Марк Олдън
Кисаенг (2)

1.

В една студена декемврийска утрин фалшификаторът Смехурко летеше към дома си в Сеул. От Хонконг носеше едно кученце, което бе нарекъл Шар Пей, и десет милиона долара в брой.

Кученцето беше на любовницата му, четиринадесетгодишната австрийка Елана, която бе придобил в Лондон преди осем месеца срещу часовник „Фаберже“ от чисто сребро на стойност петдесет хиляди лири.

Десетте милиона бяха за полковник Ча Йангсам, мрачния, четиридесет и девет годишен шеф на корейското разузнаване. Йангсам наречен „Бръснача“, беше безпощаден, зъл и фанатик на тема трупане на пари за черни дни. Смехурко му дължеше тридесет милиона долара и имаше три седмици да върне всичко или да бъде убит.

Времето никога не е било по-ценно. След седмица той пак щеше да излети, да започне десетдневно пътуване из Европа и Америка, където го чакаха клиенти, за да му платят двадесет и три милиона долара за фалшифицирани облигации, акции и американска валута. С малко късмет щеше да събере достатъчно, за да се издължи и да излезе с три милиона долара печалба.

В това, разбира се, имаше известен риск. Бъдещето му бе несигурно като течащата вода. Всичко става по волята на небето и светът не принадлежи на никой човек. Но Смехурко все още се надяваше да се разплати с Йангсам и после да се завърне в света на щастливите.

Истинското му име беше Парк Сонг. Наближаваше четиридесетте, слаб кореец с остра брадичка, с гладка, черна коса, малки очички и усмивка, която разкриваше белите му зъби. Беше получил прякора си заради постоянното и често неуместно кикотене. Онези, които вярваха, че смехът извира от устата на глупците, лесно се хващаха на лековатото му поведение, зад което се криеше изключителна себичност и свирепо лукавство.

Той фалшифицираше пътнически чекове, чуждестранни облигации, акции и паспорти. Основният му продукт обаче бе американската стодоларова банкнота. Тя беше произведение на изкуството, в което бе вложил всичко. Гордееше се с умението си да изработи издатините, кръстосаните гравюри и сложните извивки, които правеха американската книжна валута най-трудна за копиране. Каквито и недостатъци да имаше като човек, що се отнася до доларите, Сонг ги правеше добре.

Значителните му печалби отиваха в такива инвестиции като недвижимо имущество в Хонконг, тайвански пазари на дребно, малко лозенце в Бордо и верига от магазини в Манила. Записа се и на курс в Ле Кордон Блю в Париж, където прекара дванадесет седмици в изучаване на класическата френска кухня. Парите му даваха свобода и лукс. Дори му позволяваха да си купува любов.

Шофьорът му, сребърен олимпийски медалист по джудо за 1984 година и понякога бодигард, пъхна куфарите в багажника. Бодигардът Милта изобщо не му помогна. Израелецът, облегнал се на колата, държеше ръка върху узито под палтото си и в същото време зорко оглеждаше влизащите и излизащите от терминала.

От летище „Кимпо“ лимузината се насочи на изток, покрай река Хан и към центъра на Сеул. Сонг си наля коняк от барчето и отпиваше, като се взираше през матовото стъкло към върбите и тополите, чиито клони бяха побелели от сняг. Докато лимузината минаваше покрай остров Нанджи, той вече привършваше третото си питие. Щом колата наближи покритите с борови гори планини отвъд града, започна нервно да почуква с нокът по празната чаша.

Предишния ден в Хонконг бе продал четири милиона долара във фалшиви американски стодоларови банкноти на един ирландски терорист с вид на джудже, който се кълнеше, че е поставил бомбата, убила лорд Маунтбатен и внука му. Смехурко изслуша с безразличие разказа му. Всеки знае, че хвалбата и лъжата са едно и също нещо.

Стотачките се бяха похарчили по тридесет и два цента за долар, добра цена, макар че получената сума бе доста по-малка от необходимата, за да остане жив. Затова той бе принуден да продаде на загуба плаващия си ресторант, закотвен край Абърдийн, мястото си в хонконгската борса, дванадесететажната си дървена хижа в швейцарски стил на полуостров Чи Ма Ван и трите си мотела в Коулуун, които обслужваха проститутки.

