Юрий Долд-Михайлик
И сам воинът е воин (1)

Неочакван гост

Телефонът иззвъня продължително.

В друго време началникът на отдел 1-Ц, полковник Бертхолд, веднага би скочил от дивана и би се завтекъл към телефона. Този път обаче той даже не се помръдна. Бертхолд продължаваше да лежи спокойно със затворени очи, човек би помислил, че спи.

Адютантът на Бертхолд, капитан Кокенмюлер, вече няколко пъти почука на вратата на кабинета му. Полковникът не се обаждаше. Тогава Кокенмюлер тихичко открехна вратата, но като видя, че полковникът лежи на дивана със затворени очи, внимателно я затвори, за да не наруши почивката на своя шеф.

Капитанът знаеше, че началникът цяла нощ не беше спал. Едва призори, след като сам Химлер му се беше обадил по телефона, той си позволи малка почивка. Адютантът не присъствува на този разговор на Бертхолд — като видя изпънатата фигура на полковника и дочу почтителното обръщение към събеседника му по телефона, той на пръсти излезе от кабинета, но не затвори съвсем плътно вратата. От отделните думи, които се дочуваха в съседната стая, в която седеше капитанът, ставаше ясно, че разговорът с Химлер беше приятна изненада за полковника.

Да, след такъв разговор Бертхолд можеше да си позволи да полежи половин час насаме със своите мисли! Върховното командуване оценяваше много високо неговата дейност в тази гориста и поради това особено опасна за армията на фюрера Белорусия. И Химлер съвсем недвусмислено му намекна, че за него, за Бертхолд, готвят ново, по-широко поле за работа.

Имаше причини да наруши всекидневното разписание на работния си ден и малко да помечтае.

Вили Бертхолд изобщо не беше мечтател. Той, кадровият офицер от немското разузнаване, на което бе посветил целия си живот, имаше едно единствено желание — непрекъснато да се изкачва по служебната стълба и във връзка с това да повишава благосъстоянието на своето малко семейство. Но днешния разговор доста съживи въображението на полковника. И как не! Пред него се открива възможност да остави този неприветлив край. Бертхолд в никакъв случай не би се решил да подаде рапорт с молба да бъде преведен на работа, където и да е на друго място. Това би попречило на кариерата му, би навредило на репутацията му като офицер, който мисли само как по-добре да изпълни заповедите на командуването и не се грижи за собственото си благополучие. Но сега, когато сам Химлер…

Ново иззвъняване на телефона прекъсна тези приятни мисли. „Кому съм притрябвал толкова рано?“ — мина през главата на Бертхолд и в същия момент чу тихо, но настойчиво почукване на вратата на кабинета.

— Влезте! — едва проговори полковникът, без да отвори очи.

— От щаба на дванадесета дивизия вече втори път звънят — тихо каза Кокенмюлер.

— Какво се е случило? — Бертхолд изгледа изпод полуотворените си клепачи изопналия се адютант и не можеше да не признае в себе си, че безсънната нощ не се бе отразила върху него: редките му коси бяха, както всякога, пригладени, бузите му гладко избръснати и в големите му безцветни очи не личеше умора.

— Снощи в участъка на дванадесета дивизия е преминал на наша страна един руски офицер. В щаба на дивизията той отказал да даде каквито и да било показания и настойчиво искал да го изпратят при вас, господин полковник.

— При мене?

— Да! Той знае не само вашата длъжност и презиме, но и името ви.

— Каквоо? — Бертхолд учудено повдигна рамене и стана.

— Наистина странно! — съгласи се Кокенмюлер. — Откъде руски офицер ще знае вашето презиме?

— И още повече — името!

— Всеки случай аз моля да ме извините, че ще си позволя да ви посъветвам, но бъдете внимателен, господин полковник! Съвсем не е изключено този офицер да е изпратен, с цел да ви убие.

— Вие преувеличавате значението на моята личност, капитане. Да убие мене, редовия офицер.

— Но, господин полковник… — опита се да възрази адютантът.

— Това би било оправдано, ако се отнасяше за командуващия корпуса или армията — продължи Бертхолд, без да го слуша.

— Господин полковникът трябва да има пред вид — угоднически забеляза Кокенмюлер, — че става дума не за обикновен редови офицер, а за офицер, който има честта да бъде личен приятел на Химлер. А за болшевиките това е достатъчно.

