Андрю Грос
Синята зона (91)

88.
Следващият октомври…

— Животът не е нещо неподвижно, нито нещо, което можем да притежаваме. Ние просто наемаме телата си за съвсем кратко време. Щом то изтече, трябва да ги върнем обратно.

Гласът на равина се носеше из храма. Беше петък вечер и той отслужваше възпоменателна служба. Пейките бяха заети от малцина, предимно възрастни енориаши. Кейт седеше близо до изхода, а до нея бяха Джъстин и Ем.

От погребението насам не бяха идвали тук.

Майка им беше починала преди една година.

— О, Господи, помогни ни да бъдем искрени и достойни — запя равинът. — Позволи ни чрез твоя внимателен поглед да разберем кои сме всъщност.

Той се усмихна, когато улови погледа на Кейт.

Работата й по проекта за проучване на стволовите клетки й беше предоставила няколко възможности за започване на работа на пълен работен ден. Грег се справяше в болницата добре.

Но той бе прав: един смахнат учен в семейството беше достатъчен.

Емили беше кандидатствала за по-ранно приемане в „Браун“ и възнамеряваше там да играе скуош. Тамошният треньор я искаше в отбора.

А най-добрата новина беше — Кейт се усмихна лекичко, докато слушаше молитвите, — че Тина се върна отново на работа на пълен работен ден. По време на почивките тя и Кейт си пиеха кафето заедно. Кейт й обеща, че няма да изпада в паника, когато види непознат в кафенето.

През последната година Кейт се беше мъчила да свикне с онова, което се бе случило. Носеше медальоните близо до сърцето. И двата. Сега те означаваха много повече за нея, откогато и да било. Преди няколко месеца чрез ПЗС беше получила писмо без обратен адрес. В него имаше само една картичка. Всъщност половин картичка, защото тя беше нарочно скъсана на две части. Нямаше нито ред, нито адрес.

Но думи не бяха и нужни.

От другата страна имаше изображение на златно слънце, разкъсано на две.

Нямаше нищо против. По-добре да мисли за него по този начин. Не беше нужно да го вижда. Просто й стигаше да знае, че е жив. „Трябваше да направя избор“, бе казал той. Кейт щеше да помни този избор до края на живота си. И когато се връщаше към спомена, не можеше да мисли за него другояче, освен като за свой баща. Един брадат мъж с каскет, с когото се беше виждала няколко пъти. Защото такава беше истината. Той беше неин баща. Беше доказал това. А истината беше нещо, което не можеше да крие.

Кейт запази и медальона с капачето. В чекмеджето на нощното си шкафче. От време на време го отваряше и гледаше красивото лице вътре. Грижовните зелени очи и кестенявата коса, сплетена на плитки. И Кейт осъзна колко много трябва да я е обичала, за да се откаже от нея. И колко много носи от рождената си майка в своята кръв.

Осъзнаваше го всеки ден. Дори два пъти дневно.

Те бяха свързани. Това беше нещо, което никога нямаше да бъде разрушено. Това винаги щеше да е истина.

Кейт вдигна очи. Грег стоеше в края на прохода между пейките. Беше казал, че ще дойде веднага щом може да се измъкне. Той се приближи, седна при тях и я хвана за ръката. Тя се усмихна. Той смигна и тихичко прошупша насред молитвите:

— Сладкишче…

Службата клонеше към края си. Четяха последните молитви. Равинът помоли вярващите да станат. Той четеше кадиша^[1] на жалеещия, свещената молитва за онези, които са си отишли.

Грег стисна ръката й.

После равинът произнесе:

— Ние мислим за онези, които наскоро са ни напуснали или са си отишли по това време в минали години. За онези, които имат нужда от нашите молитви, роднини и обични хора, които са означавали много за нас и са останали част от нашия живот — той погледна към вярващите. — Почетете ги сега с произнасяне на техните имена.

Един мъж на втория ред се изправи.

— Рут Бърстейн — произнесе той.

После стана някой от по-задните редове.

— Алън Маркъс.

После от другата страна се изправи жена с шал на главата и с приглушен глас каза:

— Артър Ливайн.

После настъпи тишина. Равинът чакаше. Огледа паството, за да види дали няма и друг да произнесе име.

Тогава Кейт се изправи заедно с Ем и Джъстин. Бяха се хванали за ръцете.

Шарън винаги щеше да й бъде майка. Независимо какво се бе случило. Независимо чия кръв течеше във вените на Кейт.

— Шарън Рааб — обяви тя високо, — нашата майка.

Защото и това беше истина.