Джеймс Хадли Чейс
Златните рибки няма къде да се скрият (7)

ГЛАВА СЕДМА

Приближих се до къщата на Горди крадешком, като се спирах на всеки двадесет метра, за да се ослушам и да се огледам. Този път никой не разхождаше кучето си. От две от къщите, които подминах, още се чуваха телевизионни програми. Бях напрегнат и се чудех дали няма да се натъкна на ченге. Когато къщата вече се виждаше пред мен, минах встрани и застанах зад едно дърво. Наблюдавах и изчаквах. Нямаше никакви признаци на живот. Но аз не бързах. Разполагах с достатъчно време. След петнадесетина минути, когато бях започнал да се убеждавам, че наоколо няма ченге, излязох от прикритието си и внимателно се приближих към къщата. Вътре не светеше нито една лампа. Дали в тъмнината на хола не се спотайваше някое ченге? С все така тихи стъпки излязох на моравата и заобиколих къщата. Там се спрях и се огледах — нямаше нищо необичайно, така че се престраших и тръгнах към задната врата. Беше заключена, разбира се. Полицията не би я оставила да зее и тъкмо заради това бях взел отвертката.

Огледах бързо бравата на светлината на фенерчето си и се убедих, че е слаба. Подпрях я леко с отвертката и натиснах. С още малко усилие резето излезе и вратата се отвори. Не се бе чуло почти нищо. Не тръгнах веднага през мрака, а останах заслушан на място. Единственият шум беше тупкането на сърцето ми. Включих фенерчето, установих, че стоя пред малка кухня, влязох и притворих вратата. С лекота отворих кухненската врата, спрях отново, за да се ослушам, после насочих лъча на фенерчето си по малък коридор, в другия край на който се намираше вратата на главния вход. Припомних си, че сега холът би трябвало да ми се пада отляво.

Тихо се спуснах по коридора и достигнах вратата на хола, която беше затворена. Поколебах се. Ако там попаднех на някое ченге, щях да го загазя сериозно. Но както се колебаех и се потях, реших, че ще закъсам още повече, ако не се добера до филма.

Натиснах дръжката и отворих вратата. През големия прозорец струеше бледа лунна светлина. Огледах се. Никой не скочи върху ми. Не бях спрян и от сърдит полицейски глас. Вмъкнах се в стаята, затворих вратата и опипом отидох до прозореца. Дръпнах провисналото перде. Не посмях, разбира се, да запаля лампите.

Открих бюрото. Беше в единия ъгъл. Отидох до него, коленичих и разгледах долната му част на светлината на фенерчето си. Не ми бяха необходими повече от няколко секунди, за да открия малкото дървено копче. Ако обаче Фрида не ми беше обяснила къде е, щях да го пропусна.

Издърпах долното чекмедже, което беше пълно със стари счетоводни книги и отрязъци от употребени чекове. Изсипах ги на пода, после се пресегнах под бюрото и натиснах копчето. Дъното на чекмеджето се помести с десетина сантиметра и в кухината отдолу се появи кутия с 16-милиметров филм. Коленичих и се загледах в нея, като просто не вярвах на очите си. После я измъкнах и я поставих на бюрото. Отново натиснах копчето и затворих двойното дъно, след това внимателно прибрах пръснатите по земята ненужни хартии. С кутията в ръка бързо отидох до вратата и излязох в коридора.

Той може да е бил в къщата през цялото време или да се е крил в градината и да ме е проследил вътре. Не успях да разбера как точно е било.

Когато достигнах задния вход, стискайки кутията, дочух някакво леко прошумоляване зад гърба си. Обърнах се, но с прекалено голямо закъснение, в главата ми избухна светкавица и се строполих на ръце и колене. Долових някаква приглушена светлина и шума от отдалечаващи се тичешком стъпки.

Останах неподвижен, главата ми се пръскаше; после с усилие се привдигнах, опирайки се на стената, със затворени очи и нестихваща болка в черепа. След няколко минути страданията ми понамаляха и аз опипах тила си. Имах малка цицина. Ударът не е бил жесток, но все пак достатъчно силен.

Потърсих пипнешком фенерчето си по пода, намерих го и го включих. Убедих се, че кутията с филма я няма. После, с чувство на дълбоко отчаяние, излязох в топлата нощ.

Добрах се до края на Ийст авеню почти за двадесет минути. Постоянно губех равновесие като някой пияница. На два пъти се наложи да сядам на тревната ивица покрай тротоара, после чистият нощен въздух някак проясни съзнанието ми и вече тръгнах по права линия, но точно тогава налетях на Марк Крийдън и кучето му.