— Така ли мислите?

— Убеден съм!

— Какви разпореждания дадохте на щаба?

— От ваше име заповядах да донесат документите на дезертьора и да го задържат, докато получат специално нареждане.

— Правилно. А документите пристигнаха ли?

— Да.

— Дайте ги!

Кокенмюлер бързо излезе от кабинета и след минута се върна, пропускайки пред себе си нисък дебел фелдфебел.

— Заповядано ми е да го предам лично на вас, господин полковник — ясно отрапортува фелдфебелът и подаде голям плик.

Бертхолд се подписа върху продълговатото листче, прикрепено към плика.

Фелдфебелът излезе от кабинета. Бертхолд внимателно разряза плика и извади изпратените документи: голяма топографска карта и военно удостоверение за самоличност.

След като хвърли поглед върху картата, без да каже нещо, той я подаде на адютанта. Капитанът забоде картата с габърчета върху малката масичка, извади от чекмеджето лупа и се наведе ниско над току-що получения документ. Той очевидно търсеше да намери някакви тайни знаци върху нея. И така се бе задълбочил в изучаването на картата, че дори трепна, когато чу гласа на Бертхолд.

— Не ви ли се струва, че лицето на този дезертьор не е типично руско?

Кокенмюлер застана зад своя шеф и през рамото му погледна снимката.

— Ко-ма-ров — на срички произнесе той и отново загледа снимката. — Да, господин полковник, лице на европеец, даже бих казал на ариец. Обърнете внимание на високото чело, на правия малко орлов нос.

— Свържете се с щаба, нека доведат дезертьора тук.

Като се излегна върху облегалото на креслото, Бертхолд затвори очи, опитваше се да възстанови в паметта си всяка фраза от сутрешния разговор с Химлер, но приятното мечтателно настроение не се връщаше. Може би дрезгавият глас на Кокенмюлер, който проникваше от съседната стая, му пречеше да се съсредоточи. Неизвестно защо, той дълго не можеше да се свърже с оперативния отдел! Пък и този дезертьор! Интересно защо той настоява да се срещне именно с него. Впрочем след малко всичко ще се изясни.

Полковникът отново разтвори удостоверението за самоличност и дълго, внимателно се взира в образа на човека, когото сега щяха да доведат при него. Интересна физиономия! У кого е виждал такава малка, силно стисната уста?

— Заповедта ви е изпълнена, господин полковник! — доложи още на прага Кокенмюлер.

Той взе един стол и го постави сред стаята.

— Поканете го да седне тук, а там, на креслото до масата, ще седна аз. — Кокенмюлер замижа и няколко пъти премести погледа си от стола върху креслото. — Така между вас и дезертьора ще има човек, всеки миг готов да ви защити.

Началникът на охраната на щаба доведе в кабинета младеж със среден ръст, двадесет, двадесет и две годишен лейтенант от Съветската армия.

Бертхолд бързо премести погледа си от лицето на влезлия върху оставеното на масата удостоверение за самоличност. Да, няма съмнение, пред него е оригиналът. Само косите му не са вчесани назад, както на снимката. Сега те са разделени на прав път. Поради това чертите на слабото му загоряло лице като че ли изпъкват по-ясно. Особено носът и малката уста с тънките, силно стиснати устни.

— Добро утро, господин полковник! — поздрави юношата на чист немски език и силно чукна токове.

За около минута в стаята настъпи мълчание. Бертхолд внимателно, изпод вежди се вглеждаше в лицето на влезлия, сякаш с погледа си опипваше всяка негова черта. Дезертьорът издържа спокойно този поглед. На Бертхолд се стори, че в неговите големи светлокестеняви очи даже блесна усмивка.

— Добро утро, Комаров! — отговори най-после полковникът. — Тази нощ вие преминахте от русите към нас?

— Тъй вярно! Тази сутрин преди разсъмване преминах фронтовата линия и поисках да ме приеме полковник Бертхолд.

— Вие лично познавате ли го? — попита полковникът, като хвърли предупредителен поглед към адютанта.

— Да, аз лично ви познавам.

— Откъде? — Бертхолд даже не се стараеше да скрие своето учудване. — И защо поискахте да говорите именно с мен?

