Включено в книгата
Оригинално заглавие
Have a nice night, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 8 гласа)
Сканиране
1343alex (2015)
Разпознаване и корекция
VeGan (2015)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Приятна вечер

Издателство „Слънце“, София, 1995

Редактор основател: Стефан Кабакчиев (1909–1949)

Английска. Първо издание

Преводач: Мария Ганчева Парушева

Редактор: Антоанета Бежанска

Художник: Росен Йорданов Йорданов

Предпечатна подготовка-ПОЛИСТАР-София

Печат-АБАГАР ООД-В. Търново


Първа глава

В един опърпан, сумрачен бар на брега на Сейнт Джон в Джаксънвил, край ъглова маса седяха двама мъже и приглушено разговаряха. Освен тях и дебелият, застаряващ барман, в бара нямаше никой.

Мъжът отляво бе Ед Хедън — кралят на крадците на произведения на изкуството. Като никой друг той умееше да дърпа конците на престъпните операции и едновременно с това безупречно да играе ролята на богат, пенсиониран бизнесмен, честен данъкоплатец, който непрекъснато кръстосва между многобройните си апартаменти във Форд Лодърдейл, в Южна Франция, Париж и Лондон. Той бе мозъкът, който планираше, организираше и насочваше група опитни крадци — стриктни изпълнители на инструкциите му.

Човек можеше лесно да вземе Хедън за сенатор или дори за министър на външните работи. Беше висок, едър, с гъста, стоманеносива коса, свежо, красиво лице и усмивка на политик. Зад тази фасада се криеше остър като бръснач ум и безмилостна, мошеническа душа.

Човекът отдясно бе Лу Брейди — считан от престъпния свят за най-добрия крадец на произведения на изкуството. Слаб, около трийсет и пет годишен, с къса черна коса, остри черти и неспокойни сиви очи. Освен високата си квалификация по всички видове ключалки, Лу умееше майсторски да се дегизира. Кожата на лицето му приличаше на гумена — няколко подплънки в устата и слабото му лице ставаше пълно. Сам си правеше перуките. Когато си слагаше мустаци или брада, залепваше космите един по един. Като облечеше дрехи с възглавнички, които собственоръчно шиеше, кльощавото му тяло се превръщаше в тяло на човек, чийто основен интерес в живота е обилната храна. Заради своя забележителен талант за дегизиране, той нямаше полицейско досие, въпреки че го издирваше полицията от цял свят.

Тези двама мъже, работили заедно в продължение на години, правеха разбор на последния си удар — кражбата на иконата на Екатерина Велика от Вашингтонския музей. И двамата бяха на мнение, че планът им е бил съвършен и изпълнението без грешка. Но просто се бе получило така, че планирането, организацията и цялостният замисъл не бяха довели до желания резултат.

Без да бърза, Хедън запали пура и Брейди, който добре познаваше навиците му, уважително зачака.

— Много пари изгубих при този удар, Лу — каза Хедън, когато реши, че пурата му се разгоря задоволително. — Но било каквото било. Веднъж печелиш, веднъж губиш. Е, вече е време да спечелим… нали така?

Брейди кимна.

— Имаш ли нещо наум, Ед?

— Щях ли да седя в тази дупка, ако нямах. Това ще бъде голям удар, но ще трябва и доста да се поработи. Ще съберем добър екип. — Той насочи пурата си към Брейди. — Ти си пръв в списъка. Искам да зная дали можеш да бъдеш на мое разположение през следващите три седмици?

Брейди се усмихна лукаво.

— Винаги съм на твое разположение, Ед.

— Да-а. — Хедън кимна. — Тъй, тъй. Знаеш, че като се заловя с една работа, добри пари падат. Внимавай сега. Когато планирах кражбата на иконата, трябваше да работя с онзи нещастник Клод Кендрик и отседнах в хотел „Спениш Бей“ в Парадайз Сити. Излезе ми солено. Хотелът е много специален. Вероятно е най-скъпият и луксозен хотел в света, а знаеш какво значи това, нали? Няма стаи, само апартаменти. Обслужването е направо фантастично, и само хора, които имат повече пари, отколкото акъл, отсядат там. И честно да ти кажа, Лу, все още има твърде много хора, които имат повече пари, отколкото акъл, тъй че в този хотел никога — повтарям ти — никога няма свободни апартаменти.

Брейди вдигна вежди.

— И си отседнал там?

— Точно тъй. Вливам се в потока на богатите.

Така ми идват разни идеи. Е, вярно, излиза ми солено, но си струва парите. И така, в този хотел ми хрумна нещо. — Хедън всмукна от пурата си и след това изтърси пепелта на пода. — Хотелът е частен, собственост на един французин, Жан Дюлак, който добре си познава занаята. Красив е, страшно чаровен и богатите клиенти го обожават. Подбрал е хората си много внимателно. Част от персонала е от Франция, страната с най-добрата храна и най-доброто хотелско обслужване. Не успях да получа апартамент в хотела. Отседнах в една от вилите наблизо — две спални, дневна и т.н. Абсолютен лукс. Апартаментите са резервирани за цяла година напред. Така имах възможност да се поразмотая из хотела — фоайетата, ресторантите и плувния басейн. — Той погледна към Брейди. — Много, много тежкарско и натъпкано с много, много богати мъже и жени.