Йангсам бе започнал да го унищожава. Сонг много се разстрои, като разбра, че умът не е гаранция срещу накисване. Собствеността му се стопяваше, което само по себе си беше ужасно, но повече го плашеше смъртта. Винаги можеше да си възстанови собствеността, но не би могъл да си купи друг живот.

Доскоро се радваше на изключително благоволение от страна на Бръснача. Той го бе предпазил от арест, предотвратявайки екстрадирането му на Запад, беше му осигурил пропуск от корейското разузнаване и бе успял да намери купувачи за фалшивите му пари. Беше прикривал и престъпленията му, включително и садистичните прояви на Сонг.

На свой ред Сонг му служеше като фалшификатор, информатор, перач на пари и убиец. Но преди две седмици нещо с прането на пари бе тръгнало наопаки и това струваше милиони на Йангсам, а Смехурко се изправи пред смъртна опасност. Можеше ли някой да се спаси от яростта на Бръснача, когато ставаше дума за пари? По-скоро риба би успяла да се покатери на някое дърво.

— За да ми докажеш добрите си намерения, трябва да платиш незабавно една част от дълга си — каза му Йангсам.

— Незабавно? Дадохте ми три седмици да събера парите.

— Настоявам като гаранция веднага да ми изплатиш десет милиона долара.

— Не разбирам.

— Това ще покаже, че си сериозен, че ме уважаваш и възнамеряваш да уредиш дълга си. Ако не внесеш тази сума, всеки ден ще губиш по един пръст от ръката си, докато го направиш.

В ръцете и краката си Сонг усети горещина, която започна да се разпространява по цялото му тяло. Гласът му стана дрезгав, а думите — почти несвързани:

— Казахте незабавно.

— Е, имаш два дни, преди да започнем с рязането на пръстите. А за останалите пари имаш на разположение три седмици.

Смехурко стисна юмруци, за да спре треперенето на ръцете си и преглътна с усилие. Не можеше да избегне това ново усложнение в живота си. Напускането на Корея означаваше евентуално екстрадиране от новия му дом, за да го обвинят в убийство в Америка и Италия.

И ако събирането на тридесет милиона долара за три седмици си беше трудна работа, то изнамирането на десет милиона за четиридесет и осем часа бе почти невъзможно.

До този втори ултиматум със заплахата за пръстите му Сонг имаше причини да бъде самоуверен и изпълнен с оптимизъм. Беше отличен фалшификатор, въртеше си далаверите с минимални загуби. Случаят с Йангсам, който му излезе доста скъпичък, бе един от редките случаи, когато самият той, а не някой друг, бе използван като жертвено агне.

Проблемите му с шефа на корейското разузнаване възникнаха заради желанието на Сонг да притежава банка, мечта, която не му даваше мира от години. Доскоро или не му достигаха парите, или не успяваше да осигури подходящо място и човек за фасада. Но преди три месеца тези елементи най-после се съединиха и той се втурна смело да осъществи мечтата на живота си.

През септември отвори банка на Каймановите острови. Партньор му стана Жерар Петрус, закръглен, петдесет и две годишен французин, собственик на съседно до неговото лозенце в Бордо, за когото на два пъти беше фалшифицирал американски съкровищни бонове. Банкер с многогодишен опит във воденето на секретни сметки, Петрус добре знаеше колко важно е да се пази банковата тайна.

Сонг сметна, че той е човек, надарен с пресметлив ум и силна воля. И двамата добре планираха ходовете си предварително, скриваха истинските си чувства и използваха хората в своя полза. Петрус постоянно планираше нещо и винаги много внимаваше какво приказва. Смехурко се възхищаваше от тези му качества, макар че понякога му беше трудно да предвиди следващия ход на французина.

