Филипа Грегъри
Любовникът на девицата (10)

Зимата на 1559–1560

Ейми пътуваше по студените, мокри пътища обратно към Станфийлд Хол, домът от моминските й години в Норфолк, за да прекара там зимата. Небесата, извили се като арка над равния пейзаж, бяха посивели от дъждовни облаци, земята отдолу беше кафява, осеяна със сив кремък, раздърпана като домашнотъкан вълнен плат и също толкова бедна. Ейми яздеше в студа с вдигната качулка и сведена глава.

Не очакваше да види Робърт отново преди Коледа, не очакваше да го види в никакъв момент през дванайсетте дни на коледните празненства. Знаеше, че ще е зает в двора — да планира забавленията, да организира живите картини, актьорите, празненствата и лова, защото придворните бяха твърдо решени да отбележат зимния празник, мислейки — без да го изричат на глас — че това можеше да е последният им празник с Елизабет като кралица. Ейми знаеше, че съпругът й ще бъде постоянно до младата кралица: неин любовник, неин приятел, неин неразделен спътник. Знаеше, че независимо дали бяха любовници или се бяха отчуждили, за Робърт на света не съществуваше друга освен Елизабет.

— Не го обвинявам — прошепна тя, застанала на колене в енорийската църква на Сайдърстоун, загледана към празното място на олтара, където някога беше стояло разпятието, загледана към пиедестала, където някога статуя на Дева Мария беше издигала любящо каменната си ръка да благослови вярващите. — Няма да го виня — прошепна тя в пустотата: новият свещеник на Елизабет не бе оставил нищо, към което вярващите да се обръщат с молитва. — И няма да виня и нея. Не искам да обвинявам когото и да е от двамата, никого. Трябва да се освободя от собствения си гняв и собствената си скръб. Трябва да кажа, че той може да си тръгне от мен, може да отиде при друга жена, може да я обича повече, отколкото някога е обичал мен, и трябва да освободя сърцето си от ревността, болката и скръбта. Трябва да оставя всичко това да си отиде, иначе то ще ме унищожи.

Тя отпусна глава в ръцете си.

— Тази болка в гърдите ми, която пулсира през цялото време, е раната, нанесена ми от скръбта — каза тя. — Тя е като пробождане с копие в сърцето ми. Трябва да му простя, за да накарам тази рана да зарасне. Всеки път, когато я докосвам с ревността си, болката избухва отново. Ще се заставя да му простя. Ще се заставя да простя дори на нея. — Тя вдигна глава от ръцете си и погледна към олтара. На фона на камъка видя слабото очертание на мястото, където беше висяло разпятието. Затвори очи и се помоли, сякаш то беше още там. — Няма да допусна ереста на развода. Дори ако той се върне при мен и ми каже, че тя е размислила и иска да се оженят, дори тогава няма да се съглася на това. Бог събра Робърт и мен, никой не може да ни раздели. Зная това. Той знае това. Вероятно дори тя, в бедното си, греховно сърце, знае това.

 

 

Във великолепните си покои в Уайтхол, Сесил се трудеше над съставянето на едно писмо. Беше адресирано до кралицата, но не беше в обичайния му отривист стил с номерирани точки. Беше далеч по-официално писмо, съчинено от него, за да й бъде изпратено от шотландските протестанти. Заобиколният маршрут на писмото — от Сесил до Шотландия, преписано от шотландските лордове със собствените им ръце, и спешно изпратено отново на юг до кралицата — според Сесил беше оправдан, защото нещо трябваше да разтърси Елизабет и да я накара да изпрати английска армия в Шотландия.

Френският гарнизон в Лийт се беше изтръгнал от обсадата и беше нанесъл поражение на шотландските протестанти, разположени на лагер пред замъка. В ужаса си от поражението граф Аран, голямата надежда на Сесил в Шотландия, се държеше изключително странно: ту беснееше от гняв, ту потъваше в мълчание и лееше сълзи. От бедния Джеймс Хамилтън не можеха да се очакват подвизи на героично предводителство, нито триумфална женитба с Елизабет: клетият, миловиден млад мъж явно бе полуобезумял, а претърпяното поражение го тласкаше към безразсъдство. Шотландските лордове бяха останали без водач, сами. Без подкрепата на Елизабет, сега те бяха и без приятели. Това, което сега бе отстъпление, щеше да се превърне в паническо бягство, когато френските подкрепления слезеха на сушата, а сър Никълъс Трокмортън, току-що пристигнал от Париж, обезумял от страх, предупреди, че френската флотилия се струпва във всички пристанища на Нормандия, войските са въоръжени и ще потеглят веднага щом се появи попътен вятър. Посланикът твърдеше уверено — французите не се съмнявали, че първо ще завладеят Шотландия, а после ще потеглят към Англия. Изобщо не се съмняваха, че ще спечелят.

„Ваша светлост, пишеше Сесил от името на шотландците, като наша посестрима по религия, като съюзник, който се бои от властта на французите, като съсед и приятел, ние Ви умоляваме да ни се притечете на помощ. Ако не ни подкрепите, ние се изправяме сами срещу узурпаторите французи, и не може да има съмнение, че след като Шотландия падне, французите ще нахлуят в Англия. В този ден ще Ви се иска да бяхте ни помогнали сега, защото тогава от нас няма да има никой жив, който да помогне на Вас.

Ние не сме нелоялни към кралица Мери Шотландска: ние се опълчваме срещу коварните й френски съветници, а не срещу нея. Опълчваме се срещу регентката, Мари дьо Гиз, която управлява на мястото на нашата истинска кралица Мери. Сънародниците на регентката, френските войски, вече са събрани и готови за битка, всеки договор, който имате с французите, вече е нарушен, тъй като те вдигнаха оръжие срещу нас, на наша земя. Роднините на регентката са наши заклети врагове, а също и Ваши.

Ако се бяхме обърнали с такъв призив към Вашия баща, той щеше да ни защити и така да обедини кралството: това беше големият му план. Молим Ви, бъдете истинска дъщеря на баща си и ни се притечете на помощ.

Можете да добавите каквото желаете, написа Сесил в послепис до шотландските лордове, но внимавайте да не прозвучите като бунтовници срещу законен владетел: тя няма да подкрепи открит бунт. Ако до времето, когато ни пишете, французите са убили някакви жени и деца, редно е да й съобщите за това, а да не си го спестите. Не споменавайте пари, дайте й основание да смята, че това ще бъде бърза и евтина кампания. Оставям на вас да й съобщите сегашната ситуация, когато това писмо стигне до вас и го препишете и препратите. Късмет, и Бог да ви е на помощ.“

„И Бог да е на помощ на всички ни“, каза си изплашено той, докато сгъваше писмото и го запечатваше на три места с празен печат. Беше го оставил неподписано. Сесил много рядко оставяше името си върху документ.

 

 

Нова поетична драма, планирана от Робърт, щеше да представи винаги популярната тема за Камелот, но дори той, с безспорния си чар, не можеше да вложи много радост в нея.

Кралицата играеше ролята на духа на Англия, и седеше на трона, докато младите й придворни дами танцуваха пред нея, а по-късно се появиха актьорите със специално написана пиеса, която да възпява величието на управляваната от крал Артур Англия. Имаше участници, чиято роля бе да застрашават златната слава на кръглата маса, като не оставят у никого съмнението, че един от признаците за величието на едно кралство е съществуването на негови врагове. Те бяха сразени без особено затруднение: в създадената от Робърт въображаема Англия нямаше и следа от постоянния ужас на Елизабет от война.

Оглеждайки се из двора сред танцьорите, Елизабет видя Робърт и се застави да плъзне погледа си покрай него. Робърт, застанал достатъчно близо до трона, за да бъде повикан, в случай че тя поиска да говори с него, видя как тъмните й очи го подминават и разбра, че го беше хванала да я гледа.

„Като поболяло се от любов момче“, каза си гневно той.