— А, кого виждам! — гръмогласно възкликна той. — Отново ли си излязъл да обмисляш някакъв проблем?

— Така си е — отвърнах с дрезгав глас. — Винаги изниква по нещо.

Той се засмя.

— Прав си. А пък аз се мъча с това псе. Виж само колко е часът! На моята възраст — да разхождам куче след полунощ!

Опитвах се да видя изражението на лицето му, но беше прекалено тъмно. Това ли беше убиецът на Горди? Той ли ме беше ударил току-що и ми бе отнел филма?

— Чух, че се каниш да напуснеш Ийстлейк, Мансън. Съжалявам и че са разбили дома ти.

— Благодаря. — Главата ми бе започнала болезнено да пулсира. Изобщо нямах настроение за любезни приказки. — Е, аз да вървя.

Закрачих, но и той тръгна редом с мене.

— Май и на мене ми е време да се връщам.

Изминахме няколко метра в мълчание, преди той да се обади:

— Мислиш ли, че някой би могъл отново да започне да ни изнудва, Мансън?

— Нямам представа.

— Нали все пак идиотският филм трябва да е у някого.

Ако не е у теб, помислих си.

— Да.

Последва дълга пауза, докато крачехме един до друг.

— Ти не можеш ли с многобройните си познанства, да откриеш у кого е?

— А ти?

— Мисля, че аз трябва да внимавам много, докато твоите възможности са повече. Аз го познавах.

— Хайде бе! Какво искаш да кажеш?

— Че правя това-онова.

— Случаят засяга и двама ни, Мансън. Нужно ни е повече от това-онова. Ако филмът попадне при Голдстийн, и двамата сериозно ще го загазим. Вече му надрънках куп лъжи. Утре ще е твоят ред.

Бяхме стигнали моята къща.

— Разбрах, че родителите на Митчъл са купили къщата ти — подхвърли Крийдън, докато отварях градинската порта.

— Така е.

— Трябва да поддържаме връзка все пак. Къде смяташ да живееш?

— В момента си търся квартира. Като се настаня, ще ти звънна. — Главата беше започнала да ме боли ужасно. Единственото ми желание беше да се отърва от него.

— Непременно. И продължавай да търсиш филма, като се пазиш от Голдстийн.

— Разбира се.

Тръгнах по алеята, като го оставих до портата заедно с шпаньола му.

Докато отключвах входната врата, си спомних, че бях оставил Фрида Хос в хола си. Влязох, без да вдигам шум, заключих отново и надникнах в хола. Тя все още беше там и спеше. Отидох до кухнята, отворих една форма с ледени кубчета, завих ги в кърпа и ги притиснах до главата си. След известно време жестоката болка понамаля. Погледнах ръчния си часовник. Беше 1.10. Сега вече можех да си помисля. Странен час за човек с богатството на Крийдън да разхожда кучето си. Дали онзи е бил Крийдън? Надявах се да е така, защото бях сигурен, че Крийдън ще унищожи филма. Но дали е бил той?

Нещо прошумоля откъм хола.

— Кой е там? — Гласът на Фрида прозвуча остро.

— Аз съм.

Избърсах се, пуснах кубчетата лед в умивалника и отидох в хола.

Тя седеше сковано в един стол, очите й изразяваха пълен ужас, но когато ме видя, се отпусна.

— По дяволите! Изкара ми акъла! — изстена.

— Нямаш кой знае колко много акъл — пошегувах се аз.

После отидох до шкафа и си налях малко уиски.

— Искаш ли да сипя и на тебе?

— Не.

Това ме стресна. Погледнах я. Беше изтрезняла, а намръщеното й изражение не вещаеше нищо добро.

— Взел си го, нали? Точно както ти казах. — Приведе се напред, без да отклонява погледа си. — Сега значи можеш да ми дадеш парите, а?

Изпих половината от уискито си и оставих чашата. Още се чувствах доста зле, но все пак ми стана съвсем ясно, че съм се изправил пред нови затруднения.

Приближих се и седнах по-близо до нея.

— Бях там и взех филма.

— Значи и аз ще получа парите, а?

— Достатъчно трезва ли си, за да се изправиш?

Тя съсредоточено ме погледна. Пиянският й поглед наистина бе изчезнал.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

Изправи се и дойде при мен.

— Дай ми ръката си.

— Какво си намислил бе, приятелю?

— Дай ми ръката си.

Тя протегна ръка и аз прокарах дланта й по тила си.

