Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (2) (Една приказка от новото време)

Второ бдение

Как студентът Анселмус бе сметнат за пиян и налудничав. — Плаването през Елба. — Бравурната ария на капелмайстора Граун. — Медицинският ликьор на Конради и бронзираната ябълкопродавачка

— Господинът май не е с всичкия си! — каза една почтена гражданка, която се връщаше със семейството си от разходка. Тя се спря, скръсти ръце и загледа лудешките действия на студента Анселмус. А той беше прегърнал дънера на бъзовото дърво и не преставаше да вика нагоре към клоните и листата:

— О, проблеснете, засияйте ми поне още веднъж, мили златисти змийчета, поне още веднъж ми дайте възможност да чуя вашите камбанни гласчета! Поне още веднъж ме погледнете й вие, дивни очи, поне още един-единствен път, иначе ще умра от мъка и изгарящ копнеж!

При това въздишаше и сърцераздирателно стенеше, разклащаше от неудържимо желание бъзовото дърво, а то вместо отговор само глухо и неясно шумеше и сякаш се надсмиваше на мъката на студента Анселмус.

— Господинът май не е с всичкия си — рече гражданката и на Анселмус се стори, като че някой го раздруса сред дълбок сън или дори го заля с леденостудена вода, за да го разбуди внезапно. Едва сега той видя къде се намира и съзна, че някакво странно видение го беше увлякло и накарало да говори високо сам със себе си. Той погледна смутено гражданката и посегна най-после да вдигне от земята падналата си шапка, за да побегне по-скоро от това място. Междувременно тук се приближи и главата на семейството. Той сложи на тревата малкото детенце, което носеше на ръце, опря се на бастуна и смаян загледа и заслуша студента. Сетне вдигна от земята лулата и кесията с тютюн, които студентът беше изтървал, и подавайки му ги, каза:

— Нека господинът не плаче тъй страшно в мрачината и не плаши хората. Щом нищо му няма, освен дето е гаврътнал няколко чашки повече, най-добре ще бъде, ако си отиде сега право вкъщи и веднага си легне!

Студентът Анселмус ужасно се засрами и само тъжно изпъшка.

— Е, хайде, хайде — продължи гражданинът, — господинът нека прощава, това може да се случи с всеки, а на Възнесение Господне човек може от радост и да попрехвърли мярката. Това се случва и с божите служители, господинът навярно е вече кандидат. Но ако той ми позволи, аз ще си натъпча една лула от неговия тютюн, че моят там отсреща се свърши.

Така говореше гражданинът, когато студентът Анселмус вече се готвеше да поеме лулата и кесията с тютюна, за да ги прибере в джоба си, но гражданинът бавно и основно чистеше лулата си и после също тъй бавно започна да я пълни. В това време надойдоха и няколко млади девойки, те поговориха шепнешком с жената и почнаха да се кискат, като поглеждаха Анселмус. А той сякаш стоеше на тръни и нажежени игли. Щом си получи обратно лулата и кесията с тютюн, презглава побягна от това място. Всичко странно, което бе видял, беше напълно изчезнало от паметта му, само си спомняше, че беше приказвал всевъзможни безсмислици под бъзовото дърво, а това още повече го ужасяваше, защото винаги бе чувствал вътрешно отвращение от всички, които разговарят сами със себе си. „Дяволът говори от тях“ — казваше неговият ректор, а така мислеше и самият Анселмус. Да бъде сметнат за пиян candidatus theologiae^[1] — тази мисъл беше за него непоносима. Той вече искаше да свие по алеята с тополи при Козелската градина, когато един глас зад него го извика:

— Господин Анселмус, господин Анселмус, накъде, за Бога, така сте се забързали!

Студентът се спря като закован на мястото си, защото беше убеден, че сега пак ще го сполети някое ново нещастие. А гласът отново се чу:

— Господин Анселмус, та елате насам, ние ви чакаме тук, край реката!

