Джеймс Хадли Чейс
Златните рибки няма къде да се скрият (8)

ГЛАВА ОСМА

Пристигнах в пивницата „Полумесец“ малко след 22.00 часа. След като Фрида си тръгна, взех такси и отидох в моята банка, където има денонощна служба за пазене на ценности. Заради този филм вече бе отнет животът на Горди. Не смятах да се подлагам на същия риск. Поотпуснах се едва след като го бях заключил добре. Утре по някое време щях да взема 16-милиметров прожекционен апарат и да го видя. Открих Бренър застанал пред чаша бира на горния етаж. Той ме изгледа кисело още щом се показах.

— Дежурен съм от малките часове — изръмжа. — Трябва все пак да поспя. Защо се забави толкова?

Седнах на масата срещу него. Трябваше да се доверя на някого, а кой може да е по-добър слушател от незаинтересованото ченге?

И така, разказах му за Фрида и как открих филма в чекмеджето на Горди; как ме цапардоса-ха, а филмът после изчезна и как тя ми е казала за втория филм, който сега се намира в банката ми.

Той отпиваше от бирата си, пушеше, взираше се в масата и ме слушаше внимателно. Челото му се бе покрило с капчици пот, когато завършвах разказа си.

— Значи мислиш, че Крийдън може да го е взел?

— Надявам се да е той. Така поне е сигурно, че филмът ще бъде унищожен.

Помисли върху думите ми, после прокара длан по лицето си:

— Докато оня филм не бъде унищожен, и двамата ни грози опасност.

— Знам го.

Спогледахме се.

— А вторият филм? Кога смяташ да го видиш?

— Утре ще взема под наем прожекционен апарат.

— И аз искам да го видя.

— Кой не би искал? — Огледах мръсната бяла стена пред мен. — Бих могъл да донеса филма и апарата тук утре по време на обедната си почивка.

Той поклати глава:

— Не, утре съм на работа до четири часа.

— Ела тогава в новия ми апартамент.

Поклати отново глава:

— Нека ти обясня нещо, Мансън. Голдстийн те наблюдава. Така че внимавай. Възможно е и да те следи. А ако ни види двамата заедно, това ще е краят на службата ми.

— Какво да направим тогава?

Той помисли малко и отвърна:

— Мога да проверя дали те следят. Дай ми новия си телефон. Ако всичко около тебе е наред, ще ти звънна към полунощ. Ще кажа „разбрано“ и ще затворя. А ако те следят, няма да ти се обадя. При положение че всичко е наред, ще се срещнем тук утре вечер. Донеси филма и апарата… Става ли?

— О’кей.

Той запали нова цигара и се умълча за момент, после рече:

— Нека видим пак положението. Да прегледаме отново заподозрените. Ти, аз, Крийдън и Латимър. Мръсникът е бил убит с твоя пистолет, което те поставя далеч пред нас. Разсъждавам така, както би разсъждавал Голдстийн. Но ако умникът може да ти лепне убийството заради това, то вторият филм, където се крият големите пари, вече насочва нещата към Крийдън, защото само той притежава толкова пари… Нали така?

Замислих се за Крийдън. Беше богат, груб и безмилостен човек — изобщо не бе типът, който ще се поддаде на изнудване. Ако жена му е била крадла и ако Горди се е опитал да му измъкне един милион долара, Крийдън като нищо би се превърнал в убиец. Могъл е спокойно да отмъкне пистолета ми, да застреля Горди и да го върне обратно.

Но откъде е можел да знае, че имам пистолет?

Попитах Бренър за това.

— Разрешителните за оръжие в нашия град трябва да се одобрят и от действащ градски мирови съдия — обясни ми Бренър. — А Крийдън е именно такъв.

— Разрешителното не беше подписано от него.

— Той не подписва разрешителните. Всичко е само процедура. Той само казва, че не възразява, а шефът на полицията го подписва.

— Така че е можел да знае, че имам пистолет.

— Да.

— Срещнах го да се отдалечава от къщата на Горди в нощта на убийството. Попаднах на него и след като ме удариха по главата и ми откраднаха филма. По дяволите! По всичко личи, че е бил Крийдън.

Бренър оголи зъбите си в подигравателна усмивка:

— Опитай се да го докажеш.

Написах на едно листче новия си телефонен номер и му го подадох:

— Сега се връщам в апартамента си. Обади ми се.

— Ако не позвъня до полунощ, значи те следят.

Излязох от „Полумесец“ и трябваше да вървя чак до края на улицата, преди да намеря такси. Казах на шофьора да ме откара до новия ми адрес и погледнах през задния прозорец да видя дали някой не ме следи. По това време имаше много коли. Всъщност единственото, което виждах зад таксито, бяха многото коли. Отново изпитах чувството, че някой диша във врата ми и отново се почувствах страшно самотен.