— Опипай мястото, но, моля ти се, внимавай. Пръстите й напипаха растящата цицина, после наведе главата ми напред, за да може да види. Причиняваше ми болка, но я оставих да погледне. Тя изпусна дъх със съскане и се отдалечи от мен.

— Какво е това?

— Взех филма, но там имаше и друг човек и той здравата ме халоса. Сега филмът е у него.

Тя изпадна в ярост, каквато никога не бях виждал. Надвеси се над мен и се разпсува.

— Да ти умра на честната дума! — изкрещя накрая. — Знаех си! Ти си лъжец! Да ми дадеш парите! Чуваш ли? Хиляда и петстотин! Ще си ги получа!

Писъците й трябва да са се чували половин улица надолу. Не съм мислил, че която и да било жена е в състояние да вдигне толкова шум. Хрумна ми, че някой от тихите ми съседи може да реши да повика полицията.

Пресегнах се и със сила забих палеца си в корема й. Писъците престанаха също като при изключването на радио. Тя залитна назад с широко отворена уста, загуби равновесие и се стовари на пода с оглушителен трясък.

— Да не би да искаш да докараш полицията тук, тъпа кучко? — изръмжах аз.

Тя се държеше за корема и ме гледаше.

— А ако я докараш тук, ще го загазиш сериозно. Стани оттам, седни някъде и млъкни!

Остана си там, като се опитваше да си поеме дъх. Когато не направих каквото и да е усилие да й помогна, тя някак се изправи, като се придържаше отзад.

— Гадина мръсна! Счупи ми гърба! — Гласът й обаче беше тих.

Дотътри се до един стол и се стовари в него със стон. Запалих цигара и зачаках. Отне й няколко минути, за да дойде напълно на себе си.

— Ти не би ме лъгал, нали? — запита ме накрая. — Някой наистина ти е взел филма?

— Да не си мислиш, че сам бих се цапардосал по главата!

Тя се замисли върху това, после кимна.

— Е, който и да те е ударил, се е добрал само до дребните рибки. Не е получил едрата риба.

— Какво искаш да кажеш?

— Имаше два филма. Оня, който са ти задигнали, не струва кой знае колко. Цената на другия обаче може и да е един милион долара. — Замисли се. — Защо ти и аз да не работим по въпроса заедно, приятел? Ти ще вземеш една четвърт, а аз останалото. Какво ще кажеш?

В този миг на входната врата се звънна.

* * *

Сграбчих Фрида за ръката, изправих я на крака и я засилих към спалнята си.

— Не мърдай и не вдигай шум! — заръчах й аз и тръгнах към входната врата тъкмо когато се звънна повторно. В Ийстлейк полицейското обслужване е добро. Някой явно се бе обадил и ченгетата пристигнаха след броени минути. На прага ми беше застанал едър и непохватен полицай, а отвън, до портата, го чакаше по-млад и по-дебел негов колега.

— Какво става тук? — Едрото ченге ме изгледа подозрително с ръка върху кобура на пояса си. Спомних си кой е.

— Здравейте, Флин. Какво искате да кажете?

Той ме изгледа ледено:

— Обадиха ми се по телефона, господин Ман-сън. Някаква жена пищяла.

— Заповядайте — поканих го аз. — Съжалявам. Идиотското ми радио е нещо развалено. Слушах някакво нощно предаване на ужасите.

Той влезе и се насочи към хола.

— Бях в спалнята си и го бях усилил, но изведнъж му стана нещо. Звукът само дето не ме проглуши. — Насилих се да се усмихна. — Съжалявам, че съм обезпокоил хората.

Той ме изгледа подозрително.

— Съобщиха ни, че някаква жена е крещяла.

— Тук няма никаква жена.

— Радиото ви е било, а?

— Точно така е. Ще го занеса утре на поправка.

Погледна към приемника ми и почувствах колко силно му се иска да го изпробва, но все пак знаеше, че съм главният редактор на „Народен глас“.

— Добре — кимна той. — Разтревожили сте квартала, господин Мансън.

— И аз самият се разтревожих.

— Предаване на ужасите, а?

Той, разбира се, би могъл да направи справка, но просто не виждах друг изход.

— Точно така беше.

— Доста късно е за радио, господин Мансън.

— Е, това не е забранено със закон, нали? — Погледнах го право в очите и той явно реши, че от двама ни аз съм тежката категория, а той леката.

— Късно е все пак.

Огледа още веднъж стаята, забеляза локвичката от джин и тоник, видя недопитата ми чаша, както и празната чаша на Фрида. Това ченге не бе никак глупаво.

— Напоследък не спя добре — опитах се да обясня.

