Дийн Кунц
Чейс (8)

8

Когато се събуди, Чейс изпитваше адски болки, резултат от вчерашното му падане на Канакауей Ридж Роуд. Всяка синина, всяко натъртване пулсираше. Имаше дълбоки сенки под очите, главоболието му бе толкова силно, сякаш черепът му бе поставен в желязно менгеме и всеки момент щеше да експлодира. Когато се опита да стане от леглото, тялото му едва се подчини.

Щом се наведе над умивалника в банята, Бен видя отражението си и се стресна. Изглеждаше измъчен и блед, под очите му тъмнееха големи кръгове, а гърдите и гърбът му бяха покрити със синини. И всичко това бе причинено от чакълената настилка, върху която се беше приземил в опита си да избегне връхлитащия камион.

Горещият душ не го накара да се почувства по-добре, затова Бен реши да се пораздвижи с гимнастика. Върна се в стаята си, първо загря с коремни преси, после се зае да прави лицеви опори и накрая премина на клякания, докато главата му се замая. Упражненията му подействаха значително по-добре от душа.

Единственият лек за неговия проблем беше активността — не само за физическото му здраве, но и за емоционалните и духовните му страдания.

Потръпвайки от болка, започна да се облича.

— Имате поща — каза му госпожа Филдинг, излизайки от дневната, докато зад гърба й се чуваше веселият смях на публиката от някакво телевизионно предаване. Тя взе обикновения кафяв плик от масичката в антрето и му го подаде. — Както сам виждаш, няма обратен адрес.

— Сигурно е някаква реклама. — Бен пристъпи към входната врата, надявайки се хазяйката му да не забележи скованата му походка и да не започне да го разпитва за здравето му.

Обаче нямаше за какво да се тревожи, тъй като тя, изглежда, се интересуваше повече от съдържанието на плика, отколкото от него самия.

— Не може да е реклама. В обикновените пликове без обратен адрес пристигат само предложения за женитба — а това тук определено не е такова — и порнографска литература. — Изражението й изведнъж стана доста строго. — Няма да търпя никаква порнографска литература в къщата си.

— Няма защо да се притеснявате.

— Значи не е такова, а?

— Не. — Той отвори плика и извади ксерокопията на психичното си досие и статиите от списанията, които Съдията беше обещал да му прати. — Един приятел, който знае, че се интересувам от психология и психиатрия, от време на време ми изпраща любопитни материали по тези въпроси.

— О, така ли било? — възкликна госпожа Филдинг, удивена от обстоятелството, че наемателят й има такива интелектуални интереси, за които тя дори не е предполагала. — Ами… надявам се, че не съм ви притеснила…

— Ни най-малко.

— … но в никакъв случай няма да търпя порнографска литература в къщата си.

Едва въздържайки се от коментар по отношение на разкопчания й халат, Чейс каза:

— Напълно ви разбирам.

Той излезе и се качи в колата си, измина три пресечки и отби. Едва тогава започна да разглежда ксерокопията.

Записките на доктор Фоувъл, направени по време на сеансите, бяха толкова неразбираеми, че Бен ги остави за по-късно. За сметка на това проучи внимателно петте статии — три от тях бяха преснети от самите списания, а двете бяха написани на ръка. Във всички проличаваше високомерието и самонадеяността на психиатъра, а егоизмът му бе нетърпим. Макар името на Чейс да не се споменаваше, той разпозна себе си в така наречения „пациент Ч“ и бе поразен от драстичното изкривяване на фактите, поднесени на аудиторията. Всеки симптом на Бен беше преувеличен до такава степен, че да се изтъкне още повече голямата заслуга на лекаря за подобряването на състоянието му. За неуспешните си опити Фоувъл не казваше нищо, обаче без никакви угризения си приписваше подходи и методи, които никога не беше прилагал и за които навярно се бе сетил със закъснение. Според доктора Чейс беше „един от онези млади мъже, които отиват на война с още неоформен нравствен мироглед и които са послушни пионки в ръцете на манипулиращите ги висшестоящи, изпълняват безпрекословно всяка тяхна заповед и извършват всякакви зверства, когато им наредят, без да поставят под въпрос моралния аспект на заповедите.“ На друго място разбра, че „пациентът Ч“ „пристигна при мен от военна болница, където се бе възстановявал от тотален нервен срив, за да се интегрира отново в обществото. Причината за изживяната от него криза се корени не в чувството му за вина, а в изключителния ужас, който той е изживял при перспективата за собствената си смърт — не в загрижеността му за останалите, а в осъзнаването на собствената му тленност и страха му от смъртта.“ „Копеле такова“ — помисли си Чейс. Вината беше неизменният му спътник, независимо дали беше буден или заспал. Осъзнаването на собствената му тленност изобщо не го плашеше, за Бога, а точно обратното — това бе единствената му утеха и известно време той се молеше само да събере сили и да сложи край на живота си.

