Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shattered, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 56 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Живот в лъжа

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2011

Редактор: Мая Арсенова

Техн. Редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-170-273-4

История

  1. — Добавяне

Глава 9

— Деветстотин и единайсет — отговори операторът. Гласът й беше въплъщение на вбесяващо спокойствие. Почти прелетял пътя, „Джипът“ се носеше над последното възвишение, преди да стъпи отново на земята, за да пробяга между двете редици от огромни дъбове, които водеха към къщата.

— Изпратете пожарната. Една къща гори. Вътре може да има хора. — За Скот беше истинско усилие да овладее гласа си. Искаше да затвори телефона. — Къщата е „Грейсън Спрингс“.

Местонахождението на прочутата ферма за коне, както можеше да се предполага, беше познато на всеки в радиус от осемдесет километра. Въпреки това, по молба на оператора, докато потните му длани стискаха телефона и волана, а сърцето му подскачаше в гърдите, той не само продиктува адреса, но и го повтори. Всичко това направи, без да показва външно, че губи самообладание.

Внезапно бялата фасада на къщата изникна пред погледа, прилична на призрак в мрака. В този миг, преди дърветата да погълнат отново „Джипа“ той видя прозорците, които блестяха като безброй вперени очи, високите колони, величествени както винаги, неясните очертания на алеята, както и пламъците и носещия се на талази дим, издигащ се над покрива. Покрива на северното крило. Там, където спеше Лиса.

Стомахът му се сви. Дъхът му спря.

— По дяволите! — Чейс звучеше уплашен.

Когато „Джипът“ изскочи от обраслия с дървета път, Скот с облекчение видя, че на моравата има хора. Прилични на сиви сенки върху мастилената трева, от това разстояние беше невъзможно да се определи кои бяха.

„Тя е там. Разбира се, че е там.“

Но да си го повтаря сам на себе си и да го знае като неоспорим факт бяха две различни неща. Той натисна рязко спирачките, докато „Джипът“ продължаваше да лети, спря двигателя, изскочи от колата и побягна през моравата към мястото, където се бяха събрали хората. Разстоянието от алеята дотам беше може би около двестатина метра. Докато тичаше, Скот оглеждаше присъстващите: госпожа Марта, просната по гръб на тревата, със затворени очи и бяла като призрак, подобно на самата къща. Можеше да я вземе за мъртва, ако не беше една непозната за него жена, която, коленичила до нея, привидно й оказваше първа помощ. А на мъртвец не се оказва първа помощ, нали така? Господин Фрай стоеше на колене, надвесен над Марта, като кашляше и хриптеше яростно. С ръка на рамото му, госпожа Бейкър се беше навела над него и му говореше. Изглеждаше загрижена.

Скот се обля в студена пот, когато разбра кой липсваше.

— Къде е Лиса? — викна той, когато се приближи достатъчно. Миризмата на дим беше остра. Пращенето на огъня беше толкова силно, че заглушаваше всички останали нощни звуци — вероятно и неговия глас, защото отговор не последва. Пламъците хвърляха зловеща мъждукаща светлина над всичко наоколо.

„Боже, огънят се разпростира бързо.“

Сърцето му щеше да изскочи при осъзнаването на този факт.

— Къде е Лиса? — извика той отново, докато, заради на хлъзгавата от росата трева, за малко не се изпързаля върху госпожа Бейкър. Сграбчи я за раменете. — Къде е Лиса?

Подскачайки от изненада и вперила опулени очи в неговите, госпожа Бейкър посочи към къщата.

— Мислим, че е все още вътре! Беше в стаята си. Анди опита, но не успя да стигне до нея.

За момент целият свят за Скот сякаш замря. После адреналинът му се вдигна.

— Качи се отзад. — Господин Фрай, все още кашлящ, вдигна глава и погледна към него. — Отпред е блокирано.

— Стой тук! — изрева Скот през рамо на Чейс. Разбира се, проклетото хлапе не слушаше. Докато тичаше към далечния край на къщата и към страничния вход, който водеше към задното стълбище, за което бе споменал Анди, Скот знаеше, че Чейс го следва, но нямаше време да го спре. Забеляза, че все още няма и помен от звука на сирените. Прехвърли се през ниската каменна стена, която ограждаше малък страничен вътрешен двор, и като заобикаляше градинските лебеди от ковано желязо, прекоси каменния паваж с два скока. Къде, по дяволите, бяха пожарникарите? Колко време им беше нужно да дойдат?

