Бернар Вербер
Върховната тайна (129)

129.

Вътре в компютъра Люкрес и Изидор са се сгънали на осем в доста неудобни пози.

— Не мога повече. Не чувам никакъв шум навън. Дали да не излезем?

Изидор се извърта, за да види колко е часът на светещия циферблат на часовника на колежката си.

— Да изчакаме до двайсет и два часа. Умберто каза, че след този час дворът опустява и повечето болни отиват да спят. Тогава ще можем по-спокойно да се движим из клиниката.

— Боли ме.

— Не може ли малко да отместите крака си, буквално ме ръгате в хълбока — отбелязва Изидор.

— А вашият лакът е забит в корема ми от началото на пътуването. Едва си поемам дъх — не му остава длъжна Люкрес.

Девойката прави опит да помръдне.

— Сложете ръката си тук, а аз ще сложа лакътя си там.

Жестикулират в куба.

— Не е много по-добре.

— Да опитаме по друг начин.

Нова гимнастика.

— Още колко време трябва да издържим така?

— Петнайсетина минути.

Люкрес мърмори:

— Може би трябва да добавим към мотивациите: потребност от разширяване на личното жизнено пространство.

— Това е включено в нуждите на оцеляването. Я си дръпнете малко крака.

— Ами и вие с вашите идеи!

— Идеята беше ваша, не моя.

— Каква неискреност!

— След като нашият враг се нарича „Никой“, трябва да го бием на собствения му терен. Щом ни предлага да играем по Омир, да следваме напътствията му.

— Не мислех, че ще прибегнете до хитрината на Одисей и троянския кон.

Нови въздишки.

— Остават само десет минути.

— Като че ли сме в метрото във върховите часове. А и въздухът не достига. На всичко отгоре зъбите пак ме заболяха.

— Девет минути. Съжалявам. Наблизо няма зъболекар.

— Искам да изляза. Мисля, че получавам клаустрофобична криза.

Люкрес се задъхва.

— Едгар Алън По има една новела — „Шахматистът от Мелцел“, за приключенията на един автомат, който побеждавал всички европейски шампиони. Съчинил е разказа по истински случай. Накрая открили, че зад часовниковия механизъм — предполагаемия играч, се криело едно джудже, което следяло партията с помощта на огледала и направлявало ръцете със специални пръчки. Малкото човече стояло затворено в още по-малък сандък от този. Мислете за него.

От много наместване Изидор и Люкрес се оказват плътно долепени един срещу друг. Лицата им са едва на няколко сантиметра едно от друго.

— Изидор, надявам се, че не се възползвате от случая, за да се натискате в мен.

Той поглежда часовника й.

— Време е.

Развинтва болтовете, които затварят голямата кутия на компютъра, и задната преграда пада.

Двамата се разгъват и с удоволствие се протягат. Намират се в опустелия двор на болницата.

— Къде ще отидем? — осведомява се Люкрес.

— Финшер задължително е разполагал с тайна лаборатория. Тя вероятно се намира в новите постройки извън укреплението.

Люкрес предлага да поемат по маршрута, посочен на картата: едно подземие, след него — стените на укреплението, отвъд тях — пътят на Батареята на Отмъстителя.

Наблизо угасват няколко светулки. Вятърът шуми в короните на пиниите. Буха бухал. От растенията се разнасят множество ухания и привличат насекомите, които ги опрашват. Във въздуха мирише на смирна, на салвия и на орлови нокти. Прекосяват горичка от дъбове и евкалипти.

Тук природата е запазена недокосната. Двамата журналисти вървят мълчаливо. Един смок пропълзява наблизо, но те не го усещат.

Изграква врана и Люкрес се стряска.