Тя погледна веднъж право към него и му се усмихна слабо, сякаш вече бяха призраци, сякаш сянката на Елизабет беше видяла смътно, през мъглата, младия мъж, когото беше обичала, когато той беше още момче; после тя обърна глава към Каспар фон Бройнер — посланикът на ерцхерцога, съюзникът, когото трябваше да има, съпругът, за когото трябваше да се омъжи, за да го попита кога мисли, че ерцхерцогът ще пристигне в Англия.

Посланикът не се оставяше да бъде заблуден. Дори Елизабет, впрегнала в действие целия си чар, не успя да извика усмивка върху лицето му. Най-накрая той се надигна от мястото си, като се оправда, че не се чувства добре.

— Виждате ли какви неприятности причинихте? — рязко каза Норфолк на Дъдли.

— Аз?

— Барон фон Бройнер смята, че не е вероятно моята братовчедка, кралицата, да се омъжи, когато е открито влюбена в друг мъж, и е посъветвал ерцхерцога все още да не идва в Англия.

— Аз съм предан приятел на кралицата, както знаете — каза Дъдли презрително. — И искам единствено онова, което е най-добро за нея.

— Вие сте едно проклето, домогващо се до властта псе — изруга го Норфолк. — Помрачихте нейния блясък, така че никой принц в Европа да не пожелае да я има. Нима мислите, че те не чуват клюките? Мислите ли, че не знаят как вие сте я обсебили изцяло, че се е поболяла по вас като от потната болест? Нима мислите, че вярват, че вие и тя вече сте сложили край на всичко? Всички мислят, че просто сте се оттеглили, за да може тя да избере своя рогоносец, и никой почтен мъж не желае да я вземе.

— Оскърбявате я. Ще отговаряте пред мен за това — каза Дъдли, побелял от гняв.

— Може и да я оскърбявам, но вие я съсипахте — отвърна му гневно Норфолк.

— Защото някакъв ерцхерцог не желае да пристигне да я ухажва? — запита Дъдли. — Вие не сте нито неин истински приятел, нито истински англичанин, ако смятате, че е редно тя да се омъжи за чужденец. Защо трябва да имаме още един чуждестранен принц на английския трон? Каква полза ни донесе Филип Испански?

— Защото тя трябва да се омъжи — каза Норфолк, разгорещен до ярост. — И то за човек с кралска кръв, във всеки случай — за по-достоен мъж, отколкото за такова псе като вас.

— Господа… — Хладните нотки в гласа на сър Франсис Нолис ги накараха да се обърнат. — Господа благородници. Кралицата гледа към вас, нарушавате приятната хармония на празненството.

— Кажете на него — каза Норфолк, като се промуши покрай Дъдли. — Не желая да слушам глупости, когато виждам, че моята братовчедка е съсипана, а страната затъва без съюзници.

Робърт го остави да си върви. Пряко волята си хвърли поглед към трона. Елизабет гледаше към него, посланикът си беше тръгнал, а в тревогата си какво ли говореше чичо й на мъжа, когото тя обичаше, тя не беше забелязала прощалния му поклон.

 

 

Писмото на шотландските протестанти, подобаващо изпоцапано от път и преписано, за да има автентичен вид, стигна до кралицата в края на ноември. Сесил й го донесе и го положи на писалището й, докато тя кръстосваше из стаята, неспособна да се съсредоточи върху нищо.

— Болна ли сте? — попита той, като гледаше бледата й кожа и безпокойството й.

— Нещастна — каза кратко Елизабет.

„Този проклетник Дъдли“, помисли си той, и премести писмото малко по-близо, та тя да го отвори.

Тя го прочете бавно.

— Това ви дава повод да изпратите армия в Шотландия — каза й Сесил. — Това е призив от обединените лордове на Шотландия за помощта ви при отхвърлянето на една узурпаторска власт: френската. Никой не може да каже, че нахлувате за свои собствени цели. Никой не може да каже, че отхвърляте една законна кралица. Това е вашата покана от законно утвърдените лордове, които излагат основателните си оплаквания. Можете да се съгласите.

— Не — каза тя нервно. — Още не.

— Изпратихме пари — започна да изброява Сесил. — Изпратихме наблюдатели. Знаем, че шотландските лордове ще се бият достойно. Знаем дори, че могат да победят Мари дьо Гиз — отблъснаха я обратно чак до самия бряг на морето при Лийт. Знаем, че французите ще дойдат, но те още не са потеглили, чакат времето да се промени. Само вятърът стои между нас и инвазията. Единствено и само въздухът стои между нас и катастрофата. Знаем, че това е подходящият момент за нас. Трябва да се възползваме от него.

Тя се надигна от писалището си.

— Сесил, половината Частен съвет ме предупреждава, че със сигурност ще изгубим. Лорд Клинтън, върховният адмирал, казва, че не може да гарантира, че нашият флот може да удържи срещу една френска флотилия: те имат по-добри кораби и по-добри оръдия. Граф Пемброук, маркиз Уинчестър, ме съветва да не тръгвам срещу Шотландия, собственият ви зет, Никълъс Бейкън, казва, че рискът е твърде голям. Каспар фон Бройнер ме предупреждава тайно, че макар той и императорът да са мои приятели, са сигурни, че ще изгубим. Френският двор се смее на висок глас при мисълта, че се опитваме да поведем война срещу тях. Намират за смехотворна дори мисълта, че изобщо бихме мечтали за това. Всеки, когото попитам, ми казва, че със сигурност ще загубим.

— Със сигурност ще загубим, ако допуснем да стане твърде късно — каза Сесил. — Но мисля, че може да спечелим, ако изпратим армията си сега.

— Може би през пролетта — каза уклончиво тя.

— През пролетта френският флот ще бъде на котва в доковете на Лийт, а французите ще са настанили във всеки замък в Шотландия гарнизон, който да се сражава с нас. Със същия успех можете да им изпратите ключовете сега и да приключите с въпроса.

— Рисковано е, толкова е рисковано — каза нещастно Елизабет, като се обърна към прозореца, нервно разтривайки ноктите си.

— Зная това. Но трябва да го действате. Трябва да поемете риска, защото шансът да спечелим сега, е по-голям, отколкото ще имаме по-късно.

— Можем да изпратим още пари — каза тя нещастно. — Грешам може да заеме още пари от наше име. Но не се осмелявам да направя нещо повече.

— Посъветвайте се — настоя той. — Да видим какво има да каже Частният съвет.

— Нямам съветници — каза тя унило.

„Пак Дъдли“, помисли си Сесил. „Тя почти не може да живее без него“. На глас каза насърчително:

— Ваша светлост, имате цял съвет и всички негови членове са в състояние да ви посъветват. Ще се допитаме до тях утре.

 

 

Но на другия ден, преди заседанието на Частния съвет, пристигна посетител от Шотландия. Лорд Мейтланд от Летингтън пристигна под прикритие, упълномощен от другите шотландски лордове тайно да предложи на кралицата короната на Шотландия, ако само склони да ги подкрепи срещу французите.

— Значи са се отчаяли от Аран — каза Сесил: радостта му беше толкова голяма, че почти усещаше вкуса й върху езика си. — Искат вас.

За миг вечно будната амбиция на Елизабет избликна:

— Кралица на Франция, Шотландия, Уелс, Ирландия и Англия — промълви тя. — Земи от Абърдийн до Кале. Ще бъда един от най-великите владетели в Европа, една от най-богатите.

— Това подсигурява бъдещето на кралството — увери я Сесил. — Помислете си какво може да постигне Англия, ако се обедини с Шотландия! Най-после ще бъдем в безопасност, и завинаги ще бъдем защитени от нашествие от север. Ще прекратим риска от инвазия от страна на французите. Можем да използваме силата и богатството на Шотландия, за да продължим нататък и напред. Ще се превърнем в могъща сила в християнския свят. Кой може да каже какво бихме могли да постигнем? Короната на обединените Англия и Шотландия ще бъде световна сила, признавана и зачитана от всички! Ще се превърнем в първото велико протестантско кралство, което светът някога е познавал.