Едва сега студентът разбра, че го викаше неговият приятел, гимназиалният директор Паулман. Той се върна при Елба и намери директора с двете му дъщери, както и регистратора Хеербранд, че се готвят да се качат в една лодка. Директорът Паулман покани студента в лодката, за да минат през Елба и да прекарат заедно вечерта в неговото жилище, което се намираше в предградието Пирна. Студентът Анселмус прие с голямо удоволствие поканата, защото се надяваше да се отърве по този начин от злата съдба, която днес го преследваше. Когато пресичаха реката, случи се, че на отсрещния бряг край Антоновската градина беше устроено някакво увеселение с фойерверки. Съскайки и пращейки, ракетите излитаха високо нагоре и сияйните им звезди се пръскаха във въздуха и се разпадаха на хиляди съскащи лъчи и пламъци. Погълнат от мислите си, студентът Анселмус седеше при гребящия с веслата лодкар, но когато съгледа във водата отражението на пръскащите се във въздуха звезди и искри, стори му се, че златистите змиички също прекосяват реката. Всичко странно, което беше видял под бъзовото дърво, изплува живо в съзнанието му и неизразимият копнеж, пламенните желания, изпълващи с мъчителен възторг гърдите му, отново го овладяха. „Ах, вие ли сте, златни змиички, пейте, запейте ми пак! При вашата песен отново ще се появят прелестните тъмносини очи — ах, вие ли плувате сега под вълните!“ Така извика студентът Анселмус и направи буйно движение, като че ли ще се хвърли веднага от лодката във водата.

— Какво го прихваща господина? — извика лодкарят, като го улови за пеша на дрехата. Двете девойки, които седяха до него, изпискаха от страх и се втурнаха към другия край на лодката. Регистраторът Хеербранд каза нещо на ухото на директора Паулман и той му отговори нещо, но студентът Анселмус долови само думите: „Такива пристъпи — не сте ли ги забелязвали досега?“ Веднага след това директорът Паулман стана и с доста сериозно, изпълнено с достойнство, служебно изражение на лицето седна при студента Анселмус, хвана ръката му и каза:

— Какво ви е, господин Анселмус?

Студентът Анселмус едва не загуби съзнание, защото душата му бе обзета от някакво неудържимо раздвоение, което напразно се мъчеше да потисне. Той ясно виждаше, че това, което бе сметнал за блещукане на златните змиички, е било само отражение от фойерверките край Антоновската градина. Но някакво непознато чувство — сам не знаеше дали на блаженство, или на болка — стягаше конвулсивно гърдите му и когато лодкарят удряше с веслата във водата, която сякаш гневно се плискаше и шумеше, Анселмус долавяше в този шум някакво тайнствено шушнене и шепот: „Анселмус, Анселмус! Не виждаш ли, че ние плуваме пред теб? Сестрицата ни отново те поглежда — вярвай — вярвай — вярвай в нас.“ И на него му се струваше, че вижда в отраженията три пламтящи зеленикави ивици. Но когато се вгледа с тъга във водата с надеждата пак да погледнат към него носещите му такова блаженство дивни очи, видя, че всъщност това са били само отражения от осветените прозорци на близките къщи. Смълчан, той седеше на пейката, борейки се със себе си. Но директорът Паулман продължаваше все по-настойчиво да го пита:

— Какво ви е, господин Анселмус?

Съвсем отпаднал духом, студентът отговори:

— Ах, любезни господин гимназиален директор, ако знаехте само какви странни неща току-що сънувах, и то с отворени очи, напълно буден, под едно бъзово дърво край стената на Линкеската градина, нямаше да ми се сърдите, че седя сега тук като отсъстващ…

— Ай, ай, господин Анселмус — прекъсна го директорът Паулман, — аз винаги съм ви смятал за солиден млад човек, но да сънувате буден, с отворени очи да сънувате, и сетне изведнъж да искате да скочите във водата, това, да прощавате, може да стори само един обезумял, лишен от разсъдък човек!

Студентът Анселмус страшно се огорчи от суровите думи на своя приятел, но тогава по-голямата дъщеря на Паулман, Вероника, една много хубава, вече напълно израсла шестнайсетгодишна девойка, каза:

— Ах, мили татко! Господин Анселмус сигурно е преживял нещо много особено и може би действително вярва, че е бил буден, докато всъщност е бил заспал и е сънувал всевъзможни небивалици, които сега продължава да си припомня.

— Но, скъпа мадмоазел и драги господин гимназиален директор — взе думата и регистраторът Хеербранд, — нима човек не може и буден да изпадне в известно полусънно състояние? Така например веднъж при следобедното кафе, в момент на телесно и духовно храносмилане, и аз бях потънал в подобна замисленост, при която като по вдъхновение изведнъж ми дойде, наум къде се намира един загубен документ, а и вчера един прекрасен едър латински фрактурен шрифт се замярка по същия начин пред отворените ми будни очи.

— Ах, уважаеми регистраторе — отвърна гимназиалният директор Паулман, — вие винаги сте били склонен да поетизирате, така човек лесно се поддава на фантастични и романтични приумици.