Когато таксито спря пред сградата, където беше новият ми апартамент, платих на човека, след това взех асансьора до жилището си. Запалих лампите и се огледах наоколо. Обстановката ми беше чужда и отново се почувствах самотен.

Хората, които Джийн бе наела да подредят нещата в апартамента, си бяха свършили добре работата. На малка масичка бе поставена дори ваза с рози, но това не успя да подобри настроението ми.

Отидох в спалнята, свалих си сакото, хвърлих го върху леглото, а после измих ръцете си в банята. Такъв ли ще бъде животът ми занапред, мислех си, докато си изтривах ръцете с кърпата. Така ли сам ще бъда? Образът на Джийн отново изплува в съзнанието ми. Ако тя беше тук, колко по-иначе би изглеждала обстановката! Колко прекрасно би било!

Безцелно се отправих обратно към хола и седнах. Сега си мислех за заключения в банката филм. Какво трябваше да направя, ако на него бе заснета Мейбъл Крийдън, докато краде? Да го дам на Голдстийн? Реших, че не би трябвало. Крийдън би ми отвърнал, като намеси и мене, а така кражбите на Линда щяха да излязат наяве. В момента Чандлър наистина ме пазеше, но ако кражбите на Линда попаднеха в новините, той със сигурност би ми посочил вратата.

Можех, разбира се, да задържа филма като предпазна мярка. Записът на разговора ми с Горди, когато ме бе изнудвал, явно се намираше у някого. У същия човек навярно се намираше и филмът, който доказва, че и Линда е крадла. Ако това беше Крийдън, той би запазил тези улики, в случай че Голдстийн се добере до него. Някой способен негов адвокат би могъл да припише убийството на мен.

Погледнах часовника си. Беше 23.30. Бих могъл спокойно да постоя така до полунощ с надеждата Бренър да се обади. Запалих цигара, опитах се да се отпусна, но мислите не ми даваха мира.

Тогава се звънна на входната врата.

Стегнах се, поколебах се и след известно бавене станах, отидох в антрето и отворих вратата. Озовах са пред лейтенант Голдстийн. Зад него стоеше едър мъж, от когото направо лъхаше на ченге.

— Видях, че у вас свети, господин Мансън-благо подхвана Голдстийн. — Може ли да влезем? Това е сержант Хамър.

Отстъпих встрани.

— Тъкмо се канех да си лягам, лейтенант, но влезте. Ще пийнете ли нещо?

— Не, благодаря. — Той пристъпи в хола, огледа се и кимна, сякаш го одобряваше. — Не е лошо това ваше жилище.

— Току-що се нанесох. Как успяхте да ме откриете?

Той се приближи до един фотьойл и седна. Хамър пък се настани до масата.

— Разполагаме с всякакви средства и начини. — Голдстийн се усмихна със стегнатата си усмивка. — Опитах се да се свържа с жена ви, господин Мансън. Изглежда е на екскурзия в Мексико.

— Така ли? Всъщност, лейтенант, в момента уреждам подробностите по развода ми. Откровено казано, пет пари не давам къде може да е жена ми сега. Приседнах на страничната подпорка на друг фотьойл. — По този въпрос ли искахте да ме видите? — попитах след дълга пауза.

— Не… не… — Той ме изгледа продължително с изпитателните си очички. — Този ваш пистолет още ме безпокои, господин Мансън. Когато са го предали на господин Борг, с него е имало кутия с патрони… петдесет патрона. Така ли е?

Почувствах леко напрежение.

— Точно така.

— Кутията с патрони още ли е у вас?

— Да.

— Би трябвало да я върнете.

— В цялата бъркотия по преместването ми тук съм забравил за това. Ако ми кажете на кого трябва да я предам, ще го направя.

— Няма защо да ви разкарваме. Аз ще я взема сега.

— Искате да кажете, лейтенант, че сте дошли чак дотук в единадесет и половина вечерта само за да приберете кутията с патрони?

— Бих желал да ми предадете патроните! — В гласа му пролича внезапна ледена нотка, така присъща на ченгетата.

Свих рамене и отидох до шкафа. Порових малко, намерих кутията и му я подадох. Той на свой ред я предаде на Хамър, който преброи патроните.

— Липсват шест — съобщи Хамър с безизразен глас.

— Нали заредих пистолета — обясних аз. — А ако си спомняте, оръжието ми бе откраднато. Заедно с патроните.