Брейди го слушаше внимателно.

— Няма защо да ти казвам, че когато хората забогатеят, жените им започват да се състезават с жените на другите богаташи. Такава е човешката природа. Освен дрехите, норковите палта и така нататък, скъпите бижута също са на едно от водещите места в списъка. Ако госпожа Снук носи диамантена огърлица, госпожа Пук започва да го натяква на мъжа си, докато и тя получи такава. Тогава пък госпожа Снук добавя обеци и гривна, за да изпревари госпожа Пук, и госпожа Пук също иска обеци и гривна. Тези разглезени кучки, дето и един долар не са спечелили през живота си, искат и получават скъпоценни камъни на стойност хиляди долари. По време на вечеря човек може да ги види в големия ресторант, отрупани с диаманти, смарагди и рубини. Вечерях там и ти казвам, че никога не бях виждал в едно помещение толкова много скъпоценни камъни на показ. Предполагам, че онази вечер тъпите, празноглави жени носеха скъпоценности на стойност някъде към шест-седем милиона долара.

Брейди Въздъхна.

— Много хубаво — каза той. — И какво?

— Да — Хедън всмукна дълбоко от цигарата си. — Дойде ми идеята да ударим хотел „Спениш Бей“.

— Шест милиона? — попита Брейди, вперил поглед в Хедън.

— Може и повече да излязат, но да речем шест.

— Интересно — Брейди се почеса по главата, докато размишляваше. — Не мога да разбера в момента, Ед. Да ударим хотела ли? Какво точно значи това?

— Естествено, че не можеш да разбереш — каза Хедън и се усмихна. — Колкото и да си умен, Лу, нямаш моето пипе, затова ние с теб така добре работим заедно. Ти организираш кражбите, аз се занимавам с планирането… нали така?

Брейди кимна.

— Значи плячката може да е шест — каза той и вдигна очи към Хедън. — Колко ще са за мен?

— Два — каза Хедън. — Разноските са за моя сметка. Съвсем справедливо, нали?

— Много добре — каза Брейди. — И когато спипаме плячката, кой ще я поеме? — Толкова дълбока бе вярата му в плановете на Хедън, че дори през ум не му мина да каже „ако“ вместо „когато“.

— Голям шум ще се вдигне, естествено — каза Хедън. — Полицаите в Парадайз Сити пипат много здраво. Веднага ще довтасат. Те са се сработили и с щатската полиция, и с полицията от Маями. Ще бъде много рисковано да измъкнем нещата от града. Мисля да изтърсим всичко на Кендрик. Ще трябва да поговорим с него, но той е най-добрият ни шанс.

Брейди се намръщи.

— Мразя този дебелак.

— Няма значение. Той е умен, а в момента само това ни интересува.

— Добре — сви рамене Брейди. — И как ще го направим? Внезапно нападение ли? Не, не, Ед — на хотел е невъзможно. Как ще стане?

Хедън направи знак на бармана да им донесе още две уискита. Изчака бармана да остави пълните чаши и да отнесе празните.

— Докато бях отседнал в хотела, Лу — каза той, след като и двамата бяха отпили от чашите, — взех, че се разговорих с една дебела стара гъска, отрупана с диаманти. Из фоайетата на хотелите все се намира по някоя дъртофела, чийто съпруг с радост е умрял, за да се отърве от нея. Тя бе много поласкана, че съм й обърнал внимание. Каза ми, че всяка година отсяда в хотела за по един месец. Всеки път, когато си раздвижеше дебелото тяло, имах чувството, че чувам да шумолят банкноти. Прекарах с нея около час, разказа ми за мъжа си, който починал преди пет години. Бил някаква голяма клечка в нефтения бизнес. Разказа ми за децата си и за проклетите си внуци. Набута ми семейни снимки. Нали ги знаеш каква напаст са за пет минути й обърнеш внимание, а тя те обсеби изцяло. Добре, както и да е, мен за това ме бива. След малко започнах да се възхищавам от диамантите й. На пръв поглед струват поне стотина хиляди долара. Каза ми, че искала от мъжа си да й подарява за всяка годишнина от сватбата накит с диаманти. Попитах я дали не се страхува, че в тези разбойнически времена може да й ги откраднат. Каза, че никога не би си сложила диамантите извън хотела. Хотелската охрана била толкова добра, че дори през ум не й минавало, че може да я ограбят. Продължихме да говорим, тъй че сега мога да ти кажа нещо за хотелската охрана. При пристигането си всеки гост на хотела получавал специална касетка с цифрова ключалка. Само той знае номера на ключалката. Когато гостите си лягат, поставят скъпоценностите си в касетката, а хората от охраната ги отнасят в сейфа. Ясно ли ти е?

Брейди кимна.

— Цифрови ключалки? — Той се усмихна. — Никакъв проблем. Цифровите ключалки са фасулска работа.

