Джефри Арчър
Въпрос на чест (Крадец на крадците) (28)

28.

Саддам кимна на обвинителя:

— След като приключихме с предателя, да се заемем с терористите. Каква е последната сводка, генерале?

Генерал Хамил, известен с прозвището „Багдадския бръснар“, отвори папката пред себе си — той имаше досие за всекиго, включително седящите около тази маса. Хамил бе получил образование в Сандхърст^[1] и се бе върнал в Ирак, за да получи назначение от краля, но установи, че вече няма крал, комуто да служи. Оставен без избор, той бе сметнал за благоразумно да се закълне в лоялност пред новия президент — Абдул Карим Касим. Когато през 1963 година партията Баас бе извършила преврат и бе завзела властта, младият капитан отново бе сменил лагера и бе застанал на страната на победителите. Този път смяната на лоялността бе възнаградена с назначение в най-близкото обкръжение на новия вицепрезидент Саддам Хюсеин. От този ден кариерата му бе бърза и стремителна. Сега бе любимият генерал на Саддам и началник на Президентската гвардия. Беше удостоен с честта да бъде единственият — с изключение на телохранителите на президента — който има право да носи леко оръжие в присъствието на Саддам. Беше, освен това и палачът на Саддам. Любимият му номер бе да обръсва главите на жертвите си, преди да бъдат обесени, с тъп бръснач, който никога не наточваше. Обръщаше особено внимание на гърлата им, поради което някои го разочароваха като умираха, преди да им метне примката на шията.

Хамил прегледа папката си, помълча и каза:

— Терористите пресякоха границата снощи в 21:26 часа. Представили са четири паспорта на контролния пункт: три, издадени в Швеция, и един иракски.

— Този лично ще го одера — прекъсна го Саддам.

— Четиримата мъже пътуват в камион, който изглежда стар, но понеже не са успели да го разгледат както трябва, още не съм сигурен дали не става дума за Троянски кон. Сейфът, господин президент, несъмнено е в каросерията… Камионът е пътувал без спиране цялата нощ със скорост около шейсет и пет километра в час в посока към Багдад, но в 4:09 сутринта е отбил в пустинята и по-нататъшният контрол над придвижването му е бил прекратен, понеже този път не води за никъде. Според нас те просто са се отбили от пътя за почивка преди тази сутрин да продължат към столицата.

— На какво разстояние са били от Багдад, когато са спрели? — поинтересува се вътрешният министър.

— Около седемдесет километра, с други думи, на около час до час и половина път.

— Щом са блокирани в пустинята, генерале, защо не изпратим войска и не приключим случая?

— Преди да се докарали сейфа в Багдад? — намеси се Саддам. — Не, това е единствената опасна възможност за нас.

— Не ви разбирам, Сайеди — обърна се към него вътрешният министър.

— Тогава ще се наложи да ви обясня, господин министър — каза Саддам, като наблегна на последната дума със свойствената си жестокост. — Ако ги арестуваме в пустинята, кой ще ни повярва, когато ги обвиним в тероризъм? Западната преса може дори да каже, че сме им пробутали фалшиви паспорти. Нее, искам да бъдат арестувани тук, в тази зала, така че на Мосад да бъде невъзможно да отрече участието си и, което е далеч по-важно, да разкрием целта на заговора им и да ги унизим в очите на ционистите по цял свят.

— Разбрах дълбоката ви мъдрост, Сайеди.

Саддам пренебрежително махна с ръка и насочи вниманието си към министъра на промишлеността.

— Бяха ли изпълнени заповедите ми?

— До най-малката подробност, Ваше Превъзходителство. Когато терористите се появят в министерството, ще ги накараме да чакат и ще се отнасяме към тях грубо, докато не извадят документи, издадени уж във вашия кабинет.

— Вече са показали такова писмо на границата — обади се Хамил, който не бе вдигнал поглед от папката.

— В мига, в който покажат такова писмо — продължи министърът на промишлеността, — ще им бъде предоставен кран, за да могат да инсталират сейфа в тази сграда. Опасявам се, че ще се наложи да свалим вратите на централния вход, но само за…

— Вратите не ме интересуват — прекъсна го Саддам. — Кога се очаква пристигането на сейфа пред сградата?

— Около обед — отговори генерал Хамил. — След като монтират сейфа, аз лично ще поема контрол над цялата операция, господин президент.

— Добре. Още нещо — искам терористите да видят Декларацията, преди да бъдат арестувани.

— Да не се опитат да унищожат документа, Ваше Превъзходителство — разтревожено се обади вътрешният министър в опит да възстанови поне част от загубените си позиции.