Дезертьорът пристъпи напред. Кокенмюлер целият настръхна. Ръката му още по-силно стисна дръжката на пистолета.

— Моля да ми разрешите да седна. Господин капитанът може да не се безпокои, той добре знае, че нямам оръжие — каза усмихнато дезертьорът.

— Седнете! — Бертхолд посочи стола, поставен сред стаята.

Младежът седна и спокойно почна да отвинтва тока на ботуша си. Кокенмюлер за всеки случай извади пистолета от кобура и го постави върху коленете си. Кой знае какво може да има в тази малка кутийка, която дезертьорът извади изпод тока! Но младежът вече отвори кутийката и капитанът облекчено въздъхна, след като видя как той изтърси върху дланта си някакви листчета.

— Предайте ги, моля, на полковника — помоли дезертьорът, обръщайки се към Кокенмюлер.

Адютантът взе листчетата и с отворена длан ги занесе на своя шеф, без да сваля напрегнатия си поглед от загадъчния руснак. В това време руснакът равнодушно оглеждаше кабинета и Кокенмюлер окончателно се успокои, още повече, че вниманието му бе привлечено от изменилото се лице на неговия шеф.

— Какво е това? — възкликна Бертхолд.

— Тъй вярно! — и едва забележима радостна усмивка трепна на устните на дезертьора. Младежът бързо се изправи и застана мирно. — Имам чест да ви се представя: Хенри фон Голдринг!

— Но как? Откъде? — полковникът бързо отдръпна креслото и също стана.

— Сега ще ви обясня, но бих искал да говоря с вас насаме.

— О, разбира се — но като срещна предупредителния поглед на своя адютант, полковникът заекна. — Капитан Кокенмюлер е мой адютант и пред него можете да говорите всичко, което бихте желали да ми кажете. Пушите ли? Моля, заповядайте!

Полковникът постави кутията с цигарите на края на масата. Младежът се поклони мълчаливо. Той откъсна края на цигарата, запали я от грижливо поднесената от Кокенмюлер запалка и смукна дълбоко няколко пъти.

— Извинявайте, дълго не съм пушил!

— О, не бързайте! — гостоприемно предложи Бертхолд.

— Аз много чаках тази среща с вас, господин полковник, и затова не мога нито за миг повече да отлагам този разговор. По документите, с които, доколкото разбирам, вие вече сте се запознали, аз съм Комаров Антон Степанович, лейтенант от Съветската армия. Не, не, това не е фалшификация. Тази книжка собственоръчно ми връчиха в щаба на обединението, макар че в действителност аз съм Хенрих фон Голдринг. Син на известния барон Зигфрид фон Голдринг, който някога имаше честта да бъде в много близки отношения с вас, господин полковник.

Очите на младежа се впиха в широкото лице на полковника.

Бертхолд не можеше да скрие вълнението си. Даже адютантът му, забравил, че трябва да бъде предпазлив, автоматически свали ръката си от кобура и с цялото си тяло се подаде напред, сякаш се боеше да не пропусне нито една дума от този необикновен разговор.

— Но как синът на барон фон Голдринг попадна в Червената армия? Как се превърнахте в Комаров? Вие седнете. Сигурно сте много уморен и, естествено, развълнуван.

— Та аз не се стеснявам да си призная, че се вълнувам. В моя не съвсем дълъг живот много преживях. И много дълго време очаквах тази среща. Ако господин полковникът разполага с повече свободно време да ме изслуша, ще разкажа по-подробно. О, повярвайте, аз съм безкрайно щастлив, че мога най-после да нося своето истинско име.

— Също и аз да го чуя. Вие не можете да си представите как ме разчувствува това. Да срещна единствения син на своя най-близък другар от младежките ми години! Син на такъв предан боен другар! И освен това при такива обстоятелства! Хенрих фон Голдринг!

— Това име аз трябваше задълго да забравя и сега, произнесено от вас, то ми напомня за ласкавия глас на моя баща. И аз, и аз.

В очите на Хенрих напираха сълзи. Забелязвайки това, Кокенмюлер бързо му поднесе чаша вода. Младежът я изпи на един дъх и се успокои.