— Предполагах, че това ще кажеш. Тъй че, когато тези богати досадници си легнат, сейфът на хотела се пълни с тлъсти касетки. Дотук съм стигнал. Преди провала с иконите и през ум не ми беше минавало да ударим хотела. Но сега съм сигурен, че си заслужава.

Брейди помисли малко и попита:

— Какво представлява сейфът на хотела?

— Това ти трябва да го разучиш. Нямам представа дори къде се намира.

— Добре. Не вярвам да е кой знае колко трудно. Кажи за охраната. Знаеш ли колко души са?

— Има две хотелски ченгета, които обикалят хотела на смени. И двамата ми изглеждат доста опитни. Около девет вечерта идват и двама въоръжени нощни пазачи и поемат дежурството до два часа през нощта. Млади здравеняци. Животът в хотела утихва около три сутринта, но отделни гости се точат докъм четири. Мисля, че най-доброто време да ударим сейфа ще бъде около три. Не мога да ти кажа повече. Трябва сам да разучиш.

— Искаш да кажеш, че ще се наложи да отседна в хотела?

— Няма друг начин. Реших, че сигурно ще си свободен и накарах един мой човек, чрез туристическа агенция, да направи резервация за една от вилите край хотела. Така не може да се проследи кой е направил резервацията.

Брейди кимна одобрително.

— Освен това съм платил тлъст депозит, така че няма да има никакви проблеми. Ще се настаниш в понеделник под името Корнелиус Ванс.

— Хубаво богаташко име.

— Ще ти уредя и един Ролс Ройс. Не забравяй, че ще се движиш между много богати хора. Струва ми се, че трябва да бъдеш стар, много богат инвалид в количка, с придружител. Не се сближавай с гостите на хотела. Кажи на обслужващия персонал, че искаш да бъдеш сам. Това ще ми струва около петнайсет хиляди долара, Лу. Наемът на вилата, без храната, е около осемстотин на ден. Недей да пиеш. Яж по-прости неща, защото в противен случай сметката ще стане астрономическа. Носи си твое пиене. Закусвай във вилата, но вечер трябва непременно да се храниш в ресторанта, за да видиш плячката. Ясно ли е?

Брейди кимна.

— Твоята работа е да намериш сейфа и да го отвориш. Имаме нужда от някой печен агент, който да кара Ролса и да се сближи с обслужващия персонал. Неговата работа ще бъде да открие мястото, където се намира сейфът и като му дойде времето, да ти помогне да пренесете касетките. В общи линии това е планът. Сега да го разгледаме в подробности.

— Казваш, че едно от хотелските ченгета дежури и през нощта.

— Да.

— Двама души въоръжена охрана също се навъртат наоколо, така ли?

— За тях не се тревожи, Лу. — Хедън се усмихна. — Знаех, че те и хотелското ченге ще са първият проблем, който трябва да греша. Сторено е вече. За тях не се тревожи.

— Щом ти го казваш, Ед. Тогава да помислим за моя придружител. Много ми харесва идеята да съм в инвалидна количка. По този начин ще бъда последният човек, когото ченгетата биха заподозрели. Докато не стане доста късно. Трябва ми шофьор, който да се заеме с касетките, но не ми се ще да ми бъде и придружител. Една хубавичка, секси медсестра ще може да изкопчи много повече от който и да е мъж. Една хубавичка, секси медсестра с униформа може да си ходи из хотела, да заприказва всеки и да научи всичко, което ни трябва.

— Имаш предвид приятелката ти, така ли? — попита Хедън.

— Ъхъ. Толкова е секси, че само като си помисля за нея и съм готов. Направо е родена за тази акция.

Хедън вдигна рамене.

— Оставям подробностите на теб. Аз ще се погрижа за шофьора. Ти се погрижи за медсестрата.

— За нея също ще има разходи, нали Ед?

— Максимумът, който мога да дам за тази работа е двайсет хиляди. В тях се включва всичко.

— Добре, сега за охраната и хотелското ченге.

Хедън допи питието си.

— Ти гледаш ли телевизия?

— Горе-долу. Не много често. Според мен телевизията е тъпо нещо.

— Да си гледал за ония, дето ловят диви животни?

— Ъхъ. Все съм си мислил, че те живеят много готино: сурово, далече от всичко. Така че…

— Гледал ли си как се приспива тигър с потопена в приспивателно стреличка.

Брейди погледна въпросително към Хедън.

— Ъхъ.

— Това ме заинтригува. Поразпитах чрез един приятел. — Хедън се пресегна, вдигна дипломатическото си куфарче и го сложи на масата. Погледна към бармана, който се бе зачел в спортната страница на някакъв вестник, огледа пустия бар и извади от куфарчето си нещо, което приличаше на малък въздушен пистолет.

Доста пари дадох за това, Лу, но си заслужава. Зареден е с шест стрелички натопени в същия разтвор, дето вади тигъра от строя. Пистолетът е автоматичен. Трябва просто да го насочиш към някой от охраната, да натиснеш спусъка и той ще спи поне шест часа.

Брейди зяпна.

— Не вярвам.

— Хайде, Лу. Трябва вече да си разбрал, че аз умея да организирам нещата.