Той отново кимна и тръгна към входната врата.

— Благодаря ви, сержант, че дойдохте така бързо — обадих се аз.

Изгледа ме студено, по полицейски.

— Това ми е работата.

Наблюдавах го как си тръгва по алеята, как отива при другото ченге, как двамата си говорят. Влязоха в колата си.

Фрида се показа от спалнята ми.

— Добре го изигра това, приятел — похвали ме тя. — Вече започвам да те уважавам.

— Като че ли можеш да уважаваш някого. Съмнявам се, че ти изобщо знаеш какво е това „уважение“. Върни се в спалнята.

Тя повдигна вежди:

— На тази вълна ли си вече, приятел? Естествено, моето място е в спалнята!

Отиде в банята. Загасих лампите в хола, после повдигнах пердето и забелязах, че полицейската кола още е долу. След няколко минути потегли.

Главата ми все така пулсираше, но не ме болеше толкова, че да не мога да мисля. Два филма! Откраднатият филм би изобличил глупавите крадли — като Линда, — но другият навярно би показал човек от класата на Мейбъл Крийдън и там се криеше голямата пара. Там се криеше и мотивът за убийството — защо иначе биха убили Горди? Като си мислех за това — както си стоях на тъмно до прозореца, — осъзнах, че вторият филм, за който чрез изнудване биха могли да се вземат един милион долара, би могъл да е по-важен за мен от откраднатия. Чрез него убиецът би бил разобличен.

Запътих се към спалнята.

Изпитах странно чувство, като видях тази жена, изтегната в леглото, което известно време споделяхме с Линда. Беше се завила, а от нощната лампа в стаята имаше причудливи сенки.

— Нека забравим днешните събития, приятел — предложи тя. — Ела при мен. Да действаме.

Часовникът на нощното шкафче показваше 1.35. Главата продължаваше да ме боли и бях уморен, но не чак толкова.

Седнах в ъгъла на леглото и я погледнах:

— О, Боже! Ти просто си го търсиш! — Тя отметна завивката, за да ми покаже голото си тяло. — Защо не се съблечеш и не се отпуснеш.

Върнах завивката отгоре й.

— За какъв втори филм ми говореше?

— О, по дяволите! Спи ми се. Махни се, ако не искаш да си правим компания!

— А милионът, за който спомена?

Очите й светнаха.

— Това интересува ли те? Една четвърт за теб, останалите за мен, нали?

— Защо не?

— Няма да стане. Ти не си от тези. Не би се занимавал с изнудване, нали?

— А ти?

— Заради такава печалба ли? — Тя се вторачи в тавана. — За милион долара? Помисли си само какво може да се направи с тях!

Да можех да я излъжа някак да ми каже къде е филмът.

— Да… Това е сериозна сума. Какво трябва да направим?

— Филмът е у мен. Джеси се боеше да го държи при себе си. Даде ми го да го пазя. Уверяваше ме, че сам ще се оправи с дребните рибки от другия филм, но за едрата риба са необходими усилията на двама ни.

— Значи е у теб. И къде го държиш?

— Скрила съм го така, че да мога да прибера милиона.

Вдигна ръце над главата си и ми се усмихна:

— Отговорът на този въпрос ще ти донесе шестдесет и четири хиляди долара, приятел.

— Освен ако и тебе не те застрелят като Горди. Тогава никой няма да получи нищо.

— Който и да е застрелял Горди, той не е взел филма. Който и да застреля мене, също няма да го получи. Прибран е на сигурно място.

— Коя е голямата риба от филма?

— Джеси не поиска да ми каже, но я има заснета. Това поне ми съобщи. Нужно ми е единствено да го изгледам, за да я видя. — Помисли малко, после кимна: — Да, така е… Е… в тоя квартал има толкова много богати кучки.

— Но аз непременно ще я позная. Част от работата ми все пак е да познавам всички, които имат пари в този град. Няма ли да е по-умно ти и аз да работим заедно? Къде е филмът?

— Ще си помисля по въпроса. Но в думите ти има логика, приятел. Искаш ли да дойдеш при мен в леглото?

Изправих се. Часът беше 1.40. Главата все така ме болеше.

— Тази вечер не.

Това, изглежда, я облекчи.

— Тогава изчезвай. Искам да поспя. Оставих я и си легнах в спалнята за гости.

Опитах се да заспя, но мислите продължаваха да измъчват съзнанието ми. Накрая станах, отидох в банята и взех едно хапче… Беше грешка.

