Деница Минчева
С други думи

От съседната стая се разнесе болезнен писък.

Нора, задълбочена в текста, който пишеше, се стресна и на компютърния екран се появи кратка безсмислена поредица символи.

— Така значи се раждали новите думи? Значението на тази може да е: „инатливите сестри са абсолютна напаст“.

Тя стана от мястото си и тръгна по посока на виковете. Завари сестра си свита на дивана, покрила лицето си ръце.

— Добре, този път кое е?

— Лявото — изхлипа сестра ѝ.

— Сега трябва да си махнеш ръцете. Знам, че боли, но как иначе да ти помогна?

Проблемът на Мартина с очите беше започнал, когато тя осъзна, че не може да различава номерата на приближаващите автобуси. После забеляза, че сяда все по-напред в киносалона, защото не може да чете надписите. Накрая, когато безбожно беше подранила за една среща, защото не беше видяла правилно часа на стенния часовник вкъщи, тя се предаде и призна, че е късогледа като сова. За нещастие беше също суетна като млада жена и страхлива, като медицински неграмотна млада жена. Затова от трите възможности, които ѝ предложи очният лекар: очила, лещи и лазерна корекция, тя си избра лещите. Има хора, на които лещите пасват толкова безпроблемно, та дори забравят, че ги носят. Марта не беше от тези хора. Почти веднага очите ѝ кръвясаха и тя заприлича на статист във филм за зомбита. А малко след това се появи и по-сериозен проблем — лещите се разместваха. Без предупреждение и без особена причина, в един момент някоя от тях се приплъзваше и се забиваше болезнено под клепача й. Първият път Нора ужасно се беше изплашила от крясъците на сестра си. Сега вече беше просто ядосана.

— Добре, знам, само секунда. Вдигна глава и отпусни лице, за да я извадя от там.

Марта вдигна глава, а Нора се възползва, че за момента сестра ѝ не може да говори, за да си каже своето.

— Не мога да разбера защо доброволно си ги причиняваш тия мъки. Наистина ли мислиш, че лазерната операция ще е по-лоша от това? Ти буквално се самоизмъчваш! Ако човек отказва де се храни, го обявяват за анорексик и го лекуват. А как се нарича човек, който умишлено си причинява болка? Досега не бях забелязала да имаш мазохистични наклонности…

— Млъкни и ме остави на мира! Няма да дам да ми изпържат очите с някакви лазери!

— То скоро няма и да се налага, защото ще останеш без очи. Ти нали разбираш, че те всъщност знаят какво правят? Обаче като си такъв инат, следващият път сама си вади лещите от кръвясалите очи.

Около седмица по-късно Марта започна да обмисля идеята за лазерната корекция. Нора подозираше, че колкото и да беше ужасна болката, сестра ѝ щеше да продължи да я понася, но яркочервените очи жестоко ѝ разваляха външния вид. Поне един случай, в който от суетата има полза, реши Нора.

На нея се падна да запише час на сестра си и да разучи дали лекарят има бивши пациенти, чиито процедури са се объркали ужасно и сега вместо очи те имат овъглени дупки. Думите бяха на Марта, но тя вече се беше предала и мрънкаше само за форма. Освен да запише час, от Нора се очакваше също да придружи сестра си, нищо че имаше да пише и дипломна работа. Все пак тя беше Голямата Сестра и задълженията ѝ не изчезваха, само защото трябваше да завърши някакъв тъп университет.

* * *

След като Нора отново и отново обеща да не мърда от чакалнята и след като изтърпя сълзливото сбогуване на сестра си, като че ли извадено от латиносериал, отведоха Марта за процедурата ѝ.

Щеше да отнеме към половин час, а Нора нямаше какво да прави, освен да чака.

Повечето помещения наоколо бяха със стъклени стени и хората, бързащи всеки по своите си задачи, изглеждаха като мравки в детски мравуняк. Точно като мравките и те не подозираха, че някой отвън ги наблюдава, погълнат от динамиката на движенията им. За Нора процесът на общуване между хората беше пленителен. Идеята, че съществуват толкова много езици, диалекти, професионални и улични жаргони и всякакви други системи, създадени и съществуващи само, за да свързват хората и да им позволяват да споделят електрическите импулси, препускащи из главите им, винаги я беше изумявала. Затова си беше избрала да учи езикознание, а за дипломната си работа беше решила да разгледа връзката между езика и другите, неезикови форми на общуване. Всичко това се въртеше в главата ѝ, докато разглеждаше болничната обстановка около себе си.

