Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (65)

63.

Вторник, 4:02 часа следобед, Москва

Министърът на вътрешните работи се чувстваше добре. Много добре.

За първи път през този ден седеше сам в кабинета си и се наслаждаваше на предстоящия триумф. Войските на генерал Косигин се придвижваха в Украйна без инциденти. Имаше дори съобщения за посрещането им от руснаци и украинци с развети съветски знамена.

Полски войски се придвижваха към границата с Украйна. НАТО и Съединените щати дислоцираха войски от Англия в Германия и оттам към Полша, а натовски самолети прелитаха над Варшава в демонстрация на военна мощ, но нито един чужд войник до момента не бе стъпил на полска земя. Нито пък щеше да стъпи. Особено при положение, че руските тайни служби бяха в готовност да организират ад от терористични взривове по целия свят. Съединените щати щяха да наблюдават мълчаливо как Русия възстановява своята историческа сфера на влияние, без да изпращат войски за потушаването на въстанията и бунтовете, избухващи от Латинска Америка до Средния изток. Точно в момента емисарят на Догин във Вашингтон — заместник-посланикът Савицки — разговаряше при закрити врати по приоритетните въпроси на Русия в Държавния департамент. Новият посланик на Жанин вече се бе срещал с държавния секретар Линкълн. С приемането на тази втора среща Съединените щати признаваха неофициално, че в Русия действително съществува второ правителство, с което трябва да се съобразяват. При това дори не стана необходимо „Грозни“ да предизвиква втора експлозия, за да получат това признание.

Новите политически приятели на Догин се бяха съгласили да изчакат за парите, а президентът Жанин срещаше препятствия в получаването на информация и в командните си функции. Той нямаше възможност да отговаря бързо и адекватно на събитията и Догин се гордееше с постигнатата много по-голяма ефективност, отколкото по време на опита за преврат против Михаил Горбачов. Не бе необходимо лидерът да се изолира с помощта на оръжия и войници. Достатъчно беше да бъдат прекъснати възможностите му за получаване на информация и той ставаше безпомощен.

Догин се изсмя доволно. Какво би могъл да направи онзи идиот? Да отиде в радиото и да каже на електората си, че не знае какво става в държавата му ли? Или да помоли някой друг да го осведоми?

Единственият страх на министъра, че Шович може да стане нетърпелив заради неочакваното забавяне, не успя да придобие материален израз. Явно той вече бе използвал някой от фалшивите си паспорти, за да напусне страната и да се движи хаотично като Патън през Втората световна война, с цел да заблуди враговете и съперниците си. Пък и за Догин нямаше значение къде е сега Шович. Устройваше го засега онзи червей да стои скрит под някой камък, където и да било по света.

„Така че — помисли си той — единственото ми притеснение трябва да остане генерал Сергей Орлов.“ Министърът и съюзниците му се опитваха да направят добро на болната си страна, което изискваше нарушаването на някои закони. Той бе очаквал един дисциплиниран човек и традиционалист като генерала да не бъде доволен от подобно нестандартно решение, но не очакваше, че той ще ги предизвика, като отстрани полковник Рузки. С това Орлов всъщност провали кариерата си, реши за себе си Догин. Той бе дезертирал от руската позиция и се бе присъединил към английските улани в пътя им към долината на смъртта.

По този въпрос Догин чувстваше съжаление. Но Орлов си бе свършил работата, бе му помогнал с влиянието и честта си да се справи с упоритостта на някои от политиците, възразяващи по отношение на финансирането на оперативния център. И можеше да му бъде позволено да остане на мястото си при условие, че се присъедини към екипа.

Министърът погледна старите карти върху стените и усети тръпка на удоволствие при мисълта как ще прибави там една нова — на възстановения Съветски съюз.

Той погледна часовника си, реши, че бурята досега трябва да е отминала и влакът с парите да е пристигнал в Хабаровск. Вдигна слушалката на телефона и поиска от помощника си да бъде свързан с генерал Орлов. Щом пристигането на влака бъдеше потвърдено, щеше да изпрати самолет да го пресрещне в Биробиджан — столицата на еврейската автономна република на брега на река Бира. На летището на предприятието за селскостопански машини „Далселмаш“ можеше да кацне един среден по размери военен самолет.

Човекът, който се обади на телефона, беше същият спокоен висш военен, с когото бе говорил и по-рано. Но сега гласът му издаваше изненадваща агресивност:

— Планът ви се провали — каза генералът спокойно.

Министърът се направи на изненадан:

— Какъв план? Да не се е случило нещо с влака?

— Можете да бъдете сигурен в това. Докато разговаряме с вас, американски командоси вече го атакуват.

Догин се изпъна като струна.

— Ти отговаряше за влака — и синът ти!

— Сигурен съм, че Никита ще направи всичко възможно да не ги допусне вътре. Освен това за американците има и една пречка. Те не искат да наранят никого от хората.

— Биха били луди, ако се опитат — отвърна Догин. — Къде е Рузки?

— На лов за шпиони — саркастично го контрира Орлов. — Само че те му се изплъзнаха. Хванаха мъжа, който ги следеше, и използваха радиостанцията му, за да ме свържат с оперативния център във Вашингтон. Затова знам и плана им. Опитваме се заедно да оправим нещата.

— Не желая да слушам за грешките ти — изръмжа Догин. — Искам да бъде намерен Рузки, а когато той дойде, ти можеш да се чувстваш свободен от работата си.

— Забравяте се — отвърна спокойно Орлов. — Само президентът може да ме уволни.

— Ти сам ще си подадеш оставката, генерал Орлов. Иначе ще те изхвърля от центъра.

— А как ще влязат тук Рузки и неговите щурмоваци? — попита спокойно Орлов. — От този момент нататък центърът е затворен за всички.

Догин заплаши:

— Те ще го превземат!

— Може би… Но не и навреме, за да ви помогнат да спасите влака си… Или каузата си.

— Генерале! — изрева Догин. — Помисли какво правиш! Помисли за сина си и за жена си.

— Аз ги обичам, но точно сега мисля главно за Русия. Надявам се само да не съм единственият. Довиждане, министре.

Орлов затвори и почти цяла минута Догин остана, стиснал слушалката в ръка. Невъзможно му беше да си представи, че е достигнал толкова далеч, а може да бъде препънат от предателството само на един Орлов.

Веждите му се свиха и с ръце, треперещи от ярост, той остави слушалката и накара помощника си да потърси командващия военновъздушните сили генерал Бокий. Американците трябва да са дошли по въздуха и без съмнение имаха намерение да се измъкнат по същия начин — бързо и мръснишки. Той ще направи това невъзможно и ако нещо се случи с товара му, американците ще трябва да възстановят парите. В противен случай техните войници ще им бъдат върнати с помощта на Шович — парче по парче.