Фоувъл беше написал, че „пациентът Ч продължава да страда от кошмари и импотентност, като според него това са единствените му страдания следствие на страха му. Като се запознах по-добре със случая, осъзнах, че истинският проблем на пациента Ч се корени в подразбиращата се липса на нравствени ценности у него. Той никога не би могъл да се излекува психологически, докато не се помири със своето ужасяващо минало, а не би могъл да се помири с миналото си, докато не осъзнае напълно и не приеме тежестта на престъпленията, които е извършил — пък били те и по време на война.“ Да осъзнае и да приеме! Сякаш Чейс безгрижно бе дърпал спусъка, бе газил в кръвта на жертвите си, а след това бе потърсил някое усърдно ваксаджийче, което да излъска ботушите му. Господи!

Доктор Дж. Слоун Фоувъл — изключителният психиатър, изповедник и стълб на нравствената извисеност — продължаваше: „Накрая започнах един дълъг и труден процес, използвайки най-изтънчени и разнообразни методи, с помощта, на който да накарам пациента Ч да осъзнае идеята за нравствеността и да приеме собствената си вина. Ако той се окаже способен да развие истинско чувство за вина по отношение на това, което е сторил, тогава вината може да бъде облекчена впоследствие посредством прилагането на класическа терапия. Сигурно тогава ще бъде възможно и пълното му излекуване.“ Чейс пъхна обратно материалите в кафявия плик и го захвърли под седалката.

Беше потресен от мисълта, че бе прекарал толкова много време под грижите на лекар, който нито го разбираше, нито имаше способността да го разбере. За един доста дълъг период от време Бен вярваше, че другите могат да го спасят, но спасението можеше да дойде или от Бога, или от самия него. Обаче след онова, което преживя в Югоизточна Азия, вече не беше напълно сигурен в Господ.

Гражданският архив, който бе разположен в подземния етаж на кметството, представляваше образец за акуратност. Просторното помещение бе разделено на две от стъклена преграда, зад която три жени печатаха на пишещите си машини с такава бързина и ритъм, като че ли бяха част от някакъв симфоничен оркестър. Чейс се облегна на щанда за посетители и зачака да му обърнат внимание.

Най-пълната и най-възрастната от жените — на табелката, поставена на бюрото й, пишеше „Нанси Онюфьр, администратор“ — стигна до края на страницата, извади я от пишещата машина и я сложи в контейнера с подобни формуляри.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Той вече бе решил да използва похвата, който най-вероятно прилагаше и Съдията, докато се ровеше из личния му живот. Затова каза:

— Проучвам семейната история. Ще ми разрешите ли да погледна в градските архиви?

— Естествено — отвърна му Нанси Онюфър. Тя стана от стола си, заобиколи бюрото си, отиде до вратата в края на помещението и му отвори. Даде му знак и Бен се запъти към нея.

Останалите две жени продължиха да пишат на машините си със скоростта на картечница. Изглежда, в Градския архив работата кипеше с пълна сила, за разлика от повечето държавни учреждения. Това обаче надали се дължеше на нещо друго освен на строгия контрол, който упражняваше Нанси Онюфър над подчинените си. Нещо в нея напомняше на Чейс за сержантите, които обучаваха новобранците в казармата.

Той я последва в помещението отвъд стъклената преграда, където се намираха бюрата и писалищата на чиновниците. През един противопожарен изход влязоха в голяма стая, на чиито стени имаше стелажи, отрупани с дебели папки. Други папки, подредени на купчини, се намираха в средата на стаята, а в единия край на помещението имаше изподраскано писалище с три дървени стола.

