Ърскин Колдуел
Момчето от Джорджия (9)

ДЕНЯТ, В КОЙТО ХЕНСЪМ БРАУН ИЗБЯГА

Цяла сутрин Хенсъм влизаше и излизаше от къщи, търкаше пода, цепеше дебели борови подпалки, метеше двора с голямата метла и ние хич не забелязахме, че го нямало, додето старият не излезе на задната веранда, да му каже да вземе две яйца от полозите и да върви в дюкяна на мистър Чарли Тигпен да ги размени за пакет тютюн. Тате го вика цели пет пъти, ама Хенсъм не се обади и на петия път. Тогава той реши, че се е скрил в бараката, както се криеше винаги, когато не му се щеше да го карат да свърши нещо, но след като надникна във всичките скривалища на Хенсъм, тате каза, че нийде никакъв го няма. Мама веднага взе да обвинява стария, че бил виновен, дето Хенсъм си отишел. Тя каза, че Хенсъм никога нямало да си иде, ако тате поне малко от малко се държал човешки с. него и не се опитвал винаги да го излъже и да му отнеме туй, дето си било негово, само защото бил черно сираче и го било страх да си държи на правата. Ние със стария и Хенсъм понякога си играехме на топчета и тате все гледаше да мине Хенсъм и да развали играта, че да може да му свие топчетата даже когато не играехме наистина.

— Какво ли го чака бедното невинно черно момче, като излезе само в този свиреп свят — каза мама. — Ако не беше го докарал дотам, никога нямаше да избяга от тая къща, дето винаги съм гледала да си е като у дома.

— Хенсъм няма право да бяга току-тъй — каза старият. — Хич никакво значение няма, че съм го бил предизвикал; на туй отгоре къде е писано, че всеки негър, когато му скимне, може да си вдигне багажа и да си тръгне, без да обели зъб за тая работа. Ами че той можеше и пари да ми дължи.

— Какво си направил на Хенсъм тази сутрин, че да се реши да бяга, а? — попита мама.

— Нищо — каза тате. — Хич не мога да се сетя да съм направил нещо нередно.

— Направил си — каза мама и взе да се доближава към него, защото вече й накипяваше. — Слушай, Морис Струп, казвай веднага какво е станало!

— Че отде да знам какво е разсърдило Хенсъм и го е накарало да избяга бе, Марта — каза тате. — Да не мислиш, че мога да помня всичко, да му се не види.

— Помисли си, Морис Струп, помисли си и ще си спомниш! — каза тя. — Хенсъм Браун никога нямаше да избяга току-тъй, ако не беше го предизвикал.

— Ами че аз, така да се каже, за малко му взех банджото назаем — каза бавно той. — Попитах го може ли да ми го заеме за малко, но той не искаше и тогава аз отидох на тавана на бараката, дето го държи, и го взех.

— И къде е банджото на Хенсъм сега? — попита тя.

— Виж, това не мога да ти кажа със сигурност, Марта — отвърна той и взе да престъпва от крак на крак. — Снощи бях го пъхнал под мишница и тръгнах надолу към града с него, но за проклетия срещнах един непознат негър, дето нито съм го виждал, нито съм го чувал, и той взе, че ме попита колко ще му искам за банджото. Казах му един долар, защото хич не ми се вярваше, че може да има цял долар, ама той направо се бръкна и за едното чудо извади долара, и аз нямаше какво да правя, защото не беше честно да се отказвам от пазарлъка, след като вече, бях определил цената.

— Още сега да вървиш да намериш негъра, на когото си продал банджото на Хенсъм и да го връщаш — каза мама.

— Виж, това не мога да направя — веднага отвърна тате.

— Защо да не можеш? — го попита тя.

— Ами че отде ще знаем кой е бил негърът, дето съм му продал банджото? — каза той — По улиците беше тъмно като в рог и аз не можах да зърна даже лицето на негъра. И сега, който и негър да ми покажеш, да ме убиеш, няма да мога да позная той ли е, не е ли той.

Мама беше толкова ядосана вече, че едвам се сдържаше да не дигне метлата и да халоса стария. Сигурно не й се щеше да стоя и слушам какво ще наприказва на -стария, защото се обърна и ми каза:

— Уилям — каза тя, — веднага върви в града и разпитай навсякъде някой не е ли виждал Хенсъм Браун. Не може в земята да потъне я! Все някой трябва да го е видял.

— Хубаво, мамо — казах аз. — Ще ида.