— И както ви е известно, господин Бертхолд — продължи той, — моят баща Зигфрид фон Голдринг веднага след края на Първата световна война постъпи на работа във ведомството, в което по това време и вие служехте. В хиляда деветстотин двадесет и осма година по личната заповед на господин Александър, шеф на известното ви ведомство, моят баща бе командирован в Русия. Тогава бях на осем години, но ясно си спомням лятната вечер, голямата вила, вас до една красива дама. По-късно татко ми обясни, че това било прощалната вечеря, която вие сте организирали в негова чест в своята вила на Вилхелмщрасе двадесет и две. Татко не е сгрешил, като ми съобщи този адрес, когато в Русия ми разказваше за своята прощална вечер в родината, нали?

— Вие имате чудесна памет! — прекъсна го Бертхолд. — Като сега виждам вашия баща, а заедно с него и вас, пъргавото момченце. И макар вие да сте вече възрастен човек, виждам чертите на това момче, което така хубаво веселеше всички нас, възрастните, през време на тази прощална вечер. Ето коя била причината вашето лице да ми направи такова впечатление. Разбира се, това е устата на Зигфрид. Всякога малко стисната, съвсем малка за неговото широко лице. Вашите черти са по-тънки и по разреза на очите приличате повече на майка си, отколкото на баща си. Това ми попречи да уловя веднага семейната прилика. Но, извинявайте, аз ви прекъснах, така се разчувствувах от тези спомени!

— Не по-малко съм развълнувай и аз, господин полковник. Ето защо моля да ми разрешите още малко да се спра на тези детски спомени. Това ще ви помогне да си припомните някои обстоятелства, които предшествуваха нашето заминаване. Вие навярно си спомняте времето, когато оставихме родината — хиляда деветстотин двадесет и осма година, — и това, че татко замина за Съветска Русия като чуждестранен специалист?

Полковникът утвърдително кимна с глава:

— Болшевиките тогава охотно канеха чуждестранните специалисти. Златно време за нашето разузнаване! За съжаление, то бързо свърши.

— Но и тогава бяха необходими предпазни мерки. Ето защо и в дипломата, и в препоръките на фирмата „Бауер“ беше написана фамилията Залески. Станислав Залески. Поляк по произход. Аз, разбира се, също бях прекръстен. И досега помня как, много преди да заминем, татко непрекъснато ми внушаваше, че моето истинско име не е Хенрих, а Юзеф, че фамилията ми е Залески, че аз не съм немец, а поляк.

— Това беше просто безумие — да ви вземе със себе си в тази варварска страна!

— Вие забравяте, че след смъртта на мама татко никога не се разделяше с мен, че той отиде в Русия не с някакво определено поръчение, а със задача да остане там колкото може по-дълго.

— Предложих на Зигфрид да ви остави при мене…

— Вие тогава постъпихте крайно нетактично, като поведохте този разговор в мое присъствие! Помните ли как се разплаках и се хванах за ръката на татко.

— О, каква памет! — възторжено възкликна Бертхолд.

— А госпожа Елза, вашата жена, ви се скара. Надявам се, че тя е добре.

— Тя много ще се зарадва, когато узнае за нашата среща.

— Предайте й много поздрави от мен! И на вашата дъщеря, на която аз досаждах с това, че непрекъснато я дърпах за плитките. Златокосото момиченце Лора…

— О, Лора е вече мома. Как тече, как бързо тече времето!

Полковник Бертхолд окончателно се разчувствува. Само присъствието на Кокенмюлер го караше да се въздържа и да не разкаже подробно за своята Лорхен. С усилие на волята той устоя на това изкушение. Лицето му, както всякога в присъствието на подчинени, придоби непроницаемо спокоен вид. Да дава спокоен вид на лицето си полковникът считаше също такова задължение, както например куртката да се носи винаги закопчана.

Като почувствува промяна в настроението на своя събеседник, Хенрих почна да разказва по-стегнато, без да се впуска в лирически отстъпления.

— Аз ви отнех много време, господин полковник, ето защо сега само накратко ще ви разкажа това, за което подробно ще напиша в своята докладна записка. Отначало татко работи като електроинженер в Донбас, по-късно го преместиха в Урал, а в хиляда деветстотин и тридесета година, както се изразяват руснаците, го „прехвърлиха“ на строителството на голяма водно-електрическа централа. Вие, господин полковник, знаете на коя, понеже именно тогава, както по-късно ми каза татко, той е поддържал радиовръзка с вас и пощенска връзка чрез нашата агентурна мрежа.

