Рик Риърдън
Досиетата на героя (9)

Пърси Джаксън и мечът на Хадес

Идеята да изкарам Коледа в Подземния свят определено не беше моя.

Ако знаех какво ме чака, щях да си взема болнични. И така щях да си спестя срещата с армия демони, схватка с титан и клопка, която едва не изпрати мен и приятелите ми във вечен мрак.

Но не би. Трябваше да си взема проклетия изпит по английски. И така, в последния ден от срока си стоях в аудиторията на гимназия „Гуд“ с останалите ученици и опитвах да завърша есето си върху „Повест за два града“, която дори не бях чел. Тогава госпожа О’Лиъри се появи на сцената, лаейки като полудяла.

Госпожа О’Лиъри е домашната ми адска хрътка. Тя е огромно космато чудовище с размера на „Хамър“, с остри като бръснач зъби, подобни на кинжали нокти и блестящи червени очи. Голяма сладурана е и обикновено си стои в лагера на нечистокръвните — мястото, където се обучават героите. Затова бях малко изненадан да я видя как събаря елхичките и останалите декори за зимните празници тук.

Всички погледнаха към нея. Бях сигурен, че децата ще изпаднат в паника и ще хукнат към изходите, но те само започнаха да се подхилкват. Две от момичетата казаха:

— Колко е сладко!

Нашият учител по английски, който се казваше доктор Боринг^[1] (наистина, не се шегувам), намести очилата си и се намръщи.

— Чий е този пудел? — попита.

Въздъхнах облекчено. Слава на боговете за мъглата — вълшебното покривало, която пречи на хората да виждат нещата такива, каквито са. И преди бях виждал как тя изкривява нещата, но представянето на госпожа О’Лиъри като пудел бе наистина върхът.

— Мой е, господине — казах, — съжалявам! Сигурно ме е последвал.

Някой зад мен започна да си тананика „Мери имаше овчица!“. Няколко деца се разхилиха.

— Достатъчно — извика господин Боринг. — Пърси Джаксън, това е последният изпит за годината. Не може пудели…

— Бау! — лаят на госпожа О’Лиъри разтърси залата. Тя започна да маха с опашка, като събори още няколко от джуджетата на Дядо Коледа. След това се наведе към предните си лапи и ме погледна така, сякаш искаше да я последвам.

— Ще я изведа оттук, господин Боринг — обещах, — и без това съм готов.

Затворих тестовата си книжка и се затичах към изхода. Госпожа О’Лиъри мина първа през него и аз я последвах, а останалите деца се смееха и подвикваха подире ми:

— Чао, пуделче!

 

Госпожа О’Лиъри тичаше по улица Ист, която водеше към реката.

— Почакай малко — извиках аз, — къде отиваш?

Няколко пешеходци ме изгледаха особено, но Ню Йорк е голям град и едва ли най-странната гледка в него е момче, преследващо пудела си.

Госпожа О’Лиъри бе далеч пред мен. От време на време тя се обръщаше към мен и излайваше, сякаш за да ми каже „Побързай, тромчо!“. Така пробягахме покрай три квартала на север и навлязохме в парка „Карл Шулц“. Докато я настигна, тя вече бе прескочила желязната ограда и бе изчезнала в огромен причудливо подрязан гъсталак, покрит със сняг.

— Ох, стига де — простенах. Когато хукнах след нея от училище, дори не бях получил възможността да си взема палтото. Вече замръзвах, но прескочих оградата и навлязох в шубраците.

От другата им страна имаше сечище — два декара заледена трева, обградена от оголени дървета. Госпожа О’Лиъри душеше въздуха и ентусиазирано махаше с опашка. Огледах се, но не видях нищо необичайно. Пред мен Ист ривър бавно течеше със стоманен отблясък. От комините в Куинс излизаха кълбета пара. Зад гърба ми Горен Истсайд се надигаше студен и притихнал.

Нямах представа защо, но косъмчетата на врата ми настръхнаха. Извадих химикалката си, свалих капачката й и тя мигновено се превърна в бронзовия ми меч Въртоп. Острието му проблесна слабо на бледата зимна светлина.

Госпожа О’Лиъри надигна глава и ноздрите й потръпнаха.

— Какво има, момиче?

Храстите се размърдаха и от тях изскочи златен елен. Като казвам „златен“, нямам предвид жълт. Съществото бе цялото от благородния метал, а козината и рогата му изглеждаха поне четиринайсет каратови. Еленът имаше златиста аура, която го правеше толкова блестящ, че бе трудно да спреш погледа си върху него. Вероятно бе най-красивото животно, което бях виждал.

Госпожа О’Лиъри обаче само оголи зъби, което на кучешки вероятно означаваше: „Я, еленски бургер!“. След това храстите се размърдаха отново и се появи фигура със закачулен анорак и зареден лък в ръка.

Вдигнах меча си и фигурата се прицели в мен. След което замръзна.

— Пърси? — тя свали сребристата качулка на анорака. Черната й коса бе по-дълга, отколкото си спомнях, но добре познавах блестящите сини очи и сребърната тиара, която я отличаваше като първи лейтенант на богиня Артемида.

— Талия — извиках, — какво правиш тук?

— Следвам златния елен — каза тя, като че това трябваше да е очевидно само по себе си. — Той е свещеното животно на Артемида. Предположих, че е някакъв знак. И, хм… — погледна нервно към госпожа О’Лиъри, — може ли да ми обясниш какво търси това нещо тук?

— Това ми е домашният любимец. Госпожа О’Лиъри… не!

Госпожа О’Лиъри душеше елена и проявяваше забележително неуважение към личното му пространство. Той я удари с копито по носа. Скоро двамата започнаха да играят странна игра, в която се опитваха да стоят възможно най-отдалечени един от друг.

— Пърси — намръщи се Талия, — това надали е съвпадение. Ние двамата на едно място по едно и също време?

Тя беше права, разбира се. При героите съвпадения няма. Талия бе добър приятел, но не я бях виждал от близо година. А сега, ето ни и двамата.

— Някой бог е уредил това — предположих.

— Сигурно.

— Но е добре да се видим.

Тя ми се усмихна леко.

— Аха. Когато всичко това свърши, ще ти купя чийзбургер. Как е Анабет?

Преди да мога да отговоря, през слънцето мина облак. Златният елен потръпна и изчезна, като остави бедната госпожа О’Лиъри да лае по купчина сухи листа.

Вдигнах меча си, а Талия опъна лъка си. Инстинктивно опряхме гръб в гръб. Над сечището се спусна кълбо мрак и от него на тревата изпадна едно момче. Изглеждаше безкрайно изненадано.

— Оф — промърмори и изтупа авиаторското си яке. Бе на около 12 години, с тъмна коса, джинси и черна тишъртка. На дясната си ръка носеше пръстен със сребърен череп. А на колана му висеше меч.

— Нико? — попитах.

Очите на Талия се разшириха.

— Малкият брат на Бианка.

Нико се намръщи. Съмнявах се, че обича да го наричат „малкия брат на Бианка“. Преди няколко години неговата сестра, ловец на Артемида, бе загинала. Темата все още бе болезнена за него.

— Защо съм тук? — изръмжа той. — Седя си аз на гробището в Ню Орлиънс и в следващия миг съм в… това Ню Йорк ли е? Какво, в името на Хадес, търся тук?

— Не сме те домъкнали ние — рекох му, — ние бяхме… — усетих да ме побиват тръпки — събрани. Ние тримата.

— За какво говориш? — попита Нико.

— Децата на Тримата големи — отговорих — Зевс, Посейдон и Хадес.

Талия си пое дълбоко въздух.

— Пророчеството. Нали не мислиш, че Кронос…

Тя не довърши. Всички знаехме за голямото пророчество, за войната между боговете и титаните, която предстоеше, и как детето на един от тримата върховни богове, което първо навърши шестнайсет, щеше да вземе съдбовно решение, което да спаси света. Или пък ще го унищожи. Тоест един от нас.

