Николас Гийен
Балада за двамата прадеди

Сенки, що един аз само виждам,

с мене моите прадеди се движат.

 

Копие със острие от кост,

барабан от кожа и дърво:

праотецът чер.

Стегната във бойна броня гръд

и якичка бяла на вратът: праотецът бял.

Торс от камък, крак от абанос

има моят чер.

А гледец от ледено стъкло

има моят бял.

 

Сенки, що едни аз само виждам,

с мене моите прадеди се движат.

 

Африка с дълбоки лесове,

дето гонгът с удар глух зове.

— Аз мра и падам! — (казва праотецът чер).

Крокодили и мочури кални,

утрини зелени посред палми,

— Каква досада! —

(казва праотецът бял).

Със платна, издувани от вятър,

плува корабът, пламтящ във злато.

— Аз мра и падам! —

(казва праотецът чер).

Брегове невинни и лъчисти,

мамени от стъклени мъниста.

— Каква досада! —

(казва праотецът бял).

Грей жестоко палещият ден

в пръстена на Тропика пленен.

Над съня на стадо от маймуни

бди, изгрял прозрачен, дискът лунен.

 

Колко кораби в морето черни!

Колко негри! Колко много негри!

 

От тръстиките светликът блика.

Бий робовладелецът с камшика.

Кръв. Червена кръв. Сълзи солени.

И полуотворени очи и вени.

Утрини пустинни и потайни,

вечери в плантации безкрайни

и гробовен глас като камбана

сред гробовното и зло мълчание.

Колко кораби в морето черни!

Колко негри!

 

Сенки, що един аз само виждам,

с мене моите прадеди се движат.

 

Вика подир мен дон Федерико

и Факундо черен млъква мигом.

Двамата мечтаят до забрава

и вървят в нощта…

                                Аз ги сдобрявам.

И сдобрени, прадедите двама

се прегръщат и въздъхват само.

Вдигат челото си възгордени,

в равна мяра двамата големи

под високите звезди студени,

в равна мяра двамата големи;

мъка черна, мъка бяла: с нея

в равна мяра двамата големи;

бавно крачат, викат, плачат, пеят,

викат, плачат, пеят,

плачат, пеят,

пеят.