Ала студентът Анселмус почувства благодарност, че в крайно тежкото му положение, когато го смятаха за пиян или дори за налудничав, някой все пак се бе застъпил за него, и макар мрачното настроение да не го напускаше, сега сякаш за пръв път забеляза, че Вероника има извънредно хубави тъмносини очи, и съвсем, изглежда, забрави онези дивни очи, които беше видял сред клоните на бъзовото дърво. С една дума, споменът за приключението под бъзовото дърво изведнъж изчезна от съзнанието на студента Анселмус, той се почувства тъй облекчен и радостен и от обзелото го весело настроение толкова се одързости, че при излизането от лодката предложи за помощ ръката си на своята защитница Вероника, а когато тя се облегна на нея, той така сръчно и успешно поведе девойката към дома й, че се подхлъзна само един-единствен път и тъй като това подхлъзване стана на единственото разкаляно място по цялата улица, съвсем малко опръска бялата рокля на Вероника. Щастливата промяна в настроението на студента Анселмус не убягна от погледа на директора Паулман, той почувства отново обич към него и го помоли за извинение заради суровите думи, които бе изрекъл преди малко по негов адрес.

— Да — добави той, — има доста примери, че много пъти могат да се случат някои phantasmata^[2], които изплашват и измъчват хората, но това е телесно заболяване и против него помагат пиявици, които, salva venia^[3], следва да се наслагат на седалищните части, както го е предписал вече един прочут, сега покоен учен.

Студентът Анселмус сам не знаеше дали всъщност е бил пиян, обезумял или болен, във всеки случай пиявиците му се сториха съвсем безполезни, тъй като всичките фантазми бяха напълно изчезнали и той все повече се развеселяваше, колкото по-успешно се проявяваше с всевъзможни любезности към хубавата Вероника. След леката, скромна вечеря имаше, както обикновено, музика. Студентът Анселмус трябваше да седне на пианото, а Вероника даде воля на прелестния си глас.

— Скъпа мадмоазел — каза регистраторът Хеербранд, — вие имате глас като кристал на камбана!

— Това само не! — изплъзна се, без само да знае как, от студента Анселмус и всички го изгледаха учудени и неприятно изненадани. — Кристални камбани звучат дивно, да, дивно, сред бъзовите дървета — продължи полугласно той.

Тогава Вероника сложи ръка на рамото му и каза:

— Какво говорите, господин Анселмус?

Студентът изведнъж се съвзе и отново засвири. Директорът Паулман мрачно го изгледа, но регистраторът Хеербранд сложи на пулта един нотен лист и за обща възхита изпя една бравурна ария от капелмайстора Граун. Студентът Анселмус акомпанира още няколко неща, а накрая и един фугиран дует, изпълнен от него и Вероника и композиран от самия директор Паулман. Това създаде у всички изключително весело настроение. Беше станало твърде късно и регистраторът Хеербранд посегна вече към шапката и бастуна си, но директорът Паулман пристъпи тайнствено към него и рече:

— О, нима вие сам, уважаеми регистраторе, няма да кажете на нашия господин Анселмус онова, за което вече си говорихме?

— С най-голямо удоволствие — отвърна регистраторът Хеербранд и след като всички го заобиколиха, направо продължи: — Тук, в града ни, живее един възрастен, доста странен, но много забележителен човек, някои казват, че се занимавал с тайни науки, ала тъй като такива всъщност няма, то аз го смятам по-скоро за изследовател на древността и покрай другото може би и за експериментиращ химик. Имам предвид не друг, а нашия таен архивариус Линдхорст. Той живее, както знаете, усамотено в далечната си старинна къща и когато е свободен от служба, прекарва обикновено в своята библиотека или в химическата си лаборатория, където обаче никого не допуска. Освен множество редки книги той притежава и известно число арабски, коптски, а също и написани дори със странни писмена, непринадлежащи към никой познат език манускрипти. Тези именно манускрипти той би желал умело да се препишат и за целта има нужда от човек, който да разбира от рисуване с перо, за да бъдат всички тези писмена абсолютно вярно и точно разнесени върху пергамент, и то непременно с туш. Той иска тази работа да се извърши под негов надзор в една отделна стая в къщата му. За това ще заплаща, освен обеда и по един талер на ден, като обещава допълнително и значителен подарък накрая, когато преписите бъдат успешно завършени. Работното време — всеки ден от дванайсет до шест часа. От три до четири часа ще се почива и обядва. Тъй като вече е направил напразно опит с няколко млади хора за прекопирването на манускриптите, той се обърна най-сетне към мене да му препоръчам някой изкусен рисувач. Тогава се сетих за вас, драги господин Анселмус, защото зная, че пишете извънредно чисто, а и рисувате също тъй чисто и красиво. Затова, ако желаете до евентуалното ви назначаване да припечелвате в тези тежки времена по един талер на ден, независимо от допълнителния подарък, то потрудете се да се явите утре точно в дванайсет часа пред господин архивариуса, чието жилище сигурно ви е известно. Но внимавайте да не направите някое мастилено петно: ако то се случи върху преписа, ще трябва без всякакво снизхождение да започнете отново; капне ли обаче мастило върху оригинала, господин архивариусът е в състояние да ви изхвърли през прозореца, защото той е гневлив човек.