— Точно така! — потвърди полковникът. — Връзката между нас беше най-тясна и ние бяхме доволни един от друг.

— В хиляда деветстотин тридесет и четвърта година татко, изпълнявайки заповедта на висшето началство, се вреди да го изпратят в Далечния Изток. В това време той вече беше приел руско поданство.

— Това ми е известно.

— Но след преместването в Далечния Изток непосредствената връзка с вас беше прекъсната. Всички връзки се поддържаха чрез известни на вас хора.

Бертхолд мълчаливо кимна с глава.

— От хиляда деветстотин тридесет и четвърта година аз вече активно помагах на татко. Той ме научи да шифровам донесения и да разшифровам получаваните инструкции.

— Много лекомислено от страна на такъв опитен разузнавач като Зигфрид.

— Но съгласете се, господин полковник, че татко имаше много работа и извънредно малко помощници — застъпи се за баща си Хенрих. — Освен това той ме възпита като истински германски патриот и знаеше, че за нищо на света няма да издам неговите тайни.

— Продължавайте, продължавайте! — подканяше полковникът.

— Всичко вървеше от хубаво по-хубаво, но в хиляда деветстотин тридесет и осма година ни сполетя нещастие: чекистите попаднаха на следи, които ги доведоха до квартирата за явки, и арестуваха някои агенти, които можеха да издадат татко. Инженер Залески не можеше да избяга, но татко реши на всяка цена да спаси мен. Той ме снабди с документи на името на Антон Степанович Комаров, възпитаник на детски дом, с комсомолски билет и ме изпрати в Одеса, където постъпих във военното училище. Завърших го в навечерието на войната. Естествено, през време на учението ми във военното училище аз не поддържах връзки по пощата с татко. Само понякога чрез агенти той ми изпращаше кратки съобщения за себе си. Последното известие беше трагично за мене: баща ми беше изпратил тези документи и на отделно листче няколко набързо написани реда. В записката той съобщаваше, че е разкрит и е принуден да погълне отрова, преди да го арестуват, а мен заклева да отмъстя на болшевиките за неговата смърт.

Гласът на Хенрих затрептя и Кокенмюлер отново се спусна към стъкленицата с вода. Бертхолд стана, наведе глава и постоя така няколко секунди.

— Много съм ви благодарен, господин полковник! — Хенрих отпи глътка вода и остави чашата. Устните му силно се свиха. — И така, разрешете да продължа. За вас е ясно, че аз не можех да работя вместо татко, макар и да бях се заклел целия си живот да отдам за благото на отечеството. Оставаше да чакам удобен момент и войната го приближи. На фронта бях назначен командир на взвод. Че знам немски език, аз, разбира се, скривах. Преди няколко дена случайно присъствувах на разпита на един пленен немски фелдфебел. Тогава именно аз чух вашето познато ми още от детските години име и научих, че вие работите в щаба на корпуса. Краят вие вече знаете.

— А ако не бяхте научили това?

— Да премина в родната армия бях решил отдавна. Това, което чух на разпита на пленения немски фелдфебел, само ускори работата. Разбира се, не можех да не се възползувам от такова щастливо стечение на обстоятелствата. Отпада необходимостта от дълга проверка, тъй като вие бяхте близък другар на моя баща, а мене познавате от детските ми години!

— Разумно, разумно, моето момче! Макар и… малко рисковано. Ами че те са могли да те убият!

— Тази мисъл ме гнетеше най-много. Но повярвайте ми, господин полковник, не от смъртта се страхувах аз. Страхувах се, че може да загина от куршума на братски германски войник и че ще бъда погребан заедно с враговете, под чуждо име, преди да съм отмъстил за смъртта на татко…

— О, разбирам ви напълно! Но сега, когато сте сред свои…

— Сега чувствувам, че съм се върнал в своето семейство!

— Да, да, синът на моя загинал другар може да ме счита за свой втори баща.

— Аз не съм смеел и да помисля. О, господин полковник, вие даже не можете да си представите всичко, което засега чувствувам. В последното писмо, което е пред вас, татко ми завеща да ви намеря и за всичко да се вслушвам във вашите съвети. Мога да кажа сега в родителските ви съвети.