В далечния край на коридора една медицинска сестра влезе в стаята на някакъв пациент. Докато я гледаше, Нора внезапно осъзна, че разбира какво казва сестрата. При такова разстояние и след като между двете имаше няколко стъклени стени, това естествено беше невъзможно. Нора реши, че е почнала да халюцинира от умора, но почти веднага разбра какво се случва. Сестрата беше вдигнала ръце пред себе си и използваше жестомимичен език. По-точно опитваше да го използва. Доста непохватно, ако и съвсем усърдно, тя питаше някого дали изпитва болка и къде точно.

Нора, горещ привърженик на идеята, че няма случайни неща, беше удивена, че същите жестове, които самата тя упражняваше вече години наред като част от образованието си, внезапно оживяват пред очите й. Любопитството ѝ се изпъна като струна и я затегли към чуждата стая, медицинската сестра и невидимия за момента пациент.

Докато приближаваше, Нора реши, че сестрата вероятно учи жестомимичния език и си е намерила празна стая, в която де се упражнява, защото от този ъгъл леглото изглеждаше празно. Беше вече на крачки от стаята, когато видя, че краката на пациента стигат доста навътре от долната табла на леглото, защото пациентът е дете.

Когато забеляза, че сестрата наистина се затруднява с жестовете, Нора се реши да подаде нос в стаята и да попита дали може да помогне. Личеше си, че жената беше искрено облекчена. Вероятно беше изкарала някакъв служебен курс, но сигурно е било отдавна или курсът е бил съвсем повърхностен. Докато помагаше на сестрата и пациентката да разговарят, Нора научи повече подробности за детето. Малката беше глухоняма по рождение. В болница беше заради някаква най-банална левкемия, усложнена от особености в кръвната група на детето, която правеше почти невъзможно откриването на донори на костен мозък. Всъщност тези подробности Нора научи след като със сестрата излязоха от стаята. Освен това разбра, че пациентката се казва Роза.

Роза. В момента, в който Нора чу това име, разбра, че момиченцето няма семейство. Не че е невъзможно някой умишлено да кръсти дъщеря си Роза, но Нора просто знаеше, че това е име, което персоналът в някой детски дом би дал на дете, изоставено без дори още да е кръстено. Разговорът със сестрата потвърди това, което тя вече подозираше. Детето е било оставено в дом тъкмо, защото е родено глухонямо, а семейството вероятно не ѝ е дало име, за да не създава излишни емоционални връзки.

След като със сестра си бяха загубили родителите си и по-големия си брат в една ужасна катастрофа, Нора отдавна вече имаше своите съмнения в божественото благоволение. Сега, когато се запозна с препатилата малката пациентка, реши, че какъвто и бог да има, той трябва да е много зъл или ужасно разсеян, та да изпрати толкова беди на едно малко момиче.

* * *

Има някакво спокойствие в това да си средно дете. Знаеш си, че няма да си галеникът на семейството, но знаеш и че не зависи от теб да бъдеш пример и защитник за по-малките. Всички просто те оставят на мира. Има свобода в това да си средното дете. Катастрофата не просто беше лишила Нора от по-голямата част от семейството ѝ, но беше променила и тази нейна роля. Внезапно свободата ѝ беше отнета и тя се беше превърнала в Голямата Сестра — с отговорности, задачи и проблеми, които изобщо не беше очаквала. Тя естествено ги изпълняваше, но понякога едва прикриваше раздразнението си. Както сега, когато си губеше времето в тази болница, вместо да се занимава с дипломната си работа.