Студентът Анселмус се зарадва безкрайно на предложението на регистратора Хеербранд, защото не само че умееше чисто да пише и да рисува с перо, но и като калиграф с истинска страст и особено старание обичаше да преписва. Затова поблагодари с изискани изрази на своите благодетели и обеща да не пропуска часа.

Тази нощ студентът Анселмус сънува само лъскави сребърни талери, чувайки вече приятния им звън. Кой би упрекнал за това един беден човек, който, измамван от капризната съдба в не една своя надежда, трябва да държи сметка за всеки хелер и да се отказва от доста удоволствия, за които копнее младежката жажда за живот? Рано на другата сутрин той потърси и събра своите моливи, гарванови пера и туша, защото по-добри, мислеше си, няма да се намерят и у самия архивариус. Преди всичко прегледа и подреди калиграфските си образци и рисунки, за да ги представи на архивариуса като доказателство, че е в състояние да изпълни изискваното от него. Всичко потръгна добре, изглеждаше, че някаква особено щастлива звезда властваше този път над него, вратовръзката прилегна както трябва още при първото завързване, никакъв шев не се спука никъде, никаква бримка на копринените черни чорапи не се пусна, шапката не отхвръкна нито веднъж в прахта, докато я изчеткваше — с една дума, точно в единайсет и половина студентът Анселмус вече се озова със своя сивосинкав фрак, черни атлазени дрехи и свитък калиграфски образци и рисунки на улицата, водеща към двореца, и то именно в дюкяна на Конради, където изпи една-две чашки от най-добрия медицински коняк, защото тук, мислеше си той, като потупваше още празния си джоб, скоро ще зазвънтят сребърни талери. И въпреки дългия път до безлюдната улица, в която се намираше прастарата къща на архивариуса Линдхорст, студентът Анселмус беше още преди дванайсет часа до пълната й врата. Той застана пред нея и се вгледа в голямата, красиво изваяна бронзова глава за похлопване. Но когато последният удар на часовника от Кройцкирхе разтърси въздуха с мощния си звън и студентът Анселмус посегна към бронзовото изваяние, за да похлопа, металната глава поради някаква отвратителна игра на припламващите синкави отражения на светлината разкриви лицето си в хилеща се гримаса. Ах, та това беше ябълкопродавачката от Черните порти! Острите зъби затракаха в старческата уста и в това потракване се долавяше: „Ах, ти, глупак — глупак — глупак, ще видиш, ще видиш пак! Какво търсиш тук чак! Глупак!“ Студентът Анселмус политна ужасен назад, поиска да се хване за рамката на вратата, но ръката му попадна на въженцето на звънеца и го потегли. Разнесоха се силни, все по-силни, неприятно пронизителни звуци и в цялата пуста къща подигравателно отекна: „Теб в стъкло трябва да те затворят, само в стъкло!“ Обзет от ужас, студентът Анселмус цял се затресе. Въженцето на звънеца се отпусна и се превърна в огромна прозрачна бяла змия, която се обви около него и започна да го души, пристягайки все по-силно и по-силно пръстените си, така че размекващото се, смазано тяло на студента пращеше и се разпадаше на части, кръвта му цвърчеше и проникваше в прозрачната змия и тя се обагряше в червено. „Убий ме, убий ме!“ — искаше да извика той в смразяващия го ужас, но от устните му се изтръгваше само някакво глухо хъркане. Змията вдигна глава и сложи дългия си остър език от нажежен бронз върху гърдите на Анселмус. Тогава режеща болка разкъса изведнъж пулсиращата му артерия на живота и студентът загуби съзнание.

Когато се свести, той лежеше на сиромашкото си легло, а пред него стоеше гимназиалният директор Паулман и казваше:

— Какви са, за Бога, тия безумия, драги господин Анселмус, дето ги вършите!