Аз оставих мама и стария да се пулят един срещу друг на задната веранда и хукнах надолу по улицата право към хладилника, където понякога Хенсъм ходеше по време на горещините да се по-разхлади на мокрите трици. Щом стигнах там, попитах мистър Хари Томсън — собственика на хладилника — дали не е виждал Хенсъм, но мистър Томсън каза, че не го е виждал от два-три дена. Точно се готвех да тръгна за задния вход на рибарницата на мисис Калън, дето Хенсъм ходеше понякога да вземе някой от по-малките кефали, които не ставаха за продан, и едно от негърчетата, дето режеха леда в хладилника, каза, че преди около цял час Хенсъм бил поел нагоре към ливадите, дето опънали палатките на панаира нея сутрин. Всички знаеха, че панаирът ще идва в града и точно затуй старият беше продал банджото на Хенсъм за един долар. Аз го бях чул, като искаше половин долар назаем от Хенсъм, но Хенсъм нямаше пукната пара и тате беше решил още тогава, че няма как другояче да намери достатъчно пари за панаира, освен да продаде банджото. — Само че тате беше похарчил долара още преди да успее да стигне до дома.

С все сила хукнах назад към къщи да кажа на мама къде е Хенсъм. Когато стигнах, заварих мама и стария още да стоят и да се карат на задната веранда. Те спряха да си надумват приказките, дето бяха ги подхванали, веднага щом отворих портата и се втурнах по стълбището.

— Хенсъм отишъл на панаира! — казах аз на мама. — И сега е там.

Мама се позамисли, преди да каже нещо. Старият се поотдръпна настрана, докато се отдалечи на безопасно разстояние.

— Морис — каза най-накрая тя, — за последен път съм решила да ти окажа доверие. Върви на панаира и доведи Хенсъм в къщи, преди да е станала някоя поразия. Няма да намеря спокойствие и на оня свят, ако се случи нещо лошо с бедното невинно негърче.

Старият заслиза по стъпалата.

— Може ли и аз да дойда бе, тате? — попитах го аз.

Преди да успее да се обади, мама каза:

— Я върви с баща си, Уилям — ми каза тя. — Нека да има някой да го гледа какво прави.

— Хайде, мойто момче — каза той и ми махна с ръка. — Да побързаме.

И ние забързахме надолу по улицата, прекосихме железопътните линии и се озовахме право на поляната на панаира, по която тук-там още стърчеше по някой нестъпкан бурен.

Сума ти палатки бяха опънати на поляната и народът вече се трупаше пред разните зрелища. Пред палатките бяха опънати големи платнища, целите изпъстрени с шарени картини, а под тях стоеше по един човек и хем крещеше, хем продаваше билети. Старият се спря пред една от палатките, на която бяха изрисувани голи момичета.

— Намира ли ти се някой излишен десетак, мойто момче? — ми прошепна той. — Щом мога, ще ти го върна.

Аз поклатих глава и му казах, че ми е останал само оня четвърт долар, дето си го пазя за билет за каубойското представление още, откакто разбрах, че ще идва панаирът.

— Я ми го дай назаем, мойто момче — каза той и взе да ме потупва по панталона. — Ей, сега ще ти го върна. Няма и да усетиш, че си ми го давал назаем.

— Ама аз искам да видя каубойското представление бе, тате! — му казах аз, като си пъхнах ръцете в джоба и стиснах парата. — Не може ли да си го пазя за представлението бе, тате? Моля ти се, нека да си го пазя! Цели две седмици съм пестил, додето събера толкоз много.

Човекът, дето продаваше билетите, дигна една дълга жълта тръба и се развика през нея. Старият взе хич да не го свърта, заподскача наоколо и ми задърпа джоба.

— Слушай, мойто момче — каза той. — Няма защо да се караме за такава дреболия. Додето дойде време да си похарчиш четвъртака, аз ще ти го върна, все едно, че не си ми го давал.

— Ама мама ни каза да намерим Хенсъм — казах аз. — Я най-хубаво да вървим да го търсим. Нали я знаеш каква е. Ще пощръклее, ако не го намерим и доведем в къщи.

— Тоя досаден негър може и да почака — каза тате, като ме хвана здравата за ръката и взе да я тегли от джоба ми, — ще го намерим. А пък аз, мойто момче, като ти казвам, че трябва да ми дадеш назаем тоя четвърт долар, без да се опъваш повече, не ти разправям празни приказки. Не съм ли ти давал винаги, като си ми поисквал назаем десетак или каквото и да било, стига да съм имал, а? Не е честно да не ми дадеш тоя четвъртак за малко.

Вътре в палатката засвири музика и човекът, дето продаваше билетите, отново викна:

— Бързайте! Бързайте! Бързайте! — нареждаше той, без да откъсва поглед от стария. — Представлението почва вече. Танцувачките от цял свят са готови да излязат на сцената. Не изпускайте най-славното представление в живота си! Не се стискайте, да не съжалявате! Идвайте смело и купувайте билети, преди да е станало късно! Момичетата искат да танцуват — не ги карайте да чакат. Бързайте! Бързайте! Бързайте!