— Искаш да кажеш, че стреляш с този пистолет и човекът веднага заспива, така ли?

— Точно така. Добре ли стреляш, Лу?

— Не е за мен тая работа. Не обичам пушкала. Никога не съм носил пистолет и никога няма да нося.

— Тогава ще уредя да имаш човек, който стреля точно. Той ще се погрижи за охраната, ще кара Ролса и ще се заеме с касетките. Няма проблем.

— Ти наистина ли казваш, че това вещество няма да навреди на никого? Без никакви странични ефекти?

— Човекът заспива, събужда се шест часа по-късно и е бомба.

— Ей, страхотен си! — Брейди погледна Хедън с възхищение. — Голяма работа си, Ед.

— Има такова нещо. Сега ти организирай твоята част от работата. Какво ще кажеш да се срещнем в събота в хотел „Сийвю“ в Маями. Можем да обядваме заедно. Аз ще отседна там. Тогава ще можем да прехвърлим плана още веднъж. А ти ще се нанесеш в хотел „Спениш Бей“ в понеделник следобед. Как ти се струва?

— Няма проблеми.

— Добре — Хедън пусна пистолета в скута си, скрит от масата. Направи знак на бармана. — За да си спокоен, Лу, ще ти демонстрирам.

Дебелият барман се приближи до тях. Хедън му даде десетдоларова банкнота и каза да задържи рестото. Проследи с поглед бармана, запътен обратно към бара, вдигна пистолета, прицели се и натисна спусъка. Чу се леко изпукване. Барманът трепна, плясна се с ръка по врата и се обърна, вторачил поглед в Хедън, който вече затваряше куфарчето си. В следващия миг коленете на бармана се подгънаха и той се просна на пода.

— Сега ясно ли ти е? — попита Хедън. — Бърза и чиста работа, а?

Ококорен, Брейди не откъсваше очи от бармана, изпаднал в безсъзнание.

— Извади стреличката от врата му, Лу — каза Хедън. — И да тръгваме.

Брейди неуверено се изправи и се приближи, намери малката метална стреличка, забита в дебелия врат на бармана, и я извади.

— Сигурен ли си, че нищо няма да му стане? — попита той и подаде стреличката на Хедън.

— Сигурен съм. Хайде, да се махаме оттук, преди да е дошъл някой.

Барманът захърка, точно когато двамата мъже забързаха навън, в душната жега.

* * *

Откакто навърши четиринайсет, Маги Шулц бе заплаха за мъжете. Сега, на двайсет и три, за мъжката част от населението тя бе по-смъртоносна от неутронна бомба. Беше красива във всяко отношение — руса и с такова съвършено тяло, че всички фотографи от лъскави списания, всички производители на порнофилми, се биеха да я снимат. Тя се изкачи по стълбичката на проституирането, стъпало по стъпало и стигна до положението да може сама да избира. Запозна се с Лу Брейди и за пръв път в живота си се влюби. Понякога Брейди се чудеше как така тя се влюби в него, при условие че Маги може да има каймака на мъжкото съсловие. Беше й обяснил, че е в бизнеса с антикварни предмети и му се налага често да пътува, но не би имал нищо против, ако тя желае да се нанесе в апартамента му в Уест Сайд, да продължи работа като фотомодел и да спи с богатите копелета, които бяха готови да си платят за това.

Маги му помогна и в опита да откраднат иконата, така че Брейди реши да открие картите си и да я посвети в кражбите. Това можеше да се окаже рисковано. Маги с радост се хвърляше в леглото на всеки мъж, но Брейди не бе съвсем сигурен дали ще приеме кражбите.

По време на полета от Джаксънвил до Ню Йорк той размишляваше върху проблема. Не можеше да си представи друго момиче да изиграе ролята на секси медсестра по-добре от Маги. Реши, че щом е толкова влюбена в него, можеше, по съответния начин, да бъде придумана да му сътрудничи. Като пристигна на летището, той се отби в един бутик и купи голям, пухкав мечок — панда. Знаеше, че Маги е луда не само по диаманти и норки, но много си пада и по панди.

Вече я беше известил, че се прибира. Възторжените й, радостни писъци по телефона за малко не пукнаха тъпанчето му.

В момента, в който отвори вратата, Маги, чисто гола, се хвърли отгоре му. За няколко секунди си помисли, че се задушава. Тогава Маги забеляза пандата.

— О, гледай, гледай! — извика тя. — О, мили! За мен ли е?

— Ти да не мислиш, че тази къща е нудистки клуб? — попита той, ухилен.

Тя прегърна пандата.

— О, скъпи! Толкова е прекрасна! Да се сетиш за това! Божествена е! Прекрасна е!

Брейди остави куфара си.

— Не колкото теб, мила! Какво ще кажеш за малко креватни упражнения, а? — и той се запъти към спалнята.

Половин час по-късно, Маги пак гушкаше пандата. Брейди, който се чувстваше съвсем изстискан, лежеше по гръб и си мислеше, че нито една от жените, с които бе спал досега, не можеше да го изцеди като Маги.