За миг си помисли, че е успял да й внуши собствената си представа за съдбата, която тя можеше да си позволява.

После Елизабет извърна глава.

— Целта е да ми заложат капан — оплака се тя. — Когато французите нахлуят в Шотландия, ще трябва да се бия с тях. Те ще бъдат на моя земя, не мога да пренебрегна това. Това ще ни принуди да се бием с тях.

— Ще трябва да се бием с тях във всички случаи! — възкликна Сесил, когато чу как мислите й се въртят в кръг. — Но по този начин, ако спечелим, вие ще бъдете кралица на Англия и Шотландия.

— Но ако загубим, ще бъда обезглавена като кралица на Англия и Шотландия.

Наложи му се да овладее нетърпението си.

— Ваша светлост, това е изключително предложение от страна на шотландските лордове. Това е краят на дългогодишна… не… на вековна вражда. Ако спечелим, ще сте обединила кралството, както искаше вашият баща, както мечтаеше дядо ви. Имате шанса да се превърнете в най-великия монарх, когото Англия е познавала. Имате шанса да превърнете тези острови в едно обединено кралство.

— Да — каза Елизабет нещастно. — Но какво ще стане, ако загубим?

 

 

Беше Бъдни вечер, но в двора съвсем не цареше веселие. Елизабет седеше почти неподвижна в стола си начело на масата, заобиколена от членовете на своя Частен съвет: единственото й движение беше постоянното разтриване на кожичките на ноктите и поглаждането на ноктите с връхчетата на пръстите.

Сесил приключи аргументите си в полза на войната, сигурен, че никой разумен човек не би изразил несъгласие с безмилостния ход на неговата логика. Настъпи тишина, докато останалите лордове четяха представения от него дълъг списък.

— Но какво ще стане, ако загубим? — каза мрачно кралицата.

— Именно — съгласи се с нея сър Никълъс Бейкън.

Сесил виждаше, че тя примира от страх.

— Спирит — каза тя, с много нисък глас, — бог да ми е на помощ, но не мога да дам заповед за обявяване на война срещу Франция. Не и когато те са на прага ни. Не и ако не сме сигурни, че ще спечелим. Не и без… — тя млъкна насред изречението.

„Тя има предвид, не и без подкрепата на Дъдли“, помисли си той. „О, милостиви боже, защо ни даде принцеса, когато толкова отчаяно се нуждаем от крал? Тя не може да вземе решение без подкрепата на мъж, а този мъж е глупак и предател“…

Вратата се отвори и влезе сър Никълъс Трокмортън, поклони се на кралицата и разгъна един документ пред Сесил. Той му хвърли един поглед, а после вдигна очи към кралицата и останалите съветници и каза:

— Вятърът се промени.

За миг Елизабет не разбра какво искаше да каже той.

— Френската флотилия е потеглила.

Всички съветници рязко си поеха дъх и го задържаха. Елизабет побеля като платно.

— Те идват? — прошепна тя.

— Четирийсет кораба — каза Сесил.

— Ние имаме само четиринайсет — каза Елизабет, и той едва различи думите: устните й бяха толкова вдървени и изстинали, че тя едва можеше да говори.

— Нека потеглят — прошепна й Сесил, с убедителния тон на любовник. — Нека нашите кораби излязат от пристанището, където могат поне да пресрещнат изостаналите кораби от френския флот, може би дори да ги въвлекат в битка. За Бога, не ги задържайте в пристанището, където французите могат да влязат с корабите си и да ги изгорят пътьом!

Страхът да не изгуби корабите си бе по-голям, отколкото страхът й от война.

— Да — каза тя несигурно. — Да, трябва да отплават. Не трябва да бъдат заварени в пристанището.

Сесил се поклони бързо, надраска някаква бележка, и я занесе до вратата, където чакаше вестоносец.

— Задължен съм ви — каза той. — А сега трябва да обявим война на французите.

 

 

С нахапани до кръв устни и изпокъсани кожички на ноктите, Елизабет вървеше през двореца. Отиваше да се причести на Коледа, като обладана от духове жена, с усмивка, залепена на лицето като червена оръфана панделка.

В параклиса си, тя хвърли поглед през помещението, и откри, че Робърт Дъдли я гледа. Той й се усмихна леко и прошепна:

— Кураж!

Тя го погледна, сякаш беше единственият й приятел на света. Той понечи да се надигне от мястото си, сякаш искаше да отиде при нея, прекосявайки пътеката между скамейките пред целия двор. Тя поклати глава и се извърна, за да не вижда копнежа в очите му, за да не вижда той страстта в нейните.

 

 

Празненството по случай Коледа беше проведено умело, но безрадостно. Хористите пяха, редиците слуги поднасяха блюдо след блюдо сложно приготвени и великолепни ястия: Елизабет отбутваше чиниите настрана една след друга. Не й беше до ядене, нямаше желание дори да се преструва, че се храни.

След вечеря, когато дамите танцуваха в жива картина, специално подготвена за случая, Сесил дойде и застана зад стола й.

— Какво има? — попита тя нелюбезно.

— Посланикът на Хабсбургите ми съобщи, че възнамерява да се върне във Виена — каза Сесил тихо. — Отказал се е от надеждите за брак между вас и ерцхерцога. Не иска да чака повече.

Тя беше твърде изтощена, за да протестира.

— О! Ще го оставим ли да си върви? — попита тя безучастно.

— Значи няма да се омъжите за ерцхерцога? — каза Сесил: това не беше точно въпрос.

— Щях да се омъжа за него, ако беше дошъл — каза тя. — Но не бих могла да се омъжа за човек, когото никога не съм виждала, и, Сесил, бог ми е свидетел, сега съм толкова сломена, че не мога да мисля за ухажване. Твърде късно е да ме спаси от войната, независимо дали ще остане или ще си замине, а аз и без друго никога не съм давала и пукната пара за него. Имам нужда от приятел, на когото мога да се доверя, не от кандидат за ръката ми, който трябва да види всичко подписано и подпечатано, преди да се съгласи да дойде при мен. Той не ми обеща нищо, а поиска всички гаранции, които един съпруг може да има.

Сесил не я поправи. Беше я виждал под домашен арест, страхуваща се от собствената си смърт, и въпреки това си мислеше, че никога не я беше виждал толкова неспособна да изпита радост, както беше на това празненство, едва втората й Коледа на трона.

— Твърде късно е — каза тъжно Елизабет, сякаш вече беше победена. — Французите са отплавали. Трябва вече да са около бреговете ни. Те не се страхуваха достатъчно от ерцхерцога, знаеха, че ще го победят, както победиха Аран. Каква полза имам от него сега, когато французите са вече в морето?

— Не падайте духом, принцесо — каза Сесил. — Все още имаме съюза с Испания. Бъдете весела. Можем да победим французите без ерцхерцога.

— Без него можем и да загубим — беше всичко, което тя каза.

 

 

Три дни по-късно Елизабет свика ново заседание на Частния съвет.

— Молих се за напътствия — каза тя. — Прекарах цялата нощ на колене. Не мога да направя това, не се осмелявам да поведа страната на война. Корабите трябва да останат в пристанището, не можем да нападнем французите.

Възцари се зашеметено мълчание, после всички зачакаха Сесил да й каже. Той се огледа наоколо в търсене на съюзник: всички до един избягваха погледа му.

— Но корабите заминаха, Ваша светлост — каза той безцеремонно.

— Заминаха? — Тя беше потресена.

— Флотилията отплава в мига, в който дадохте нареждането — каза той.

Елизабет издаде лек стон и се вкопчи във високата облегалка на един стол, когато коленете й се подгънаха.

— Как можахте да направите това, Сесил? Вие сте истински предател, щом сте ги изпратили.

Чу се как съветниците рязко си поемат дъх, и после го затаяват, когато тя си послужи с тази силна, опасна дума, но Сесил дори не трепна.

— Това беше ваша собствена заповед — каза той спокойно. — И постъпката беше правилна.