Когато изведоха сестра ѝ от процедурата — на количка, съвсем безпомощна с покритите си очи — емоционалната реакция на Нора беше колкото силна, толкова неочаквана. Завладяха я едновременно тревога и гняв. Разумът ѝ знаеше какво се случва и защо. С ума си тя разбираше, че зрението на сестра ѝ е било временно отнето, но това е за добро. Всичко останало в личността ѝ, някакъв древен свиреп инстинкт, крещеше, че тези хора са наранили нейното любимо същество и тя сега трябва да им издере лицата за наказание!

Импулсът беше толкова силен, че тя болезнено впи нокти в дланите на свитите си юмруци. Изглежда без да усети с времето от Голяма Сестра се беше изкачила няколко стъпала до Заместник Майка. Най-неприятно беше осъзнаването, че голяма част от гнева ѝ е насочен към нея самата. Тя беше убедила Марта да се подложи на процедурата. Тя и само тя я беше поставила в това положение. Чувството за вина беше потресаващо. Желанието да спаси сестра си от всичко болезнено и тъжно — непреодолимо.

Нора пое дъх и си избистри главата. Достатъчно прозрения за един ден. Време беше да се прибират у дома.

* * *

Някъде звънеше телефон. Неистово, инатливо, пронизително. Звънеше нейният телефон. Нора опипа нощното си шкафче с непохватни от съня пръсти. Навън още не беше почнало да се съмва. Време, което само изключителен оптимист би нарекъл ранна утрин. Кой можеше да я търси толкова рано.

Гласът отсреща беше професионален и любезен. Представи се като някакъв доктор и каза, че се обажда от болницата. Същата болница, където беше минала процедурата на Марта. Нора се събуди рязко и окончателно. В гърлото ѝ заседна буца, сърцето ѝ заби оглушително. Нещо се е объркало, нещо с уж простата процедура не е наред… В следващия момент спомените ѝ си дойдоха на мястото — процедурата беше минала успешно и Марта вече беше вкъщи, заспала в собствената си стая. След началното объркване, Нора реши, че е най-добре да обърне внимание какво ѝ говорят, вместо да се стряска излишно.

— … кръвната проба на сестра ви е взета като част от предварителните изследвания на пациента и никой не е имал намерение да проверява нещо друго. Но виждате ли, в системата ни тези неща се засичат автоматично.

— Какви неща? Какво се е случило? Нещо със сестра ми ли не е наред?

— О, не сестра ви е изключително здрава млада дама. Говоря за съвпадението. Вижте, тук имаме едно дете с левкемия, за което не можем да намерим донор. Поне досега не можехме. Оказа се, че сестра ви почти идеално пасва на всички показатели. Знам, че това е необичайно, но нали разбирате, става дума за малко дете. Дали сестра ви не би се съгласила да стане донор на костен мозък?

* * *

Няма случайни неща. Това за Нора беше почти мантра. Беше я възприела след катастрофата, когато имаше нужда да вярва в нещо подобно. Да вярва, че всяко нещо има своята причина и, ако родителите и брат ѝ са били отнети, то за това има по-висша цел. Няма нищо случайно, но има всякакви съвпадения.

Марта беше очарована от идеята, че само тя може да спаси малкото момиченце — все пак, това я правеше много специална. Но не достатъчно, та да се подложи на болезнената, а и рискована процедура по извличане на костен мозък. Но Марта си имаше сестра. Голяма Сестра. Още докато обсъждаха този въпрос, Нора вече имаше смътна идея какво ще се случи. Самата тя предложи да я тестват като възможен донор. Пробата съвпадна идеално. Трансплантацията мина успешно. Останаха да се приключат само подробностите.

Бардът беше попитал: „Какво е едно име? Туй, което зовем ний «роза», ще ухае сладко под всяко друго име.“

Е, Роза щеше да си има ново име. Ново фамилно име. Нора лично щеше да й го даде, заедно с нов живот и нов дом. Марта пък щеше да получи и да изпита свободата да бъде средна в семейството, което за първи път от години насам растеше, вместо да се смалява.

Лекарите в болницата бяха казали, че вероятността да попаднат на донор за малката Роза е била толкова нищожна, та това може да се счита за чудо. Нора беше доста по-предпазлива и внимаваше да не се увлича от такива драми. Кой знае, може би „чудото“ в крайна сметка е просто „съвпадение“, казано с други думи.