Сесили фон Зигесар
Защото го заслужавам (42)

Прегръдки, не наркотици

— Защо не се обади на 911? — Джереми Скот Томпкинсън попита Нейт, докато си завиваше марихуана на дясното коляно с хартия за цигари „EZ Wider“.

— Дай на човека почивка — отбеляза Чарли Дърн. — Беше пиян, забрави ли?

— Можех да кажа: „До после, загубеняко! Не ми пука какво правиш!“ — пошегува се Антъни Авалдсен.

Джереми беше успял да открадне малко трева от по-големия си брат, който беше на гости вкъщи. Бяха се събрали четиримата на една отдалечена веранда на Ийст Енд авеню и си почиваха преди часа по гимнастика.

Нейт подуха в ръцете си и ги пъхна в джобовете на капширеното палто.

— Не знам — все още беше доста объркан. — Исках да се обадя на някого, който ни познава и двамата. Някой, на когото имам доверие.

Джереми поклати глава.

— Пич, точно това искат от теб онези психоаналитици от рехабилитационното. Вече са те програмирали.

Нейт си представи Джорджи, която имитираше изтърканите психарии на Джаки — всички тези глупости за оздравяване на раните и неподходящите приятелства. Джорджи не изглеждаше програмирана. Изведнъж се зачуди дали не му е ядосана, че се е обадил на Джаки, но нямаше как да се обади и да я пита. Сега тя беше на пълен пансион в „Брейкауей“ и нямаше право да я търсят по телефона, да не би да я потърси някой дилър и т.н. За щастие Нейт можеше все още да я вижда в групата.

— Колко още ти остава да ходиш на тая глупава рехабилитация? — попита Чарли. Той се протегна за горящия джойнт и си дръпна.

— Шест месеца — отговори Нейт. — Но поне не трябва да живея там.

Момчетата въздъхнаха съчувствено възмутени. Нейт не каза нищо. Макар и да не си го признаваше, сякаш му харесваше да ходи там, да вижда онези младежи и най-вече Джорджи. Щеше да му бъде мъчно като свърши всичко.

— Ето — каза Чарли и подаде джойнта на Нейт.

Нейт го погледна и поклати глава.

— Не, благодаря — промърмори под носа си. На тротоара пред тях имаше смачкана червена хартия на сърчица.

— Днес Свети Валентин ли е? — попита той разсеяно.

— Да — отговори Антъни, — защо?

— Хм — отговори Нейт. Той се изправи и изтупа снега от гърба на черното си палто „Хуго Бос“. Откакто се помнеше, винаги изпращаше рози на Свети Валентин.

— Имам малко работа. Ще се видим на гимнастиката.

Приятелите му го изгледаха, докато газеше умишлено в калта към „Медисън авеню“ и се загуби от поглед. Нещо ставаше с техния приятел Нейт Арчибалд, нещо повече от това да откаже джойнт за първи път от десетгодишен.

Беше ли възможно по случайност да бъде влюбен?