 

 

Дворът чакаше новини от Шотландия, и те пристигаха на противоречиви, мъчително неясни откъслеци, които караха хората да се скупчват в нервни, шушукащи групички по ъглите. Мнозина купуваха злато и го изпращаха извън страната — в Женева, в Германия, така че когато французите пристигнеха, както почти със сигурност щяха да сторят, да може лесно да бъде предприето бягство. Стойността на английската валута, вече почти достигнала дъното, сега се устреми към нищото.

Английският флот, безнадеждно малоброен и зле въоръжен, нямаше вяра: нямаше вяра в кралицата, която явно се беше поболяла от страх. После пристигнаха катастрофални новини: цялата английска флота, скъпоценните четиринайсет кораба на Елизабет, бяха попаднали в буря и всичките бяха изчезнали.

— Ето! — изкрещя кралицата на Сесил, пред целия Частен съвет, обзета от необуздана скръб. — Ако ми бяхте позволили да ги забавя, те щяха да избегнат бурните ветрове, и щях да имам флот, готов да отплава, вместо всичките ми кораби да са изчезнали в морето!

Сесил не каза нищо: не можеше да каже нищо.

— Моята флота! Моите кораби! — изплака жално тя. — Изгубени заради вашето нетърпение, заради вашата лудост, Сесил. И сега кралството е открито за нашествие, и нямаме морска защита, и нашите бедни момчета… изгубени в морето…

След дълги дни пристигна новината, че корабите са открити, и че флотилия от единайсет кораба от общо четиринайсетте е пуснала котва в залива при извора на река Форт, и снабдява със запаси шотландските лордове, докато те отново обсаждаха замъка Лийт.

— Вече три кораба — изгубени! — каза нещастно Елизабет, приведена над огъня в личния си кабинет, като чоплеше кожата около ноктите си, по-скоро като нацупено момиче, отколкото като кралица. — Три кораба изгубени, и то без нито един изстрел!

— Единайсет кораба в безопасност — каза упорито Сесил. — Помислете за това. Единайсет кораба в безопасност, намиращи се в залива при устието на Форт, подкрепящи обсадата срещу Мари дьо Гиз. Помислете си как ли се чувства тя, като гледа от прозореца си и вижда шотландците под стените си, а английския флот — в пристанището си.

— Тя вижда само единайсет кораба — каза Елизабет упорито. — Три вече са изгубени. Да пази бог да не се окажат първата от много загуби. Трябва да ги отзовем, докато още имаме единайсетте. Сесил, не се осмелявам да направя това, без да съм сигурна, че ще спечеля.

— Никога не може да е сигурно, че ще спечелим — заяви той. — Винаги ще бъде рисковано, но трябва да поемете този риск сега, ваша светлост.

— Спирит, моля ви, не искайте това от мен.

Тя се задъхваше, беше на път да изпадне в един от истеричните си пристъпи, но той продължи да настоява.

— Не можете да отмените заповедта.

— Твърде много се страхувам.

— Не можете да играете ролята на жена сега, трябва да имате сърцето и смелостта на мъж. Намерете смелост, Елизабет. Вие сте дъщеря на баща си, изпълнете ролята на владетел. Виждал съм ви по-смела от всеки мъж.

За миг си помисли, че ласкателната лъжа я е убедила. Брадичката й се вдигна, лицето й поруменя, но после той видя как искрата внезапно се отдръпва от очите й, и тя отново изпадна в униние.

— Не мога — каза тя. — Никога не сте ме виждали да се държа като владетел. Никога не съм била нищо повече от хитра и двулична жена. Не мога да се бия открито. Никога не съм го правила. Няма да има война.

— Ще трябва да се научите да бъдете крал — предупреди я Сесил. — Един ден ще трябва да кажете, че сте само една слаба жена, но имате сърцето и смелостта на крал. Не можете да управлявате това кралство, без да бъдете негов крал.

Тя поклати глава, упорита като изплашено рижо муле.

— Не смея.

— Не можете да отзовете корабите, трябва да обявите война.

— Не.

Той си пое дъх и подложи на проверка собствената си решимост. После измъкна от жакета си писмото за оттеглянето си.

— Тогава трябва да ви помоля да ме освободите.

Елизабет рязко се извъртя кръгом.

— Какво? Какво е това?

— Освободете ме. Не мога да ви служа. Ако не желаете да приемете съветите ми по този въпрос, който е така тясно свързан със сигурността на кралството, то тогава аз не мога да ви служа. В неуспеха си да ви убедя, аз ви провалих, и предадох службата си. Ще сторя за вас всичко на този свят, което мога. Знаете колко сте ми скъпа — по-скъпа от съпруга или дъщеря. Но ако не мога да ви убедя да изпратите армията ни в Шотландия, тогава трябва да напусна службата си при вас.

За миг тя стана толкова бяла, че той си помисли, че може да припадне.

— Правите си шега с мен — каза тя задъхано. — За да ме принудите да се съглася.

— Не.

— Никога няма да ме напуснете.

— Трябва. Би трябвало да ви служи някой друг, който може да ви убеди кое е във ваш интерес. Аз се превърнах в обикновения метал, който обезсилва златото. Аз съм пренебрегнат. Аз съм обезценен. Аз съм като фалшива монета.

— Не сте пренебрегнат, Спирит. Знаете…

Той се поклони много ниско.

— Ще изпълнявам всичко друго, каквото ваша светлост нареди, всяка друга служба, била тя в кухнята или градината на ваше величество, готов съм, независимо от зачитането, богатството или затрудненията, да върша каквото ми нареди ваше величество, до края на живота ми.

— Спирит, не можете да ме напуснете.

Сесил тръгна заднешком към вратата. Тя стоеше като сгълчано дете, с протегнати към него ръце.

— Уилям! Моля те! Нима ще бъда оставена сама, без никого до себе си? — запита тя. — Тази Шотландия вече ми струва единствения мъж, когото обичам: нима ще ме лиши и от първия ми съветник и приятел? От вас, който сте мой верен приятел и съветник още от детските ми години?

Той спря за миг на вратата.

— Моля ви, предприемете нужните стъпки да се защитите — каза той тихо. — Веднага щом шотландците бъдат победени, французите ще минат през Англия толкова бързо, колкото никога не сме виждали да се движи никоя армия. Ще дойдат тук и ще ви свалят от трона. Моля ви, заради самата себе си, подгответе си убежище и начин да стигнете до него.

— Сесил!

Това бе тих, нещастен вопъл.

Той се поклони отново и отиде до вратата. Излезе. Почака отвън. Беше сигурен, че тя ще изтича след него, но цареше тишина. После, от вътрешността на стаята, той чу приглушено ридание, когато Елизабет рухна.

 

 

— Толкова си набожна, та хората започват да говорят, че се молиш като папистка — критично отбеляза лейди Робсарт от Станфийлд Хол пред доведената си дъщеря Ейми. — Това не ни се отразява много добре: съвсем наскоро, онзи ден, деверът ти каза, че в църквата си изглеждала много странно: още си била на колене, когато хората вече са излизали.

— Имам голяма нужда от божие благоволение — каза Ейми, без да се смути ни най-малко.

— Изобщо не приличаш на себе си — продължи мащехата й. — Някога беше толкова… безгрижна. Е, всъщност, не безгрижна, но не и толкова набожна. Във всеки случай, не се молеше постоянно.

— Някога бях сигурна в любовта на баща си, а после — в любовта на съпруга си, а сега нямам нито едното, нито другото — каза равно Ейми. Гласът й не трепна, в очите й нямаше сълзи.

Лейди Робсарт беше толкова зашеметена, че млъкна за миг.

— Ейми, скъпа, знам, че се носят много клюки за него, но…

— Вярно е — каза тя кратко. — Той самият ми каза истината. Но той се е отказал от нея, така че тя да може да се омъжи за ерцхерцога, за да накара Испания да се присъедини към нас във война срещу французите.

Лейди Робсарт беше зашеметена.

— Каза ти това? Призна всичко?