— Скъпа, какво ще кажеш за едно питие?

— Разбира се. — Притиснала пандата, тя слезе от леглото, и загледан в красивия й гръб, стегнатите й, закръглени бедра, дългите й стройни крака, той въздъхна доволен.

 

 

Чак, когато се върнаха от вечерята в изискан, скъп ресторант и седнаха един до друг, Брейди започна своя делови разговор.

— Какво ще кажеш да прекараме една седмица в Парадайз Сити? — попита небрежно той.

Порцеланово сините очи на Маги се отвориха широко.

— Имаш предвид там, където живеят всички страхотни милиардери.

— Точно там.

Маги изпищя от удоволствие и се хвърли върху Брейди, който решително я отблъсна.

— Престани, Маги! Искаш ли да дойдеш с мен?

— Само се опитай да ме спреш! Парадайз Сити! Какви неща съм чувала за там! Зашеметяващи хотели, палми, плажове, ресторанти…

— По-спокойно, Маги. Аз заминавам там по работа. Ако искаш да дойдеш, ще трябва да ми помагаш.

— Разбира се, че ще ти помагам, скъпи. Всичко бих направила за теб! Знаеш го! Обичам те като луда!

— Маги, слушай ме сега. Аз не съм търговец на антикварни предмети.

Маги се изкиска.

— Въобще и през ум не ми е минавало, че може да си търговец, котенце. Веднъж спах с един търговец на антикварни предмети. След като охка и пъшка известно време, той започна да разправя какво продал и на кого. Само за това мислеше.

Брейди я потупа по ръката.

— Умно момиче. — Замълча и продължи. — Аз съм професионален крадец. — Той изчака реакцията й. Тя попримига, после кимна.

— Искаш да кажеш, че крадеш от богатите и даваш на бедните? Като Робин Худ? Гледах Ерол Флин в ролята на Робин Худ. Изглеждаше доста тъп.

Брейди въздъхна.

— Остави го Флин. Аз крада от богатите и каквото взема, слагам го в джоба си.

Маги помисли по въпроса, после кимна.

— Винаги съм смятала, че Робин Худ има нужда от доктор. Сега ме чуй добре, скъпи: имало е случаи, когато съм спала с някой богаташ, щом той задреме да взема хилядарка или повече от портфейла му. Значи и аз крада, нали така?

Брейди въздъхна облекчено. Беше прескочил най-голямото препятствие и сега трябваше просто да обясни на Маги какво се иска от нея.

Разкри й плана на Хедън за обира в хотел „Спениш Бей“. Маги го слушаше внимателно и съсредоточеният израз, с който следеше думите му, удовлетвори Брейди, че тя внимателно попива всичко, което й кажеше.

— От тази работа има два милиона за нас, бебчо — завърши той. — Като пипнем парите, ще се оженим.

Маги въздъхна.

— Така каза и миналия път, но никакви пари не взехме и не се оженихме. От цялата работа аз получих само едно пътуване до Швейцария и диамантен часовник. — Тя нежно го целуна. — Не че се оплаквам. В Швейцария беше прекрасно, а и много си харесвам часовника.

— Онзи път работата не стана — каза Брейди. — Този път ще стане.

— И какво трябва да правя?

— Аз отивам в хотела като старец в инвалидна количка. Ти ще бъдеш моята медицинска сестра и компаньонка. Ще си направо неотразима в бялата престилка.

Лицето на Маги светна.

— О, да! Винаги съм мечтала да бъда медсестра! Честна дума, мили! Много обичам да съм в помощ на богати старци. Наистина! Съвсем честно ти казвам!

Брейди с мъка сдържа раздразнението си. Имаше моменти, когато Маги му се струваше истинска напаст.

— Твоята задача ще бъде да разбереш къде се намира сейфът. Ще се поразговориш с тоя-оня от обслужващия персонал и ще бутнеш на хотелските ченгета.

Маги плясна с ръце.

— Никакъв проблем.

Като я погледна, Брейди реши, че това наистина няма да бъде никакъв проблем за нея. Маги бе в състояние да бутне на Джордж Вашингтон и тъй да го вдигне от гроба.

— Е, бебчо, ще стане ли работата?

— Само се опитай да ме спреш! — извика Маги и се хвърли в обятията му.

* * *

След като прекара двайсет години в разни затвори из цяла Америка, Арт Баниън стигна до заключението, че не си заслужава да се извършват престъпления.

Поради връзките си с най-големите престъпници, с които се бе запознавал и сприятелявал по време на многобройните си престои в затвора, той намери ново поприще, с което да подпомага другите и да носи печалби за себе си.

