъдеш сигурна, че ще пътуваш удобно и безпрепятствено — опричникът посочи към гроба, а суровите му очи омекнаха. — Не знам какво точно е станало в онази стая, но искрено вярвам, че ти си била докосната от сянката на Божието крило.

Ребека не отвърна, но позволи на Дмитрий да я отведе обратно в замъка. Войниците се бяха събрали в двора и когато я видяха да приближава, извадиха мечовете си и затропаха с тях по щитовете си, а виковете им на признателност отекнаха из цялата крепост. За тези страховити мъже Ребека беше истински воин; героиня, победила злото и донесла им славна победа над турците.

Девойката застана пред тях, но всъщност беше далеч оттук. Мислите й я бяха върнали в Дънмоу, при благия свещеник, когото беше скрила в конюшнята на „Сребърният дракон“, и към тръпнещия от копнеж Купър, който вървеше към нея през салона на кръчмата…

 

Рим, септември 1565 година

Отец Родериго Бастини се облегна в грамадното си, подобно на трон кресло и погледна през писалището към англичанката, която седеше срещу него.

— Чувате ли камбаните, мистрес Ленъкс?

Йезуитът наклони глава на една страна и се заслуша в празничния звън, отекващ из цял Рим в чест на прогонването на войските на Сюлейман от Малта. След дълга и яростна обсада хоспиталиерите бяха успели да отвоюват острова си, удържайки решителна победа срещу турците.

— Велика победа! — заяви Бастини, а после вдигна перото си от писалището.

Тази англичанка с нейния втренчен поглед определено го смущаваше. Макар да не беше надарена с класическа красота, жената беше привлекателна; е, лицето й беше леко потъмняло от слънцето, но косата й беше гъста и лъскава, а очите й — прозорливи. Разбира се, йезуитът беше видял заешката устна на девойката, но от любезност се опитваше да не гледа натам. Междувременно се чудеше дали тази особеност накърнява хубостта й, или я подсилва. Той вдигна писмото.

— Завръщате се от доста опасно пътуване, мистрес Ленъкс. Доколкото разбирам обаче, руснаците са ви осигурили ескорт през Адриатическо море и са ви изпратили чак до Рим. Къде сте отседнали сега? — Бастини говореше бавно; за съжаление, английският му не беше толкова добър, колкото му се искаше.

— При сестрите от „Санкта Северина“ на другия бряг на Тибър.

— А, да — Бастини се наведе през писалището. — Доколкото знам, монахините от този манастир са се посветили на грижите за… как да се изразя… жени, решили да се оттеглят от суетата на живота…

Ребека се усмихна и йезуитът остана очарован от благостта, която се изписа по лицето й.

— Аз не искам да се оттеглям от суетата на живота, отче.

— Значи ще се върнете в Англия?

Девойката поклати глава.

— Мисля, че в писмото много точно е описано какво искам.

— А, да…

Бастини вдигна пергаментовия свитък и се вгледа в изящния почерк. Писмото беше написано на перфектен латински от някакъв високопоставен венециански чиновник, намиращ се в близки търговски отношения с руснаците, и представяше Ребека като „вечна приятелка на Иван, цар на Русия, и невероятно смела жена, извършила ненадминат подвиг в услуга на руския двор“.

— Та какво точно искате, мистрес Ленъкс?

— Ребека. Името ми е Ребека.

— Много добре, Ребека.

— Искам да поговорим за Майкъл Сен Клер.

— А, да.

Йезуитът хвърли един поглед към разпятието, окачено на отсрещната стена. Той беше получил писмото предишната вечер и се беше разровил в архива, но сведенията, на които беше попаднал, бяха строго поверителни и на него никак не му се искаше да ги обсъжда с тази англичанка.

— Боя се, че не мога да ти кажа много за него, Ребека — продължи Бастини бавно. — Знам, че Майкъл Сен Клер е родом от Ирландия и че е получил образованието си във Франция. После се е присъединил към йезуитския орден…

— Няма нужда да увъртате, отче! — прекъсна го Ребека. — Знам всичко за Фрогмор!