— Да. — За миг Ейми изглеждаше почти обезсърчена. — Според мен е смятал, че ще го съжаля. Той изпитваше такова самосъжаление, та си мислеше, че трябва да проявя съчувствие към него. Винаги преди съм му съчувствала, той е свикнал да идва при мен със скърбите си.

— Скърбите си?

— Това му е струвало много скъпо — каза Ейми. — Трябва да е имало момент, в който сигурно си е мислел, че тя може би го обича, и аз мога да го освободя, и че може да изпълни бащината си мечта един Дъдли да заеме английския престол. Брат му се ожени за престолонаследницата, Джейн Грей, сестра му е омъжена за Хенри Хейстингс, следващият поред в линията на престолонаследничество след Мери, кралицата на шотландците: той сигурно смята, че това е съдбата, предопределена за семейството му. — Ейми направи пауза. — И, разбира се, е дълбоко влюбен в нея — допълни тя с небрежен тон.

— Влюбен — повтори лейди Робсарт, сякаш никога преди не беше чувала такава дума. — Влюбен в кралицата на Англия.

— Виждам го във всичко, което той изрича — каза Ейми тихо. — Някога той ме обичаше, но всички мислеха, че се е принизил с този брак, и винаги е било вярно, че е имал много високо мнение за себе си. Но с нея е различно. Той е преобразен. Тя е негова любовница, но все още е и негова кралица, той изпитва както страст, така и възхищение към нея. Той… — тя направи пауза, за да намери думите. — Той трябва да се бори за любовта й, докато аз винаги съм била лесна за обичане.

— Ейми, не е ли разбито сърцето ти? — попита мащехата й, действайки опипом с тази нова, владееща се жена. — Мислех си, че той е всичко за теб?

— Болна съм до дъното на душата си — каза Ейми тихо. — Никога не съм знаела, че човек може да изпитва такава скръб. Това е като болест, като язва, която ме разяжда всеки ден. Затова изглеждам отдадена на религията. Единствената утеха за мен е да се моля Бог да ме прибере, и тогава Робърт и тя могат да постъпят както им е угодно, а аз най-сетне ще съм свободна от болката.

— О, скъпа! — лейди Робсарт протегна ръка на Ейми. — Не казвай това. Той не го заслужава. Не си струва да пролееш и една сълза за който и да било мъж на този свят. Най-малко пък за него, който вече ти струваше толкова много.

— Мисля, че сърцето ми е наистина разбито — каза Ейми тихо. — Мисля, че трябва да е така. Болката в гърдите ми е толкова остра и постоянна, та мисля, че ще ме убие. Сърцето ми наистина е разбито. Не мисля, че ще оздравея. Няма значение дали той го заслужава, или не. Свършено е. Дори ако тя се омъжи за ерцхерцога и Робърт се прибере у дома при мен и каже, че всичко е било грешка, как бихме могли да бъдем щастливи отново? Сърцето ми е разбито, и от сега нататък винаги ще бъде така.

 

 

Придворните дами на кралицата не можеха да й угодят с нищо, тя кръстосваше из покоите си в двореца Уайтхол като раздразнена лъвица. Повика музикантите си, а сетне ги отпрати. Не й се четеше. Не можеше да почива. Беше се побъркала от тревога и страдание. Искаше да повика Сесил: не можеше да си представи как ще се справи без него. Искаше да повика чичо си, но никой не знаеше къде е той; а после тя размисли и реши, че бездруго не иска да го види. В покоите й чакаха просители, за да се срещнат с нея, но тя отказваше да излезе при тях; дойде шивачът с няколко кожи от Русия, но тя не искаше дори да ги погледне. Принц Ерик Шведски й беше написал писмо от дванайсет страници, върху което бе забоден диамант; но тя не пожела да си направи труда да го прочете.

Нищо не можеше да освободи Елизабет от ужаса, обладал я като кошмар. Тя беше млада жена, едва във втората година от царуването си, и въпреки това трябваше да реши дали да поведе своето кралство на война срещу един непобедим враг, а двамата мъже, на които имаше най-голямо доверие, я бяха напуснали.

Понякога беше сигурна, че допуска грешка, породена от собственото й малодушие, в други моменти беше уверена, че предпазва страната си от катастрофа; през цялото време я измъчваше ужасът, че допуска дълбока и сериозна грешка.

— Отивам да повикам сър Робърт — прошепна Летиша Нолис на майка си, след като цяла сутрин бе гледала как Елизабет трескаво се прехвърля от едно недовършено занимание на друго.

— Не и без нейна заповед — отвърна Катерина.

— Да — настоя Летиша. — Той е единственият, който може да я утеши, а ако продължава така, тя ще се поболее и ще подлуди всички ни.

— Летис! — каза остро майка й, но момичето вече се беше измъкнало от стаята и беше отишло в покоите на сър Робърт.

Той плащаше сметки: пред него беше отворен голям сандък с пари, икономът му представяше документи и отброяваше монети за огромните разноски на конюшните.

Летиша потропа на вратата и надникна в стаята.

— Мистрес Нолис — каза Робърт с равен тон. — Това наистина е необичайна чест.

— Става въпрос за кралицата — каза тя.

Той веднага скочи: насмешливото му изражение беше изчезнало напълно:

— В безопасност ли е тя?

Летиша отбеляза как първата му мисъл беше, че Елизабет е била нападната. Значи баща й беше прав: всички те се намираха постоянно в изключителна опасност.

— В безопасност е, но много разстроена.

— Тя ли изпрати да ме повикаш?

— Не. Дойдох, без да ми нареждат. Помислих си, че ще е добре да отидете при нея.

Той й се усмихна лениво.

— Ти си изключително необикновено момиче — каза. — Защо си се нагърбила сама с такава задача?

— Тя не е на себе си — сподели Летиша. — Става дума за войната с Франция. Тя не може да реши, а трябва да вземе решение. Изгуби Сесил, а изглежда, че изгуби и вас. Няма си никого. Понякога мисли в полза на дадено решение, друг път мисли против него, но никое решение не я задоволява. Нервна е като заек, подгонен от пор.

Робърт се намръщи на непристойния й език.

— Ще дойда — каза той. — И ти благодаря, че ми каза.

Тя му хвърли закачлива усмивка изпод тъмните си ресници.

— Ако бях на мястото на кралицата, щях да искам да бъдете до мен през цялото време — каза тя. — Без значение дали има война или не.

— А как са сватбените ви планове? — попита той вежливо. — Роклята ушита ли е? Готово ли е всичко? Гори ли женихът от нетърпение?

— Благодаря ви, да — каза тя невъзмутимо. — А как е лейди Дъдли? Не е болна, надявам се? Ще дойде ли скоро в двора?

 

 

В кралските покои Елизабет седеше на стола си до огъня, дамите й се бяха пръснали из стаята в напрегнато очакване какво ли можеше да е следващото й искане. Други придворни се навъртаха наоколо с надеждата да бъдат поканени да говорят с нея, но Елизабет не желаеше да изслушва прошения, не желаеше никой да отвлича вниманието й.

Дъдли влезе, и при звука от стъпките му тя се обърна веднага. Радостта, внезапно появила се върху лицето й, не можеше да бъде прикрита. Тя се изправи на крака.

— О, Робърт!

Без друга покана той се приближи до нея и я придърпа със себе си в една прозоречна ниша, далече от любопитните погледи на дамите й.

— Знаех, че си нещастна — каза той. — Трябваше да дойда. Не можех да стоя далече от теб и миг повече.

— Как разбра? — настоя тя: не се сдържа и се наведе към него. Дори само мирисът на дрехите му, на косата му, беше дълбока утеха за нея. — Как изобщо разбра, че се нуждая от теб тъй отчаяно?

— Защото не мога да намеря покой, без да съм близо до теб — каза той. — Защото аз също имам нужда от теб. Разстроило ли те е нещо?

— Сесил ме напусна — каза тя съкрушено. — Не мога да се справя без него.

— Разбира се, знаех, че си е отишъл, но защо? — попита Робърт, макар да беше получил подробен доклад от Томас Блаунт в деня, когато Сесил си отиде.

