Едгар Уолъс
Червеният кръг (24)

23
Жената в шкафа

Пар се наведе и махна напоената кърпа от лицето на детектива, който отвори очи и се озърна.

— Какво става? — попита Йейл пресипнало, ала инспекторът беше зает с откопчаването на белезниците. След малко той ги захвърли със звън на пода и вдигна пострадалия на крака, докато Джек с треперещи пръсти развързваше ремъците около глезените на Йейл.

Заведоха го до стола му и той се строполи тежко в него, прокарвайки ръка по челото си.

— Какво се е случило?

— Точно това искам да зная и аз — отвърна Пар. — Как се измъкнаха?

Детективът поклати глава.

— Не зная, не мога да си спомня — каза той. — Заключена ли е вратата?

Джек притича до вратата. Ключът беше превъртян отвътре. Човекът не би могъл да мине оттук, ала прозорецът беше отворен. Това беше първото нещо, което Пар забеляза, когато влезе в стаята.

Той притича до прозореца и погледна навън. Разстоянието до долу беше петнайсетина метра и нямаше никаква следа нито от стълба, нито от някакво друго средство, с помощта на което нападателят на Йейл би могъл да избяга.

— Не зная какво се случи — каза Йейл, след като горе-долу се съвзе. — Седях на този стол, когато внезапно до лицето ми бе прилепена кърпа и две мощни ръце ме сграбчиха с такава сила, каквато според мен човек не може да има. Преди да успея да се възпротивя или да извикам, трябва да съм загубил съзнание.

— Чухте ли моя вик? — попита Пар.

Другият поклати глава.

— Но, мистър Йейл, ние чухме шум — каза Джек — и мистър Пар запита добре ли сте. Вие отговорихте, че само сте се препънали.

— Не съм бил аз — каза Йейл. — Не помня нищо от момента, когато сложиха кърпа на лицето ми, до момента, когато ме намерихте тук.

Инспектор Пар беше на прозореца. Дръпна го надолу, после пак го повдигна, сетне огледа перваза и когато се обърна, на лицето му имаше усмивка.

— Това е най-голямата хитрост, която съм виждал досега — рече той.

Джек почувствува отново някогашната си антипатия към пълния детектив.

— Аз пък не мисля, че е чак толкова хитро. Те едва не са убили Йейл и са се измъкнали — каза той.

— Казах, че е хитро и наистина е хитро — заяви мистър Пар упорито. — А сега мисля да сляза долу и да разпитам полицаите, които оставих на пост във вестибюла.

Но дежурните полицаи нямаха какво да кажат. Никой не бе влизал или излизал от сградата освен пощальона.

— Освен пощальона, а? — повтори мистър Пар замислено. — Но, разбира се, пощальонът! Добре, сержанте, можете да освободите хората си.

Той се качи с асансьора обратно при Йейл.

— Парите са изчезнали, няма съмнение — рече той. — Не зная какво можем да направим, освен да докладваме в полицейското управление.

Сега Йейл почти се бе нормализирал и седеше на бюрото си, подпрял главата си с ръце.

— Е, този път аз съм виновен — каза той, — не могат да упрекнат вас, Пар. Все още се мъча да разбера как са се вмъкнали през оня прозорец и как са се приближили безшумно до мен.

— С гръб ли бяхте към прозореца?

Йейл кимна.

— Не съм мислил за прозореца. Седях така, че да виждам и двете врати.

— Били сте гърбом и към камината?

— Невъзможно е да са дошли оттам — поклати глава Йейл. — Не, това е най-голямата мистерия в моята кариера; по-загадъчна дори от самоличността на Червения кръг — той стана бавно. — Трябва да докладвам на стария Фройънт, а вие елате да ми окажете морална подкрепа. Той ще побеснее.

Излязоха заедно от кантората, като Йейл заключи двете врати и пъхна ключа в джоба си.

Да кажем, че мистър Фройънт беше побеснял, би било твърде мек израз, за да опишем бурната му ярост.

— Вие ми казахте, фактически ми обещахте — крещеше той, — че парите ми ще се върнат, а сега идвате с някаква небивалица, че сте били упоен. Това е чудовищно! А къде бяхте вие, Пар?

— В помещенията — отговори мистър Пар — и разказът на мистър Йейл е верен.

Изведнъж гневът на Фройънт утихна, и то толкова внезапно, че спокойният му глас беше почти изненадващ след предишната злоба.

— Добре — каза той, — нищо не може да се направи. Червеният кръг е взел парите и това е краят. Много съм ви признателен, Йейл. Моля пратете ми сметката си.

И с тези резки думи ги отпрати. Върнаха се при Джек, който чакаше отвън на улицата.

— Е, леко се отървахме — каза Пар. — По едно време мислех, че ще получи истеричен припадък. А забелязахте ли после как се промени държането му?

Йейл кимна бавно.

В момента, когато Фройънт бе променил държането си, в главата му се бе оформила една поразителна идея, едно страшно, потресаващо, почти смразяващо съмнение.

— А сега — заговори Пар добродушно, — след като ви оказах морална подкрепа, може би ще ми направите същата услуга. В полицейското управление аз не съм толкова „персона грата“^[1], колкото сте вие. Елате да се видите с комисаря и да му разкажете какво се случи.

Кантората на Дерик Йейл беше тиха и пуста. Десет минути бяха минали, откакто бръмченето на асансьора бе показало, че тримата мъже са си тръгнали. Тишината бе нарушена от изщракване, вратите на големия шкаф в ъгъла на кабинета на Дерик Йейл бавно се отвориха и оттам излезе Талия Дръмънд. Тя затвори вратите подире си и постоя малко, дълбоко замислена, оглеждайки стаята. От джоба си извади ключ, отключи вратата, мина в коридора и заключи вратата подире си.

Талия не натисна копчето за повикване на асансьора. В другия край на коридора имаше тясна стълба, свързана със стаята на портиера на най-горния етаж, която се използуваше само от него. Тя се спусна по нея. В най-долния й край имаше врата, водеща за двора на сградата. Отключи и нея, и скоро след това се вля в потока прибиращи се вкъщи чиновници, които задръстваха тротоара в този час.