И двамата познаваха хора, нуждаещи се от финансова секретност: търговци на наркотици, данъчни измамници, контрабандисти на оръжие, агент от разузнаването, бизнесмени, мамещи кредиторите си, съпрузи, мамещи жените си, политици от Третия свят, предвидили ранното си пенсиониране. Търсенето на финансова секретност никога не е било по-голямо.

И двамата бяха на едно мнение по въпроса, че Каймановите острови са идеалният подслон за горещите пари. Разположени южно от Маями, в Карибите, законите за банковата тайна на островите бяха по-сигурни даже от тези в Швейцария. Банков служител, който се осмелеше да признае за съществуването на тайна сметка, рискуваше две години затвор. Достъпът до информация по сметките или за самоличността на вложителите бе изключен без съдебно нареждане. А такова се издаваше изключително рядко. Никой не можеше да изисква информация за другиго.

Докато Петрус имаше по-голям банков опит, самият Сонг пък знаеше това-онова за тайните авоари, данъчните измами и компаниите „черупки“^[1] и обичайните финансови мошеничества, заложени в основата на подмолното банкерство. Подлостта му го бе подготвила за света на тайните пари, където онези, които умееха да държат скрити авоари и да пазят информацията в тайна, наистина можеха да станат доста заможни. Сонг и Петрус трябваше просто да отворят вратите, да си държат езика зад зъбите и да богатеят.

Създадоха компания „Трансоушън Карибиан“ и се разбраха Петрус да бъде фасадата й. Французинът имаше вид на бизнесмен, така че защо да не му остави ежедневното управление на банката. Сонг, скрит зад компании „черупки“, регистрирани в Панама и Люксембург, щеше да бъде мълчаливият партньор. И двамата щяха да набират вложители.

През третата седмица след отварянето на банката Петрус му изпрати телекс, в който му съобщи за събраните от него клиенти, един от които бе направил депозит от половин милион долара и обещание за още. Кореецът също бе осигурил двама богати клиенти. Единият бе шефът на филипинска компания за сълзотворен газ, който правеше милиони от вълнения и протести срещу правителството на Акино.

Другият беше Ча Йангсам, който се нуждаеше от скривалище за подкупите, получени от търговци на наркотици и корумпирани военни доставчици. Той искаше също да укрие някои суми, присвоени незаконно от богатата му и доверчива съпруга.

След като Сонг бе решил да запази Бръснача като свой покровител, то помощта, оказана на висшия шпионин, бе нещо съвсем естествено и прозорливо. Възможността, предоставена на стиснатия Йангсам да умножи богатството си, винаги би осигурила на Смехурко добро отношение или поне той така си мислеше.

И така, преди две седмици Бръснача му се обади у дома му в Сеул, за да го попита дали знае, че парите на „Трансоушън Карибиан“ са инвестирани в частни начинания на Петрус. Някои вложители, включително и Йангсам, доста се съмнявали в тези начинания. Заради тези съмнения шефът на корейското разузнаване си поиска парите.

Сонг не знаеше нищо за тайните далавери на французина. Новините го свариха напълно неподготвен, той се паникьоса и си представи реакцията на Йангсам, ако не си получи обратно парите.

Като всички нещастници шефът на корейското разузнаване гледаше на цялото човечество с недоверие и ставаше заложник на собствените си страхове и подозрения. Нямаше нищо изненадващо в това, че обвини Сонг и Петрус в коварни намерения да го ограбят. Всъщност той заповяда веднага да му върнат тридесетте милиона долара, в противен случай заплаши да ги убие.

Сонг бе загрубял от военната си служба в Южен Виетнам и Корея. С присъщото си безразличие към нормите на поведение сред интригите, бруталността и корупцията на военния живот той се почувства като риба във вода. Владееше добре таекуондо, корейското карате, и кеупсо чириги — изкуството да се атакуват жизненоважни точки на тялото.

Преди година, когато агент на американските тайни служби, работещ под прикритие, се опита да проникне в организацията му, той го уби с ритник в гърлото. По-късно един безразсъден италианец от Интерпол опита същата игричка само за да бъде удушен от Сонг, който после затрупа тялото му с бетон и обогати с него пода на един склад в Хонконг.