През последните няколко години господарят на титаните Кронос ни бе манипулирал, но поотделно.

Дали сега той ни беше събрал?

Земята се разтърси. Нико извади собствения си меч — черно острие от стигийско желязо. Госпожа О’Лиъри отскочи назад и предупредително излая.

Прекалено късно разбрах, че иска да ме предупреди.

Земята под мен, Нико и Талия се разтвори.

Пропаднахме в мрака.

 

Очаквах падането да бъде дълго и накрая, на дъното, да се превърнем в полубожествена гофрета. Но вместо това се озовахме в една градина. И тримата крещяхме от ужас и, предполагам, сме изглеждали леко нелепо.

— Какво… къде сме? — попита Талия.

Градината бе тъмна. Редици сребърни цветя блестяха слабо и се отразяваха в големите скъпоценни камъни, поставени в лехите до тях — диаманти, сапфири и рубини, всичките колкото футболни топки. Над нас се надвесваха дървета, покрити с оранжеви цветове, и с плодове, от които лъхаше сладникава миризма. Въздухът бе хладен и влажен — но не зимен.

Бе като въздуха в пещера.

— Бил съм тук и преди — обявих.

Нико откъсна един нар.

— Това е градината на моята мащеха, Персефона — той направи гримаса и хвърли плода, — не яжте нищо.

Нямаше нужда да ми го казва. Хапнеш ли от храната на Подземния свят, оставаш в него завинаги.

— Внимавайте, вие двамата — предупреди ни Талия.

Обърнах се и видях как тя се е прицелила в една висока жена, облечена в бяла рокля.

Първо си помислих, че жената е призрак. Дрехата около нея изглеждаше като от пушек. Дългата й черна коса се вееше като да е безтегловна. Лицето й бе красиво, ала мъртвешки бледо.

Тогава видях, че роклята й всъщност не е бяла. Тя бе направена от изменящи се цветове — червено, синьо и жълто бяха втъкани в нея, ала някак избледнели. Очите й бяха същите — многоцветни и същевременно безцветни.

Сякаш Подземният свят бе изсмукал живеца й. Имах чувството, че на горния свят ще бъде ослепително красива.

— Аз съм Персефона — каза тя, а гласът й бе тих като шумоленето на хартия — добре дошли, герои.

Нико смачка един нар с крак.

— Добре дошли? След последния път смееш да ни посрещаш така?

Размърдах се обезпокоено. По принцип подобно общуване с бог можеше да ти докара сериозни проблеми. Като например това да те стрият на прах.

— Ъъ, Нико…

— Спокойно — каза студено Персефона, — и ние имаме своите семейни проблеми.

— Семейни проблеми — кресна Нико, — ти ме превърна в глухарче!

Персефона не обърна внимание на доведения си син.

— Както казвах, герои, добре дошли в моята градина.

Талия сведе лъка си.

— Ти ли изпрати златния елен?

— А също и адската хрътка — призна богинята, — както и сянката, която отнесе Нико. Бе важно да ви събера заедно.

— Но защо? — попитах аз.

Персефона ме погледна и почувствах как в стомаха ми навява хлад.

— Господарят Хадес има проблем — каза тя — и ако сте достатъчно разумни, ще му помогнете.

 

Седнахме на една тъмна веранда, гледаща към градината. Донесоха ни храни и напитки, които никой от нас не докосна. Прислужничките щяха да бъдат много хубави, ако не бяха мъртви. Бяха облечени в жълти рокли и носеха на главите си венци от маргаритки и бучиниш. Очите им бяха пусти, а помежду си говореха с пискливи гласове като прилепи.

Персефона се разположи на един сребърен трон и ни измери с поглед.

— Ако сега беше пролет, щях да мога да ви посрещна както подобава на Горния свят. Но зиме това е всичко, което мога да направя.

Звучеше изпълнена с горчивина. След всички тези хилядолетия, животът с Хадес дори за половин година й се виждаше отвратителен. Изглеждаше побледняла и изключително не на място, като стара пролетна снимка.

Тя се обърна към мен, сякаш четеше мислите ми.

— Хадес е моят съпруг и господар, младежо. Бих направила всичко за него. Но в този случай имам нужда от помощта ви, и то бързо. Става дума за меча на Хадес.

Нико се намръщи.

— Баща ми не притежава меч. В битка той използва своя жезъл, а също и шлема си, с който всява ужас в сърцата на враговете.

— Не притежаваше меч — поправи го Персефона.

Талия се изправи.

— Нима той кове нов символ на силата? Без позволението на Зевс?

Богинята на пролетта вдигна ръка. Над масата се появи жива картина — няколко скелета раздухваха черни пламъци в ковачница и оформяха стоманено острие с подобните си на черепи чукове.

— Войната с титаните почти ни е застигнала — каза Персефона, — господарят Хадес трябва да се подготви за нея.

— Зевс и Посейдон никога не биха разрешили на Хадес да изкове ново оръжие! — възрази Талия, — това ще наруши баланса на тяхното примирие.

Персефона поклати глава.

— Имаш предвид, че така той ще стане равен на тях? Повярвай ми, дъще на Зевс, Господарят на мъртвите няма никакво желание да воюва с братята си. Той знаеше, че те никога няма да го разберат, и затова изкова меча тайно.

Образът над масата трепна. Едно зомби ковач надигна все още нажеженото острие. В основата му имаше нещо странно. Не скъпоценен камък, а…

— Това не е ли ключ? — попитах.

Нико ахна.

— Ключовете на Хадес?

— Чакай — прекъсна го Талия, — какви са тия ключове?

Нико изглеждаше по-блед и от мащехата си.

— Хадес има връзка златни ключове, с които може да отключва и заключва смъртта. Поне така гласи легендата.

— Легендата е вярна — рече Персефона.

— Как така да отключва и заключва смъртта? — не разбрах.

— Ключовете имат силата да отведат някоя душа в Подземния свят — каза Персефона — или да я освободят.

Нико преглътна.

— Ако един от ключовете е поставен в меча…

— Неговият носител ще може да възкресява мъртвите — довърши Персефона — или напротив, да изпрати всяко живо същество в отвъдното с едно докосване на острието.

Всички притихнахме. Призрачният фонтан ромонеше в ъгъла. Слугините минаваха покрай нас, предлагайки ни плодове и сладкиши, с които да ни заробят в отвъдното завинаги.

— Този меч е зъл — казах накрая.

— С него Хадес ще бъде непобедим — съгласи се и Талия.

— Затова — каза Персефона — трябва да ни помогнете да си го върнем.

Зяпнах я.

— Моля?

Очите на Персефона бяха красиви и мъртвешки сериозни като отровни цветове.

— Малко преди мечът да бъде завършен напълно, някой го открадна. Не зная как, но съм почти сигурна, че извършителят е полубог, някой от героите, служещи на Кронос. Ако оръжието попадне в ръцете на Господаря на времето…

Талия скочи на крака.

— Позволили сте мечът да бъде откраднат? Но как може да сте толкова глупави? Вероятно той вече е в ръцете на Кронос!

Стрелите на Талия се превърнаха в рози, а лъкът — в огъната лоза, отрупана с жълти и златисти цветя.

— Бъди по-внимателна — предупреди Персефона, — може да си Зевсова щерка и първа сред ловджийките на Артемида, но в моя дом ще се държиш прилично.

Талия скръцна със зъби.

— Върни ми… лъка.

Персефона махна с ръка. Лъкът и стрелите възвърнаха обичайния си вид.

— Сега сядай и слушай. Мечът няма как да е напуснал Подземното царство. Господарят Хадес използва останалите ключове, за да затвори изходите. Нищо няма да влезе, нито да излезе, докато той не намери меча. Той използва цялата си сила, за да открие крадеца.

Талия седна с нежелание.

— За какво сме ти ние тогава?

— Търсенето на меча не може да се огласи на всеослушание — заяви богинята, — ние затворихме царството, но не съобщихме защо. Няма как да използваме слугите на Хадес за търсенето. Те не бива да знаят, че мечът съществува, не и преди да е завършен. И в никакъв случай не бива да узнават, че той е откраднат.