— Така. — Голдстийн се втренчи в дланите си. — Господин Мансън, познавате ли се с Фрида Хос? — Вдигна рязко глава и очите му се впиха в моите. Беше така неочаквано, че за миг се обърках, както той явно бе очаквал.

— Да.

Успях някак да запазя спокойствие, но белята бе станала. Крийдън ме бе предупредил за Голдстийн. Беше се превъплътил в лошото ченге и бе постигнал своето.

— Кога се видяхте за последен път с нея, господин Мансън?

Реших, че е дошъл моментът да заема малко по-твърда позиция.

— А защо трябва да отговарям на този въпрос, лейтенант?

Той се приведе напред, без да откъсва поглед от мене.

— Защото са я застреляли тази вечер. До трупа са открили кутия с патрони същата като вашата. Имам основания да мисля, че тя е убита с пистолета, от който е загинал Горди и за който вие твърдите, че е откраднат от колата ви. Така че повтарям въпроса си — кога я видяхте за последен път?

* * *

В стаята се възцари продължително мълчание, докато аз се взирах в Голдстийн. По гърба ми пролази тръпка и усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

И той, и Хамър ме наблюдаваха, както котка дебне мишка.

— Значи е мъртва? — успях да смутолевя накрая.

— Точно така. Мъртва е.

От работата си в скандални вестничета все пак бях придобил известен опит. Успях някак да се овладея и да заставя съзнанието си да заработи.

— За Бога! — възкликнах. — Че аз я видях само преди няколко часа!

— Видели сте я… преди два часа?

— Точно така. — Мисълта ми бе започнала да тече по-бързо. — Нека ви обясня. Още от смъртта на Горди си задавам въпроса защо на някого му е притрябвало да го убива — също като вас. Редактор съм на преуспяващо списание. Убийството на Горди естествено е важна новина за мен и бях решил да проуча версията за изнудване, която ми подсказахте. Единствената обещаваща следа беше тази жена — Фрида Хос. Чудех се дали не би казала на мен повече, отколкото на вас, и й позвъних. Беше наплашена и смяташе да замине нанякъде, но за това й трябваха пари. Съобщи ми, че разполага с данни, които е склонна да ми предостави срещу хиляда и петстотин долара. Това ме заинтересува. Изтеглих сумата и се срещнах с нея в пивницата „Анекс“. Поговорихме. Тя беше полупияна и изплашена. Боеше се, че някой може да убие и нея, както е бил убит Горди. Каза ми, че у Горди имало филм, който изобличавал някои от жителките на Ийстлейк като крадли, и че той ги е изнудвал. Интересуваше се дали, ако ми съобщи къде се намира филмът, бих й дал парите. Имам голям опит в интервюирането на хора и прецених, че ми говори сериозно. Дадох й парите, а тя ми съобщи, че филмът е скрит в тайно дъно в едно от чекмеджетата на Горди. Имало малко копче, чрез което можело да се стигне до това дъно. Срещнахме се в девет и петнадесет и тя си тръгна с парите двадесетина минути по-късно. Имах намерение да ви съобщя всичко това утре, така че да проверите чекмеджето. Почти сигурен съм, че ще откриете филма там.

Хамър усърдно водеше бележки в бележника си. Голдстийн замислено гладеше извития си нос.

— А вие какво направихте, господин Мансън, след като се разделихте с нея в девет и четиридесет?

Внимавай, предупредих се наум, не биваше да намесвам името на Бренър.

— Отидох до пивницата „Полумесец“ — отвърнах. — Пристигнах там малко след десет часа.

— А защо отидохте?

— Защото търсех информация, Фрида Хос ми бе казала, че често се отбива на това място. Трябваше ми нещо за обстановката, в която е живяла. Разговарях с бармана, но или тя ме е лъгала, или той не искаше да говори. Нищо не научих и затова се върнах вкъщи.

Голдстийн ме изгледа за момент, после кимна.

— Но нямахте намерение да ми разкажете за това, когато пристигнах, нали господин Мансън?

— А и вие не ми дадохте кой знае каква възможност, нали?

Той отново ме-изгледа и смени темата:

— Как дадохте хиляда и петстотинте долара — в брой ли?

— Да. Тя прибра парите в дамската си чанта. Освен това носеше и пътна чанта на „Пан-Ам“.

— Когато са я намерили, у нея не е имало нито дамска, нито пътна чанта.

— Ако откриете оня филм, лейтенант, всичко би се изяснило.

— Точно така. — Той потърка пак носа си и се изправи.

Тръгна към вратата. Сержант Хамър взе кутията с патроните и пое след него. Голдстийн се спря и ме изгледа:

— Господин Мансън, би било в помощ на разследването, ако бъдете откровен с мене. Горди изнудваше ли ви?