Йезуитът преглътна тежко.

— Моля ви — девойката се заигра със сребърната верижка около врата си. — Моля ви, отче — повтори тя. — Знам всичко за магьосника.

— Доколкото разбирам, Ребека, двамата със Сен Клер сте се срещнали в Англия, а после сте отпътували заедно за Русия…

— Да, отче, помогнах на Сен Клер да избяга от Англия и двамата се отправихме към Русия — девойката забеляза как очите на йезуита трепнаха. — Не се безпокойте, отношенията ни бяха… — тя се усмихна. — Да кажем, че в тях нямаше нищо, което да изповядам пред вас.

Бастини се засмя. С всяка изминала минута тази загадъчна млада дама го очароваше все повече и повече.

— Е, добре — той остави перото на писалището. — Преди няколко години светият отец възложи на йезуитския орден в Рим да намери и да залови великия магьосник Фрогмор. За мисията беше избран Майкъл Сен Клер — чудесен младеж с отлично образование, широки познания за света и опитен с меча — Бастини вдигна перото и се почеса с него по бузата. — Съвършеният йезуит — той въздъхна шумно. — Аз лично никога не съм се срещал с него, но разбрах, че е бил надарен с неустоим чар, така едва ли му е било трудно да се сближи с Фрогмор.

— И задачата му е била да убие магьосника, така ли? — намеси се Ребека.

— По-точно да извърши законна екзекуция от името на Църквата. Както и да е. Слуховете твърдят, че в един момент двамата се върнали в Италия и тъкмо тук Фрогмор разкрил истинската самоличност на Сен Клер. Последвала кървава схватка. Според мълвата нашият събрат я загубил, падайки в някаква урва. Тялото му обаче така и не било открито. Междувременно папата, който беше поръчал залавянето на магьосника, почина и йезуитският орден постепенно забрави за случая.

— Преди около две години чухме, че Сен Клер все още е жив и че продължава да преследва Фрогмор из цяла Европа — Бастини разпери ръце. — По това време обаче ние вече нямахме нищо общо с него.

— Значи може би е оцелял след падането? — попита Ребека.

Йезуитът я погледна предпазливо.

— Това би било истинско чудо.

— Какво искате да кажете, отче?

— И аз не знам, Ребека. Може и да е оцелял, а може и някой друг да е започнал да се представя с неговото име.

— А мислите ли, че мястото му може да е било заето от някой ангел?

Очите на Бастини се разшириха от удивление.

— Какво намекваш, Ребека?

— Нищо, отче — девойката се усмихна. — Кажете ми обаче — продължи тя, — какво друго знаете за Сен Клер?

Йезуитът стана от креслото си и направи знак на Ребека да го последва. И така, двамата излязоха от стаята и тръгнаха по просто обзаведения коридор. Макар и излъскан до блясък, подът беше покрит с обикновени дъски, а единствените украшения по искрящо белите стени бяха множеството разпятия и поставените в нишите статуи. После Бастини и девойката прекосиха една благоуханна цветна градина, предпазвана от палещото есенно слънце от китни кипариси и маслинови дръвчета, и се отправиха към малкия параклис, посветен на архангел Михаил. Църквицата също беше съвсем обикновено обзаведена — варосаните стени се редуваха с черни дъски, а таванът беше подпрян с дървени колони. Вътре се носеше сладкото ухание на восъчни свещи и тамян. По средата на нефа йезуитът спря и свърна към един малък страничен олтар. Девойката съзря статуята на архангел Михаил, която се издигаше там, и очите й напълниха със сълзи.

— Съвсем същата е — прошепна тя. — Тази статуя е точно копие на онази, която се пазеше в енорийската църква в Дънмоу. Тази тъмна коса, лицето, рицарските доспехи…

— Не ни е известно нито кой я е направил, нито откъде идва — каза Бастини, трогнат от силното душевно вълнение, изписано по лицето на Ребека. — Знам обаче, че Сен Клер е бил напълно отдаден на светеца, чието име е носел. Според архивите Майкъл е отслужвал литургиите си тук, а понякога просто е сядал в олтара и се е молел или пък е разговарял със статуята. Доколкото знам, останалите йезуити са го закачали заради това…

— Мога ли да остана тук? — попита Ребека изведнъж. — Преди да си тръгна от Русия, приех католическата вяра. Моля ви, отче, не искам да се връщам в Англия…

Бастини прехапа устни.