Горчивата истина беше, че най-близката пожарна команда се намираше във Версай, а придвижването на пожарните коли до къщата можеше да отнеме до петнайсет минути. При положение, че нощта бе спокойна. Скот се молеше да е именно такава.

Червеният блясък на огъня ставаше все по-ярък. Достатъчно ярък, че този обрасъл участък от двора, където лилии ограждаха дърветата, а цъфналите храсти бяха в изобилие, да заприлича на градината на ада. Скот беше толкова близо, че усещаше горещината от огъня и чуваше острия звук от пращенето му. При мисълта, че Лиса е хваната в капан вътре, тръпки преминаха по цялото му тяло.

„Боже, моля те, нека е добре!“

— Направиш ли и една крачка към къщата, ще кажа на баща ти за всичко, което се случи тази вечер, чули ме?

Скот се намираше пред страничния вход, когато изръмжа на Чейс заплахата. Хлапето спря задъхано до него. Едно бързо завъртане на месинговата топка на вратата и опасенията на Скот се потвърдиха: беше заключено. Смътната надежда, че Лиса може да е излязла оттук, умря. Тя не би спряла, за да заключи след себе си. Инстинктът му го подтикваше да разбие проклетата врата, но разумът взе надмощие. Нямаше време за друго, освен да подчертае думите си, като поглеждаше гневно към Чейс. Измъкна бързо портфейла си от джоба, извади една кредитна карта и хвърли останалото. Познаваше вратата, познаваше и ключалката. Вратата беше направена от масивно дърво като повечето стогодишни врати. Разбиването й щеше да отнеме време. За сметка на това ключалката беше съвременна, с прост бутон. Можеше да я отвори с кредитна карта.

Потънал в пот и стиснал зъби в опит да овладее паниката, Скот внимателно плъзна кредитната карта между страничната част на касата и ключалката и я раздвижи нагоре-надолу.

— Може би е излязла от друго място. — Чейс все още беше запъхтян.

„Може би.“

Погълнат от заниманието си, Скот отговори наум. Можеше ли да си позволи да си губи времето, като претърсва скромното пространство около къщата с надеждата тя да е някъде там? Ако го направеше, а Лиса се окажеше вътре, тя щеше да умре.

За негово огромно облекчение ключалката се отвори с едно щракване.

— Стой тук, мамка му — нареди той ядно на Чейс, като буташе вратата. — Говоря сериозно. Ако не се върна, докато дойдат пожарникарите, кажи им къде съм.

След като влезе, за момент Скот се почувства дезориентиран и се наложи да спре и да се огледа. Не бе идвал в тази част на къщата поне от десет години. Задният коридор беше във формата на буквата „т“ и гледаше към по-широкото преддверие, което разполовяваше приземния етаж на северното крило. Спомни си, че отдясно коридорът свършва с баня. Отляво се намираше вратата, която водеше към тясното и стръмно стълбище, което беше целта му сега. Споменът му проблесна внезапно, той се обърна и побягна наляво.

Единствената светлина, която осветяваше пътя му, беше сиянието на луната, проникващо през отворената врата зад гърба му. Той стигна до края на коридора и отвори рязко вратата към стълбището. Още преди да прекрачи прага, облак дим връхлетя върху него. Пращенето и пукането на огъня внезапно се усили. Миризмата на изгоряло беше силна.

— Лиса! — викна той. Наведен, за да избегне дима, който на по-голяма височина беше достатъчно гъст, за да предизвика смъдене на очите, той изкачи стъпалата, като вземаше по две наведнъж.

Стори му се — не беше сигурен, но му се стори — че чува слаб вик в отговор.

 

 

— Помощ! — извика отново Лиса, но съвсем немощно, след което бе обзета от задушаваща кашлица, която сякаш раздираше дробовете й. Главата й клюмна. Усещаше я тежка като камък. Слепоочията й пулсираха. Чувстваше се замаяна, гадеше й се. Имаше ужасен метален вкус в устата.