— Всички папки са надписани — каза отсечено Нанси Онюфър. — Секцията вдясно съдържа свидетелствата за раждане, тук са смъртните актове, архивът на отдела по здравеопазване е ей-там, а разрешенията за баровете и ресторантите са в онзи ъгъл. На рафтовете отсреща пазим копия от данните на наборните комисии, а до тях са протоколите по бюджета на Градския съвет за последните трийсет години. Започнахте да се ориентирате, нали? В зависимост от съдържанието информацията във всяка папка е подредена по абучен ред или по хронология. Всичко, което разместите, трябва да оставите на тази маса. Не се опитвайте да го връщате обратно, това е моя работа и аз я върша по-добре от вас. Без да се обиждате.

— Няма проблеми.

— Нямате право да изнасяте нищо от тази стая. Ако ви е необходимо, асистентките ми ще направят фотокопия на тези документи, които ви интересуват. В случай че нещо изчезне от това помещение, ви чака глоба от пет хиляди долара и две години затвор.

— Уха…

— И да не пушите!

— Аз не пуша.

— Това е добре.

Тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Значи и Съдията е попаднал тук толкова лесно! Чейс се надяваше, че има някаква процедура по регистрацията на онези, които идват да се ровят в архива. Имайки предвид експедитивността на Нанси Онюфър и законите срещу кражба на документите, изобщо не беше за чудене, че в учреждението почти нямаше посетители.

Той намери своето свидетелство за раждане, както и протокола, с който Градският съвет бе гласувал да се организира галавечеря в негова чест. В копието от военното си досие откри всички факти около явяването си на наборни комисии и одобряването за военна служба.

Лесно. Твърде лесно.

Когато напусна помещението с папките, Нанси Онюфър го попита:

— Намерихте ли онова, което търсехте?

— Да, благодаря ви много.

— Няма нищо, господин Чейс — каза тя и му обърна гръб, връщайки се към работата си.

Бен спря.

— Познавате ли ме?

Тя го погледна и се усмихна.

— Всички в този град ви познават.

Той се приближи до бюрото й.

— Ако не знаехте кой съм, щяхте ли да ме попитате как се казвам и да ми поискате документ за самоличност, преди да ме допуснете до архива? — попита той.

— Естествено. Никой не е откраднал нищичко оттук за последните дванайсет години, през които работя в архива, но аз продължавам да записвам всеки, който идва. — Тя потупа бележника на края на бюрото си. — Веднага вписах и вашето име.

— Може да ви прозвучи странно, но бихте ли могли да ми кажете кой е идвал тук във вторник? — Бен забеляза, че госпожа Онюфър се колебае, и бързо добави: — Виждате ли, постоянно ме безпокоят разни репортери, а аз не желая да се вдига шум около името ми. Те май вече разгласиха за мен всичко, което може да бъде разгласено. Подочух, че един местен журналист пише серия статии за мен за голямо национално списание, но без моето съгласие, и бих искал да разбера дали е бил тук миналия вторник.

Бен си мислеше, че лъжата му е съшита с бели конци, но госпожа Онюфър се хвана. Та той беше герой от войната все пак!

— Сигурно е много досадно. Но журналистите са си такива — никога не те оставят на мира. Не виждам нищо лошо в това да ви кажа кой е посещавал архива във вторник. В списъка с посетители няма нищо секретно. — Тя разгърна бележника си.

— Само девет души са били тук. Тези двамата са от една архитектурна фирма и проверяваха нещо, свързано с водата и електричеството по проектите, които изготвят. Познавам ги. Тези четирите са жени, а вие търсите мъж, поради което ги игнорираме. Значи остават трима — този, този и този.

Тя му посочи имената, а Чейс се престори, че се опитва да си спомни.

— Не… Мисля, че… Май не е нито един от тях.

— Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Само имената им ли записвате, или изисквате и личните им карти?

— Винаги искам документи за самоличност, освен, ако не познавам човека.

— Е, благодаря ви все пак за помощта.

Нанси Онюфър затвори бележника си, усмихна се на Чейс и се върна към печатането.

Когато той напусна Съдебната палата, вече беше пет без петнайсет. Умираше от глад, затова влезе в ресторанта „Дайъмънд Дел“ — едно от любимите му заведения, когато беше ученик.

Беше изненадан от апетита си. Докато седеше в колата си, излапа два сандвича със сирене, голямо количество картофи и зелева салата, поливайки всичко това обилно с пепси. Това бе повече от количеството, което бе консумирал за цял ден през изминалата година.