— Това просто не може да стане! — отсече Саддам. — Тези хора са дошли в Багдад с единствената цел да си върнат документа, а не да унищожават част от жалката си история. — Двама-трима около масата не пропуснаха изгодния момент да кимнат енергично в знак на съгласие. — През следващите двайсет и четири часа никой от вас, с изключение на генерал Хамил и хората му да не припарва до тази сграда. Колкото по-малко хора знаят какво става, толкова по-добре. Не искам да бъде инструктиран дори дежурният офицер. Точно обратното — искам да се създаде впечатление, че тук не държим особено на мерките за сигурност. Така ще паднат по-лесно в капана. — Генерал Хамил кимна. — Обвинителю — каза Саддам и се обърна към другата страна на масата, — каква би могла да бъде реакцията на международната общност, когато се разбере, че съм арестувал ционистките копои?

— Те са терористи, Ваше Превъзходителство, а за терористите има само една присъда. Особено след като американците стреляха с ракети срещу невинни граждани само преди няколко дни.

Саддам кимна.

— Някакви въпроси?

— Само един, Ваше Превъзходителство — обади се заместник външният министър. — Какво да правим с момичето?

— А, да — сети се Саддам и се усмихна за пръв път. — Е, след като изигра ролята си, ще трябва да измисля подходящ начин да сложа край на живота й. Къде е тя в момента?

 

 

Камионът бавно пое по тесния черен път. Този път зад волана бе Азиз, а Коен бе заел мястото му отзад при Мадам Берта. Скот усети, че атмосферата в кабината неуловимо се е променила. Когато бяха отбили навътре в пустинята, той все още бе вярвал, че не ги грози никаква опасност. Зловещата тишина отвън сега обаче го накара да се замисли за тежката задача, която ги очакваше.

Оригиналната идея — за нея трябваше да благодарят на Крац — бе смесена със собствения му коктейл от въображение, дисциплина и кураж. Ако допуснеха, че още никой не подозира за намеренията им, хм… Скот вярваше, че шансовете са на тяхна страна, особено сега, когато вече знаеха къде точно се намира Декларацията.

Когато излязоха на главния път, Азиз се пошегува:

— Наляво или надясно?

Скот каза: „Наляво“, но Азиз зави надясно.

Докато пътуваха по магистралата към Багдад, слънцето заблестя от безоблачното небе, достойно да украси всяка туристическа брошура, макар обгорелите танкове край пътя и кратерите от снаряди по платното да представляваха по-малко привлекателни туристически атракции. Никой не продумваше. Километрите се изнизваха един след друг. Безсмислено беше да преговарят плана за пореден път. Щеше да бъде като тренировка в утрото на олимпийски финал — прекалено късна, за да има някакъв смисъл в нея.

Последните петнайсетина километра изминаха по магистрала, достойна дори за Германия. Минаха по новия мост над река Ефрат. Скот започваше все по-често да мисли колко близко е до Хана. Питаше се дали ще има шанса да се вмъкне във външното министерство, без Крац да разбере и без да обезпокои иракчаните.

Стигнаха покрайнините на Багдад, с блестящи небостъргачи и сгради в модерен стил, каквито можеха да се видят във всеки голям град по света. Това впечатление продължи, докато не видяха хората. В страна, която буквално плуваше в петрол, на бензиностанциите имаше опашки, но тези опашки бяха нищо в сравнение с опашките пред магазините за храна. И четиримата виждаха ефекта от санкциите, макар Саддам да го отричаше.

Минаха под Ал-Насър — масивна арка, образувана от две кръстосани саби, хванати в увеличени отливки от ръцете на Саддам. Не беше нужно да казват на Азиз как да намери Министерството на промишлеността. Кюрдът продължаваше да съжалява, че не живее в този град, макар да не бе стъпвал в него след екзекуцията на баща си заради участие в провалилия се опит за преврат през 1987 година.

Когато минаха покрай останките на разрушената сграда, където се бе помещавала щабквартирата на Мухбарат, Скот забеляза линейка без шофьор, паркирана пред бившата сграда на иракското разузнаване. Реши, че е оставена там повече заради камерите на Си Ен Ен, отколкото с някаква по-полезна цел.

Азиз показа сградата на министерството на Скот и той веднага си спомни фасадата от дебелия албум с фотографии, предоставен на американците от Крац. Но не пропусна да плъзне поглед и по оръдейните кули, украсяващи отстоящото на хвърлей камък Външно министерство.

Азиз спря камиона на стотина метра от входа на министерството.

— Ще гледам да не се бавя — обеща Скот, скочи от кабината и тръгна към сградата.

Изкачи стъпалата, водещи към входа, без да обърне никакво внимание на човека, стоящ изправен пред един отворен прозорец в сградата от другата страна на улицата, който точно в този момент разговаряше по телефона с генерал Хамил:

— Камионът им спря на сто метра от министерството. Висок русокос мъж — той слезе от кабината — влиза в сградата. Другите трима, включително Крац, останаха да чакат при сейфа.