Хенрих скочи, направи крачка напред и нерешително спря. Бертхолд сам се приближи до него и здраво стисна двете му ръце.

— А за какво наследство става въпрос в документите? — попита Бертхолд, след като се завърна на мястото си и отново започна да чете листчетата.

— Както ви е известно, когато заминахме за Русия, татко продаде недвижимите имоти. Получената сума той частично внесе в немската банка, а основната част — в Швейцарската национална банка.

— Колко всичко?

— Малко повече от два милиона марки.

— О! — възкликна Кокенмюлер.

— Твоят баща ти е осигурил щастлив живот, Хенрих! — тържествено произнесе Бертхолд.

— Но моят живот не принадлежи на мене, а на отечеството.

— О! В това съм уверен! Но за това ние ще поговорим утре, когато си починеш и се успокоиш. Господин капитан — продължи Бертхолд, обръщайки се към Кокенмюлер, — погрижете се за всичко. Настанете барона в съседство с моята квартира, намерете му съответни дрехи и изобщо…

— Не се безпокойте, господин полковник, барон фон Голдринг няма да има причини да се оплаква.

— Барон фон Голдринг! С каква музика, с музиката на детството ми звучат тези думи! А когато хвърля тези дрехи, отново ще се родя!

— Тогава побързай да направиш това. Кокенмюлер ще ти помогне и за всичко ще се погрижи.

Сбогувайки се, Хенрих, следван от Кокенмюлер, тръгна към изхода, но на половината път се спря.

— Извинявайте, господин полковник, още един въпрос: статуетката на канцлера Бисмарк, която, аз през онази вечер съборих, още ли е здрава?

— Здрава е и аз се надявам, че ще я видиш със собствените си очи.

Когато Хенрих излезе, Бертхолд се приближи до прозореца, разтвори го широко и дълго се вглежда в далечината.

Есенните черни облаци, надигащи се от изток, плаваха ниско над земята, сякаш ей сега ще се докоснат до върховете на дърветата, до покрива на училището, в което беше разположена канцеларията на отдел 1-Ц, до изкривената камбанарийка на дървената черква, която се издига срещу училищния двор. Омръзнала, опротивяла картина! Но скоро може би всичко ще се измени.

Не, този ден всъщност започна радостно! Такъв важен разговор с Химлер, а след това и тази среща със сина на барон фон Голдринг. Непременно трябва да направи така, че Хенрих да се срещне с Елза и Лорхен. Кой знае как може да завърши всичко това!

Полковник Бертхолд днес за втори път измени на себе си и потъна в мечти. Навярно тези мечти бяха се прострели много надалече, понеже той се изправи, опъна куртката си и придавайки благодушен и снизходителен вид на лицето си, се приближи до четириъгълното огледало, изправено зад облегалото на дивана. От огледалото го гледаше надута широка физиономия с малки сиви очички изпод стръкчета червеникави вежди, с тесен в горната част и месест на върха нос. Полковникът причеса с четчица червеникавите си мустаци „а ла Хитлер“ и пристъпи по-близо до дивана. Сега главата не се виждаше, но затова пък можеше да се види цялата фигура. Какво пък, полковникът е доволен: стоманеният цвят на куртката с черна яка добре стои на здравите плещи и широките гърди, на светлия брич нямаше нито една гънка, нито едно петънце. Високите добре почистени ботуши блестят. Именно такъв външен вид трябва да има безупречният офицер даже и на поход. Да, полковник Бертхолд е доволен от себе си, доволен от началото на деня.

— Работата върви от хубаво към по-хубаво! — каза си той, потри ръце и се отправи към бюрото си, за да разгледа още един път документите на Хенрих.

 

 

Вилхелм Бертхолд много отдавна служи в немското разузнаване, за да не остане в душата му капка доверие към хората. Той разглеждаше всеки човек като потенциален престъпник, който рано или късно ще бъде изправен да отговаря на въпросите на гестаповския следовател. Във всяка човешка постъпка той търсеше користолюбието като основна движеща сила. Когато Бертхолд широко разкри своите обятия за Хенрих фон Голдринг, той действуваше по вдъхновение, без предварително обмислен план, понеже нямаше време да го състави. Но след това, като оцени своето държане, той сам се хареса, беше много доволен и радостен, че така майсторски изигра ролята на благороден разчувствувал се другар на стария Зигфрид. Именно тази роля му даваше най-големи преимущества.