С помощта на жена си той откри единствената агенция за разпределяне на ролите в подземния свят. В крайна сметка, защитаваше се той, и в Холивуд имат агенции за разпределяне на роли, и от там препоръчват на филмовите магнати звезди и второстепенни актьори, защо да няма агенция, която да препоръча подходящ мъж или жена за внимателно планирано престъпление? За последните пет години той изгради своята агенция, като първо включи имената на тези, с които бе лежал в затвора и които сега вече бяха на свобода, след това събра имената на онези, които му бяха препоръчани като обещаващото младо поколение в криминалния свят. Целият този бизнес се ръководеше по телефона. Той си седеше в един малък офис недалече от Бродуей от девет до шест, пушеше, четеше криминалета и чакаше да му се обадят. Жена му, Бет, седеше в един още по-малък офис и плетеше пуловери, които Арт въобще не искаше, но тя непрекъснато му ги натрапваше. Когато им се обадеха, Бет просто прехвърляше с опитни пръсти картотеката и занасяше в офиса на Арт картоните с имената и адресите на мъжете или жените, които отговаряха на нуждите на клиента.

Арт получаваше десет процента от възнаграждението, което даваха за съответната услуга. Тази уговорка задоволяваше и клиентите, и Арт, така че с течение на годините Арт натрупа доста парици, все в брой и не попадна в лапите на данъчните чиновници. Дейността му оставаше скрита зад вратата с табелка: Международно обединение на кръжоците за тълкуване на Библията. Не му пречеха нито посетители, нито полиция.

Тази сутрин Арт Баниън, слаб, плешив, с черти, на които всеки лешояд би завидял, се люлееше на стола пред бюрото си, с крака на самото бюро и размишляваше върху миналото. От време на време, когато му омръзваше да чете криминалета и телефонът задълго замълчаваше, той се размисляше за грешките си, за живота в различните затвори, мислеше дори за майка си и баща си.

Родителите му бяха дребни фермери и с радост робуваха на земята, за да си изкарват прехраната, а според Арт тя беше нищо и половина. Брат му, Майк, с десет години по-малък, нямаше неговите амбиции. Арт бе напуснал дома си на седемнайсет години, жаден за пари и ярките светлини на града. След година полугладно съществуване в Ню Йорк, го заловиха с още двама при опит да разбият банков сейф. Отиде в затвора за две години. От този момент нататък не престана да се опитва да направи бързи пари, но въобще не му вървеше и непрекъснато го хващаха и пращаха в затвора. Когато родителите им починаха, Майк постъпи в редовната армия и стигна до чин сержант в пехотата, което според Арт беше най-нисшата форма на животинско съществуване. Но той бе привързан към брат си, който никога не му се месеше, не му натякваше, редовно го посещаваше в затвора и не се опитваше да промени начина му на живот. Между двамата съществуваше здрава връзка и у Арт се прокрадваше възхищение към брат му, което не бе споделил с никого.

Когато Арт разбра, че престъпленията не си заслужават риска, той се огледа, намери Бет и се ожени за нея. Беше дребна, дебела, добродушна жена на четирийсет години, чийто баща бе осъден до живот за убийство, а майка й държеше някакъв долен вертеп в Ню Орлеан. Бет с радост помагаше на Арт да върти агенцията за раздаване на роли в различните престъпления и да поддържа реда в един приятно мебелиран, удобен четиристаен апартамент.

Като си седеше на бюрото и си припомняше миналото, Арт постепенно се замисли за брат си и му стана тъжно. Много тежък удар се бе стоварил върху Майк — удар, какъвто Арт не би пожелал и на най-големия си враг. Когато брат му стигна чин сержант, той се ожени. Арт се срещна с жена му, Мери, само веднъж, но веднага я хареса. Мило, привлекателно момиче, с което Майк бе повече от щастлив. При едно свое посещение в затвора преди шест години, той съобщи на брат си, че смята да се жени. С широка усмивка Майк обяви, че те с Мери планират голямо семейство. Арт се насили да даде вид, че се радва, но си помисли, че всеки, който има намерение да ражда деца, не е много в ред. Бяха преместили Майк в Калифорния и двамата братя нямаха връзка в продължение на няколко години. Арт понякога се чудеше как ли се оправя Майк, ала не бе от хората, които пишат писма, пък и беше много зает с изграждането на агенцията си.

Съвсем наскоро, преди две седмици, брат му се обади по телефона и го помоли да се срещнат. В гласа му се чувстваха нотки, които подсказваха, че нещо не е наред. Покани Майк в апартамента си, но той му даде да разбере, че иска да говорят насаме.

— Няма проблем — отвърна Арт. — Бет може да излезе да се види с приятелки. Случило ли се е нещо?

— Точно за това искам да поговорим — каза Майк. — Тогава ще се видим у вас в седем — и затвори.

Сега, като си припомняше срещата, Арт отново изживя всичко и лицето му се сгърчи. Когато отвори входната врата на апартамента, едва позна брат си. Последния път, когато го видя, той просто му завидя на физическата форма и външния вид, отпечатък от редовната служба в армията. Сега Майк беше бледа сянка на това, което бе представлявал някога: слаб, изпит, с хлътнали очи, излъчващ отчаяние, което Арт веднага усети.

Двамата мъже седнаха в тихата дневна и Арт изслуша внимателно брат си. С няколко изречения, Майк очерта в общи линии всичко, което се беше случило през изминалите шест години.

Година след сватбата им се родило момиченце — монголоид. Мери напуснала работа, за да гледа детето. Нарекли го Криси. Мери се грижела за нея с много обич. Наложило се да поограничат разходите и да заживеят само с армейската заплата на Майк.