Скот мина през летящите врати и между двамата пазачи, които изглеждаха като че ли не помръдват по цял ден. Отправи се към гишето с надпис „Информация“ и се нареди на най-късата от трите опашки. Часовникът над гишето — беше му останала само часовата стрелка — показваше, че е около девет и половина.

Трябваха му петнайсет минути да се добере до гишето. Обясни на момичето, че се казва Бернстром и че трябва да види господин Каджами.

— Имате ли уговорена среща? — попита тя.

— Не — призна Скот, — но му се обадихме от Йордания, за да го предупредим, че поръчан от вашето правителство специален сейф е на път за Багдад. Той поиска да го информираме веднага щом пристигнем тук.

— Ще проверя дали е тук — каза момичето и вдигна телефона.

Скот зачака, загледан в грамадния портрет на Саддам Хюсеин, изобразен в униформа и с „Калашников“ в ръцете. Картината изпъкваше на фона на сивата стена. Междувременно момичето внимателно изслуша онова, което й казваха и обясни късо:

— Ще изпратят някой — и се обърна към следващия на опашката.

Скот търпеливо зачака. След половин час се появи висок слаб мъж, облечен в делови западен костюм, и безпогрешно се насочи към него.

— Господин Бернстром?

— Да?

— Добро утро — поздрави го мъжът на идеален английски. — Аз съм Ибрахим, личният помощник на господин Каджами. С какво мога да ви бъда полезен?

— Докарах сейф от Швеция — каза Скот. — Поръчан е от вашето министерство преди няколко години, но поради наложените от ООН санкции нямаше как да ви бъде предоставен по-рано. Казаха ни да се свържем с господин Каджами, когато пристигнем в Багдад.

— Носите ли някакви документи?

Скот извади папка от чантата си и му показа съдържанието й.

Служителят внимателно прочете всеки документ, докато не стигна до подписаното от президента писмо. Повече не му беше необходимо, така че той вдигна поглед и попита:

— Мога ли да видя сейфа, господин Бернстром?

— Естествено — каза Скот. — Елате. — После тръгна пред служителя към изхода, изведе го на улицата и го отведе при камиона.

Коен ги гледаше от каросерията, без да помръдва. Крац му заповяда да отметне платнището, така че специалистът на министерството да огледа Мадам Берта.

Скот бе поразен, че никой от вървящите по улицата не прояви към впечатляващата гледка и най-малък интерес. Витаещият над всичко страх, изглежда, бе избил дори мисълта за любопитство у тези хора.

— Елате с мен, господин Бернстром — каза Ибрахим.

Скот се върна с него в приемната и иракчанинът се качи горе, без да обяснява нищо.

Докато се върне, изтече нов половин час. Указанията, които даде, бяха къси и сбити:

— Трябва да откарате сейфа на Площада на победата, където ще видите бариера, охранявана с танк, пред входа на голяма бяла сграда. Там ще ви очакват.

Скот понечи да попита къде се намира Площадът на победата, но Ибрахим се обърна и се прибра. Не му оставаше нищо, освен да се върне при камиона и да се присъедини към Крац и Азиз на предната седалка. Каза им новината. Както можеше да се очаква, Азиз нямаше нужда да пита за пътя.

— Радвам се да разбера, че всичко е минало нормално — каза Крац.

Скот кимна в знак на съгласие, а Азиз върна камиона в движението по широкия булевард. Колите следваха нагъсто и шофьорите не се колебаеха да изразяват нетърпението си с клаксоните, въпреки което помръдваха с не повече от няколко сантиметра, преди да спрат отново.

— Сигурно има катастрофа — предположи Скот.

Няколко минути по-късно завиха на ъгъла и видяха три тела да висят на импровизирани бесилки: мъж в скъп костюм, малко по-млада от него жена и друга, доста по-възрастна. Трудно можеше да се прецени, понеже черепите им бяха обръснати.

 

 

Каджами седна зад бюрото си, набра дадения му номер и зачака.

— Кабинетът на заместник външния министър. На телефона е госпожица Саиб.

— Обаждам се от Министерство на промишлеността. Бихте ли ме свързали със заместник външния министър?

— В момента не е в кабинета си, господин Каджами. Да го помоля ли да ви се обади, когато се върне, или ще оставите съобщение за него?

— Ще оставя съобщение, но ще бъда признателен, ако ми позвъни, като се върне.

— Разбира се, господине.

— Бихте ли му предали, че сейфът е пристигнал от Швеция и следователно може да бъде изваден от списъка на блокираната заради санкциите екипировка? — Дълга пауза. — Чувате ли ме, госпожице Саиб?

— Да, просто записвах думите ви.

— Ако иска да разгледа съпътстващата документация, тя е на разположение при нас, но в случай, че се интересува единствено от сейфа, съобщете му, че той е на път за централата на Баас.

— Ще имам грижата да му предам това веднага щом се появи.

— Благодаря, госпожице.

Каджами постави слушалката върху вилката, погледна седящия срещу него заместник външен министър и се усмихна.