Но въпреки това по жестокост не можеше да стъпи и на малкото пръстче на Йангсам. Шефът на корейското разузнаване бе най-силният човек в Корея след президента, който му позволяваше да върши престъпления в големи мащаби и да се измъква сух. И тъй като Йангсам не беше склонен да изчаква ходовете на враговете си, той ставаше още по-опасен.

Както се очакваше, операциите на Петрус страдаха от сериозни пропуски. Същото се отнасяше и до банката. Французинът, който си остана в Карибите, сякаш бе извън обсега на Йангсам. Сонг обаче имаше нещастието да живее в Сеул, което го правеше лесна мишена за главния шпионин. И точно в един такъв момент след фиаското на банката той получи нареждане да възстанови загубите на Йангсам или да си понесе последствията. На Сонг не му бе необходимо много, за да разбере, че го чака мрачно бъдеще.

Фалитът на банката бе най-ужасният кошмар в живота му. Петрус не отговаряше на телексите и телефонните обаждания. Освен това Йангсам го беше поставил под наблюдение и вероятно подслушваше телефона му. Сонг бе готов да наеме чартърен полет до Каймановите острови, за да хване Петрус, но точно тогава научи, че французинът се е отправил към Хаити на борда на самолет „Чесна“, натоварен със златни кюлчета. Същия следобед банка „Трансоушън Карибиан“ затвори врати завинаги.

Получи и други лоши новини от Йангсам, чиито шпиони никога не почиваха: властите на островите настояли за незабавното екстрадиране на Сонг, тъй като Петрус продължил да го обвинява за всичко. Французинът разкрил цялото му криминално досие, прибавяйки към него твърдението, че кореецът имал намерение да извърши банкова измама. Добавил, че престъпният му партньор, както нарекъл Сонг, заграбил лъвския дял от банковите постъпления за себе си.

Роден лъжец, Сонг рядко говореше истината. Но когато каза на Йангсам, че не е взел нито пени от банката, той бе съвсем откровен. Обаче шефът на корейското разузнаване не се интересуваше от клетвите за праведност, а от това да си върне парите.

След едно особено смразяващо обаждане от Бръснача напрегнатият Сонг сграбчи първото попаднало му под ръка одеяло, изтича до банята и заключи вратата. Строполи се на пода и го разкъса със зъби, заклевайки се да убие Петрус.

Смехурко, измамникът, се бе оставил да го измамят. Никога преди животът не беше му се струвал такава шибана, воняща и коварна игра.

Научи, че измамникът се появил в Париж, за да се срещне с адвокати и влиятелни приятели от правителството. Помолил ги да се застъпят за него пред властите на островите. От Йангсам Сонг научи също, че французинът и покровителите му са сключили сделка с властите на островите. Петрус щял да се върне доброволно на островите, за да бъде обвинен, с уговорката, че няма да получи повече от четири месеца в местния затвор — доста приятно местенце за убиване на времето, както се говореше.

И най-лошото — французинът не трябваше да връща нищо. Посредниците му убедително повторили твърдението, че Сонг е офейкал с почти всичките пари, така че именно той трябвало да обезщети вложителите. В този момент напрежението на корееца стана толкова непоносимо, че той повърна и загуби апетит за дни напред.

Тъй като властите на Каймановите острови искаха да предпазят банките си от разследвания, на Петрус бе позволено да задържи незначителна сума, която твърдял, че е отмъкнал. Колкото до Смехурко — на кого можеше да се оплаче той? Жалкото му минало го бе превърнало в подлец; всяко твърдение за невинност от негова страна би прозвучало като шега.

От гледна точка на французина всичко завърши щастливо. Сонг, от друга страна, беше бесен, защото го обвиняваха в нещо, което не бе извършил. Стресът му бе толкова силен, че нощем не можеше да заспи без няколко коняка.

Преди два дни по обяд му се обадиха и му наредиха веднага да се яви в главната квартира на корейското разузнаване. Разтреперан и изпотен, той се подчини, надявайки се, че мускулите на сфинктера му няма да се отпуснат пред Йангсам. Но вместо да приключи със земните му дни, главният шпионин му даде да прочете един телекс.