— Боже! — бе възкликнал Арт. — Много съжалявам. Монголоидно бебе? Какво значи това по дяволите?

— Дете със забавено умствено развитие — отвърна му Майк. — Мило, любвеобилно хлапенце, което никога няма да се научи да чете, да пише и ще говори със затруднение. Няма значение. Тя си е наше бреме и ние двамата бяхме луди по нея.

— И…?

Майк гледаше пред себе си, без да вижда и отчаянието му сякаш се задълбочи още повече.

— Преди три седмици Мери я блъсна кола.

Арт се надигна от стола, вторачил очи в брат си.

— Искаш да кажеш, че жена ти е починала? — потрепери той.

— Да.

— За бога, Майк! Защо не си ми казал?

Майк вдигна рамене.

— Сега ти казвам.

— Но защо сега? Можех да направя нещо. Можех да дойда при теб. За бога…

— Никой не можеше да ми помогне — каза тихо Майк. — Трябваше сам да се оправя. Сега нямам жена и съм сам с Криси. Дадох я в един дом за деца, близо до казармата, така че мога да я виждам в събота и в неделя. Освободих къщичката, която бяхме наели. Сега живея в казармата. Този дом е добър за Криси, но е доста скъп. Досега се оправях.

— Пари ли ти трябват, Майк? Мога да ти дам известна сума. Колко искаш? Ще направя каквото мога.

— Не, не можеш да ми дадеш толкова, колкото ми трябват, Арт — каза Майк.

— Какво значи това? — попита Арт. — Мога да ти дам една-две хилядарки. Дявол да го вземе! Мога да ти дам тези пари.

— Имам нужда поне от петдесет хиляди — каза Майк.

Арт го зяпна.

— Да не си луд? Защо са ти толкова много пари?

— За да се погрижа за Криси. Говорих с доктора от дома за деца. Много симпатичен човек. Каза ми, че Криси има порок на сърцето. Било нещо обичайно при монголоидните деца. Тя няма да живее повече от петнайсет години. За да може да получи най-добрите грижи, а аз съм сигурен, че в този дом ще ги получи, ще са нужни петдесет хиляди долара, за да бъде осигурена до края на краткия си живот.

— Но, Майк! Нали печелиш! И аз мога да помагам. Не е нужно да намериш тези пари наведнъж. Можеш да плащаш на месечни вноски.

Майк кимна.

— И аз така си мислех, но след пет или шест месеца аз ще съм мъртъв.

Арт замръзна. Погледна брат си, изтънялото му лице и хлътналите очи, и по гърба му полазиха тръпки.

— Мъртъв? Я не говори глупости! Ще изкараш поне още двайсет години. Какви ги говориш?

Майк се загледа в чашата с уиски, след това погледна брат си право в очите.

— Имам злокачествен рак — рече той тихо.

Арт затвори очи. Усети как цялата кръв се отдръпва от лицето му.

Последва дълга тишина и Майк каза:

— През последните две години имам едни особени болки. Появяват се и изчезват. Не казах на Мери. Помислих си, че е нещо съвсем безобидно. Нали знаеш? Всеки човек го боли по нещо, но смята, че не е сериозно и не обръща внимание. Когато изгубих Мери и тези болки се засилиха, разтревожих се за Криси и отидох при участъковия лекар. Той ми уреди посещение при специалист в Нортпорт на Лонг Айлънд. Затова съм тук. Преди два-три дни ходих на лекар и той ми каза, че имам още около шест месеца живот. След два месеца ще трябва да постъпя в болница и вече няма да изляза от там.

— Господи! Това е ужасно! — каза Арт. — Този лекар може и да греши.

— Не греши. Сега да говорим по същество, Арт. — Майк погледна брат си право в очите. — Казвал си ми с какво се занимаваш — набираш хора за различни престъпления. Нямам начин да спечеля петдесет хиляди долара, но трябва да се сдобия с тях. Не ме интересува какво ще извърша, защото и без това ми остават само няколко месеца живот. Можеш ли да ми намериш нещо, за да спечеля петдесет хиляди? Заради Криси съм готов да извърша дори убийство. Можеш ли да ми помогнеш?

— Не зная, Майк. Разбирам какво имаш предвид, но петдесет хиляди са доста пари и рядко падат от един-единствен удар. Ти си аматьор, нямаш полицейско досие. Моите хора ще откажат да работят с теб. Задача, която може да донесе толкова пари, обикновено остава за „свои хора“.

— Стига, Арт — каза Майк и в гласа му се усетиха стържещи нотки. — Разчитам на теб. Каквато и да е работата, ще я свърша и ще я свърша добре. В момента имам един месец болнични. Ще остана тук, докато ми намериш нещо. Отседнал съм в хотел „Мирадор“. — Той се изправи. — Всичко, повтарям ти, всичко, което ще ми донесе петдесет хиляди. Благодаря ти, Арт. Разчитам на теб. Разбираш ме, нали?

Арт кимна.

— Ще направя каквото мога, но нищо не обещавам.

Майк го погледна напрегнато.