* * *

Звънът на телефона ме изтръгна от прегръдките на съня. Погледнах часовника на нощното шкафче. Часът за мой ужас беше 9.35. Главата ми още бе размътена, но поне не ме болеше. Вдигнах слушалката.

— Стийв? — Беше Джийн. — Да не си болен?

Опитах се да събера мислите в главата си.

— Нищо ми няма. Нещо съм се успал.

— Господин Чандлър те търсеше.

— Кажи му, че ще дойда веднага.

— Имаш среща с Лари Хърш в десет часа. Хърш е художникът на списанието, така че не беше важно.

— Отложи я. — Надигнах се от леглото. — Как е днешната поща?

— Много е.

— Добре, Джийн. Ще се видим след малко. — Затворих телефона. После се сетих, че Фрида още ми беше на главата. Не би могла да остане тук. Днес беше денят на Сиси за почистване. Отидох в голямата спалня с мисълта, че ще я заваря все още да спи, но в леглото нямаше никого. Огледах се, после отидох в кухнята. На умивалника бе оставена използвана чаша за кафе.

— Фрида?

Не последва отговор. Обиколих къщата, но нея я нямаше. Потопих лицето си в студена вода, обръснах се и после отидох пак в спалнята за гости. Оправих леглото. Голямата спалня можех да оставя на Сиси. Не би било добре да открива, че и в двете спални е имало по някой. Докато се обличах, се чудех къде ли е отишла Фрида. Едва ли е тръгнала към пиацата за таксита, която се намираше на около километър от къщата ми.

Разбрах какво е станало, когато слязох в гаража. Фрида беше взела минито на Линда. Върнах се горе, открих номера и звъннах. След известна пауза тя се обади.

— Аз съм — казах. — Да не споменаваме имена. Какво става?

— Опаковам си багажа и се изнасям. — Говореше задъхано.

— Взела си колата ми.

— Така е. Паркирах я на Двадесет и втора улица. Оставила съм ключовете под подовата постелка. Виж какво, приятел. Трябва ми помощ, за да се измъкна оттук. Да се срещнем довечера на отбивката от Дванадесета улица и ти да ми донесеш там хиляда и петстотин долара. Ще поговорим делово. — После затвори телефона.

Оставих слушалката и се запътих към входната врата тъкмо когато една полицейска кола спираше отпред. Замръзнах на място, като видях, че от нея излиза лейтенант Голдстийн. После, когато той се зададе по алеята, затворих вратата след себе си и я заключих.

— Имате ли една свободна минута, господин Мансън?

— Точно сега не, господин лейтенант. Успал съм се и бързам да се видя с господин Чандлър, който ме е търсил.

Той ме изгледа с леден поглед:

— Бихме могли да поговорим по пътя.

— Добре.

Отворих вратите на гаража, изкарах мъркюрито и той седна до мен. Докато се спусках по алеята, забелязах в огледалото за обратно виждане, че полицейската кола ни следва.

— Какво ви интересува, лейтенант? — попитах го, докато се движех сред сложната транспортна обстановка.

— Убийството на Горди. Някои факти ме навеждат на мисълта, че известен брой обитатели на Ийстлейк са крали от магазина. Там в последно време са били поставени камери. Главната камера, изглежда, е заснела събитията на 16-милимет-рова лента. А хобито на Горди явно е било фотографията. В магазина не открихме филма, няма филм и в къщата му. Всичко това свидетелства за изнудване.

— Разбирам. — Заставих се да придам на гласа си интонация на безразличие.

— Да. В момента разговарям с всички клиенти на магазина. Вие от клиентите ли сте?

— Не.

— А жена ви?

— Да.

След малка пауза той ме попита:

— От редовните ли?

— Мисля, че да.

Погледът ми бе прикован в пътя. Движението беше наистина натоварено. Но не ми и трябваше да го поглеждам.

— Бих искал да поговоря с нея. Може би ще й дойде наум нещо полезно.

— Съмнявам се.

— Кога мога да се срещна с нея?

— В момента е в Далас.

— Е, това все пак не е на Луната. Бих се радвал, ако ми дадете адреса й там.

— Струва ми се, че не е нужно да я безпокоите. Сигурен съм, че не би ви помогнала особено.

— Това е разследване на убийство, господин Мансън.

Знам си когато съм победен.

— Никак не мога да помня адреси. Имам го записан някъде. Ще ви се обадя.

— Много ще ви бъда задължен, господин Мансън.

Вече се движехме по откритата отсечка към центъра на града.