— Каза, че не желае да остане с мен, освен ако не обявим война на французите, а аз не смея, Робърт, наистина не смея, и въпреки това… как мога да управлявам без Сесил до мен?

— Мили боже, мислех, че той никога няма да те напусне. Мислех, че вие с него сте си дали клетва.

Устните на Елизабет трепереха.

— Мислех си, че никога няма да го направи — каза тя. — Бих му поверила живота си. Но той казва, че не може да ми служи, ако не желая да го послушам, и, Робърт… твърде много се страхувам.

Последните думи бяха изречени едва доловимо: тя хвърли поглед из стаята, сякаш страхът й беше изключително позорна тайна, която можеше да довери единствено на него.

„А, не става дума само за войната“, помисли си той. „Сесил й е като баща. Той е съветникът, на когото тя се доверява от години. А Сесил има възгледи за тази страна, каквито няма никой друг. Той наистина възприема англичаните като самостоятелна и пълноправна нация, не като пъстра сбирщина от воюващи фамилии, както гледаше на тях баща ми… а също и аз. Обичта на Сесил към Англия, самата му вяра в Англия, е по-важен възглед от моето или нейното виждане. Той я поддържа уверена и спокойна, той поддържа вярата й, дори и ако тя не е нищо повече от една мечта…“

— Сега съм тук — каза той, сякаш присъствието му щеше да бъде достатъчно да я утеши. — Ще се разходим заедно след вечеря, и ще решим какво трябва да се направи. Не си сама, любов моя. Аз съм тук, за да ти помогна.

Тя се приведе по-близо.

— Не мога да го направя сама — прошепна му. — Твърде много е. Не мога да реша, твърде много се страхувам. Не знам какво да реша. А сега изобщо не те виждам. Изоставих те заради Шотландия, а сега тя ми струва и Сесил.

— Знам — каза Робърт. — Но сега отново ще бъда до теб, ще остана твой приятел. Никой не може да ни вини. Ерцхерцогът се оттегли по собствен избор, а Аран е победен, негоден за нищо. Никой не може да каже, че заставам между теб и един добър брак. И ще ти върна Сесил. Той ще ни посъветва и ще вземем решение. Не е нужно сама да бъдеш съдник, любов моя, моя най-скъпа любима. Сега ще бъда с теб. Ще остана с теб.

— Това не може да промени нещата за нас — тя се поколеба. — Никога повече не мога да бъда твоя любовница. Ще трябва да се омъжа за някого. Ако не тази година, то догодина.

— Просто ми позволи да бъда дотогава до теб — каза той простичко. — Никой от двама ни не може да понася живота си, когато сме разделени.

 

 

Тази вечер на вечеря кралицата се смя на шута си за първи път от много седмици, а сър Робърт отново седеше до нея и й наливаше вино.

— Това влажно време е проникнало в самите греди на покрива — отбеляза той, когато слугите отнесоха основните ястия и пудингите от масата и донесоха сладкишите и захаросаните плодове. — Стаята ми е толкова влажна, че можете да видите парата, вдигаща се от чаршафите ми, когато Тамуорт ги сгъва сутрин пред огъня.

— Кажете да сменят покоите ви — каза тя небрежно. — Кажете на главния иконом да ви настани отново в старите ви покои до моите.

 

 

Той чакаше. Знаеше, че начинът да постигне напредък с Елизабет бе да не я притиска. Реши, че няма да предприема нищо и ще чака.

В полунощ вратата между двете стаи се отвори с плъзване, и тя влезе тихо. Носеше тъмносиня роба върху бялата си долна риза, червените й коси бяха разресани с четка и блестяха, стелещи се по раменете й.

— Моят Робърт!

Върху масата пред огъня беше подредена вечеря за двама, огънят беше запален, леглото беше оправено за лягане, вратата беше заключена, а Тамуорт, камериерът на сър Робърт, стоеше на стража отвън.

— Любов моя — каза Робърт и я взе в обятията си.

Тя се сгуши плътно в него.

— Не мога да живея без теб — каза тя. — Трябва да пазим това в тайна, най-дълбока тайна. Но не мога да бъда кралица без теб, Робърт.

— Знам — каза той. — Не мога да живея без теб.

Тя вдигна поглед към него.

— Какво ще правим?

Той сви рамене, усмивката му беше почти печална:

— Мисля, че вече стигнахме твърде далеч, за да имаме избор. Ще трябва да се оженим, Елизабет.

Тя хвърли поглед към прозореца, където един от капаците стоеше отворен.

— Затвори капаците — каза кралицата, във внезапен пристъп на суеверен страх. — Не искам дори луната да ни види.

 

 

В старата си спалня в Станфийлд Хол, Ейми се събуди стреснато и откри, че завивките се бяха смъкнали от нея и се бе вледенила от студ. Посегна надолу към краката си, сграбчи ленените чаршафи и вълнените одеяла и ги придърпа към треперещите си рамене. Беше оставила един от капаците на прозорците отворен и луната — голяма, ясна луна, с цвят на сметана — хвърляше пътека от светлина върху възглавницата й. Тя легна и се загледа навън през прозореца към луната.

— Същата луна, която блести над мен, блести и над милорд — прошепна тя. — Може би ще събуди и него, и ще го накара да си помисли за мен. Може би Бог отново ще събуди в сърцето му любовта му към мен. Може би дори сега той мисли за мен.

 

 

— Направи ме на глупачка! — нахвърли се Мери Сидни яростно върху брат си, като се приближи с гневни крачки към него в двора на конюшнята на двореца Уайтхол. Той и още половин дузина мъже се упражняваха за турнир, конят му вече беше със сбруята си, оръженосецът стоеше отстрани с красиво излъскания му нагръдник, шлема и копието му.

Робърт беше разсеян. Щракна с пръсти на пажа, който държеше рицарските му ръкавици.

— Какво има, Мери? Какво съм направил?

— Подведе ме да кажа на посланика, че кралицата ще се омъжи за ерцхерцога. Изпрати ме, като знаеше, че понеже ти вярвам, понеже дълбоко, изключително дълбоко ти съчувствах, ще разкажа убедителна история. Бях най-подходящият човек в двора, когото да изпратиш при него. Знаеш ли, че плаках, когато му казах, че си я оставил? И затова, разбира се, той ми повярва, и въпреки всичко през цялото време това е било просто кроеж, който да хвърли прах в очите на двора.

— Какъв прах? — Робърт беше самата невинност.

— Ти и кралицата сте любовници — изсъска му тя. — Вероятно сте били такива още от първия ден. Вероятно сте били любовници, когато си мислех, че скърбиш за загубата й. И ме накара да играя ролята на твоя сводница.

— Кралицата и аз се споразумяхме да се разделим заради нейната безопасност — каза той спокойно. — Това беше вярно. Както ти казах. Но тя има нужда от приятели, Мери, знаеш това. Върнах се отново при нея, за да й бъда приятел. И ние сме приятели, както казах, че ще бъдем.

Тя се отдръпна от протегнатата му ръка.

— О, не, не и нов куп лъжи, Робърт, не желая да ги слушам. Ти не си верен на Ейми и не си честен с мен. Казах на посланика, че знам със сигурност, че кралицата и ти сте наистина само приятели и че тя е девица, свободна да се омъжи, и целомъдрена принцеса. Заклех се в безсмъртната си душа, че между вас няма нищо освен приятелство и няколко целувки.

— И наистина няма!

— Не ми говори! — извика разпалено тя. — Не ме лъжи. Не искам да чуя и дума повече.

— Ела с мен на арената…

— Няма да те гледам, няма да говоря с теб. Дори не искам да те виждам, Робърт. У теб няма нищо освен амбиция. Бог да е на помощ на съпругата ти, и Бог да е на помощ на кралицата.

— Амин — каза той, с усмивка. — Амин и за двете, защото и двете са добри жени и не са виновни в никакъв грях, и наистина, Бог да благослови мен и всички от фамилията Дъдли, докато се издигаме в света.