— Ако разберат, че Хадес е в беда, ще го напуснат — предположи Нико — и ще се присъединят към титаните.

Персефона не отговори, ала ако богиня можеше да бъде нервна, щеше да изглежда точно като нея.

— Крадецът трябва да е полубог. Никой безсмъртен не може да открадне оръжието на свой себеподобен просто така. Дори Кронос е длъжен да се подчинява на древните закони. Той има свой избраник някъде тук долу. А за да хванем този полубог… реших да използвам вас тримата.

— А защо? — попитах.

— Вие сте децата на върховните богове — отговори Персефона, — кой би могъл да устои на вашата обединена сила? Освен това, когато върнете меча на Хадес, ще изпратите съобщение до Олимп. Зевс и Посейдон не биха се възпротивили на новото оръжие на брат си, ако то е връчено нему от собствените им деца. Това ще покаже, че вие имате доверие на Хадес.

— Но аз му нямам доверие — каза Талия.

— Нито пък аз — казах, — защо трябва да даряваме на Хадес ново супероръжие. Това е безумно. Нали, Нико?

Нико гледаше към масата. Пръстите му потропваха по черното стигийско острие.

— Нали, Нико? — попитах отново.

Отне му секунда, преди да ми отговори.

— Трябва да го направя, Пърси. Той ми е баща.

— О, я стига — възрази Талия, — не може да мислиш това за добра идея?

— А кое е добра идея? Мечът да попадне в ръцете на Кронос?

Имаше право.

— Времето тече — рече Персефона, — крадецът вероятно има приятели в Подземния свят и ще търси изход.

Намръщих се.

— Нали бяхте заключили царството?

— Няма идеален затвор, дори Подземното царство не е. Душите винаги намират нови проходи, през които да се измъкват — по-бързо, отколкото Хадес може да ги затваря. Трябва да върнете меча преди той да напусне Царството на мъртвите. Иначе всичко е загубено.

— Дори да искахме да го направим — заяде се Талия, — как да намерим този крадец?

На масата се появи растение в саксия — отровножълт карамфил с няколко зелени листа. Цветето се наклони на една страна, като че търсеше слънцето.

— Това ще ви води — съобщи богинята.

— Вълшебен карамфил? — попитах.

— Цветето винаги е обърнато в посоката на крадеца. Но колкото по-близо е той до победата, толкова повече карамфилът ще вехне.

В потвърждение на думите й, едно листо посивя и падна в прахта.

— Ако всички листа паднат — предупреди Персефона, — цветето ще умре. А това ще означава, че крадецът се е измъкнал и вие сте се провалили.

Погледнах към Талия. Тя не изглеждаше особено въодушевена от идеята да гоним крадеца с цвете. После погледнах към Нико. За жалост познах изражението на лицето му. Знаех какво е да искаш да накараш баща си да се гордее с теб, дори ако той не е особено обичлив. А в този случай — даже никак.

Нико щеше да приеме задачата, независимо от нашето решение. Не можех да го оставя сам.

— При едно условие — рекох на Персефона, — Хадес трябва да се закълне във водите на Стикс, че никога няма да използва меча срещу боговете.

Богинята сви рамене.

— Аз не съм господаря Хадес, но съм убедена, че той ще стори това в замяна на вашата помощ.

От карамфила падна още едно листо.

Обърнах се към Талия.

— Хайде да направим така. Аз ще държа цветето, а ти ще натупаш крадеца.

Тя въздъхна.

— Хубаво. Нека хванем този нещастник.

 

Коледата не бе успяла да си пробие път в царството на мъртвите. Докато слизахме от двореца към полето Асфодел, всичко си изглеждаше точно както при последното ми посещение — силно депресиращо. Навсякъде се виждаха жълта трева и черни тополи. Над хълмовете безцелно се плъзгаха сенки, които идваха отникъде и отиваха заникъде. Те си подвикваха една на друга странни думи, в напразен опит да си спомнят какви хора са били приживе. Високо над нас таванът на пещерата блещукаше мрачно.

Аз носех карамфила и поради това се чувствах доста глупаво. Нико водеше, тъй като мечът му можеше да ни пробие път през тълпите мъртъвци. Талия само мърмореше, че е трябвало да бъде по-внимателна, преди да се съгласи да тръгне на път с две момчета.

— Персефона ми се видя нещо нервна — казах аз.

Нико прогони група призраци със стигийското желязо.

— Винаги е такава, когато аз съм наоколо. Тя ме ненавижда.

— Защо тогава те е включила?

— Трябва да е било идея на тате — звучеше сякаш му се иска да е вярно, но аз не бях много сигурен.

Бе ми малко странно, че Хадес не ни възложи приключението лично. Ако мечът бе толкова важен за него, защо бе оставил на Персефона да ни обяснява как стоят нещата? Обикновено Хадес предпочиташе лично да заплашва героите.

Нико се втурна напред. Без значение колко препълнени бяха полята — ако сте виждали Таймс Скуеър по Нова година, значи имате някаква представа — духовете се отдръпваха от пътя му.

— Оправя се със зомбитата — призна му Талия, — мисля да го взема със себе си следващия път, когато отида да пазарувам в мол.

Тя стисна лъка си, сякаш се страхуваше, че той отново ще се превърне в лоза. Не изглеждаше пораснала от миналата година и внезапно си дадох сметка, че тя никога няма да остарее, сега, след като е ловец на Артемида. Което означаваше, че вече съм по-голям от нея.

Странна работа.

— Е — попитах, — как ти се отразява безсмъртието?

Тя ме погледна накриво.

— Добре знаеш, че това не е истинско безсмъртие, Пърси. Все още мога да загина в битка. Просто… не старея и не се разболявам. Така че ще живея завинаги, освен ако не ме докопа някое чудовище.

— Тази опасност я има винаги.

— Винаги — тя се оглеждаше и осъзнах, че гледа лицата на мъртвите.

— Ако търсиш Бианка — казах толкова тихо, че Нико да не може да ме чуе, — тя трябва да е в Елисейските полета. Загина като герой.

— Зная — сопна ми се Талия. Сетне се усети — не търся нея, Пърси. Просто… няма значение.

Усетих да ме полазват тръпки. Спомних си, че майката на Талия бе загинала в автомобилна катастрофа преди няколко години. Те не били много близки и Талия така и не успяла да се сбогува. Ами ако призракът на майка й витаеше някъде наоколо? Не бе изненадващо, че Талия е нервна.

— Съжалявам — рекох, — не съобразих.

Погледите ни се срещнаха и ми стана ясно, че ме е разбрала. Изражението й се смекчи.

— Няма нищо. Нека приключваме с това.

Докато вървяхме, още едно от листата на карамфила се отрони.

 

Не бях никак доволен, когато цветето се насочи към Полята на мъченията. Толкова се надявах, че ще отидем в Елисейските полета и ще купонясваме сред готини хора, но не би. Цветето си бе харесало най-зловещата и отвратителна част от Подземния свят. Прескочихме поток магма и минахме покрай сцени на чудовищни изтезания, които не бих описал, за да не изгубите окончателно апетита си. Ще ми се да имах тапи за уши, с които да заглуша музиката от 80-те години и писъците.

Карамфилът се наклони към един хълм от лявата ни страна.

— Нагоре — рекох.

Талия и Нико спряха. Бяха покрити със сажди от прехода през Полята на мъченията. Аз едва ли изглеждах по-добре.

Страховит тътен се разнесе от другата страна на хълма, сякаш някой теглеше перална машина. След това всичко се разтърси от едно БУМ, БУМ, БУМ, последвано от цветисти ругатни.

Талия погледна към Нико.

— Това този ли е, който си мисля, че е?

— Опасявам се, че да — каза Нико, — специалистът по измамване на Смъртта.

Преди да успея да попитам какво имат предвид, той ни поведе към върха на хълма.