— Господин Мансън, обичам да ми се подсказват нови идеи — заяви Голдстийн. — Вие сте журналист с голям опит. Как мислите? Лично аз не мога да си представя как някоя жена би влязла в дома на Горди и би го застреляла, но мога да си представя как съпругът на някоя изнудвана крадла го прави. Как мислите вие?

— Звучи логично.

След дългото мълчание, докато навлизахме в центъра, той се обади:

— В участъка снощи е постъпило оплакване за някаква жена, която е крещяла в дома ви.

— Мисля, че изясних въпроса с дежурния полицай Флин — отвърнах. — Радиото ми нещо не е наред.

Последва нова дълга пауза, по време на която аз наместих колата в паркинга пред офиса на Чандлър. Голдстийн отново подхвана:

— Налага ми се да давам ухо и на клюките, господин Мансън. Има ли нещо вярно в слуха, че вие и жена ви се разделяте?

Обърнах се към него.

— Вярно е, но не виждам това да ви влиза в работата.

— Така си е — кимна той. — Бихте ли ми дали все пак адреса й?

— Да.

Той ме изгледа с проницателните си сиви очи.

— А може би женският писък снощи не е бил от радиото, господин Мансън?

Беше ми дошъл до гуша.

— Не се нахвърляйте така върху мен, лейтенант. Докато мой шеф е господин Чандлър, не мисля, че бихте могли да ме уплашите кой знае колко.

Повече от това не можех да кажа, но думите ми явно постигнаха целта си. Оставих го да разтърква кривия си нос и да се взира в пространството.

* * *

Още като влязох в кабинета на Чандлър, усетих, че е в лошо настроение. Между гъстите му вежди имаше дълбока бръчка, а това бе като предупредителен знак.

— Сядай. Какво чувам за тебе и Линда?

Нямах настроение да се оставя да бъда сплашен.

— Линда и аз решихме да се разведем — обясних, докато сядах. — Такива неща се случват всеки божи ден.

Той мрачно ме изгледа.

— Бях те предупредил. Не е възможно да ръководиш това списание, след като си замесен в скандал.

Главата отново ме заболя и изведнъж ми стана все едно. Имах сто и тридесет хиляди долара в банката. Спокойно можех да се върна в Лос Анджелес и да започна отново журналистическата си работа там.

— Да, предупредихте ме, господин Чандлър. Ще си подам оставката. Така добре ли е?

Той се приведе в стола си.

— Сериозно ли говориш, Стийв?

— Напълно сериозно — уверих го аз. — Щом не мога да се разведа, без да поставям вас в неудобно положение, ще се махна оттук.

Погледът му се разведри.

— В никакъв случай. — Извади пура от кутията върху бюрото си, сряза крайчето й, запали я и продължи: — Ако напуснеш, Стийв, списанието ще пропадне. Работата ти тук е отлична. Друга жена ли се е появила?

Време беше да му кажа направо.

— Да. Има друга жена. Линда се е обвързала с една грозна лесбийка на средна възраст. Аз пък си нямам никого.

Той изду бузи, огледа пурата си и се намръщи:

— Учудваш ме, Стийв.

— А можете ли да си представите как се чувствам аз?

— Значи повдигаш камъка и откриваш под него червей, а?

— Лесно е да се гледа отстрани.

Той дръпна още веднъж от пурата и сви рамене.

— Хамънд се заканва да ни даде под съд.

— А ние тъкмо това искаме, нали?

Чандлър кимна.

— Но няма да го направи. Зарът вече е хвърлен.

— Това всичко ли е, господин Чандлър? Натрупала ми се е доста работа.

Той ме изгледа внимателно и кимна.

— Работата ти ми харесва, Стийв. Съжалявам за неприятностите ти, но искам да знаеш, че стоя зад гърба ти.

— Благодаря. — Изправих се. — Ами…

— Трябва да направим нещо за Уоли Митфорд. Искам да отиде на слънце, когато се пооправи.

Бях стигнал вече до средата на кабинета му, но се заковах на място.

— Уоли вече е в Маями.

— Така ли? — Чандлър изглеждаше изненадан. Поклати глава. — Този Борг! Винаги действа по-бързо, отколкото човек очаква. Добре. — Насочи пурата си към мен. — Върви, Стийв. И се опитай да забравиш неприятностите си. Аз самият вече съм ги забравил.

С това разговорът приключи.

Когато се върнах в редакцията, прегледах пощата, поговорихме с Джийн за материалите по статията на Рафърти, после се заех с всекидневните дреболии. Реших да не напускам бюрото си за обяд и Джийн уреди Джуди да ми поръча сандвичи. Самата Джийн имала някаква среща по обед, но щяла да се върне в 14.00. Запитах се дали ще обядва с приятеля си. И нещо отново ме бодна.