След като се нахрани, влезе в най-близката телефонна кабина и намери телефонните номера на тримата мъже, посещавали архива във вторник. Когато се обади на първия, попадна на жена му. Тя му даде служебния телефон на мъжа си, Бен му позвъни и още щом чу гласа му, бе убеден, че това не е Съдията. Вторият мъж си беше вкъщи и гласът му също не приличаше на този на убиеца.

В указателя нямаше никакви сведения за третия мъж — Хауърд Девор — което можеше да означава, че телефонният му номер или не е включен в указателя или че името е измислено. Госпожа Онюфър обаче винаги изискваше документи за самоличност, следователно, ако Съдията използваше фалшиво име, трябваше да има достъп и до фалшив паспорт.

Понеже Чейс не се доверяваше на паметта си за всички подробности около убиеца, влезе в близкото магазинче и си купи малък бележник и химикалка. Вдъхновен от експедитивността на Нанси Онюфър, той изготви следния списък:

1. Псевдоним — Съдията

2. Псевдоним — Хауърд Девор

3. „Арийското братство“

4. Няма криминално досие (отпечатъците му не фигурират в полицейските регистри)

5. Ключалките не го затрудняват (кабинетът на доктор Фоувъл)

6. Има червен Фолксваген

7. Има пистолет със заглушител

Бен седеше в колата си и изучаваше списъка. След известно време добави:

8. Най-вероятно безработен или в отпуск

Това му се струваше единственото възможно обяснение за обажданията по всяко време, проследяването му онзи следобед, както и отделените два дни за проучване на биографията му. Гласът на убиеца не звучеше като на възрастен човек; следователно не можеше да е пенсионер. Или не работеше, или беше в отпуск, или бе избягал от работа.

Но как тази информация щеше да му помогне да залови копелето? Тя само стесняваше кръга на заподозрените. Местната икономика беше в доста лошо състояние, така че много хора бяха без работа. Освен това беше лято — сезонът на отпуските.

Бен затвори бележника и запали колата. Бе твърдо решен да научи самоличността на убиеца, обаче се чувстваше повече като Нанси Дру, отколкото като Сам Спейд.

Гленда Клийвър, младата блондинка, завеждаща отдела по съхраняване на справочните материали в „Прес-Диспач“, бе висока почти метър и осемдесет, само с пет сантиметра по-ниска от Чейс. За разлика от фигурата й гласът й беше мек като юлски ветрец, лениво раздвижващ отраженията на кленовите листа в огревите от слънцето прозорци. Тя се движеше много грациозно и Бен мигновено бе запленен от нея — не само заради тихата й красота, а и заради начина, по който сякаш успокояваше всички около себе си.

Тя обясни на Чейс как да работи с микрофилмите, съобщавайки му, че всички издания до 1 януари 1968 година се съхраняват на микрофилми за икономия на място. После го научи как да поръчва необходимите му ленти и да получава изданията, които още не са прехвърлени на филм.

— Тук често ли идват външни лица? — попита Бен.

— Отделът за справочните материали е основно за нуждите на вестника, но го посещават и външни лица. Идват горе-долу десетина души на седмица.

— И какво търсят?

— А вие какво търсите?

Той се поколеба за миг, после й разказа същата история, която бе изпробвал и върху Нанси Онюфър в градския архив.

— Събирам факти от семейната история.

— Това търсят и другите посетители. Лично аз изобщо не се интересувам от мъртвите си роднини. Едва издържам и живите, но…

Бен се засмя, изненадан да открие подобно странно чувство за хумор у жена с толкова приятна външност и нежен глас. Тя беше истинско въплъщение на контрастите.

— Значи не се гордеете с вашия род?

— Изобщо — рече тя. — Аз съм no-скоро мелез, отколкото чистокръвен екземпляр.

— Нищо лошо няма в това.

— Проучете родословното ми дърво — отвърна блондинката — и ще видите, че доста от предците ми са висели от клоните на дърветата с примки на шиите.

— Да не произлизате от род на конекрадци, а?

— В най-добрия случай.