 

От другата страна намерихме грозен сърдит тип, напомнящ онези играчки тролове — с оранжева кожа, шкембе и ленена препаска през слабините, с възлести ръце и крака. Мръсната му коса стърчеше, а самият той подскачаше, ругаеше и от време на време подритваше два пъти по-голям от него самия камък.

— Няма — изкрещя той, — не, не и не! — след това започна да ругае на няколко различни езика. Ако имаше един от онези буркани, в които слагаш по няколко цента за всяка лоша дума, мисля, че за нула време щеше да си докара около петстотин долара.

След това понечи да се отдалечи от камъка. След десетина крачки обаче се върна назад, като да е влачен от някаква невидима сила. Той залитна до камъка и започна да си блъска главата в него.

— Добре — извика той, — печелиш, проклет да си!

Той потърка главата си и изруга още няколко пъти.

— Но това е последният път. Чуваш ли ме?

Нико погледна към нас.

— Хайде. Преди да е започнал отново.

Спуснахме се по хълма.

— Сизифе! — извика Нико.

Тролоподобният ни погледна изненадан. Сетне се скри зад скалата си.

— Не, няма да стане! Не можеш да ме заблудиш с такава маскировка! Знам, че това сте вие, фуриите!

— Не сме фурии — рекох, — просто искам да поговорим.

— Махай се — кресна той, — и да знаеш, че цветята няма да оправят нещата. Много е късно да се извиняваш.

— Виж — каза Талия, — ние само искаме…

— Ля-ля-ля — извика той, — не ви слушам!

Започнахме да го гоним около камъка, докато най-накрая Талия, която е най-бърза, не го хвана за косата.

— Оставете ме — изврещя той, — имам си работа! Трябва да бутам камъни!

— Аз ще избутам камъка ти — предложи Талия, — само млъкни и отговори на въпросите на приятелите ми.

Сизиф спря да се съпротивлява.

— Ти ще избуташ камъка ми?

— Изглежда неблагодарна задача, но по-приятна от това да те гледам — заяви Талия и погледна към мен — побързай.

И избута Сизиф към нас.

След това подпря камъка с рамо и започна да го бута бавно нагоре.

Сизиф ме погледна и се намръщи. След това ме ощипа по носа.

— Ау! — извиках.

— Значи наистина не си фурия — рече той удивено, — за какво ти е това цвете?

— Търсим един човек — отговорих, — цветето ни помага да го открием.

— Персефона! — излая той и плю в прахта. — Това е едно от нейните проследяващи устройства, нали? — той се наведе към мен и ме лъхна неприятния аромат на старец, който цяла вечност е търкалял камъни — веднъж я измамих, знаеш ли това? Измамих ги всичките.

Погледнах към Нико.

— Можеш ли да ми преведеш? — помолих го.

— Сизиф измамил смъртта — обясни Нико, — първо затворил Танатос, жътваря на душите, така че никой да не може да умре. След това, когато Танатос се измъкнал и се опитал да го убие, Сизиф казал на жена си да не го погребе правилно, така че да не намери покой. Сиси — хей, нали мога да те наричам така?

— Не!

— Сиси придумал Персефона да го пусне, уж да отмъсти на жена си за оскърбителното погребение. Но после отказал да се върне.

Старецът се изкикоти.

— Останах жив още цели 30 години, преди най-накрая да ме докопат.

Талия бе минала половината път по хълма нагоре. Тя скърцаше със зъби, подпирайки тежката скала с рамо. Изражението й бе красноречиво: „Побързайте!“.

— И това тук е наказанието ти, нали? — рекох на Сизиф. — Да търкаляш тази скала нагоре по хълма. Завинаги. Струваха ли си трийсетте подарени години?

— Това е временно отстъпление! — заяви Сизиф. — Скоро смятам да се измъкна оттук и когато го направя, всички там горе ще съжаляват много!

— И как смяташ да се измъкнеш от Подземното царство? — попита Нико. — То е заключено, нали знаеш.

Сизиф се ухили злобно.

— И другият попита точно това.

Стомахът ми се сви.

— Някой друг е потърсил съвета ти?

— Един сърдит младок — спомни си Сизиф, — не особено любезен. Опря меч в гърлото ми и дори не предложи да побутне скалата ми.

— Какво му каза? — попита Нико. — Кой беше той?

Сизиф започна да масажира раменете си. Той погледна към Талия, която бе почти на края на хълма. Лицето й бе поаленяло и мокро от пот.

— О… трудно ми е да си спомня — каза Сизиф, — не го бях виждал преди. Носеше някакъв издължен черен вързоп. Лопата, мотика или нещо такова. Защо не почакате тук? Аз ще ида да го потърся.

— Какво му каза? — настоях.

— Не мога да си спомня.

Нико извади меча си. Стигийското острие бе толкова студено, че в горещия въздух на Полята на мъченията започна да изпуска пара.

— Опитай пак.

Старецът направи гримаса.

— Що за човек се разхожда с такъв меч?

— Син на Хадес — отвърна хладно Нико, — а сега ми отговори.

Сизиф пребледня.

— Казах му да отиде при Мелиноя! Тя винаги знае как да се измъкне!

Нико сведе меча си. Разбрах, че името на Мелиноя го е смутило.

— Ти луд ли си? — попита той. — Това е самоубийствено!

Старецът сви рамене.

— Лъгал съм смъртта и преди. Мога да го направя пак.

— Как изглеждаше онзи полубог?

— Имаше нос — заяви Сизиф, — а също и уста. И едно око и…

— Едно око ли? — прекъснах го. — А случайно на другото да е носил превръзка?

— Май… може би — отвърна Сизиф — имаше коса, в това съм сигурен. И… — той ахна и погледна зад нас, — ето го!

Хванахме се.

В мига, в който се обърнахме, Сизиф се спусна надолу по хълма.

— Свободен съм! Свободен! Сво… ааа! — на десетина крачки от хълма той отново се удари в края на невидимия си затвор и падна по гръб.

Нико и аз го хванахме за ръцете и го издърпахме обратно към хълма.

— Проклети да сте! — изкрещя той и започна да ругае на старогръцки, латински, английски, френски и още няколко езика, които не можах да позная. — Никога няма да ви помогна! Вървете в ада!

— Вече сме тук — услужливо му напомни Нико.

— Пазете сеее! — изкрещя Талия.

Погледнах нагоре. Предполагам, че също съм изругал. Камъкът се търкаляше право към нас. Нико отскочи в едната посока, а аз — в другата. Сизиф извика:

— НЕЕЕЕЕ! — след което скалата се заби в него. Някакси той успя да я спре, преди тя да го събори и смачка.

Имал е време да се упражнява, предположих.

— Моля ви! — зави той. — Не мога да я удържам.

— Повече не — изпъшка Талия, — оправяй си се сам.

Към нас полетя нов водопад ругатни. Бе ясно, че няма да ни помогне повече, затова го оставихме сам в страданието.

— Пещерата на Мелиноя е в тази посока — каза Нико.

— Ако онзи крадец наистина е едноок — рекох, — това като нищо може да е Етан Накамура, синът на Немезида. Все пак той освободи Кронос.

— Помня — каза мрачно Нико, — но сега по-големият проблем е Мелиноя. Хайде.

Докато се отдалечавахме, чувахме крясъците на Сизиф.

— Добре, но това е последният път! Чуваш ли? Последният!

Талия потрепера.

— Добре ли си? — попитах я.

— Предполагам… — тя се поколеба. — Пърси, страшното е, че щом стигнах върха, помислих, че съм се справила. Помислих си, че това не е толкова трудно. Че мога да закрепя скалата. И когато се претърколи надолу, почти се изкуших да опитам отново. Реших, че на втория път ще се справя.

Тя погледна назад с копнеж.

— Хайде — казах й, — колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре.

 

Продължихме да ходим цяла вечност. Поне така изглеждаше. Още три листа от карамфила паднаха, което означаваше, че е наполовина увехнал. Цветето сочеше към струпване от назъбени сиви могили, които напомняха зъби, така че ние започнахме да си проправяме път натам, прескачайки парчета вулканична скала.