След като останах сам в пялата редакция, набрах телефонния код на Далас.

Обади се госпожа Лукас, майката на Линда. Веднага след като й се представих, тя ме попита дали е разумно да разговарям с Линда, щом ще се развеждаме.

Отговорих, че наистина се налага и след известна пауза чух гласа на Линда.

— Лейтенант Голдстийн има някои въпроси към теб — съобщих аз. — А той е много упорит. Предлагам да заминете на малка обиколка из Мексико с Лусила. Гледай да не успее да те открие поне през следващите два месеца.

Преди да се окопити и да се разхленчи, бях затворил телефона. Бях сигурен, че Лусила, която е доста съобразителна, ще види опасността и до вечерта щяха да са вече на път. Майката на Линда беше достатъчно богата, за да финансира пътуването им.

Бях започнал втория си сандвич, когато влезе Макс Бери.

— Виж какво, Стийв, хрумна ми нещо — подхвана той, като се настани на стола до бюрото ми. — Какво ще кажеш да започна разследване около сенатора Лински? Този стар мошеник вече от години си пълни незаконно гушата. Попаднах на някои данни, които ще го изстрелят право на Луната.

— Добре, Макс. Виж какво може да се направи.

Той потри с длан лицето си, поколеба се и се престраши:

— Нали знаеш как става, Стийв… приказките. За Линда…

Замръзнах на мястото си — толкова бързо ли се бе разчуло, че е крадла?

— Какво за Линда?

— Ами ти и тя… — Той с неудобство разкърши рамене. — Това не е моя работа, разбира се.

— Няма нищо. — Почувствах облекчение. — Да, разделяме се. И като заговорихме за това, добре ще е да ти дам новия си адрес. — Написах адреса и телефона на един лист и му го подадох. — Нанасям се утре.

— Добре. — Той погледна първо адреса, после мен. — Борг ли те настани там?

— Борг? Не, Джийн ми го намери.

— Това е един от апартаментите на Борг.

Вторачих се в него:

— Значи Борг има апартаменти?

— Разбира се. Той никак не е глупав. Влага всичките си пари в тухли и цимент.

— Не знаех. Добре, Макс, виж какво можеш да изровиш за Лински?

Той обеща да поразучи и излезе.

Постоях няколко минути, загледан в книжата върху разхвърляното си бюро. Отново Борг? Пак ми се стори, че усещам нечий дъх във врата си.

Телефонът иззвъня и ме изтръгна от размишленията ми: следващия един час не ми остана и миг свободно време. Джийн се завърна. Попитах я дали обядът й е бил приятен, а тя само кимна — явно нямаше да ми каже нищо повече. Когато започна да пише на машина, се сетих за Фрида Хос. Беше им поискала хиляда и петстотин долара. Може би щеше да ми даде филма. Написах чека и надникнах при Джийн, за да я предупредя, че отивам отсреща до банката. Изтеглих петнадесет стодоларови банкноти. Ърни се показа от кабинета си и весело подметна:

— Какво ще правиш с толкова много пари, Стийв? — Стиснахме си ръцете. — Защо не ги сложиш на влог? Дау-Джоунс^[1] дава много добри прогнози за влоговете. Сега му е времето.

— Дадено. Ще дойда при теб да поговорим за това. Би могъл да ми запишеш и някои предварителни данни.

— Съжалявам за Линда.

— Да. Е, довиждане засега.

Върнах се в редакцията.

Бях отрупан с работа до 18.00 часа, после нещата се поуталожиха. Спомних си, че трябва да се обадя в полицията. Поисках да ме свържат с лейтенант Голдстийн. Дежурният ми каза, че е излязъл. Съобщих му кой се обажда и че с жена ми могат да се свържат в Далас, Уестсайд 1113. Полицаят ме увери, че лейтенантът ще бъде уведомен. Докато Голдстийн се обади там, Линда и Лусила щяха вече да бъдат в Мексико. Този въпрос поне нямаше повече да ме тревожи.

Реших, че работата за днес ми стига. Пишещата машина на Джийн още ехтеше. Почистих малко бюрото си и влязох в нейната стая. Тя спря писането и ме погледна.

— Кога ще се нанасяш, Стийв?

— Може би довечера. Не съм видял договора. Кой е собственик на апартамента?

— Фирмата „Уестърн пропъртис“.

— Каква е тя?

— Занимава се с недвижими имоти.

— Макс твърди, че апартаментът е собственост на Джо Борг.