— Добра готвачка съм — продължи девойката. — Освен това мога да чистя и да шия…

— Но хората ще започнат да говорят…

— Девица съм и съм готова да се посветя в служба на Бог и на вашия орден — очите й се плъзнаха обратно към статуята. — Това е единственото, което ми е останало, отче. Моля ви! Обещавам ви, че няма да съжалявате.

И така, отец Бастини се посъветва с братята си, но преди да се съгласят, останалите йезуити пожелаха да видят чужденката със собствените си очи. След срещата те останаха с впечатлението, че гостенката им е доста странна птица, но пък в крайна сметка, не бяха ли всички жители на онзи мъглив остров такива?! Последва гласуване, след което Ребека Ленъкс единодушно беше назначена за икономка в йезуитския манастир в Рим.

Девойката се оказа отлична готвачка, а с течение на времето и чудесна приятелка, така че никой не съжали за решението си. Йезуитите се възхищаваха на острия й ум, както и на проникновените й наблюдения за света. Е, понякога се случваше да я закачат за страстната й отдаденост на архангел Михаил и за това, че често се свираше в библиотеката, но в тези случаи Ребека просто се усмихваше и продължаваше посвоему.

Минаха години и отец Бастини, както и повечето от останалите братя, приветствали Ребека Ленъкс в манастира си, се споминаха, а местата им бяха заети от други. Новите йезуити обаче също обикнаха възрастната англичанка, чието единствено желание беше да остане в обителта им, близо до параклиса на архангел Михаил.

Навръх Архангеловден през 1605 година новият игумен, отец Верлето, стоеше в стаята си и гледаше през прозореца. Сезонът се сменяше и слънцето вече не печеше така силно, а градината беше обагрена във всички цветове на есента. В този момент старата икономка с посребрени коси и леко прегърбена стойка излезе навън с кошница в ръка. Верлето се усмихна — той знаеше, че англичанката много обича цветята. Възрастната жена приклекна до един розов храст и си отряза едно клонче. Игуменът тъкмо се накани да се обърне, когато вятърът донесе до слуха му някакъв глас.

Верлето беше сигурен, че е чул някой да нашепва в градината думата „хризостома“, и усети как по гръбнака му полазват тръпки. Нещо предстоеше да се случи. В следващия момент англичанката се изправи, изпусна розата и ножиците и загледа вторачено вратата на църквата. От мястото, на което стоеше обаче, игуменът не можеше да види какво гледа тя.

— Майкъл! — Ребека притисна устата си с ръка. — Уилям!

След тези думи старицата се затича през двора като младо момиче. Верлето затвори прозореца и хукна навън. Когато стигна до градината, там вече нямаше никого, но вратата на църквата беше леко открехната. Йезуитът я отвори и тихо се вмъкна в нефа. Параклисът тънеше в мрак, но Верлето беше сигурен, че е видял в дъното му три фигури, хванати за ръце — един чернокос мъж, някакъв тип с бяла като сняг коса, а между тях — смееща се млада жена.

— Ребека! — извика игуменът и влезе в параклиса.

Старицата лежеше пред статуята на архангел Михаил. Отначало Верлето си помисли, че е заспала — лицето й беше толкова спокойно! — но когато се опита да я събуди, разбра, че сърцето й е спряло да бие. Това обаче далеч не беше най-невероятното — в ръката си англичанката държеше няколко кокичета, привързани със синя панделка. Йезуитът взе букетчето и го помириса.

Той знаеше, че суровата римска земя никога не би могла да роди подобни цветя, и до сетния си ден така и не можа да си обясни откъде са се взели тези свежи кокичета в ръката на мъртвата жена.