На Чейс му беше толкова спокойно и приятно с нея, колкото не се бе чувствал с друга жена от операция „Жул Верн“ насам. Обаче, когато започнаха да си бъбрят, той осъзна колко е отвикнал от подобни разговори и въпреки че му се искаше да си създаде по-сериозни отношения с нея, не можа да измисли какво да каже и само попита:

— Ами… трябва ли да подписвам нещо, за да използвам архива?

— Не. Аз ще ви дам всичко, което ви е необходимо, а вие ще ми го върнете, преди да си тръгнете. Какво точно ви интересува?

Чейс бе дошъл тук не за да прави проучвания, а за да поразпита за външните посетители от миналия вторник, но никаква убедителна история не му идваше наум. Тук не можеше да използва същата измислица за нахалния репортер, която бе пробутал на госпожа Онюфър.

Освен това, макар че се бе подготвил да си съчини някаква история, в зависимост от обстоятелствата, откри, че изобщо не му се иска да лъже тази жена. Синьо-сивите й очи гледаха прямо и излъчваха такава откровеност и честност, че Бен веднага изпита уважение към нея.

От друга страна, ако й кажеше за Съдията и за опита му за посегателство върху живота му, а тя не му повярваше, щеше да се почувства като кръгъл идиот. Странно, но въпреки че я бе срещнал преди минути, не искаше да й направи лошо впечатление.

— Господине? — каза Гленда. — Мога ли да ви помогна с нещо? Кои издания искате да видите най-напред?

Преди Чейс да успее да отговори, един от журналистите пред апаратите за гледане на микрофилмите вдигна глава:

— Гленда, мила, може ли да ми донесеш всички дневни издания между 15 май 1952 и септември същата година?

— След малко. Господинът беше преди теб.

— Няма проблеми — обади се Чейс, възползвайки се от случая. — Не бързам.

— Сигурен ли сте? — попита девойката.

— Разбира се. Занесете му това, което му трябва.

— Ще се върна до пет минути.

Гленда прекоси стаята и влезе в помещението с архивите. Докато вървеше, и Бен, и журналистът не сваляха очи от нея. Въпреки че бе висока за жена, тя изобщо не бе тромава, а се движеше с чувствена котешка грация, която я правеше да изглежда крехка.

Когато девойката се върна, журналистът каза:

— Благодаря ви, задето ме изчакахте.

— Няма нищо — отвърна Бен.

— До единайсет трябва да съм приключил с материала, а дори не съм започнал да събирам източниците. — Той се обърна към апарата и започна да чете поредния вестник, без да разпознае Чейс.

Бен се върна при колата си, отвори бележника си и започна да изучава списъка, но нямаше какво да добави в него. Освен това не бе способен да види и никаква логическа връзка между познатите осем пункта. Затвори бележника, запали двигателя и потегли по магистралата „Джон Ф. Кенеди“.

Петнайсет минути по-късно вече се носеше по четирилентовото междущатско шосе извън пределите на града. Скоростомерът показваше сто и пет километра в час, а вятърът свистеше през отворения прозорец и рошеше косата му. Докато караше, си мислеше за Гленда Клийвър и не обръщаше никакво внимание на оставените зад гърба му километри.

След като завърши училище, Чейс отиде да учи в щатския университет, който имаше няколко предимства пред другите учебни заведения. Намираше се само на шейсет километра от дома, така че можеше честичко да навестява родителите си, да се вижда със старите си приятели от гимназията, както и да се среща с момичето, което означаваше всичко за него, преди Виетнам да преобърне живота му.

Сега, докато паркираше пред административната сграда, университетският комплекс му се стори странно и непознато място като че ли не бе прекарал четири години в тези аудитории и не бе избродил всички пътечки под гъстия балдахин от върби и брястове. Тази част от младостта му бе откъсната завинаги от него, защото се намираше отвъд кървавата река на войната, която бе наводнила живота му. За да се докосне отново до тези спомени и настроения, трябваше да прекоси тази мътна река и да излезе на другия бряг, където го чакаше миналото му… но за нищо на света не искаше да предприема такова пътешествие.

Чейс намери отдела по регистрация на студентите и когато администраторът се обърна към него, реши, че истината навярно ще излезе най-доброто решение.

— Бих искал да разбера кой е бил тук и е разпитвал за мен миналата седмица. Имам известни проблеми с човека, който се е ровил в миналото ми… ами, безпокои ме.