— Защо не изчакаме да откриете онзи филм, лейтенант? Ако е изнудвал мен, аз не съм бил единственият.

— Ще се видим отново, господин Мансън — завърши той и двамата излязоха.

Изчаках, докато асансьорът слезе надолу, после се отпуснах на един стол с чувството, че съм разглобен.

Голдстийн не бе говорил единствено за да чуе тембъра на гласа си, бе споменал, че пистолетът, с който е била убита Фрида, е оръжието, доставено ми от Борг. И той, както и Бренър, бе разпознал новия модел патрони. Джийн ме бе уверила, че е хвърлила пистолета в кофа за смет. И двамата бяхме решили, че оръжието е изчезнало, но може и да не е станало така. От известно време не успявах да се отърва от чувството, че усещам нечий дъх във врата си. Да допуснем, че някой ме е проследил до дома на Джийн, а после и нея до кофата за смет, след което веднага като си е отишла, е прибрал захвърленото оръжие? Това обяснение звучеше най-правдоподобно. Човекът, заснет на втория филм, сигурно се е чувствал достатъчно отчаян, за да се опита да го прибере. Със същото отчаяние той или тя е следил Фрида. След като я е видял с пътната чанта, той (тя) е решил, че в нея се намира вторият филм и я е застрелял безмилостно, както Горди преди това. С моя пистолет.

При тази мисъл по челото ми изби студена пот. Изглеждаше повече от вероятно убиецът да е човекът, нахълтал в моя дом, за да открадне магнетофонната ролка, която би ме свързала с убийството на Горди. Доста вероятно бе също така той да ме е ударил по главата, за да ми вземе първия филм.

Отново си помислих за Крийдън. Напълно отговаряше на моята представа за безмилостен убиец. Погледнах часовника си. До полунощ оставаха пет минути. Знаех, че Крийдън си ляга късно. Отидох до телефона и набрах номера му. Обади се жена му Мейбъл.

— Здравей, Мейбъл. Тук е Стийв Мансън — започнах аз. — Извинявай, че те безпокоя така късно. Марк вкъщи ли е?

— Марк отиде някъде в центъра. Сигурно ще се върне всеки момент. Имаше служебна вечеря. Дори не знам защо го няма още.

— Е, исках да му кажа нещо, но ще звънна утре.

— Стийв… съжалявам за Линда.

Наложи се да я оставя да ми бъбри десет минути за това, но накрая се принудих да я прекъсна.

— Намини да ни видиш някоя вечер, Стийв. — Тя се изсмя с високия си глас. — Мъжете без съпруги винаги са добре дошли.

Обещах й да го направя и затворих.

Това не значеше нищо, разбира се, но поне знаех, че Крийдън е бил някъде в града по времето, когато Фрида е била застреляна.

Помислих още малко, без да стигна доникъде, видях, че е станало дванадесет и петнадесет и се сетих — Бренър трябваше да ми звънне след полунощ и да ми съобщи дали е намерил някакво доказателство, че ме следят. А щом не се бе обадил, това значеше, че две добре обучени ченгета навярно стоят на пост пред къщи.

Щеше ми се да вярвам, че във втория филм се крие ключът към всички странни събития от последните дни, но ако сега по следите ми имаше опашка, как можех да го взема, да наема прожекционен апарат и да седна да го гледам, без двете ченгета да нахлуят при мен?

Самото ми отиване до банката не би изглеждало подозрително. Трябваше да взема някаква чанта със себе си. Сетих се, че бях обещал да мина край Ърни и да поговоря с него за бъдещите си спестявания. След като свършех с него, можех да сляза на долния етаж и да прибера филма. Едва ли хората, които биха ме следили, щяха да знаят за сейфа ми там. Фреди Дънмор държеше фотографско студио. Той ни доставяше голяма част от илюстративния материал за списанието. Значи не би изглеждало прекалено подозрително. Навярно в студиото му имаше 16-милиметров прожекционен апарат. Щях някак да го придумам да ме остави в прожекционната си зала за десетина минути. Докато обмислях всичко това, реших, че друга възможност нямам, но си спомних за убийството на Горди, а сега и на Фрида и осъзнах, че бих се чувствал по-спокоен, ако утре първо се погрижех да взема пистолета, който бях забравил да предам на Макс. Вече наближаваше 1.00. Отидох в спалнята и си приготвих леглото. Взех набързо душ, облякох пижамата и се пъхнах в непознатия креват. Докато лежах и се взирах в сенките от нощната лампа, разбрах, че все пак домът ми е бил близък. Нещо, с което бях свикнал.