— И какво е направила Ейми, че да бъде посрамена пред света? — запита го тя. — Какъв грях е сторила някога, та всички в Англия да узнаят, че не я харесваш? Че предпочиташ друга жена вместо нея, своята собствена вярна съпруга?

— Не е направила нищо — каза той. — И аз не съм направил нищо. Наистина, Мери, не бива да хвърляш такива безразборни обвинения.

— Не се осмелявай да ми говориш! — тросна се тя отново, почти извън себе си от ярост. — Нямам какво да ти кажа, и никога няма да имам да ти кажа и дума повече по този въпрос. Ти ме направи на глупачка, направи испанците на глупаци, и направи на глупачка и собствената си бедна съпруга, а през цялото време вие с кралицата сте били любовници, и си оставате любовници.

С една бърза крачка Робърт застана до нея, стиснал китката й в здрава хватка.

— Достатъчно — каза той. — Каза напълно достатъчно, и аз чух повече от достатъчно. Репутацията на кралицата не подлежи на обсъждане. Тя ще се омъжи за подходящия кандидат веднага щом той се появи. Всички знаем това. Ейми е моя съпруга и аз не желая да чувам нищо против нея. Посетих я през есента и скоро ще я посетя отново. Самият Сесил също не си е ходил у дома по-често от мен.

— Сесил обича съпругата си и никой не се съмнява в почтеността му! — заяви гневно тя.

— Никой не поставя под въпрос и моята — каза той остро. — Можеш да държиш отровното си езиче далеч от делата ми, иначе ще провалиш повече неща, отколкото разбираш. Внимавай, Мери, предупредена си.

Тя не прояви страх.

— Полудял ли си, Робърт? — запита тя. — Мислиш ли, че можеш да заблудиш най-добрите шпиони в Европа, както заблуждаваш сестра си и съпругата си? В Мадрид, в Париж, във Виена, навсякъде знаят, че вие с кралицата отново имате съседни покои със свързваща врата между тях. Как мислиш, че ще го изтълкуват? Ерцхерцогът от Династията на Хабсбургите няма да дойде в Англия, докато ти и кралицата спите зад заключени врати, разделени само от една дървена плоскост. Всеки освен бедната ти съпруга, вярва, че сте любовници, цялата страна го знае. С похотта си ти провали възможностите за брак на кралицата, съсипа любовта на Ейми към теб, моли се Богу да не провалиш и кралството.

 

 

Предупреждението на Мери дойде твърде късно, и не можа да предотврати скандалната близост между кралицата и началника на нейната конница. Сега, когато Робърт отново беше до нея, руменината се върна в бузите на Елизабет, ноктите й бяха оформени и блестящи, а кожичките около тях — гладки. В неговата компания тя сияеше, постоянната й нервност се уталожваше, когато той беше наблизо. Нямаше значение какво можеше да казва някой, те очевидно бяха родени един за друг, и не можеха да го скрият. Яздеха заедно всеки ден, танцуваха заедно всяка нощ, и Елизабет отново имаше смелостта да отваря писмата си и да изслушва прошения.

В отсъствието на Сесил Робърт беше единственият й доверен съветник. Кралицата не приемаше никого, освен ако не й бъде представен от Дъдли, никога не говореше с никого, без той да стои дискретно някъде наоколо. Той беше неин единствен приятел и неин съюзник. Тя не вземаше никакво решение без него, бяха неразделни. Херцог Йохан Финландски танцуваше с придворните дами, но почти не настояваше за представената от него кандидатура. Уилям Пикъринг се оттегли кротко в провинцията, за да се опита да спести пари за погасяването на огромните си дългове, Каспар фон Бройнер идваше съвсем рядко в двора, а всички бяха забравили граф Аран.

Сесил, който упорито стоеше извън обсега на младата двойка и техните придворни, отбеляза пред Трокмортън, че това не е начинът да се управлява една страна на ръба на войната, и научи, че кралицата току–що е назначила Дъдли за генерал-губернатор на Ирландия и комендант на замъка Уиндзор, с подобаващото възнаграждение.

— Ако това продължава, той ще стане най-богатият човек в Англия — отбеляза Сесил.

— За него забогатяването е нищо. Той си е поставил за цел да стане крал — отвърна сър Никълъс, изричайки непозволеното. — И как мислите, че ще бъде управлявана тогава страната?

Сесил не каза нищо. Едва предишната вечер един мъж, чието лице беше скрито от смъкнатата ниско на челото шапка, беше потропал на вратата му и с дрезгав глас го беше попитал дали ще се включи с още трима души в нападение срещу Дъдли.

— Защо идвате при мен? — попита Сесил. — Предполагам, че можете да го пребиете до смърт и сами, без мое позволение.

— Защото го защитават стражите на кралицата, а те следват вашите заповеди — каза непознатият. Сесил премести един свещник на писалището си и зърна гневното лице на Томас Хауърд, полускрито под ниско смъкнатата шапка. — А когато той е мъртъв, тя ще ви помоли да откриете убийците му. Не искаме вашите шпиони да ни погнат. Не бихме искали да ни обесят заради него — не повече, отколкото бихме искали да ни обесят за това, че сме убивали плъхове.

— Трябва да направите каквото смятате за най-добре — каза Сесил, като подбираше думите си внимателно. — Но няма да ви дам закрилата си след убийството.

— Ще ни попречите ли да го извършим?

— Аз отговарям за безопасността на кралицата. Трябва да призная, че за жалост не мога да ви попреча.

Мъжът се засмя.

— Накратко, не бихте имали нищо против да е мъртъв, но няма да рискувате — каза иронично той.

Сесил бе кимнал спокойно.

— Мисля, че никой в Англия, с изключение на кралицата и съпругата му, няма да възрази — каза той откровено. — Но аз не желая да взема участие в заговор срещу него.

— Какво ви е толкова забавно? — попита Трокмортън, като хвърли поглед из двора, за да открие причината за усмивката на Сесил.

— Томас Хауърд — каза Сесил. — Не е точно майстор на потайността, нали?

Трокмортън хвърли поглед през рамо. Томас Хауърд беше успял да влезе през двойните отворени врати на приемната точно когато Дъдли излизаше. Сега всички, с изключение може би само на Сесил, правеха път на Дъдли, а Сесил никога нямаше да прецени времето на влизането си така, че да се окаже точно до фаворита на кралицата. Хауърд отстояваше позицията си като разгневен бик.

„След миг“, помисли си Сесил, „ще започне да рие по пода и ще нададе рев…“

Дъдли измери Хауърд с възможно най-студения и презрителен поглед, а после понечи да мине покрай него.

Хауърд на мига отстъпи встрани и се сблъска с него.

— Моля да ме извините, но ще вляза аз — каза той достатъчно високо, за да го чуят всички. — Аз! Един Хауърд! И чичо на кралицата.

— О, моля, не ми искайте извинение, защото аз си тръгвам — каза Дъдли: в топлия му глас се долавяше нотка на смях. — Всъщност нещастните благородници, които чакат тук, са тези, които заслужават извинението ви.

Хауърд се задави, преди да заговори.

— Държите се оскърбително! — изпелтечи той.

Дъдли го подмина мълчаливо, със спокойно изражение, сигурен във властта си.

— Вие сте проклето парвеню, дошло от нищото! — изкрещя Томас Хауърд зад гърба му.

— Дали той ще отмине това без внимание, как мислите? — обърна се Трокмортън към Сесил, изцяло погълнат от малката драма пред тях. — Дали е толкова хладнокръвен, колкото изглежда? Дали ще пренебрегне Томас Хауърд?

— Не и той — каза Сесил. — А и вероятно знае, че е в истинска опасност.

— Заговор?

— Един от десетки. Мисля, че можем да очакваме да видим Томас Хауърд като следващия посланик в турския двор. Струва ми се, че за Хауърд се готви назначение в Отоманската империя, и то продължително.

 

 

Сесил грешеше за местоназначението.