— Разчитам на теб, Арт — каза той. — Когато ти беше в затруднено положение, аз не те изоставих. Сега очаквам и ти да направиш същото — и той си тръгна.

Арт се опита да направи каквото може, но неговите хора отказваха да работят с аматьор. Така че, тази сутрин той седеше в офиса и си блъскаше главата откъде да намери за брат си работа, която да му донесе петдесет хиляди долара. Чудеше се дали да не продаде малко от акциите си, но реши, че Бет никога няма да се съгласи. Беше обсъдил положението с нея, но тя не показа кой знае какво разбиране. „Ненормалните копелета трябва да бъдат удушавани още когато се родят — каза тя. — Едно нещо няма да позволя да направиш, Арт. Няма да продадеш акции и да дадеш парите на Майк. Това ясно ли ти е?“

От посещението на брат му измина една седмица. Той не беше се обаждал повече, но споменът за хлътналите очи и отчаяния поглед продължаваше да измъчва Арт.

Бет пъхна глава през вратата и прекъсна тъжните му мисли.

— На телефона е Ед Хедън, Арт — рече тя.

Арт замръзна като за почест. Хедън бе клиентът, който му носеше най-големите печалби. Много пъти му беше препоръчвал първокласни крадци и Хедън плащаше доста щедро.

Вдигна слушалката и каза:

— Здравейте, господин Хедън. Много ми е приятно да ви чуя. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Не бих ти се обадил само, за да ти чуя гласа — сряза го Хедън. — Трябва ми мъж: представителна външност, точен стрелец, да кара Ролс Ройс и да изпълнява шофьорски функции.

Арт си пое дълбоко дъх.

Това изглеждаше тъкмо работа за Майк.

— Няма проблем, господин Хедън. Имам точно такъв човек. Каква е задачата?

— Важна. Плащам около шейсет хиляди.

Арт затвори очи. Всичко изглеждаше прекалено добре, за да бъде истина.

— Няма проблем господин Хедън.

— Кой е човекът, когото имаш предвид?

— Брат ми. Той е първокласен стрелец и има нужда от пари.

— Какво е полицейското му досие?

— Няма полицейско досие, господин Хедън. В момента е инструктор в армията. Изглежда добре, говори добре и е много точен стрелец. — Толкова му се искаше да получи работата за брат си, че продължи: — Гарантирам за него, господин Хедън. — Веднага съжали. Откъде можеше да знае, че Майк ще отговори на изискванията на Хедън? Хедън беше безмилостен. До този момент Арт безупречно задоволяваше исканията му, но бе сигурен, че само една погрешна стъпка, и Хедън няма да работи повече с него. Поръчките на Хедън бяха основна част от дейността на агенцията. Ако Хедън го изоставеше, същото щяха да направят и останалите му клиенти. Обля го студена пот, но казаното — казано, връщане назад нямаше.

Хедън отговори:

— За мен е все едно. Стига ми това, че ти гарантираш за брат си. Добре, кажи му в неделя, двайсет и трети, в десет часа да се обади на Корнелиус Ванс в хотел „Сийвю“ в Маями.

— А оръжието?

— Ванс ще му го даде, а освен това, Баниън, няма да има никакво насилие. Никой няма да бъде убит, но стрелецът трябва да бъде много точен.

— Кога ще стане плащането, господин Хедън?

— Когато задачата бъде изпълнена. Ще отнеме около два месеца. Това ще е голяма работа, Баниън. Само да се обърка нещо, и се прощаваш с бизнеса — Хедън затвори телефона.

Бет нахлу в офиса като фурия.

— Всичко чух — лицето й беше червено като домат. — Ти да не си полудял? Този тъп военен? В картотеката имаме десетки отлични стрелци. Защо се спря на този… тъп аматьор?

Арт я изгледа ядосано.

— Той ми е брат. Има нужда от помощ. Махай ми се от главата!

Когато Бет си отиде с мърморене, Арт набра телефона на хотел „Мирадор“ и поиска да го свържат с господин Майк Баниън. Мислеше, че брат му сигурно е излязъл в тази слънчева утрин, но от другата страна на жицата незабавно се чу гласът на Майк.

Арт си помисли: Бедният човек, седял е през цялото време в своята мрачна хотелска стаичка и е чакал да му се обадя. Е, поне имам добри новини.

Когато Арт му съобщи новината, Майк изрече със задавен глас:

— Знаех, че мога да разчитам на теб. Бъди сигурен, че няма да те изложа. Веднага започвам да работя по въпроса, но ще ми трябват пари.

— Няма проблеми, Майк, ще ти изпратя в хотела три хиляди в брой. Не се стискай, когато купуваш шофьорската униформа. Трябва да бъде съвсем убедителна. Клиентът ми е важна клечка.

Последва дълга пауза, после Майк попита:

— И никой няма да бъде убит?

— Човекът твърди, че ще бъде така.

— Добре, Арт. Още веднъж ти благодаря. Можеш да разчиташ на мен — и Майк затвори телефона.

Арт се облегна назад и се замисли дали да смята себе си за светец или за смотаняк.