Само да можеше Джийн да е тук, при мене-мислех си, докато се протягах в масивното легло-колко по-различно би било всичко! Чудех се кой ли беше мъжът, на когото се е спряла, и почувствах парване от ревност. Кой знае? Може пък той да се отегчи от нея или пък тя от него и тогава за мен би имало някаква надежда. Докато изгасях лампата, си мислех, че тя е единствената жена, която означава нещо за мен. Лежах си в тъмното и мечтаех за нея. После си спомних какво ми бе казал баща ми, когато бях хлапе. С него чудесно се разбирахме. Той беше внимателен и разумен човек. Но в живота не му бе провървяло кой знае колко. Та той ми казваше: „Стийв, ето нещо, върху което си заслужава да помислиш. Ако наистина искаш нещо, никога не го изпускай. Дръж се за него през цялото време и рано или късно, ако си упорствал достатъчно, ще го получиш.“ После се бе усмихнал и разрошил косата ми: „А моят проблем е, че никога не съм искал нещо достатъчно силно.“

Е, аз пък желаех Джийн. И като си спомних думите на баща си, реших да продължа да упорствам. Заспах с тази мисъл в главата си.

Сънувах странни неща. И в съня продължаваше да ми се струва, че не съм сам. Имах усещането, че някаква неясна фигура ме наблюдава, докато спя. Тя се движеше около мен — тъмна, разлята: нито мъж, нито жена — просто мълчалива и злокобна фигура, която, чувствах го в съня си, бе зложелателна към мен. Нещо ме стресна и се събудих. Единственият звук наоколо идваше от колите долу. Открих, че съм се изпотил. Когато чух асансьора да се спуска, погледнах будилника. Фосфоресциращите стрелки сочеха 3.40. Обърнах се на другата страна и придърпах завивките около себе си.

Тази нощ повече не заспах.

* * *

На сутринта по пътя към редакцията непрекъснато гледах в огледалото за обратно виждане, но движението беше прекалено натоварено, за да забележа дали някой ме следи.

Като знаех обаче, че ме следят, което ми създаваше неприятно чувство, реших да оставя Джийн да движи нещата в редакцията, а аз веднага след като прегледам пощата, да се отправя към банката. При добро стечение на обстоятелствата щях да знам кой е заснет на филма още до обед.

Но не стана така. Когато влязох в кабинета си, заварих там Джуди, която вече се бе захванала за работа и се извърна от пишещата машина:

— Добро утро, господин Мансън. Джийн позвъни по телефона, че не се чувства добре.

Заковах се на място.

— А ще дойде ли на работа?

— О, не, господин Мансън. На легло е. Смята, че е от нещо, което е яла снощи.

— Толкова ли е зле?

Джуди кимна:

— Така мисля, но тя твърди, че ще може да дойде на работа утре.

Едва сега разбрах, че няма да мога да изляза от редакцията чак до 18.00 часа. Ако Чандлър звънне и разбере, че и двамата с Джийн ни няма, ще имам неприятности.

— Вече прегледах пощата, господин Мансън, а и госпожица Шели от службата за секретарки е тук, готова да й се диктува.

— Добре… благодаря.

Изкарах някак сутринта. Направих добре, като реших да не рискувам да тръгна към банката, защото Чандлър влезе в редакцията малко след 11.00. Според него било време да започнем разследване около сенатора Лински. Зарадва се, когато му казах, че Макс вече се е захванал с работата.

За обяд Джуди ми донесе сандвичи. Помолих я да превключи прекия телефон към моя кабинет и я изпратих и тя да хапне. Така успях да остана сам в редакцията. Беше излязла само преди десетина минути, когато телефонът иззвъня. Чух, че от другата страна в автомата се пускат монети, а след това и гласа на Бренър:

— Виж какво, Мансън, следят те. Недей да подценяваш ония двамата. Те си разбират от работата, внимавай.

— Опиши ми ги, моля ти се — подканих го аз. — След като не ми се обади снощи, се досетих, че ме следят, но все още не съм ги видял. Добре ще е да знам с каква кола се движат и как изглеждат.

— Тъмносин мустанг ХР 55001 — отвърна Бренър. — Тейлър е висок, с тъмна, ниско подстригана коса, носи спортни дрехи. О’Хара е нисък, пълен, риж, с тъмен костюм и тъмносиня шапка. Обзалагам се обаче, че няма да забележиш нито един от двамата — професионалисти са. — След кратка пауза той продължи: — Успя ли да видиш оня филм?

— До довечера ми е невъзможно.