— Прекрасен ден за разходки — каза Талия, — като си помисля, че ловджийките сега вероятно си хапват на някоя поляна!

Зачудих се какво ли прави моето семейство. Мама и доведеният ми баща Пол сигурно се притесняваха, че не съм се върнал вкъщи след училище, но това не се случваше за пръв път. Щяха да се досетят, че съм тръгнал на някакво приключение. Мама щеше нервно да крачи напред-назад, чудейки се дали ще се прибера навреме, за да отворя подаръците си.

— И така, коя е тази Мелиноя? — реших да попитам, за да прогоня мислите за дома.

— Дълга история — каза Нико, — дълга и много страшна.

Тъкмо щях да попитам какво има предвид, когато Талия се приведе.

— Оръжията!

Изтеглих Въртоп. Сигурен съм, че съм изглеждал страховито с полуувехналия карамфил в другата си ръка, затова оставих саксията на земята. Нико също извади меча си.

Опряхме гръб в гръб. Талия опъна тетивата.

— Какво става? — попитах.

Тя бе цялата в слух. Сетне очите й се разшириха. Пред нас се материализираха кръг демоници.

Те бяха отчасти жени, отчасти прилепи. Лицата им бяха сплескани и космати, с дълги зъби и изпъкнали очи. Сплъстена сива козина и парчета броня покриваха телата им. Имаха съсухрени ръце с ноктести лапи, кожести криле, които изникваха от гърба им, и къси дебели крака. Щяха да изглеждат смешно, ако не бе злобата в погледите им.

— Керес — процеди Нико.

— Моля? — не разбрах.

— Бойни духове. Хранят се от насилствената смърт.

— Супер — обади се Талия.

— Вървете си! — заповяда Нико на демониците. — Синът на Хадес ви заповядва!

Керес изсъскаха. Устите им се пенеха. Погледнаха предпазливо към оръжията ни, но останах с впечатление, че не са особено впечатлени от заповедта на Нико.

— Хадес скоро ще бъде победен — изръмжа една от тях, — новият ни господар ще ни освободи!

Нико премигна.

— Нов господар?

Главната демоница се хвърли към него. Той бе толкова изненадан, че вероятно щеше да бъде разкъсан на парчета, ако не се бе намесила Талия. Тя изстреля стрелата от упор право в грозното прилепово лице и съществото изчезна.

Останалите нападнаха. Талия хвърли лъка настрана и извади кинжалите си. Приведох се, докато мечът на Нико описа дъга над главата ми, прерязвайки една демоница на две. Аз мушках и сечах на свой ред. Три или четири керес избухнаха пред мен, но другите продължаваха да прииждат.

— Япет ще ви размаже! — изкрещя една от тях.

— Кой? — попитах, след което я посякох. Така си извадих ценна поука — чудовищата не могат да отговарят на въпроси, ако си ги изпарил.

Нико буквално си проправяше път през керес. Черният му меч изсмукваше същността им като прахосмукачка, а колкото повече унищожаваше, толкова по-леден ставаше въздухът около него. Талия просна една демоница по гръб, прониза я и наръга още една с втория си нож, без дори да се обръща.

— Мри, нагъл смъртен! — преди да успея да вдигна меча си, ноктите на една керес пронизаха рамото ми. Ако бях в доспехите си, това нямаше да е голям проблем, ама не — бях си в училищната униформа. Ноктите на изчадието минаха през плата на ризата и пронизаха плътта ми. Цялата ми лява страна избухна в адска болка.

Нико изрита чудовището настрана и го промуши. Аз рухнах на земята и се свих на кълбо, измъчван от изгарящата рана.

Звуците от битката притихнаха. Талия и Нико се спуснаха към мен.

— Стой спокойно, Пърси — рече Талия, — ще се оправиш.

Трепетът в гласа й обаче ми подсказа, че раната не е безобидна. Нико я докосна и аз изревах от болка.

— Ще изсипя малко нектар в нея — каза той.

Той отвори една бутилка с божествената напитка и я разля по рамото ми. Това бе опасно — само глътка от нея можеше да убие някой полубог, — но болката веднага стана търпима. Нико и Талия превързаха раната. Аз припаднах само няколко пъти.

Не знам колко време мина, но следващият ми спомен бе как съм облегнат на една скала. Рамото ми бе превързано. Талия ме хранеше с малки парченца шоколадова амброзия.

— Какво стана с керес? — промърморих.

— Засега ги разкарахме — каза тя, — за момент ме притесни, Пърси. Но мисля, че ще се оправиш.

Нико се приведе до нас. Сега той държеше саксията с карамфила. На цветето бяха останали само пет листенца.

— Те ще се върнат — предупреди той, след което погледна загрижено към рамото ми, — тази рана… освен на насилието, керес са духове и на заразите. Можем да забавим инфекцията, но ще ти трябва по-сериозно лечение. Имам предвид божествено. Иначе…

Той не довърши.

— Ще се оправя — опитах се да седна и веднага ми прилоша.

— Полека — рече Талия, — трябва да си починеш.

— Няма време — погледнах към карамфила, — доколкото си спомням, една от демониците спомена името на Япет. Това не беше ли титан?

Талия кимна нервно.

— Братът на Кронос, баща на Атлас. Наричат го титана на Запада. Името му означава Пронизващия, защото това обича да прави с враговете си. Запратили го в Тартар заедно с братята му. Би трябвало да е още там!

— Но ако мечът на Хадес може да отключва смъртта? — попитах.

— Тогава е възможно — каза Нико — да призове прокълнатите от Тартара. Не бива да им позволяваме дори да опитат!

— Не знаем кои са те — напомни му Талия.

— Героят, който работи за Кронос — намесих се аз, — вероятно е Етан Накамура. Той започва да сбира някои от слугите на Хадес, керес например, на страната на титаните. Демониците смятат, че войната ще бъде спечелена от Господаря на времето и за тях ще има повече ужаси и страдания.

— И вероятно са прави — каза Нико, — баща ми се опитва да опази баланса. Той удържа по-свирепите демони. Но ако Кронос назначи някой от братята си за господар на Подземния свят…

— Като този Япет — предположих.

— Тогава Подземното царство ще стане много по-ужасно — рече Нико. — На керес това ще им хареса. А също и на Мелиноя.

— Все още не си ни казал коя е тази Мелиноя.

Нико прехапа устна.

— Тя е богинята на призраците. Служи на баща ми и наблюдава неспокойните мъртви, които витаят на Земята. Всяка нощ тя се надига от Подземното царство, за да плаши смъртните.

— Значи има свой път нагоре?

Нико кимна.

— Съмнявам се, че е блокиран. По принцип никой, който е с акъла си, не би рискувал да приближи пещерата й. Но ако този герой е достатъчно смел, че да сключи сделка с нея…

— Може да се върне в света на живите — довърши Талия — и да предаде меча на Кронос.

— Който ще го използва, за да освободи братята си от Тартар — предположих, — и тогава ще изпаднем в голяма беда.

Изправих се на крака. Заля ме вълна от слабост и почти припаднах, но Талия ме хвана.

— Пърси — каза тя, — не си в състояние…

— Трябва да съм! — видях как още едно от листата увяхва и пада от карамфила. До края ни оставаха още четири.

— Дай ми цветето. Отиваме в пещерата на Мелиноя.

 

Докато вървяхме, се опитвах да си мисля за хубави неща — любимите ми бейзболисти, последния ми разговор с Анабет, какво ще ми приготви мама за Коледа — за каквото и да е, но не за болката. И въпреки това чувствах, че саблезъб тигър ме е захапал за рамото. В битка нямаше да ставам за нищо и се проклех наум за непохватността. Изобщо не трябваше да допускам да ме ранят. Сега и до края на мисията бях излишен багаж за Талия и Нико.

Бях толкова зает да се самосъжалявам, че не чух дори звука от течаща вода, докато Нико не каза:

— Опа.