Вчера сутринта, според телекса, охраната открила два големи куфара в Боа дьо Венсан, в североизточните покрайнини на Париж. Заради петната от кръв повикали и полиция. Куфарите съдържали по-голямата част от остатъците на бял мъж на средна възраст, чието тяло било нарязано на парчета и увито в найлонови торби за боклук.

Черепът му бил строшен, а гърлото на счупена бутилка стърчало от ануса му. Пръстите на ръцете му били отрязани.

Остатъците били идентифицирани като Жерар Петрус, изчезнал, след като напуснал кантората на адвоката си на Ке дьо Тюйлери двадесет и четири часа преди това. Били забелязани трима азиатци, които извадили два големи куфара от синя тойота, все още паркирана край входа на Боа дьо Венсан. Когато полицаите претърсили колата, те открили окървавена тръба, с която Петрус бил пребит до смърт. Намерили и пръстите му, увити в станиол и скрити в жабката.

Сонг усети как по гърба му се стича студена пот. Сърцето му внезапно заби неравномерно, болките в корема се появиха отново. Погледна крадешком към Йангсам, който седеше зад бюрото си с лице на покерджия, после мълчаливо продължи да чете телекса. Секунди по-късно спря, неспособен да се съсредоточи.

Бръснача се обади:

— Наказанието на Петрус гарантира, че той вече няма да повтори престъпленията си. Наречи го глоба за вечни времена, наложена заради високомерието му, задето си е помислил, че може лесно да се измъкне. Той предложи да върне парите, но нали разбираш, че му нямах вяра. Поради това вече не ми вършеше работа. Изненада се, като разбра колко много знаем за него. Знаехме например, че е платил големи суми на някои влиятелни френски чиновници, за да се застъпят за него пред полицията на островите. Изплатил е някои дългове и е бил доста щедър към адвокатите си. Повечето откраднати пари вече не са негова собственост, а останалите, както научих, са скрити в номерирани сметки в четири различни страни. Разкриването им ще бъде трудно, ако не и невъзможно. — Очите на Йангсам се забиха в Сонг. — Искам си парите — заяви той, — и това е единствената причина, поради която си все още жив. Сега нека да си поговорим за аванса ти.

Петнадесет минути по-късно Сонг излезе от кабинета на полковника, отпрати шофьора си и изумен тръгна по улиците на Сеул. Нещо в гърдите го стягаше и безпокойството му така нарасна, че той почти побягна. Въпреки декемврийския студ се потеше. Закри лице с ръце, кожата му беше гореща и потна.

Сваляйки шапката и палтото си, той ги захвърли на тротоара зад себе си и се втурна сред обедните тълпи, събаряйки на паважа един стар слепец. Старецът изкрещя, но Сонг изобщо не се обърна назад.

Как щеше да плати на Йангсам аванс от десет милиона долара само за четиридесет и осем часа?

Четиридесет минути по-късно изтощеният Сонг се намери в Чонгмио, горист парк, разположен в центъра на Сеул и подслонил няколко традиционни храма. Спря пред една гробница, преви се, сложи ръце върху коленете си и дълбоко си пое дъх. После започна да масажира областта около сърцето си. За минути дишането и пулсът му се нормализираха.

Приближи се към храма: очи на зли и отвратителни символи — дракон, тигър и феникс, бяха гравирани по гредите и входните врати. Когато храмовете бяха затворени (те отваряха само в специалните дни за церемонии), поклонниците оставяха вино, свински крака и волски глави пред стълбите. В декемврийския студ Сонг надуши миризмата на още топлите оризови питки.

Със затворени очи стоеше сам пред храма с протегнати ръце и разперени пръсти, пръстите, които Йангсам току-що се бе заканил да отреже. Олюля се, едва дочувайки далечния шум от уличното движение. Изведнъж отвори очи.

Знаеше как да осигури аванса. Просто ще продаде част от хонконгската си собственост.

Пред храма му хрумна и още нещо — как да си върне покровителството на Йангсам.

Започна да се кикоти.