— Ще трябва да ми разкажеш за него. Не мога да си позволя да ни видят заедно. Знаеш ли, че си загазил? Беше ми казал, че оня пистолет е загубен.

— И аз така мислех. Бил е пуснат в кофа за смет. Някой трябва да е видял това и да го е прибрал.

Бренър изсумтя:

— Голдстийн е помислил и за този вариант. От утре ще подслушва домашния ти телефон.

Замръзнах:

— А тази линия в ред ли е?

— Да, нея не смее да я пипа. Прекалено се бои от Чандлър, за да се опита да подслушва негов телефон.

— Но той все пак не може да ме обвини в нищо, нали? — Усетих как изведнъж ръцете ми овлажняха.

— Засега не, но се е вкопчил в теб и ще трябва да се отклони вниманието му. Виж какво има в оня филм, а аз ще ти се обадя утре по същото време. — После затвори телефона.

Станах, отидох до прозореца и погледнах към многолюдната улица осем етажа под мене. Трябваше да се взирам пет минути, преди да различа Тейлър. Ако нямах описанието на Бренър, той щеше да е само безличен тип, но сега го различих — опрян на уличен пожарогасител си четеше вестника. Огледах го. Убедих се, че бих го познал навсякъде, но когато потърсих с поглед другарчето му, О’Хара го нямаше никъде. Навярно неговата задача беше да бди във фоайето.

После телефонът иззвъня и отново се заех с подготвяния брой на списанието.

Към 14.15 позвъних у Джийн.

Тя ми отговори с доста далечен глас и подхванах:

— Съжалявам за онова, което ти се е случило, Джийн. Как се чувстваш сега?

— Оправям се. Но се кълна, че повече няма да вкуся мида, докато съм жива. А ти как си?

Отвърнах, че Джуди се е погрижила за всичко.

— А какво ще кажеш за едно посещение? — продължих. — Мога да мина след шест часа и да ти донеса нещо.

— Благодаря. Много си мил, но стомахът ми просто не би понесъл повече посетители.

Жегна ме разочарование.

— Сигурно. — После добавих: — Джийн, нали си спомняш, че пусна нещо в кофа за смет?

— Да.

— Някой сигурно те е проследил и го е открил.

Чух я рязко да поема дъх:

— Не сега! Линията минава през телефонния номератор. Ще поговорим утре. — И затвори.

Останах загледан задълго в апарата, после оставих слушалката. В същото време на вратата ми се почука и влезе Макс Бери.

От този момент до след 17.00 двамата работихме върху материала, който той бе изровил за сенатора Лински. Събраните данни бяха направо сензационни и аз го похвалих.

Той се захили и обеща скоро да напише статията.

Заради времето, загубено с него, се оказа, че на бюрото ми е останала повече работа, отколкото бях очаквал. Все още бях изцяло погълнат от нея, когато Джуди се показа и попита дали ще имам нещо против вече да си тръгва. Погледнах часовника си и видях, че е 18.30.

— Разбира се, тръгвай. Говорих с Джийн по телефона. Тя смята, че ще може да дойде на работа утре. Благодаря ти за помощта, Джуди.

Джуди изглеждаше доволна.

— Привършвате ли, господин Мансън?

Оставаше ми да прегледам само някои коректури.

— Имам още за около час. — Станах, заключих входната врата след нея, после се върнах на бюрото си, за да продължа работата. Завърших едва след 19.00. Звъннах на Фреди Дънмор във фотографското студио.

— Хвана ме в последния момент, Стийв — заяви той. — Страшно бързам. Жена ми дава някакво идиотско парти и аз й се заклех да не закъснявам. Какво става?

— Искам да видя нещо на 16-милиметров прожекционен апарат, Фреди.

— Нищо по-лесно. Ще ти го изпратя утре сутринта. Какво ще кажеш?

— Трябва ми тази вечер.

Той изстена:

— О, добре. Ще ти го оставя при…

— Ще ми трябва и прожекционната ти зала тази вечер — прекъснах го.

Сметката на списанието при Дънмор беше значителна. Той просто не беше в състояние да ми откаже.

— Боже Господи! Добре. Ще звънна на Бети… тя ще ме убие.

— Не можеш ли да ми оставиш ключа някъде? Възможно е да се забавя. Ще изгледам филма, после ще заключа и ще върна ключа. Какво ще кажеш?

— Можеш ли да се оправиш с апарата?

— Мисля, че да.

— Е, добре. Но, за Бога, не забравяй да заключиш. Тук има толкова много скъпа апаратура, която не бих искал да изчезне.

— Къде ще ми оставиш ключа?

— Над вратата. Той ми е резервният. Боже! Вече съм закъснял двадесет минути! Довиждане, Стийв. — С тези думи ми затвори телефона.

