Майкъл Ридпат
Борсов посредник (27)

26.

Краката ми бяха студени. Студени и мокри. Но аз бях страшно уморен. Умирах за сън. Краката ми замръзваха. Долових силен шум, подобен на водопад. Опитах се да отворя очи, но не ми се удаде. Внезапна болка в тила ме зашемети.

Краката ми бяха във вода. А аз лежах в някаква странна поза, опрян в нещо.

С усилие отворих очи. Беше тъмно. Усетих нещо като колан около гърдите си. Докоснах го. Безопасен колан. Изведнъж се разсъних. Огледах се. Намирах се в колата си, закопчан с колана на седалката на шофьора. Бях облечен в джинсите и ризата, които бях захвърлил за пране предната нощ. Черна като мастило вода плискаше в прозорците на автомобила. Водата нахлуваше през вентилационните канали на арматурното табло.

Наближаваше коленете ми и се надигаше бързо.

Някаква жена лежеше свита в седалката до мен. Рейчъл.

Пресегнах се да разкопчая колана. Ръцете ми се движеха трудно; това беше ефектът от хлороформа или каквото бяха използвали да ни упоят. Мъчех се с ключалката, а в това време водата наближаваше пръстите ми. Накрая ключалката изщрака и коланът се освободи. Открих ключалката и на колана на Рейчъл и отворих и нея. После се измъкнах от седалката на шофьора и се приведох над нея.

Разтърсих я.

— Събуди се! — Тя не реагира. — Събуди се!

Водата продължаваше да нахлува. Колата лежеше с предницата надолу в някаква река. Задницата още стърчеше над водата, но предницата се пълнеше бързо. Рейчъл нямаше да се разбуди. Опрях крак в арматурното табло, издърпах я от седалката й и я избутах отзад, след което се претърколих до нея. Колата се разлюля, задните колела очевидно почиваха на нещо, защото оставаше забита с нос надолу.

Отзад нямаше вода, но водата вече бе покрила изцяло автомобила. Отвън оставаше още малко свободно пространство върху задното стъкло, през което се виждаше някакъв стръмен бряг със силует, очертан под ясната звездна нощ.

Трябваше да се измъкваме, и то бързо.

Легнах на седалката с крака свити и опрени на облегалката на шофьора и с едната ръка обгърната около Рейчъл. Поех си дълбоко дъх, дръпнах дръжката на задната врата и натиснах вратата.

Не се помръдна. Водното налягане оказваше съпротива от другата страна. Опрях рамо във вратата и натиснах с цялото си тяло. Трябваше да се отвори съвсем малко и нахлуващата вода щеше да улесни останалото. Но тя не искаше да поддаде. Нямаше смисъл да пробвам с прозорците; те се задвижваха от електрическа система, която вече бе извън строя.

Предната седалка вече беше покрита от водата, която отново атакуваше краката ми. Още може би само две минути и колата щеше да се напълни.

Издърпах се колкото можах по-нагоре, като придърпах и Рейчъл със себе си. Ставаше все по-трудно, мускулите ми отказваха да се подчиняват. Тя продължаваше да е в безсъзнание.

Водата вече заливаше и задната седалка, върху която бях коленичил. Нямаше да е за дълго.

Опитах се да мисля. Не беше лесно. Не знаех дали се дължеше на хлороформа или на паниката, но не можех да подредя мислите си. Поех си няколко пъти дълбоко дъх да се успокоя.

Водата през това време се бе покачила до бедрата ми.

Да изритам задното стъкло! Разбира се, как не ми бе дошло наум. То беше още над водата, като гледаше в тъмната нощ и пълната луна.

Опитах се да го избия с лакът. Никакъв резултат. Ударих го още по-силно. Още нищо. Заудрях го с длани, с юмруци, заблъсках го в паника с всички сили. Опитах дори и с глава. Нищо. Паниката ме сграбчи и аз напразно заудрях по стъклото.

Водата се бе изкачила до гърдите ми, но изглеждаше така, сякаш бе спряла да нахлува. Бяхме достигнали нивото на реката отвън. Само задницата на колата стърчеше във въздуха. Спрях да се боря.

Лежах неподвижен, като държах изпадналата в безсъзнание Рейчъл и се опитвах да дишам бавно. Замръзвах от студ.

Внезапно усетих силен удар и колата се люшна настрани. Видях как някакъв дълъг клон удря отстрани автомобила. Виждах само нивото на брега над водата. Беше съвсем близо, само на няколко метра. Две фигури посягаха с един клон към колата, като се опитваха да я освободят от препятствието, на което се беше натъкнала. Колата се разлюля цялата, но не се освободи. Те отново натиснаха с клона и този път вече колата се плъзна малко напред.

Не можех да видя лицата им. Единият се пресягаше с клона към колата, а другият го държеше да не падне във водата. И двамата бяха едри.

Не можех да направя нищо, освен да държа здраво Рейчъл, като се надявах на някакво чудо, и да гледам как с всеки удар колата потъва.