На около петнайсет метра от нас една тъмна река се спускаше през клисура от вулканична скала. Виждал бях Стикс и тази река ми се стори различна. Бе тясна и с бързо течение, а водите й бяха черни като мастило. Дори пяната изглеждаше черна. Другият бряг бе само на около десет метра, но все пак и те бяха много за прескачане. Мост не се виждаше.

— Река Лета — каза Нико и изруга на старогръцки, — никога няма да успеем да я пресечем!

Цветето сочеше към отсрещната страна — към мрачна планина и пътека, водеща към пещера. Отвъд планината стените на Подземното царство се извисяваха към тъмното като гранит небе. Не се бях замислял за това, че отвъдното може да си има граници. Явно обаче бе точно така.

— Трябва да има обиколен път — рекох.

Талия приклекна към брега.

— Внимателно! — извика Нико. — Това е Реката на забравата. Една капка и ще започнеш да забравяш коя си.

Талия се изправи.

— Знам това място. Веднъж Люк ми разказа за него. Душите идват тук, в случай че искат да се преродят. Така забравят напълно за миналите си животи.

Нико кимна.

— Ако плуваш в тази река, ще изгубиш всичките си спомени. Ще станеш като новородено.

Талия се загледа в отсрещния блок.

— Мога да пусна една стрела до отсрещния бряг и да я ползвам като котва към онези скали.

— Би се доверила на връв, която дори не е вързана? — попита Нико.

Талия се намръщи.

— Прав си. Във филмите става, ама в живота… не можеш ли да призовеш мъртъвци, които да ни помогнат?

— Мога, но те ще се появят само от нашата страна на реката. Течащата вода е като бариера за мъртвите, не могат да я преминат.

Направих гримаса.

— Що за тъпо правило е това?

— Хей, не съм го измислил аз — той ме загледа, — изглеждаш ужасно, Пърси. Трябва да си починеш.

— Не мога. Нуждаете се от мен.

— За какво? — попита Талия. — Едва се държиш на крака.

— Хей, това е вода, нали така? — не им обърнах внимание. — Значи мога да я контролирам. Може би мога да пренасоча течението за достатъчно дълго време, че да пресечем от другата страна.

— Не и в твоето състояние — заяви Нико, — предпочитам идеята със стрелата.

Залитнах до брега. Нямах представа дали мога да се справя. Бях синът на Посейдон, така че контролът над солената вода не бе проблем. Реките… само ако техните духове бяха дружелюбни. Реките в Подземното царство?

Нямах идея.

— Назад — казах.

Съсредоточих се върху течението, върху бушуващата черна вода, която течеше пред мен. Представих си я като част от собственото ми тяло. Можех да контролирам течението, да го подчиня на волята си.

Не бях съвсем сигурен, но водата като че ли закипя по-силно, сякаш долавяше присъствието ми. Знаех, че не мога да я спра напълно. Течението щеше да наводни цялата долина и да изпръска всичко около нас веднага щом го пуснех.

Но може би имаше и друг вариант.

— Хайде да видим — промърморих.

Вдигнах ръце така, все едно вдигам нещо над главата си. Раненото ми рамо бе като полято с лава, но аз се опитах да не му обръщам внимание.

Реката се надигна. Тя се извиси над бреговете си и след това се спусна като огромна арка — черна водна дъга, висока почти шест метра. Речното корито пред нас разкри засъхваща кал и тунел, широк точно колкото да минат двама души.

Талия и Нико ме зяпнаха удивено.

— Хайде — казах им, — не мога да удържа това нещо задълго.

Жълти петна изскочиха пред очите ми. Раненото ми рамо изгаряше от болка. Талия и Нико се спуснаха по коритото и затичаха през калта.

„Една капка. Не бива да изпускам и една капка.“

Река Лета се съпротивляваше. Тя не искаше да я изкарват от брега й. Искаше да се стовари върху приятелите ми и да измие съзнанията им. А после — да ги удави. Но аз удържах арката.

Талия стигна отсрещния бряг и се обърна да помогне на Нико.

— Хайде, Пърси! — извика тя. — Тръгвай!

Коленете и ръцете ми трепереха. Направих една крачка и едва не паднах.

Водите потръпнаха.

— Не мога — извиках.

— Да, можеш — настоя Талия, — имаме нужда от теб!

Успях да сляза до речното корито. Сетне тръгнах по него. Една крачка, после втора. Водите бушуваха над мен. Обувките ми потъваха в лепкавата кал.

На половината път залитнах. Чух как Талия изпищява:

— Не!

И концентрацията ми се наруши.

Докато река Лета се стоварваше отгоре ми, имах време само за една последна, отчаяна мисъл.

Остави ме сух.

Чух рева на тонове вода, която се стоварваше върху мен, докато реката тръгваше по нормалния си път. Но…

Отворих очи. Бях потънал в пълен мрак, но бях напълно сух. Слой въздух ме опасваше, подобно на втора кожа, и ме пазеше от въздействието на водата. Изправих се на крака. Дори този прост номер, който преди бях правил толкова много пъти, сега ме изтощаваше. Започнах да се влача по черното течение, ослепял от болка.

Излязох от река Лета. Като ме видяха, Талия и Нико подскочиха два метра от изненада. Аз се олюлях напред, свлякох се и припаднах пред приятелите си.

 

Вкусът на нектар ме пробуди. Рамото ми бе по-добре, но в ушите си долавях неприятен шум. Очите ми бяха горещи, като да съм трескав.

— Не можем да му дадем повече нектар! — спореше Талия. — Просто ще изгори!

— Пърси — каза Нико, — чуваш ли ме?

— Ще изгоря — промърморих, — чух.

Изправих се бавно. Превръзката на раната ми бе сменена. Още ме болеше, но имах сили да се изправя.

— Близо сме — каза Нико, — можеш ли да ходиш?

Планината се издигаше над нас. Прашна пътека, виеща се около стотина метра, стигаше до пещера. По пътеката имаше човешки кости, предполагам, за да е по-уютно.

— Готов съм.

— Това не ми харесва — каза Талия. Тя взе карамфила, който сочеше към пещерата. Бяха му останали само две листа, които приличаха на тъжни заешки уши.

— Да видим — казах — зловеща пещера, богинята на призраците… какво има да не ти харесва?

Като в отговор, от планината долетя съскащ звук. От пещерата блъвна бледа мъгла, сякаш някой бе пуснал машина за сух лед.

В мъглата се появи фигурата на висока жена с разрошена руса коса. Тя носеше розова хавлия и чаша вино в ръка. Лицето й бе строго и изпълнено с неодобрение. Можех да видя право през нея и се досетих, че е някакъв вид дух.

Но гласът й звучеше съвсем реален.

— Връщате се — изръмжа тя, — но вече е твърде късно!

Погледнах към Нико и го попитах.

— Това ли е Мелиноя?

Нико не отговори. Стоеше като вцепенен и гледаше духа.

Талия свали лъка си.

— Мамо? — прошепна тя и очите й се насълзиха. Изглеждаше като на седем.

Призракът захвърли чашата вино. Тя се строши и се разпадна в мъглата.

— Точно така, дъще. Обречена съм да витая из тия места и по чия вина, мислиш, че се получи така? Къде беше ти, когато умирах? Защо не дойде при мен, когато се нуждаех от теб?

— Аз… аз…

— Талия — казах й, — това е само един призрак. Не може да те нарани.

— Аз съм много повече от това — изръмжа духът — и Талия го знае отлично.

— Но… ти ме изостави — проплака Талия.

— Неблагодарница такава! Ти избяга!

— Стига! — Нико пристъпи напред с изваден меч, но духът се обърна към него преобразен.

Вече не се виждаше така ясно. Бе призрак на жена, облечена в старомодна кадифена дреха и шапка. Носеше перли и бели ръкавици, а тъмната й коса бе вързана отзад.

Нико замръзна.

