Уилям Питър Блати
Димитър (26)

25.

Ситен дъжд се сипеше от мрачното сутрешно небе върху прашните прозорци, гледащи към улицата в Бруклин, Ню Йорк. Няколко камиона минаха по капаците на уличните шахти и издадоха силен дрънчащ звук, който едва бе чут от възрастната жена със светлорозова нощница и кафяви вълнени чехли. Тя взе една снимка от кръглата масичка в тясната си дневна, където седеше заедно с приятелката си. Другата жена беше малко по-млада от нея. Синята рокля на цветя и жилетката й имаха мириса и износения вид на магазин за дрехи втора употреба.

— Малкото ми момче — промълви отчаяно по-възрастната жена. На снимката се виждаше висок млад мъж с руса коса и расо на францискански монах.

— Готово — каза приятелката й.

Тя държеше писалка и евтин лист за писма.

По-възрастната остави снимката на място.

— Добре, първо им кажи, че направих каквото ме посъветваха, но още не съм чула и думичка. Те са луди. Не го пиши в писмото. Само…

— Чакай!

По-възрастната жена сложи длан до ухото си и попита:

— Какво?

Приятелката й леко повиши глас и повтори:

— Чакай!

— А… добре.

Дращенето на писеца продължаваше. После престана.

— Добре. А сега какво?

— Моля?

— Какво по-нататък?

— Добави, че това е третото писмо, което изпращам.

— Може би трябва да им се обадя, Мери. Искаш ли?

— Ще го направиш ли?

— Бих сторила всичко за теб. И за Денис.

В същия момент в Йерусалим една телетипна машина в полицейското управление „Кишла“ отпечатваше бавно някаква снимка. Мерал стоеше отстрани и чакаше отегчен, докато тя най-накрая не изскочи и не настъпи тишина.

Мерал я вдигна.

Отегчението му изчезна.