— Така е. Той притежава и някои недвижими имоти. — Тя се облегна. — Господин Чандлър едва ли би одобрил тази му дейност, така че го пазим в тайна. Аз помагам на господин Борг да даде под наем някои от апартаментите си. Понеже знаех, че този е свободен, затова успях да те настаня така бързо.

Погледнах я. Спокойният й поглед не ми казваше нищо.

— До късно ли ще останеш тая вечер? — попитах я.

— Още половин час.

— Е, аз да си тръгвам тогава. Вкъщи са останали още някои неща за подреждане.

— Лека нощ, Стийв.

— Лека нощ.

Когато се прибрах, взех душ и облякох домашни дрехи. Тръгнах из къщата. Не изпитвах никаква привързаност към нея. Вече не беше моя. След два дена тук щяха да се настанят родителите на Хари Митчъл.

Прекарах следващия час в почистване. Сиси бе подредила добре, бе изпразнила напълно и хладилника. Прибрах останалите си дрехи в куфар и го отнесох в багажника на мъркюрито.

Спомних си, че Фрида ми бе казала, че е оставила минито на Двадесет и втора улица. Обадих се за такси. Колата ме отведе до Двадесет и втора, където намерих минито. Откарах го до денонощен магазин за покупко-продажба на коли и след голям пазарлък служителят ми даде по-малко от четвърт от стойността му.

Часът вече беше 20.10. Прекарах половин час в една закусвалня, където си поръчах сандвич и двойно уиски с лед. Тогава се досетих — изглежда винаги се сещах в последния момент — за срещата си със сержант Бренър в пивницата „Полумесец“ в 21.00. Открих телефона на заведението и звъннах там.

— Джейк ли е?

— Да.

— Предай на Бренър да не ме чака преди десет.

— Добре. — Отсреща затвориха телефона.

Довърших чашата си и тъй като все още имах време за убиване, реших да отида пеш до Дванадесета улица. Пристигнах в „Анекс“ десет минути преди 21.00.

„Анекс“ е от ония лъскави барове с множество огледала, високи столове край тезгяха, полутъмни сепарета, тиха музика и барман с едри зъби, на които и кон би завидял.

Заведението беше почти празно. Имаше четири двойки, опрени на бара — млади, добре облечени, с отегчен вид. Огледах се. Фрида още я нямаше.

Барманът ми показа зъбите си. Поръчах си уиски с лед. После го отнесох до едно от сепаретата и се настаних. Оттам добре се виждаше входът.

В 21.15, тъкмо когато бях започнал да се безпокоя, Фрида се появи. Носеше лека връхна дреха върху оранжевочервена памучна рокля. През рамото си бе преметнала пътна чанта. Видя ме, пристъпи с леко залитане към сепарето и седна срещу мен. Изглежда, не беше много пияна.

— За мене чист двоен джин — поръча си тя. Барманът взе поръчката й, върна се с джина и го остави пред нея.

Фрида го изчака да се отдалечи и ми съобщи:

— Омитам се, приятел. — Издиша срещу мен и ме лъхнаха алкохолните й изпарения. — Какъв ден изкарах само! Търчала съм като луда досега. Когато момиче с познати като моите реши да се измъкне, има много неща за оправяне, но както и да е. — Тя се наведе над масата и ме погледна в очите. — Но въпреки цялото тичане имах време и да поразмисля. Изнудването не е работа за мен. Какво помогна то на Джеси? Защо са му на човек един милион долара, ако те ще го вкарат в затвора или ще му докарат куршум, както стана с него? Дай си ми парите и филмът е твой. Нося го у себе си.

— Ти би могла по този начин да ми продадеш какъв да е филм, разбира се.

— Нали ти давам честната си дума?

— Добре. Споразумяхме се.

— Дай тогава сухото, приятел.

Огледах се. Никой не ни обръщаше внимание. Извадих петнадесетте стодоларови банкноти от вътрешния си джоб и ги бутнах през масата. Тя бързо ги сграбчи и ги пъхна в дамската си чанта. После отвори ципа на пътната си чанта и ми подаде кутия с 16-милиметров филм.

— Това е — заяви тя. — А сега аз изчезвам. И внимавай, приятел. Този филм носи единствено неприятности и мога само да се радвам, че се отървавам от него.

— Накъде си тръгнала?

— И на Луната няма да е достатъчно далече. — Тя глътна, каквото й беше останало, потрепера и се измъкна от сепарето. — Ако с този филм бъде наказан мръсникът, който уби Джеси, ще бъда повече от доволна. — Кимна делово и излезе. Това бе последният път, когато я видях.