— Виждаш ли, мойто момче? — каза старият, като ме сграбчи още по-здраво и ми задърпа ръката с все сила. — Представлението почва и аз ще го изпусна, ако не вляза веднага.

Той ми издърпа юмрука от джоба и се вкопчи в пръстите ми да ги отвори. Беше много по-силен от мене и аз не можех повече да устискам парата. Той я взе и изтича при човека, който продаваше билетите. Едвам изчака да му откъснат билета, грабна го и се шмугна в палатката. Нямаше какво да правя, седнах край един от стълбовете на палатката и зачаках. Музиката ставаше все по-силна и по-силна и аз чух как отвътре взеха да бият на барабан. Подир пет-шест минути музиката изведнъж спря и някой отметна настрана дочените поли на входа. Цяла тълпа мъже се юрна навънка, а зад тях последен от опашката идеше и старият. Изглеждаше много по-кротък, отколкото като влезе, само че преди да разбера какво прави, взе че се надъни право в един от електрическите диреци пред носа си.

— Може ли да ми върнеш рестото от четвъртака бе, тате? — го попитах аз, като го догоних. — А, може ли бе, тате?

— Сега точно не може, мойто момче — каза той, като си потърка бузата, дето я блъсна в дирека. — То си е на сигурно място в джоба ми. Ако го носиш ти, може да го загубиш.

Вървяхме между два реда палатки и през цялото време гледахме за Хенсъм. Видяхме го чак накрая.

— Хм, какво ли прави там Хенсъм? — каза тате и спря да го огледа.

Хенсъм стоеше зад едно голямо платнище и си показваше главата през една кръгла дупка. Беше на десет-петнадесет метра от една пейка — цялата отрупана с бейзболни топки. Някакъв човек с червена копринена риза стоеше до пейката, а ръцете му бяха пълни с топки.

— Три топки за десетак и една екстра пура, ако ударите негъра! — каза той. — Идвайте, хора, да изпробвате дали имате вярно око. Ако негърът не успее да се извърти — получавате пура!

— Хенсъм, как си се забъркал в тая каша? — кресна старият. — Какво е станало?

— Как си, мистър Морис — каза Хенсъм. — Охо, здрасти, мистър Уилям.

— Здрасти, Хенсъм — казах аз.

— Да не си завързан, а? — попита тате. — Не можеш ли да се махнеш оттам?

— Аз не искам да се махам, мистър Морис — каза Хенсъм. — Сега съм на работа тука.

— Отде ти хрумна да си дигнеш багажа и да избягаш тая сутрин.

— Ти много хубавичко си знаеш защо си отидох, мистър Морис — каза Хенсъм. — Просто ми е омръзнало вече да работя току-тъй, за нищо, и да ми взимат банджото, когато им скимне. Просто ми е омръзнало да се отнасят така с мене и туй то! Ама аз пак не ти се сърдя, мистър Морис.

— Я излизай оттам и се връщай в къщи — каза тате. — Сума ти работа вече се струпа и няма кой да я свърши. Не може току-тъй да ни напускаш.

— Аз вече ви напуснах, мистър Морис — каза Хенсъм. — Попитай белия, дето продава топките, дали не си е така.

Ние отидохме при човека с червената копринена риза. Той ни подаде няколко бейзболни топки, но старият поклати глава.

— Дойдох да си отведа моя негър в къщи, както си е редно — подхвана тате. — Ей оня там, дето си подава главата през дупката.

Човекът се изсмя с глас.

— Твоя негър ли? — каза той. — Отде накъде пък „твоя негър“?

— Това е Хенсъм Браун — каза тате. — Той живее у нас от единайсетгодишен. Дошъл съм да си го взема.

Човекът се извърна и викна на Хенсъм:

— Казвай бе, момче! Искаш ли да се върнеш да работиш за този човек?

— Не, сър! — каза Хенсъм и поклати глава. — Не искам, как ще искам! Сега си имам друга работа и смятам да взема някоя и друга пара, а не все да не ми дават нищо освен стари дрехи и разни такива.

— Затваряй си устата, Хенсъм Браун! — кресна тате. — Какви ги дрънкаш, като знаеш колко добре съм се държал с тебе през всичкото време? Как не те е срам!

— Какво да се прави, мистър Морис — каза Хенсъм. — Сега работя за пари и тук ще си остана.

— И няма да дойдеш с мене, въпреки че ти казвам да дойдеш, тъй ли?