Ако проверката потвърди, че дезертьорът е действително този, за когото се представя, и че са го ръководили именно патриотични чувства, о, тогава той, Бертхолд, ще блесне в най-благоприятна светлина! И пред този младеж, и пред командуването. Разговорите за неговата благородна постъпка безусловно ще му създадат слава на човек не само разумен, но и сърдечен. Що се отнася до Хенрих фон Голдринг, то той вечно ще му бъде благодарен. Ако пък се окаже, че зад личността на фон Голдринг се крие враг, когото той, Вилхелм Бертхолд е приютил, за да приспи бдителността му и да го разкрие по-бързо — тогава Бертхолд ще спечели славата на опитен разузнавач.

И в двата случая той ще спечели.

Документите на дезертьора, неговата прилика с Голдринг и главно подробностите, които са се запазили в паметта от детските му години; говорят, че на Вилхелм Бертхолд се падна първи да приветствува сина на своя стар приятел. Но въпреки това не е излишно да се провери. В такива случаи човек не трябва да разчита нито на интуицията си, нито на достоверността на разказите и документите. По-добре три пъти провери, отколкото един път да сбъркаш.

Все пак не е известно какво е заставило Хенрих фон Голдринг да премине на страната на немците. Той е могъл да бъде асимилиран в Съветския съюз. Наистина младежът е на двадесет и една години. Възможно е да го е ръководило желанието да отмъсти за баща си, ако е бил възпитан в дух на патриотизъм, или желанието да се върне в родината. Но възможно е причината да е друга — двата милиона марки, внесени в Швейцарската национална банка. Ако Хенрих фон Голдринг и по-нататък останеше да живее в Съветския съюз под измислено име, той нямаше да може да получи това наследство. „А може би той е преминал към нас именно за това — да получи наследството и да се върне обратно в Русия? Може би нарочно е изпратен при нас?“

Съмненията не позволиха на Бертхолд да заспи през цялата нощ. Рано сутринта той стана от леглото. Да, трябва колкото може по-бързо всичко да се изясни. Той вече има такъв прекрасен план. Млад, красив барон и… два милиона марки. Защо да не стане мъж на неговата Лора? По-добър не може и да се намери.

За да се ускори работата, Бертхолд реши сам да се заеме с нея.

Той извика началника на агентурното разузнаване Кубис и му заповяда да събере всички сведения за възпитаника на Одеското пехотно училище Антон Степанович Комаров.

— Резултатите доложете лично на мене — строго заповяда полковникът — и не се бавете, действувайте колко се може по-бързо!

Докато Кубис се свързваше със своята агентура, Бертхолд проверяваше по друга линия. Той поиска делото на Зигфрид фон Голдринг от архивата на разузнаването в Берлин. Ако Хенрих действително е помагал на баща си, това лесно можеше да се установи. В това време Хенрих фон Голдринг се държеше много скромно. Той никога по своя инициатива не отиваше при Бертхолд, към нищо не проявяваше особен интерес, освен към вестниците, които четеше по цели дни, понякога преглеждаше и старите архиви. Това бе естествено — младежът горещо се стремеше да узнае как живее неговата родина, от която той е бил откъснат дълги години.

Около една седмица след първата среща Бертхолд покани Хенрих в квартирата си. Той бе поръчал вечеря за двама, на масата имаше бутилки с водка и вино.

— Ти като че ли не искаш да вечеряш с мен? — попита полковникът, доволен от впечатлението, което направи на Голдринг добре подредената маса.

— О, господин полковник, ако само знаехте как съм се затъжил за семейни удобства, за немския език и въобще за културна обстановка, вие не бихте ми задали такъв въпрос.

— В такъв случай много добре, сядай. Какво да ти налея? Впрочем, няма защо да питам. Ти, разбира се, си свикнал да пиеш руска водка? Да си призная, аз също я обичам — тя е по-хубава даже и от нашия шнапс.

— Ако е възможно, по-добре налейте ми вино, водка изобщо не пия…

Това изказване накара полковника да се замисли. Сам той не един път е инструктирал агентите си за правилата на поведение и особено е подчертавал първото задължение на разузнавача — да не употребява спиртни напитки.