— Мисля, че Томас Хауърд трябва да подсили защитите ни на север — отбеляза Дъдли пред кралицата същата вечер, когато се срещнаха насаме: лека усмивка стопляше погледа му. — Толкова е свиреп и войнствен.

Елизабет веднага застана нащрек, обзета от страх за него.

— Заплашва ли те?

— Това пале? Едва ли — каза Робърт гордо. — Но наистина имаш нужда на север от някой, на когото можеш да се довериш, а след като той си търси повод за бой, по-добре го остави да се бие с французите, вместо с мен.

Кралицата се засмя, сякаш думите на Робърт бяха замислени като шега, но на другия ден удостои чичо си с нова титла: той щеше да води войските на шотландската граница.

Той се поклони, докато приемаше назначението.

— Знам защо ме отпращате, ваша светлост — каза той със засегнатото достойнство на млад мъж. — Но ще ви служа предано. И, мисля, ще откриете, че съм ваш по-добър служител в Нюкасъл, отколкото някой, който се крие зад фустата ви в Лондон, далеч от опасността.

Елизабет имаше благоприличието да добие смутено изражение.

— Имам нужда от някой, на когото мога да се доверя — каза тя. — Трябва да удържим французите на север от Бърик. Не бива да влязат в сърцето на Англия.

— Вашето доверие е чест за мен — каза той саркастично и се сбогува, пренебрегвайки шушуканията около заминаването му, клюките, които твърдяха, че Елизабет беше поставила собствените си роднини на най-предна линия, вместо да постави в опасно положение любовника си.

— Защо просто не го обезглавите и не приключите с това? — попита Катерина Нолис.

Елизабет се изкикоти на думите на братовчедка си, но се наложи да понесе упреците на старата си гувернантка веднага щом останаха само двете.

— Принцесо! — възкликна Кат Ашли отчаяно. — По-лошо е от всякога. Какво ще си помислят всички? Всички говорят, че сте по-влюбена от всякога в сър Робърт. Сега ерцхерцогът вече никога няма да дойде в Англия. Никой мъж няма да рискува да бъде опозорен така.

— Ако беше дошъл за мен, когато обеща, щях да се омъжа за него: дадох думата си — каза безгрижно Елизабет, уверена, че сега той вече нямаше да дойде, и че ако го направеше, Робърт щеше да измисли изход от положението.

Но Кат Ашли, Мери Сидни и целият двор бяха прави: сега той вече нямаше да дойде. Посланикът, дълбоко оскърбен, помоли да бъде отзован, и писа на господаря си, че според него целият епизод с идването на лейди Сидни при него и молбите й към него отново да направи предложение за брак на кралицата не са били нищо повече от кроеж, за да се отклони вниманието от тайната любовна афера, която отново бе станала известна из цяла Англия и из цяла Европа. Писа, че кралицата е млада жена, предала се на позора, безнадеждно покварена, и че той не може да препоръча на никой почтен мъж, камо ли на един принц, да се ожени за нея. Тя живееше като любовница на женен мъж, и единственият изход за тях беше полузаконен развод, или смъртта на съпругата му, която не бе твърде вероятна.

След като прочете първата чернова на това писмо, което неговият агент беше измъкнал от коша за подпалки на посланика, Сесил си помисли, че външната му политика се е сринала, че сигурността на Англия не може да бъде гарантирана, и че кралицата на Англия бе полудяла от похот и щеше да изгуби войната в Шотландия, а после — и главата си, и всичко това — заради усмивката на един тъмноок мъж.

 

 

Но когато Елизабет повика лично Сесил, той дойде при нея веднага.

— Бяхте прав, вече съм сигурна в това — каза тя тихо. — Намерих куража, който искахте от мен да намеря. Напълно решена съм на война.

Сесил хвърли поглед покрай нея към Робърт Дъдли, облегнат на капаците на прозореца, привидно погълнат от една игра на кегли, която се провеждаше в студената градина отдолу.

„Значи ни удостоявате с ценните си съвети, така ли? И вие, в мъдростта си, сте решили да възприемете политика, която аз от месеци я умолявам да разгърне“.

На глас Сесил попита:

— Какво реши ваша светлост?

— Ще предприемем инвазия в Шотландия и ще нанесем поражение на французите — каза тя спокойно.

Сесил се поклони, скривайки чувството си на огромно облекчение.

— Ще се погрижа средствата да бъдат осигурени, а армията — събрана — каза той. — Ще трябва да се срещнете с Частния съвет и да издадете прокламация за война.

Елизабет хвърли поглед към Робърт. Той едва забележимо кимна.

— Да — каза тя.

Сесил, твърде благоразумен, за да възразява на съвети, които бяха в съгласие с неговите, просто се поклони отново.

— И, Сесил, вие отново ще бъдете мой държавен секретар, нали? Сега, след като приех съвета ви?

— А ерцхерцогът? — попита той.

Робърт, застанал на прозореца, веднага си даде сметка, че въпросът не беше толкова неуместен и без връзка с казаното досега, колкото изглеждаше, защото засегна точно въпроса какво правеше той тук, достатъчно близо, за да чува кралицата и най-доверения й съветник, кимайки, докато слушаше решенията й, сякаш беше неин съпруг и принц консорт. Но този път кралицата дори не погледна Робърт.

— Ще се сгодя за ерцхерцога веднага щом дойде в Англия — каза тя. — Знам, че съюзът с Испания е по-жизненоважен от всякога.

— Знаете много добре, че той няма да дойде — каза Сесил безцеремонно. — Знаете, че неговият посланик напуска Лондон.

Робърт се отдели от прозореца.

— Няма значение — каза той кратко на Сесил. — Крал Филип Испански ще остане неин съюзник срещу Франция, с или без брак. Той не може да рискува французите да създадат кралство в Англия. Техните граници ще се простират от Пърт до Средиземноморието, те ще унищожат Испания, след като поробят нас.

„Така мислиш, нали?“ запита безмълвно Сесил. „А аз трябва да спася това кралство, за да го наследят вашите незаконни деца, така ли?“

— Това, което има значение сега — заяви Дъдли — е да свикаме войници и да ги въоръжим. Оцеляването на кралството и на самата кралица зависят от бързото действие. Разчитаме на вас, Сесил.

 

 

Тази нощ Сесил работеше ожесточено, изпращайки стотиците указания, които бяха нужни, за да се вербува, въоръжи и снабди армията, която трябваше да потегли на север веднага. Писа на лорд Клинтън, върховния адмирал, за да съобщи, че флотът трябва да пресрещне френската флотилия в Северно море, че трябва на всяка цена да попречат на френските подкрепления да слязат на суша в Шотландия, но че трябва да унищожат писмото му и привидно да атакуват по собствена инициатива. Писа на шпионите си при шотландците и на хората си, разположени в Бърик, и на хората в двора на кралицата регентка, Мари дьо Гиз, с които си кореспондираше при най-дълбока тайна, за да съобщи, че най-сетне кралицата на Англия бе взела решение за война, и че Англия ще защити протестантските лордове в Шотландия, и собствените си граници, и че той се нуждае от най-подробни сведения, и то веднага.

Сесил работеше толкова бързо и така резултатно, че когато Частният съвет се събра на заседание няколко дни по-късно, в последните дни на февруари, и кралицата оповести, че след дълги размишления, е променила решението си, и че тъй като рискът е твърде голям, няма да има поход към Шотландия, той се извини, но каза, че е твърде късно.

— Ще отзовете флота — нареди тя, пребледняла чак до плисираната си яка.

Сесил разпери ръце.

— Отплаваха — каза той. — Със заповеди за атака.

— Върнете армията ми!

Той поклати глава.

— Те отиват на север, и пътьом вербуват войници. Страната е на бойна нога, не можем да отменим решението.

— Не можем да тръгнем на война с французите! — почти изкрещя тя.

Членовете на Частния съвет сведоха глави към масата. Единствен Сесил я погледна в лицето.

— Зарът е вече хвърлен — каза той. — Ваша светлост, ние сме във война. Англия е във война с Франция. Бог да ни е на помощ.