Сега ми оставаше да се изплъзна от двете ченгета.

Спомних си за предупреждението на Бренър и реших да не избързвам. Така или иначе по-голямата част от нощта беше пред мене.

Бях тръгнал към вратата, но се спрях. Двама души вече бяха убити заради филма, който се канех да взема. Не ми се щеше аз да съм третият. Отидох до шкафа и извадих пистолета, който Макс Бери така и не бе взел. Заредих го, сложих го в кобура, нагласих сакото си и загасих лампите. Заключих входната врата и после с чанта в ръка взех асансьора надолу. Нисък дебел човек с рижа коса и тъмносиня шапка оглеждаше пощенските кутии. Не погледна към мен. Наистина беше професионалист. Продължаваше да ги разглежда дори когато се спрях на улицата и хвърлих едно око.

Настаних се в колата си и се вмъкнах в уличното движение. След три минути забелязах синия мустанг две коли зад мен. По-лесно е, когато знаеш от кого да се пазиш.

Спрях пред хотел „Империал“ и влязох в денонощната закусвалня. Хенри, оберкелнерът, ме познаваше добре и ме поздрави. Помолих го да ме настани на маса някъде в ъгъла и седнах там с гръб към стената и с лице към входната врата. Поръчах си специалното блюдо, запалих цигара и започнах да въртя мартинито в ръка, докато чаках.

След няколко минути Тейлър се показа на входа, огледа се сякаш без да ме забелязва, после влезе навътре. Хенри ме обслужи и тъй като нямаше особено много работа, остана при мен и ми заприказва хубави неща за списанието. Бях доволен, че той е край мен. Тейлър още веднъж се огледа, като че ли очакваше някого, после изчезна.

— Хенри — подхванах, след като довърших ястието. — Тази вечер съм по важна работа за списанието. Наистина е много важно. Двамина нови-нари от „Сън“ са по петите ми, защото очакват и те да понаучат нещо. — Извадих десетарка от джоба на сакото си и му я мушнах в ръката. — Има ли как да се измъкна отзад?

На него това му се хареса. Очите му заблестяха:

— През служебния вход, мистър Мансън-направо оттук, няколко стъпала надолу и през вратата срещу вас. Резето е спуснато, но не е заключена. Ще излезете право на Грандсби стрийт.

— Огледай, моля ти се, фоайето. Двама са-единият е висок, с ниско подстригана тъмна коса, а другият е нисък и риж. Ако ти се сторят заети с нещо друго, уверявам те, че не е така.

— Забелязах ги, господин Мансън.

Служебният изход беше на по-малко от два метра от мен. С разтуптяно сърце бутнах назад стола си и видях как Хенри нехайно се отправя към централния вход. Спря се с менюто в ръка, като че ли търсеше клиенти, после се потърка по врата. Излетях от масата и минах през служебния изход, където едва не повалих някакъв сервитьор с пълен поднос в ръце, спуснах се по стълбите, изтеглих резето и се озовах навън в горещата нощ.

Явно ми вървеше страхотно. Право към мене идваше празно такси. Мушнах се в него и заръчах на шофьора бързо да ме откара до кино „Плаза“, което беше съвсем близо до банката ми. Отпуснах се назад задъхан. В края на уличката погледнах през задния прозорец, но улицата беше съвсем пуста. Бях напълно сигурен, че съм се отървал.

А сега филмът.

* * *

Служителят в приемната ми отправи любезна усмивка, когато минах през фоайето.

— Здравейте, господин Мансън. Нещо от сейфа ли ви трябва?

— Точно така. Може ли да сляза долу?

— Разбира се. Чарли е там. Той ще има грижата. — Бях тръгнал към стълбите надолу, когато служителят добави: — А, господин Мансън, за малко да забравя. Имам телефонно съобщение за вас.

Зяпнах го:

— За мене?

— Дойде преди половин час. — Подаде ми някакъв лист:

Спешно. Обади се на № 00798.

— Ако искате да позвъните сега, господин Мансън, телефонният автомат е отдясно.

Отидох до автомата, пуснах в него монети за градски разговор и зачаках.

Обади се Бренър. Попита:

— Кой е?

— Мансън. Какво има?

— Тази вечер Тейлър докладва на Голдстийн, че са те следили двама от хората на Уебър. Те са доста опитни, но Тейлър ги е забелязал. Имаш ли някаква представа защо са пуснати след тебе?

Информацията така ме стресна, че отново загубих способността си да мисля. Отново почувствах онази тръпка.

— Мансън?

— Нямам никаква представа.