— И съвсем не пиеш?

— Позволявам си само по чашка коняк и натурално вино.

— Вино има, а коняк ей сега ще донесат. — Бертхолд даде нужните нареждания на ординареца си. — Слушай, Хенрих — попита уж случайно Бертхолд, когато вече привършваха вечерята и бузите на Голдринг бяха порозовели от пийването. — Ти спомняш ли си за делото на Нечаев?

— На Василий Василиевич? Бившият началник на ГПУ в града, у когото живеехме с татко в Далечния Изток?

— Да, да — потвърди Бертхолд.

— Много добре помня. Та аз написах анонимното писмо против него.

— Кажи ми в какво се заключаваше това дело.

— Нечаев се запозна с татко на лов и после те често ходеха заедно да ловуват. Но в хиляда деветстотин тридесет и седма година татко забеляза, че Нечаев като че ли започна да се съмнява в него. Боейки се, че Нечаев може да се е добрал до материали за нашата дейност, татко реши да го компрометира. Той съчини анонимно писмо, а аз го преписах и изпратих до висшите органи на ГПУ. В него ние обвинявахме Нечаев, че той ходи в тайгата не на лов, а за да се среща с японски шпионин, който действува в този район, за да му предава тайни сведения. Повярваха на анонимното писмо, Нечаев бе арестуван, за съдбата му по-нататък татко нищо не можа да узнае.

— Иди, че не вярвай в наследствеността! Та ти имаш такава остра памет, каквато имаше баща ти. А за нас, разузнавачите, добрата памет е най-важното оръжие. Ти ми каза, че си помагал на баща си в разшифроването на нашите заповеди и в шифроването на сведения. Вчера ми се наложи да преглеждам архивите си и случайно там намерих интересно листче. Ето го. Не ти ли напомня то за нещо?

Бертхолд подаде на Хенрих малко, вече пожълтяло листче, на което имаше написани само три реда цифри в различни комбинации по четири.

Докато Хенрих внимателно разглеждаше цифрите, Бертхолд равнодушно пушеше, поглеждайки от време на време съсредоточеното лице на госта. Полковникът беше уверен, че задачата е трудна и може да я изпълни само този, който години наред е работил с шифър.

Настъпи продължително мълчание. И Бертхолд започна да съжалява, че си послужи с такъв сложен начин за проверка. Защото за да запазиш в паметта си ключа на кода, който си ползувал преди четири-пет години, и то само няколко пъти, трябва да си стар опитен агент в разузнаването, а не млад помощник на разузнавач.

Най-после Хенрих вдигна глава.

— Ето къде била тази бележка — каза той, усмихвайки се тъжно. — А татко така я очакваше и толкова много се ядосваше. Тогава той беше принуден да вземе самостоятелно решение и да действува, както намери за добре. И едва след като всичко бе свършено, вие му изпратихте кратко съобщение с благодарност, това е именно инструкцията за провеждането на операцията „Таубе“ След като татко съобщи, че русите строят секретен завод в тайгата, вие отговорихте: „Започването на строителството трябва на всяка цена да бъде забавено.“ Обещахте да поставите конкретна задача, но такава ние не получихме. Тогава татко само чрез агента Б-49 проведе операцията „Таубе“. Той запали бараките и работниците се разбягаха… И ето едва сега, след пет години, аз държа в ръцете си инструкцията, която тогава очаквахме с такова нетърпение — Хенрих печално поклати глава и се замисли.

— Извинявай, че ти напомних неприятни неща, но имай пред вид, че ние разузнавачите трябва да имаме желязно сърце и железни нерви.

Бертхолд още дълго разпитва Хенрих за работата на Изток, интересуваше се за имена, факти и дати. Хенрих охотно отговаряше и сам се увлече в спомени.

Кокенмюлер смени вече петата лента на магнетофона, тайно поставен в съседната стая, а Бертхолд все питаше и питаше.

След като късно вечерта Хенрих си отиде, Бертхолд още дълго време не си легна, сверявайки записите на магнетофонната лента с документите изпратени от Берлин. Отчетът на Зигфрид фон Голдринг за 1937 година напълно потвърждаваше това, което каза Хенрих фон Голдринг през есента на 1941 година.

И така, Бертхолд не бе се излъгал. Увери се, че това наистина е наследникът на неговия другар.