Внезапно двамата мъже спряха. Изпитах облекчение. След минута обаче те отново се върнаха, но този път с дъска.

Опряха я в задницата на колата и я задържаха така. Тогава единият пристъпи върху нея и натисна колата с цялата си сила.

Поех си дълбоко дъх, докато колата се плъзгаше под водата. Тя се преобърна, но аз вече не можех да разбера в какво положение е. Всичко потъна в пълен мрак. Продължавах да придържам Рейчъл с едната си ръка, но тъй като не можех да определя къде се намирам, я пуснах. Пресегнах се за дръжката на вратата и я намерих. Натиснах и тя се отвори. След като водата бе изпълнила вътрешността на автомобила, налягането вътре и вън се беше изравнило. Ритнах с крак седалката и се измъкнах от колата. Още не можех да определя посоките, така че се преобърнах, като ритах с крака, докато усетя дъното под петите си. Тогава се отблъснах нагоре.

Главата ми се подаде над повърхността на водата и видях двете фигури да се катерят по стръмния бряг.

Поех си два пъти дълбоко въздух и се гмурнах повторно към колата. Опипах за отворената врата, намерих я и се пресегнах вътре. Рейчъл не беше там.

Вмъкнах се в потъналата кола, опипвайки вътрешността й като слепец. Къде ли беше? Накрая пръстите ми напипаха косите й. Дръпнах я. Тя се беше закачила за нещо. Въздухът ми вече привършваше. Не можех да си позволя да изплувам на повърхността и после пак да се гмурна. През това време тя щеше да умре. Така че се промъкнах още по-навътре. Гърдите ми изгаряха от изразходвания въздух, сякаш щяха да се пръснат. Ушите ми пищяха.

Блузата й се бе закачила за ръчната спирачка. Освободих я, хванах я за косата и се отблъснах. Главите ни се показаха почти едновременно над повърхността на водата. Дишах тежко и на пресекулки. Погледнах към брега. Двете фигури щяха всеки момент да стъпят на пътя. Знаех, че когато стигнат, щяха да се обърнат да погледнат за резултата от делото си. Огледах се. Не бях в река, а по-скоро в нещо като малко езеро. Зад мен се издигаше нещо като миниатюрно островче с храсти, протегнали клони във водата. Беше съвсем наблизо. Заплувах, като внимавах да не вдигам шум и да държа главата на Рейчъл над водата. Беше особено трудно, защото дрехите ни бяха прогизнали от водата, а обувките ми още бяха на краката. Но успях да се добера до островчето.

Издърпах я под храстите точно когато двамата мъже се добраха догоре и се обърнаха да погледнат черната вода, в която бе изчезнала колата. Размениха няколко думи и изчезнаха в нощта.

Сграбчих Рейчъл под мишниците и я издърпах на брега. Положих я внимателно по гръб и я огледах. Тя лежеше неподвижна върху влажната трева. Нямаше никакво време за губене.

Опипах шията й за пулса. Долових съвсем слабото биене на сърцето й. После се захванах за работа. Водата протече от устата й, но не виждах никаква реакция. Опитах се ритмично да притискам и отпускам гръдния й кош. Пак никакъв резултат. Натиснах с всички сили. Изведнъж гръдният й кош под ръцете ми се раздвижи. Рейчъл се закашля и от устата й бликна още вода. Задиша учестено. Очите й проблеснаха.

Тя беше жива! Слава богу, беше жива! Сега вече виждах ясно очертанията на заобикалящото ме пространство. Намирахме се на някакъв остров в някакво езеро, заобиколени от хълмове. Единствената светлина идваше от звездите. Но тези мъже трябва да бяха докарали колата по някакъв път.

Не можехме да останем на малкия остров цяла нощ. Трябваше да откарам по най-бързия начин Рейчъл в болница. Така че, колкото и да не ми искаше, отново се върнахме във водата. Заплувах към отсрещния бряг, като внимавах главата й да се подава над повърхността. С големи усилия успях да я издърпам на стръмния бряг.

Бях прав, на горния край имаше някакъв горски път.

Понесох Рейчъл на ръце. Тя тежеше в прогизналите си дрехи, а аз бях уморен до смърт и треперех от студ. Накрая излязох от гората и се озовах на малък път с метални ограждения. Не виждах никакви сгради, но на известно разстояние забелязах дървета, зад които се надявах да се крие някаква ферма, така че се насочих натам.

Рейчъл започна да натежава; вече ставаше непосилна за носене. Съсредоточих се в стъпките си: една, две, три… Постепенно здрачът около мен започна да сивее, зората наближаваше. Дори и в светлината на утрото все още не успявах да зърна никаква следа от присъствие на хора. Стори ми се цяла вечност, но накрая успях да се добера до дърветата, зад които наистина се криеше каменното здание на една ферма. На вратата имаше звънец. Облегнах се с цялото си тяло върху него и се дръпнах едва когато дочух как някой отваря вратата.