— Не…

— Синко — рече духът, — починах, когато бе толкова млад. Обикалям това пусто място, без да знам къде си ти, къде е сестра ти.

— Мамо?

— Не, това е моята майка — промърмори Талия, като че още виждаше първото видение.

Приятелите ми бяха безпомощни. Мъглата започна да се сгъстява около краката им, увивайки се около тях като лози. Цветовете на дрехите и лицата им избледняха, като че ли самите те се превръщаха в сенки.

— Достатъчно — казах, ала гласът ми прозвуча слабо. Въпреки болката надигнах меча си и пристъпих към духа.

— Ти не си ничия майка.

Призракът се обърна към мен. Видението потръпна и видях богинята на призраците в истинския й вид.

Човек би си помислил, че с времето ще спре да се плаши от вида на старогръцките изчадия, но Мелиноя успя да ме стресне. Дясната й половина бе мъртвешки бяла, сякаш кръвта й е изцедена. Лявата й страна бе черна и съсухрена като кожа на мумия. Очите й бяха тъмни празни бездни и когато погледнах в тях, се почувствах така, все едно виждах смъртта си.

— Къде са ти духовете? — попита ядосано богинята.

— Моите… не зная. Нямам такива.

Тя изръмжа.

— Всеки има своите призраци. На хора, за чиято смърт съжалява. Вина. Страх. Защо не виждам твоите?

Талия и Нико още бяха като вцепенени и се взираха в богинята, сякаш тя е отдавна изгубената им майка. Помислих за приятелите, които бях видял да умират — Бианка ди Анджело, Зои Нощната сянка, Лий Флечър…

— Аз съм се помирил с тях — казах, — те са намерили покой. Не са призраци. А сега пусни приятелите ми!

И замахнах с меча си към Мелиноя. Тя бързо отстъпи назад, ръмжейки безпомощно. Мъглата около приятелите ми се разсея. Те стояха мигащи пред богинята, като че за пръв път виждаха колко е ужасяваща.

— Какво е това? — попита Талия. — Къде е…

— Беше номер — каза Нико, — тя ни измами.

— Закъсняхте, герои — прошепна Мелиноя.

Още един от листата на карамфила повехна и се отрони. Остана само един.

— Вече сключих сделката.

— Каква сделка? — настоях.

Мелиноя започна да съска. Отне ми миг да разбера, че това е смехът й.

— Има толкова много призраци, младо геройче. Те жадуват да бъдат свободни. Когато Кронос завладее света, той ще ме пусне да сея ужас сред живите, денем и нощем.

— Къде е мечът на Хадес? — настоях. — Къде е Етан?

— Близо — отвърна ми Мелиноя, — няма да те спирам. Не ми и трябва. Скоро, Пърси Джаксън, около теб ще има много духове. Тогава ще си спомниш за мен.

Талия изтегли една стрела и се прицели в богинята.

— Нима мислиш, че Кронос ще те възнагради за това, че си му помогнала? Той ще те изхвърли в Тартар с останалите слуги на Хадес.

Мелиноя оголи зъби.

— Майка ти беше права, Талия. Ти си едно безполезно момиче. Умееш само да бягаш.

Стрелата полетя, но щом докосна Мелиноя, тя се разпадна в мъгла. Чухме подигравателния й, съскащ смях. Стрелата на Талия отскочи безпомощно от скалите.

— Глупав призрак — промърмори тя.

Можех да видя, че Талия е наистина разтърсена. Очите й бяха почервенели. Ръцете й трепереха. Нико изглеждаше също толкова замаян, все едно са го ударили между очите.

— Крадецът — успя да каже той — сигурно е в пещерата. Трябва да го спрем, преди…

И точно тогава последният лист се отрони от карамфила. Цветето почерня и се сгърчи.

— Твърде късно — казах.

От планината проехтя гръмък смях.

— Прав си за това — долетя глас. На изхода на пещерата се появиха двама души — момче с превръзка на окото и триметров мъжага с разкъсана затворническа униформа. Веднага познах момчето. Това бе Етан Накамура, синът на Немезида. В ръцете си носеше недовършен двуостър меч от стигийска черна стомана, инструктиран с фигури на скелети. Нямаше дръжка, но в основата на острието имаше златен ключ, точно като във видението на Персефона. Ключът светеше така, сякаш Етан бе вече призовал силата му.

Великанът до него имаше очи от чисто сребро. Лицето му бе покрито с четинеста брада, а сивата му коса бе разрошена като на луд. Той изглеждаше измършавял в затворническата си униформа, като че е прекарал последните няколко хилядолетия на дъното на бездна, но дори и отслабнал бе много страшен. Той вдигна ръка и в нея се появи огромно копие. Спомних си какво ни бе разказала Талия за Япет.

„Наричат го Пронизващия, защото това обича да прави с враговете си“.

Титанът се усмихна свирепо.

— А сега ще ви унищожа.

 

— Господарю — прекъсна го Етан. Той бе облечен с военна униформа и носеше раница на гърба си. Превръзката на окото му се бе разместила, а лицето му бе изцапано от пот и сажди.

— Имаме меча. Трябва…

— Да, да — нетърпеливо каза титанът, — добре се справи, Навака.

— Накамура, сър.

— Както и да е. Сигурен съм, че брат ми Кронос ще те възнагради. Но първо трябва да убия тези тримата.

— Но, господарю — настоя Етан, — все още не сте възстановил пълната си сила. Трябва да се възнесем и да призовем братята ви от горния свят. Заповедите ни бяха да избягаме.

Титанът се обърна към него.

— Да избягаме ли каза? ДА ИЗБЯГАМЕ?

Земята се разтърси. Етан падна по задник и започна да пълзи назад. Недовършеният меч на Хадес затрака по скалите.

— Г-господарю, моля ви…

— ЯПЕТ НЕ БЯГА! Чаках три хилядолетия да ме призоват от онази яма. Жаден съм за мъст и ще започна да я утолявам, като убия тези трима нещастници!

Той приведе копието си към мен и нападна.

Ако бе в пълната си сила, съм сигурен, че щеше да ме промуши като на шиш. Дори измършавял и току-що измъкнал се от ямата, той бе дяволски бърз. Придвижваше се като торнадо и замахна толкова бързо, че едвам избягнах острието, преди то да прониже скалата, върху която бях застанал.

На всичко отгоре бях толкова замаян, че едвам държах меча. Япет изтръгна копието от земята, но когато се обърна към мен Талия започна да го обсипва със стрели, като го улучи навсякъде, от коляното до рамото. Той изрева и се обърна към нея. Изглеждаше повече ядосан, отколкото наранен. Етан Накамура се опита да извади меча си, но Нико извика:

— Не мисля.

Земята пред Етан изригна. Три въоръжени скелета се появиха и го нападнаха, блъскайки го назад. Мечът на Хадес остана на скалите. Само ако можех да се добера до него…

Япет замахна с копието си и Талия отскочи от пътя на оръжието. Тя захвърли лъка си настрана, така че да изтегли ножовете си, но нямаше да оцелее дълго в близък бой.

Нико остави Етан на скелетите и нападна Япет. Вече бях пред него. Чувствах, че рамото ми ще експлодира, но се метнах към титана и пронизах прасеца му с Въртоп.

— ААААА! — от раната потече златен Икор. Япет се завъртя и ме удари с дръжката на копието си. Полетях и се ударих в скалите току до река Лета.

— ТЕБ ЩЕ УБИЯ ПРЪВ! — изрева Япет, като скочи към мен. Талия се опита да отвлече вниманието му, като пусна мълнии от кинжалите си, но за него това явно бе като ухапване от комар. Нико замахна към него с меча си, но Япет отби удара му, без дори да гледа.

— Ще ви избия всичките! А след това ще захвърля душите ви във вечния мрак на Тартар!

Лилави петна избиха пред очите ми. Едвам се движех. Още сантиметър и щях да падна в реката.

Реката.

Преглътнах. Надявах се все още да имам сили да говоря.

— Ти… си дори по-грозен от сина си — подразних титана — и виждам откъде Атлас е наследил глупостта си.