Администраторът беше дребничък, блед, нервен мъж с акуратно подрязани мустаци. Той непрекъснато взимаше най-различни неща от бюрото пред себе си — химикалки, моливи, бележник, учебни програми, разписания на часовете и какво ли още не — повъртяваше ги в ръцете си и ги оставяше на друго място. Представи се като Франклин Браун и каза, че е горд да се срещне с толкова изявен и прославен възпитаник на университета.

— Знаете ли колко хора разпитваха за вас през последните месеци, господин Чейс? Десетки. Особено след като ви връчиха медала за храброст.

— Имате ли имената и адресите на тези, които са се интересували от мен?

— О, ама, разбира се! Както навярно знаете, ние предоставяме информация само на перспективни работодатели, и то единствено в случаите, когато студентите изрично са разрешили това.

— Този човек вероятно се е представил като доста надежден бизнесмен — каза Бен. — Извънредно убедителен е. Можете ли да ми кажете кой е идвал тук във вторник?

— Може да е поръчал информацията по пощата. Повечето запитвания, които получаваме, пристигат по пощата. Всъщност малко хора идват лично тук.

— Не. Мисля, че не е имал време да го направи по пощата.

— Един момент тогава — каза Браун. Той измъкна дебела папка от шкафа, остави я на бюрото си и започна да я разлиства. — Във вторник е идвал само един човек.

— И как се казва?

Докато четеше името му, администраторът посочваше с пръст вписаните му данни.

— Ерик Бленц, механата в „Гейтуей Мол“. Това е в града.

— Знам го къде е — рече Чейс.

Грабвайки една химикалка, с която припряно започна да си играе, Браун попита:

— Това ли е? Той ли е човекът, когото търсите?

— Вероятно става дума за същия журналист, но мисля, че името Бленц е измислено. Спомняте ли си го как изглежда?

— Разбира се — отвърна администраторът. — На ръст беше почти колкото вас, много слаб, леко прегърбен в раменете.

— Възраст?

— Трийсет и осем-четирийсет години.

— А лицето му? Спомняте ли си лицето му?

— Много аскетични черти — каза Браун. — Пъргави очи. Погледът му се местеше от една от асистентките ми към друга, после към мен, сякаш не можеше да ни се довери. Лицето му беше изпито, а тенът му — нездрав. Носът му беше голям, но тънък — много тънък.

— Коса?

— Светла. Доста рязко разговаряше с мен, беше припрян и високомерен. Много спретнато облечен, обувките му бяха лъснати до блясък. Когато го попитах за името му, той се наведе, взе химикалката ми, обърна регистрационната книга и сам написа името и адреса си, понеже както сам каза, редовно грешали името му.

Чейс беше изумен.

— Как така го запомнихте с толкова големи подробности? — попита.

Браун се усмихна, повъртя химикалката между пръстите си, после я остави и вдигна дебелата папка.

— През вечерите и уикендите, особено през лятото, с жена ми устройваме спектакли в театър „Рампа“. Това е единственият свестен театър в града — може би сте посещавали някои представления там, когато сте били ученик. Както и да е, аз имам роли в повечето от нашите спектакли и затова постоянно изучавам хората, за да запомням различни изражения, гримаси и маниери.

— Навярно сте много добър на сцената — каза Бен.

Браун се изчерви.

— Не особено. Но актьорството ми е голяма страст. Не изкарваме много пари оттам, но докато театърът не фалира, мога да си позволя това удоволствие.

Докато крачеше към колата си, Бен се опита да си представи Франклин Браун на сцената, пред публика — ръцете му треперят, лицето му е още по-бледо, а потребността ръцете му да вършат нещо е още по-изострена от светлината на прожекторите. Може би нямаше нищо чудно в това, че театър „Рампа“ не носеше големи приходи.

Чейс се настани в колата си, отвори бележника си и се вгледа в списъка, който бе направил, опитвайки се да намери някакво потвърждение, че Съдията в действителност е Ерик Бленц, собственик на механа. Напротив. Нали на всеки, който подаваше молба за разрешително за продажба на алкохол, му вземаха отпечатъците? Пък и човек, който притежаваше преуспяващо заведение като механата в „Гейтуей Мол“, надали щеше да кара прост фолксваген.

Имаше само един начин да открие истината. Той запали двигателя и потегли към града, питайки се как ли ще го посрещнат в механата на Ерик Бленц?