Карлуш Друмонд де Андраде
Смърт в самолета

Аз се събуждам за смъртта.

Избръсвам се, обличам се и се обувам.

Това е моят ден последен: ден,

от никакво предчувствие непронизан.

Върви си всичко както всеки път.

На улицата слизам. Аз отивам да умра.

 

Сега не ще умра. Един цял ден

от моето чело се размотава.

Но колко дълъг ден! И колко стъпки

по улицата: аз я прекосявам. Колко

неща във времето натрупани. Без да се спирам,

вървя по своя път. Безброй лица

в бележника навалят.

 

Отивам в банката. Защо

са тез банкноти синкави, ако след пет-шест часа

ще дойдат полицаите да ги откъснат

от това, което беше моя гръд и вече зее?

Но себе си не виждам кървав и накълцан.

Аз съм невинен, светъл, бистър, летен.

И въпреки това отивам към смъртта.

Минавам през канторите. И по огледалата,

по ръкостисканията, по очите късогледи, по устата,

които се усмихват или просто бъбрят, аз минавам.

Не се прощавам, нищо не предчувствувам, не се боя:

смъртта прикрива

диханието свое, своя ход.

Закусвам. За какво? Закусвам риба пържена и крем.

Това е моята последна риба с моята последна

вилица. Устата различава, взема, съди,

поглъща. Пропива музика десерта, тръпка —

не зная на цигулка ли или на вятър.

Не е смъртта. Това е слънцето. Това е

трудът. Трамваите са пълни с хора.

Живея във града, големия, и съм един човек

във неговия механизъм. Бързам. Аз отивам да умра.

 

Аз искам път от бавните. Не гледам

кафенетата със шум от чашки и от анекдоти,

не гледам и зида на болницата стара.

Нито афишите. Аз бързам. Аз купувам вестник,

макар и да отивам да умра.

 

Денят, преполовен, не ме уведомява,

че почнал съм и аз да свършвам. Уморен съм.

Бих дремнал, но приготовленията… Телефонът.

Фактурата. Писмото. Правя хиляди неща,

които други хиляди и тук, и там във Щатите пораждат.

Обвързвам се, уреждам срещи,

но никога на тях не ще отида, празни приказки говоря

и лъжа, като казвам аз: „До утре“; утре няма да ме има.

 

Отпадат силите ми с вечерта, главата ме боли,

съпротивлявам се, ръката ми подава хапче:

водата ме гнети по-малко от скръбта, мухата,

бръмчението… От това не ще умра: смъртта измамва,

подобно футболен играч смъртта измамва,

тъй както ковчегарите избира тя

усърдно между болести и катастрофи.

Все пак това не е смъртта, а мракът

над зданията уморени, отдих

помежду две надбягвания. Отслабва търговията на едро,

чиновниците, инженерите, зидарите отиват да почиват.

Но продължават келнерите, мотористите и хилядите други

професии нощни. Своя облик

градът променя мигом.

 

Завръщам се дома. Отново се измивам.

Да бъде сресана косата

и ноктите да не напомнят древния бунтовник.

Без прах костюмът. Куфарът изкуствен.

Затварям стаята. Живота си затварям.

И ме затваря асансьорът.

Спокоен съм. Поглеждам за последен път града.

Все още мога аз да се откажа,

смъртта си да отсроча, да не взема

това такси, да спра, да не отивам.

 

Бих могъл да се върна и да кажа:

приятели, забравих си паспорта, няма да пътувам,

ще ида във казиното да почета.

 

Но вземам автомобил. Мястото посочвам,

където нещо чака. Аеродрума. Светлини.

Минавам между мрамори, стъкло, хромирана стомана.

Изкачвам стълбище. Навеждам се. Прониквам

в самото лоно на смъртта.

 

Смъртта нарежда табуретки за удобство

на чакащите. Тук се срещат тез, които

отиват да умират и това не знаят.

Вестници, кафе, памуци за ушите, дъвка,

услуги дребни обикалят нежно

закотвените ни тела.

Отиваме да мрем и вече

не е комай ограничена и особена смъртта ми,

двайсет сме осъдени да бъдем разрушени,

двайсет ще умрем,

двайсет в тоя миг ще станем на парчета.

 

Или почти. И най-напред смъртта на индивида,

особена, ограничена, мълчалива.

Умирам тайно и без болка,

за да живея като къс от тези двайсет,

и си принаждам всички късове на всички,

които също тъй отиват да загинат мълчаливи.

Едно сме всички ний, един букет

от сили и дихание, за унищожение готови.

 

И плъзваме се ний по вечерния въздух,

над магазините и страстите на областта

се плъзгаме студено.

Улици като играчка се разбиват,

угасват светлини; досущ

дюшек от облаци, рътлини се разпадат,

досущ

една тръба от мраз докосва моите уши,

една тръба, която се запушва: и живеем вътре

в ковчега осветен и хладен —

пътуваща, спокойна и удобна самота.

 

Живея

последния си миг и сякаш

съм живял безброй години

преди и след отлитането ни — живот необуздан и непрекъснат,

където нямаше почивки, сънища, несвяст,

така приятна е машината нощя, когато лесно

отрязва тя все по-големи блокове от въздух.

 

Аз съм двайсетте в летящата машина,

която нежно диша,

между огньове звездни и дихания далечни на земя,

чувствувам се кореняк на тая шеметна височина,

ни мит, ни птица,

съзнавам още моите сили

и без лъжи летя;

аз съм едно летящо тяло и запазвам

часовници, джобове, нокти,

чрез навика на мускулите и чрез паметта привързан към земята,

избухнала внезапно плът.

О белота, спокойствие под насилието на смъртта

без предварителна покана,

предпазлива въпреки това необуздано

приближаване на някаква опасност атмосферна,

тласък мигновен във въздуха, бръснач от вятър

в тила, сияние и удар,

светкавица и трясък,

въртим се, станали на прах,

падам вертикално и се превръщам в новина.