„Ако можех само да полегна за момент и да си почина…“

Може би не трябваше да хаби енергията си, като викаше за помощ. Гласът й беше толкова пресипнал, че се съмняваше дали се чува на повече от няколко метра. Ако не бяха чупи първите й ужасени писъци, сега със сигурност нямаше да я чуят. Къде ли бяха майка й, Робин и Анди? Дали бяха успели да излязат, или и те бяха в капан?

Ужас обзе сърцето й при тази мисъл. Но не можеше да направи нищо за тях. Започваше да се съмнява, че ще може да помогне дори на самата себе си.

„Трябва да продължа. Трябва да се измъкна.“

Като хапеше устни в опит да се концентрира, тя се опита да се движи. Пълзеше като бебе надолу по коридора, по посока на задното стълбище в далечния край на северното крило. Дървеният под нараняваше голите й колене, а горещината му под ръцете й я плашеше. Димът над главата й беше гъст, толкова гъст, че я задави. Запушваше ноздрите й, прегаряше гърлото й, изпълваше дробовете. Превита на две, почти успя да стигне до предното, централно стълбище, което водеше нагоре до остъкленото преддверие и надолу до първия етаж, когато част от тавана се сгромоляса пред нея. С писък, Лиса едва успя да отскочи назад навреме. Посипа се дъжд от искри, огън фучеше към дупката в покрива.

„Не мога да стигна до стълбището.“

Обзе я паника, докато с олюляване се отдалечаваше от горящата стена, която бе изскочила пред нея. Димът беше толкова гъст, че можеше да усети маслената му консистенция по кожата си, да почувства тежестта му в дробовете си. Като кашляше, и се задъхваше, с толкова замъглено съзнание, че едва мислеше, тя си спомни, че за да избегне дима, трябва да стои ниско долу. Обърна се, застана на колене и запълзя обезумяла. Въздухът в близост до пода беше по-добър. Горещ, сгъстен и с дъх на сяра, но все пак годен за дишане. Движеше се близо до лявата стена, тъй като от тази вдясно се просмукваше горещината. Опасяваше се, че във всеки един момент още пламъци могат да избухнат през мазилката. Зловещото пукане зад нея я изпълваше с ужас. Стомахът й се свиваше. Пулсът й се ускоряваше. Усещаше горещината по стъпалата на босите си крака, по задната част на бедрата си. Огънят я преследваше. Ако я хванеше, щеше да умре. Петнайсетте метра, които й оставаха да измине, преди да достигне стълбището, й се струваха като петнайсет километра.

„Ами ако още една част от покрива се сгромоляса? Или подът?“

Мисълта повлече след себе си още една вълна на паника. Като опитваше да се овладее, Лиса се застави да върви напред, независимо от обезпокоителната летаргия, която започваше да отнема както волята й, така и силата й.

Това, което искаше най-много, бе да легне.

„Толкова съм уморена.“

Събудена от силен грохот и замаяна от съня, тя бе останала да лежи в леглото минута или две, като премигваше в мрака и се опитваше да разбере какъв бе този звук. Сега осъзнаваше, че тези няколко минути са били може би най-добрият й шанс за бягство. Дори си бе мислела да продължи да спи, докато не бе осъзнала, че стаята й мирише на дим. Точно тогава се бяха случили още няколко неща: странно бумтене, парлив вкус в устата, чувство за нещо нередно.

Осъзнаването на случващото се бе ужасяващо: „Къщата гори“.

„Ако нещо се случи с мен, това ще убие майка ми“, си каза Лиса, докато кръвта й пулсираше в слепоочията. Тя изкашля, както й се струваше, нова част от дробовете си. Крайниците й отслабваха все повече. Със съзнанието, че от успеха й зависи животът на майка й, тя отново се устреми напред.

„Знаеш къде се намира задното стълбище. Само още малко…“

С парещи очи и разтуптяно сърце, което сякаш иска да изскочи от гърдите й, като се давеше от ниско стелещия се дим, тя пълзеше отчаяно към мрака в дъното на коридора. Вратата там водеше към нещо, което някога бе представлявало стълбище за прислугата — тясна и стръмна редица от дървени стъпала, които започваха от първия етаж.

Затворената врата беше все още на около десетина метра от нея.

„Няма да успея.“

Тази мисъл се настани в съзнанието й, тежка и вледеняваща като скала.