— Значи след тебе вървят четирима професионалисти. Бъди по-внимателен. Изглежда, че яко си го загазил.

Насилих се да се стегна и да се съсредоточа:

— Можеш ли да ми ги опишеш?

— Естествено. Работихме заедно, преди да зарежат службата и да се хванат с Уебър. Майър е едър, на около четиридесет и пет години, с широк бял белег на лявата буза, който му остана от опита да арестува някакъв наркоман. Фрийман също е едър, около петдесетгодишен и куца. Претърпя автомобилна катастрофа.

Дали тия двамата ме бяха проследили до банката? Защо вървяха след мен?… Филмът? Почувствах се ужасно самотен, като че ли бях в непромокаемо облекло и се потях.

— Успя ли да вземеш филма? — прекъсна размислите ми Бренър.

— Не още.

— Е, внимавай! — И затвори.

Облегнах се на стената до автомата и се замислих. Бях сигурен, че съм се отървал от Тейлър и О’Хара, но нямах никаква представа дали съм се изплъзнал от хората на Уебър. Сега явно не бе моментът да рискувам. Със сигурност нямаше да тръгна по улиците с филма в ръка. Но какво можех да направя? Хрумна ми нещо след няколко секунди. Отдалечих се от автомата и се спуснах към хранилището.

Чарли — дебел, възрастен и винаги готов да услужи — се изправи, докато отивах към него.

— Окъснели сте, господин Мансън.

— Така е. Искам да отворя сейфа си.

Той тръгна заедно с мен, отвори първата ключалка със служебния си ключ, после се отдръпна, докато отключвах втората със своя. Извадих кутията с филма.

— Чарли… намира ли ти се някакъв по-голям плик за това? — Показах му кутията.

— Разбира се… ето тук. — Извади един плик. Изкарах касетата с филма от кутията, сложих я в плика и я запечатах. Някакво парче олово, което Чарли навярно използваше, за да затиска листове хартия, привлече вниманието ми.

— Искаш ли да спечелиш петдесет долара, Чарли?

Очите му едва не изскочиха.

— Ами пробвайте ме, господин Мансън.

Надрасках адреса на Макс Бери върху плика.

— Би ли могъл лично да занесеш пратката тази нощ?

Той хвърли един поглед на адреса.

— Е, разбира се, господин Мансън. Това не е особено далече от нас, но дежурството ми свършва чак в два.

— Става. Но, виж, Чарли, свръхсекретно е. Свързано е със списанието ми. Не го носи в ръка. Пъхни го някъде в сакото си. Ясно ли е?

Зениците му се разшириха, но ми кимна.

— Дай да видя как ще го направиш.

Той разкопча сивото си униформено сако и пъхна плика в него.

— Добре. Дръж го там, докато не се срещнеш с господин Бери. — Подадох му петдесетдоларова банкнота. После взех оловния слитък. — А може ли да взема това?

— Е, разбира се, господин Мансън.

Пъхнах оловото в празната кутия, за да й придаде тежест, после я сложих в чантата си.

— Добре, Чарли… разчитам на теб.

— Бъдете напълно спокоен, господин Мансън. Този плик… — той чукна по гърдите си — …ще бъде у господин Бери до два и половина.

Качих се горе и се върнах при телефонния автомат. Звъннах на Макс. Той вдигна слушалката след значително забавяне, а гласът му беше сънен.

— Макс! Обажда се Стийв! Изпращам ти запечатан плик по пратеник от моята банка. Съдържанието му е направо динамит. Заради него вече са убити двама души, а според мен и Уоли го пребиха затова. Скрий го някъде у вас, където никой не може да го намери.

— Боже мой! — Макс вече явно беше съвършено буден. — Какво има в него?

— Не мога да ти кажа. Но не гледай вътре. Пратеникът ми ще бъде при теб към два и половина. Пази плика, докато не ти се обадя утре от редакцията.

— Дадено, Стийв.

Преди да се отместя от автомата, опипах пистолета в кобура, уверих се, че мога да го измъкна бързо, а после — със стисната здраво под мишницата чанта — излязох в нощта.

Тръгнах бързо по улицата и се огледах нетърпеливо за такси, но този път нямах късмет.

Повече от всякога досега чувствах нечий дъх във врата си. Непрекъснато поглеждах през рамо. По това време на нощта и в централната част на града почти няма хора.

И тогава то се случи.

Дори не успях да ги видя.

Почувствах как чантата се изтръгва изпод ръката ми и усетих зашеметяващ саблен удар в тила си.

Все още лежах проснат на колене и лакти и се опитвах да избистря съзнанието си, когато чух как някаква кола запалва и отфучава.