— Не, сър, няма да дойда.

Старият сложи петнадесетте цента на пейката.

— Колко топки ще ми дадеш за петнайсет цента? — попита той.

— Като за тебе — каза човекът, — ще ти ги мина по специална цена. Ще ти дам шест за петнайсет. Но не забравяй, че трябва да удариш негъра, преди да успее да се извърти. Ако само прекараш топката през дупката, няма да се смята. За да се смята — главата му трябва да е в дупката.

— А бе, гледай си работата! — каза тате и стисна здравата едната топка. — Само се дръпни назад да ми направиш място.

Очите на Хенсъм ставаха все по-бели и по-бели, докато тате си въртеше дясната ръка в кръг да се загрее, както правят бейзболните мерачи, преди да хвърлят към удряча.

Тате пусна една бърза и тя прасна Хенсъм баш по челото, преди да успее да се наведе. Хенсъм толкова се изненада, че не можа да разбере какво става. Седна на земята и взе да си трие челото, додето човекът с червената копринена риза не изтича отзад да види дали не му е станало нещо. Лека-полека Хенсъм се надигна и като залиташе по малко, пак си пъхна главата в дупката.

— Една пура за вас, мистър — каза човекът. — Като ви гледам как целите, трябва да сте стар бейзболен мерач.

— Поигравахме на времето — каза старият, — но ръката ми вече не е толкова сигурна.

— Ха да видим този път какво ще стане! Първият удар може да е бил чисто и просто късмет.

— Дръпни се да ми направиш място — каза тате.

Той хвана топката, поприсви се, плю си на дланта и започна бавно да се извива назад. Изведнъж джасна една фалцова и тя се стрелна толкова бързо, че хич и не можах да я видя. Хенсъм и той не я видя, защото дори не трепна. Фалцовата изплющя по лявата му буза, сякаш някой беше плеснал бала памук с плоска дъска. Хенсъм тихо изстена и се свлече надолу.

— Слушай, мистър — каза човекът с копринената риза и изтича отзад при Хенсъм, който се беше проснал на земята. — Я по-добре стига си замервал момчето. Ако караш така, ще го пречукаш.

— Ти ми продаде шест топки — каза тате — и аз мога да го замервам, колкото си ща. Кажи на Хенсъм Браун да се изправи в дупката, както му се плаща да стои.

Човекът поразтърси Хенсъм и го дигна на крака. Хенсъм се полюшна наляво-надясно, накрая залитна напред и се хвана за платнището. Главата му стоеше баш по средата на дупката.

— Дръпни се! — викна старият на оня с червената копринена риза.

Той замахна и пусна една такава бърза, че тя удари Хенсъм, преди някой да разбере какво става. Хенсъм се прекатури назад.

— Стига толкова! — кресна топкаджията. — Ще претрепеш негъра! Само това ми трябваше — убит негър.

— Остави го да се върне в къщи, както си е редно — каза тате, — и повече няма да го замервам.

Топкаджията изтича до една кофа вода, грабна я и я плисна цялата в лицето на Хенсъм. Хенсъм трепна и отвори очи. Погледна към трима ни някак съвсем особено.

— Къде съм? — попита той.

Никой нищо не каза. Всички чакахме и го гледахме. Хенсъм се понадигна на лакът и се огледа. След това дигна ръка и взе да си опипва огромните цицини по главата. Цицините се бяха издули като кокоши яйца.

— Струва ми се, че в края на краищата май нещо съм сбъркал, мистър Морис — каза той и погледна нагоре към стария. — По-хубаво да се върна да работя при вас с мисис Марта, отколкото да стоя тука да ме насаждат по главата с тия топки през цялото време.

Старият кимна и направи знак на Хенсъм да стане. Човекът с червената копринена риза вдигна топките от земята и отиде при пейката да ги остави в купа.

Ние тримата се отправихме към къщи, като пресякохме през поляната направо зад палатките. Хенсъм ситнеше след стария и гледаше да му върви по петите, без да каже ни думица. Само от време на време вдигаше ръка да си опипа цицините.

Точно преди да влезем в къщи, ние се спряхме и тате погледна зверски Хенсъм.

— И каквото е било, било, Хенсъм — каза той. — Отсега нататък хич не мисли да ме заяждаш за онова старо банджо.

— Ама, мистър Морис — каза Хенсъм, — аз просто не мога без банджо и…

— Стига си спорил за минали-заминали работи, Хенсъм.

— Ама, мистър Морис, само да можеше…

— Миналото си е минало и банджото е точно от тези минали-заминали работи, за които ти разправям — каза тате, обърна се, бутна портичката и влезе в задния двор.