Япет изръмжа. Той закуца напред, вдигнал копие.

Не знаех дали имам сила, но бях длъжен да опитам. Япет снижи копието си и аз се претърколих настрана. Оръжието се заби в земята до мен. Протегнах се и сграбчих врага си за яката на ризата, надявайки се на това, че той е изгубил равновесие и е ранен. Титанът се опита да остане на крака, но аз го дръпнах с цялата си тежест. Той залитна и падна, като сграбчи паникьосан ръцете ми.

Така и двамата паднахме в Лета.

ПЛЯЯС! Потънах в черната вода.

Помолих се на Посейдон защитата ми да издържи и докато потъвах към дъното, осъзнах, че съм все още сух. Знаех и как се казвам. И все още държах титана за ризата. Течението трябваше да ни е откъснало един от друг, но реката някак си ме обикаляше.

С последни сили излязох от водата, влачейки Япет със здравата си ръка. Рухнахме на брега — аз напълно сух, титанът мокър до кости. Сребърните му очи бяха ококорени и приличаха на пълни луни.

Талия и Нико ме зяпнаха удивено. Горе до пещерата, Етан Накамура тъкмо съсичаше и последния скелет. Той се обърна и замръзна като видя титаничния си съюзник проснат на земята.

— Господарю? — извика той.

Япет стана и го погледна. Сетне погледна към мен и се усмихна.

— Здравей — каза той, — кой съм аз?

— Ти си мой приятел — отговорих бързо, — казваш се… Боб.

Това го зарадва много.

— Аз съм твоят приятел Боб!

Етан явно осъзна, че нещата не стават както е искал.

Той погледна към меча на Хадес, който лежеше в прахта, но преди да може да се протегне към него, една сребърна стрела се заби в земята до него.

— Не и днес, хлапе — предупреди го Талия, — една крачка и ще те забия в скалите.

Етан побягна — право към пещерата на Мелиноя. Талия се прицели към гърба му, но аз й казах.

— Недей. Остави го.

Талия се намръщи, но сведе лъка си.

Не бях сигурен защо исках да го пощадя. Предполагам, че за днес битките ми стигаха, а и в действителност ми бе мъчно за хлапето. Кой знае какви ядове щеше да си има, когато Кронос узнаеше за провала му.

Нико взе меча на Хадес с благоговение.

— Успяхме. Наистина успяхме.

— Така ли? — попита Япет. — А аз помогнах ли?

Сполучих да се усмихна немощно.

— О, да. Беше фантастичен.

 

След това се върнахме експресно до двореца на Хадес. Нико прати съобщение по някакъв призрак и след минути лично трите фурии се появиха да ни пренесат. Те не бяха очаровани от това, че ще трябва да носят и титана Боб, но на мен сърце не ми даваше да го оставя — особено след като видя раната ми, изохка съчувствено и я излекува с едно докосване.

Както и да е, когато пристигнахме до тронната зала на Хадес, вече се чувствах страхотно. Господарят на мъртвите стоеше на своя трон от кости, гледаше ни мрачно и почесваше черната си брада, сякаш се чудеше какви изтезания да ни измисли. Персефона седеше до него, но не продумваше и дума, докато Нико разказваше за премеждията ни.

Преди да върна меча, настоях Хадес да даде клетва, че няма да го използва срещу боговете. Очите му пламнаха, сякаш искаше да ме изпепели, но най-накрая се закле, макар и през стиснати зъби.

Нико остави меча в краката на баща си и се поклони, очаквайки реакция.

Хадес погледна към жена си.

— Ти не се подчини на преките ми заповеди.

Не знаех за какво говори, но Персефона не реагира, дори не потръпна под изгарящия му поглед.

Хадес отново се обърна към Нико. Погледът му омекна малко. Вече бе каменен, а не стоманен.

— Няма да разказваш това никому.

— Не, господарю — съгласи се Нико.

След това богът погледна към мен.

— А ако приятелите ти се разприказват, ще им отрежа езиците.

— Знаех си, че няма да ни разочароваш — казах.

Хадес погледна към меча. Очите му бяха пълни с гняв и с нещо друго — копнеж? Той щракна с пръсти. Фуриите полетяха от върха на трона му.

— Върнете меча в пещите — нареди им той, — останете с ковачите, докато е готов, и после ми го върнете.

Фуриите полетяха във въздуха с оръжието. Докато ги гледах, се зачудих колко ли скоро ще съжалявам за това си решение. Винаги имаше начин една клетва да се заобиколи. Бях сигурен, че в момента Хадес търси такъв начин.

— Вие сте мъдър, господарю — измърка Персефона.

— Ако бях мъдър — изръмжа той, — щях да те окова в тъмниците си. Ако още веднъж пренебрегнеш заповедите ми…

Той не довърши. Сетне щракна с пръсти и изчезна в мрака.

Персефона изглеждаше дори по-бледа от обичайното. Тя приглади дрехите си, сетне се обърна към нас:

— Добре се справихте, герои — тя махна с ръка и три червени рози се появиха в краката ни, — смачкайте ги и ще се върнете в света на живите. Имате благодарността на моя господар.

— Наистина, той беше толкова мил — рече Талия.

— Направата на меча е била твоя идея — внезапно осъзнах аз, — затова Хадес не ни заръча мисията лично. Хадес не е знаел, че мечът липсва. Той дори не е знаел, че съществува.

— Глупости — каза богинята.

Нико стисна юмруци.

— Пърси е прав. Ти си искала Хадес да направи меча. Но той ти е отказал. Знаел е, че е прекалено опасен. Другите богове никога не биха му повярвали. Той би нарушил баланса.

— След това са го откраднали — продължи Талия, — ти си затворила Подземното царство, а не Хадес. Не си посмяла да му кажеш какво е станало. И сме ти трябвали да откриеш меча преди той да разбере. Ти си ни използвала!

Персефона облиза устни.

— Важното е, че сега Хадес прие меча. Той ще го довърши и така ще стане могъщ колкото Зевс и Посейдон. Царството ни ще е защитено от Кронос… и всеки друг, който опита да ни заплашва.

— И вината за това е наша — казах нещастно.

— Помогнахте много — рече Персефона, — може би малка награда за вашата дискретност…

— Разкарай се — рекох, — преди да те отведа до реката Лета и да те хвърля вътре. Убеден съм, че Боб ще ми помогне. Нали така, Боб?

— Боб ще помогне! — съгласи се весело той.

Очите на Персефона се разшириха и тя изчезна в дъжд от маргаритки.

 

Нико, Талия и аз се сбогувахме на терасата с изглед към Асфодел. Титанът Боб остана в двореца, като строеше къщичка от кости и се смееше гръмко всеки път, когато тя се разпаднеше.

— Ще го наглеждам — каза Нико, — вече е безобиден. Може би… не зная. Можем да го обучим да стори нещо хубаво.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш тук — попитах. — Персефона ще направи живота ти черен.

— Трябва — настоя той. — Трябва да се сближа с татко. Той има нужда от по-добър съветник.

Не можех да оспоря това.

— Ами, ако ти изникне нужда от нещо…

— Ще се обадя — обеща Нико. Той стисна ръката на Талия, а след това и моята. Понечи да си тръгне, но след това ме погледна за последно.

— Пърси, нали не си забравил предложението ми?

Полазиха ме тръпки.

— Още мисля.

Нико кимна.

— Е, когато си готов.

След като си тръгна, Талия попита:

— За какво става дума?

— Нещо, което ми каза миналото лято — отвърнах, — възможност да победим Кронос. Но е опасно, много опасно. А за днес опасностите ми стигат.

Талия кимна.

— В такъв случай, свободен ли си за вечеря?

Не можах да удържа усмивката си.

— Как може да си гладна след всичко, което преживяхме?

— Ами — отговори тя, — дори безсмъртните трябва да се хранят. Какво ще кажеш за хамбургери?

Смачкахме розите и се завърнахме в света на живите.