Докато гледаше отчаяно към вратата, тя се отвори със сила и един мъж, облян в оранжева светлина от пламъците, влетя в коридора. Огънят зад гърба й изригна гневно. Усети изпепеляващ изблик на горещина, причинен от влетелия от отворената врата кислород, който подхранваше пожара.

— Лиса! — Гласът му беше толкова пресипнал, че звучеше плашещо неузнаваем. Погледът му се насочи към нея.

— Скот! — прозвуча сподавен вик. В момента, в който изрече името му, тя отново започна да кашля.

„Няма да ме остави да умра.“

Приведен ниско, с ръка, покриваща носа и устата му, той се втурна към нея. Лиса спря, подпря се с ръка на стената и се опита да се изправи на крака. Ако само можеше да изтича към него, той щеше да й помогне да се измъкне.

Но беше прекалено слаба. Скот стигна до нея. Грабна я на ръце, завъртя се и започна да тича обратно към края на коридора, откъдето бе дошъл. Като погледна през рамото му, Лиса с ужас видя, че пламъците са се придвижили само на сантиметри от мястото, където се намираше допреди малко. Огънят неотклонно се придвижваше напред. Очите й се разшириха пред гледката на огнената стена, която се движеше след тях, поглъщаща лакомо всичко по пътя си — таван, стени, под.

„Още няколко минути и щеше да ме погълне.“

— Лиса, хвани ме през врата — извика Скот в ухото й. Вече до стълбището, той затръшна вратата. Лиса използва последните капки сила и воля, които й бяха останали, и се подчини. Притиснала се здраво към гърдите му, с ръце, сключени около врата му, безсилна като парцалена кукла, тя зарови лице в рамото му в опит да избегне дима, който ги обръщаше.

Миг по-късно те изхвърчаха през страничната врата в нощта. Лиса усети върху кожата си прилива на свеж въздух. Вдигна глава, премигна, тъй като очите все още я щипеха. Пое дълбоко въздух с благодарност. В същия този миг започна да кашля, но вече не й пукаше. Познатата фасада на къщата, люляковият храст до вратата, полюшващите се лилии, закръглените силуети на извисяващите се високо нагоре магнолии бяха по-черни дори от звездното небе. Всичко говореше, че вече са извън къщата. Бяха успели. Бяха оцелели.

„Благодаря ти, Господи.“

Чак сега Лиса осъзна, че трепери.

— Изтичай към предната част и кажи на всички, че тя е в безопасност — каза Скот със странен пресипнал глас и Лиса разбра, че не говори на нея. Тя успя да зърне бегло един непознат за нея дългокос тийнейджър, който кимна в отговор и се втурна към предната страна на къщата, за да изпълни заръката на Скот.

Скот вече не тичаше. Той просто ходеше с Лиса на ръце, докато тя се взираше шокирана в къщата. От това положение всичко, което виждаше, бяха острите ъгли на покрива, все още солидно изглеждащата външна тухлена стена, прозорците, които, изненадващо за нея, все още бяха тъмни. В този момент тя се сети, че Скот бе затворил вратата в горния край на стълбището. Огънят — ярък и заплашителен — прелиташе по ръба на покрива. Беше прекалено страшно, за да гледа, затова тя бързо отклони поглед. Усещаше гърдите на Скот, повдигащи се към нейните, докато той си поемаше свеж въздух. Слаба и замаяна, тя се притисна към него, зарови лице в извивката между врата и рамото му. Чувствата й бяха объркани, но най-силното от тях беше чувството на облекчение. Беше толкова щастлива, че е жива. Потръпваща от страх, тя се постара да се овладее. Стисна зъби и се опита да овладее спазмите, които преминаваха през мускулите й. Непрестанното кашляне не й помагаше. Достигнала до малкия вътрешен двор отстрани на къщата, Лиса смътно си даваше сметка за каменната стена, за свития чадър, за масата и столовете. Оттук не можеше да види пламъците, но ревът, миризмата и оранжевото зарево, което очертаваше високия комин върху периферията на покрива и осветяваше небето, не оставяха в нея и капка съмнение, че случващото — въпреки надеждите й и молитвите — е напълно реално. „Грейсън Спрингс“ наистина гореше.

Сърцето й се сви. От очите й потекоха сълзи. Тя ги затвори, за да задържи влагата, която замъгляваше погледа й.