Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misconception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2011)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Маргарет Парджетър. Гласът на сърцето

Англия. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1999

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-540-7

История

  1. — Добавяне

Първа глава

На шестдесет мили от Лондон Брет Дикин се отказа. Имаше силен снеговалеж, пътищата ставаха все по-опасни и беше по-разумно да отложи пътуването си за сутринта. Валеше още когато тръгваше, но той не очакваше снегът да е толкова обилен в началото на ноември. Ядоса се, че е сбъркал, и напусна магистралата при първия изход. Беше идвал по тия места и въпреки лошото време, скоро откри пътя към селцето. Паркира колата си пред хотела на главната улица и влезе вътре. Дадоха му стая — уютна и чиста — макар и далеч от стандарта, с който беше свикнал. Не отвори и дума за друга, доволен беше и от тази. Вечеря късно и вместо да се мотае из полупразния бар, веднага се прибра в стаята.

На масичката имаше няколко списания. Взе едно и разсеяно го запрелиства. Тъкмо се канеше да го остави, понеже се оказа, че е доста старо, когато погледът му се спря на една снимка в долния край на страницата. В текста към нея се казваше, че Клео, дъщерята на сър Роналд и лейди Делрой, отново е проходила, след като преди дванадесет месеца е била тежко ранена при катастрофа.

Брет Дикин се вгледа в снимката и присви устни. Никога не беше виждал нито чувал за Клео Делрой, но тя му припомни за едно друго момиче — също пострадало при катастрофа, за която отчасти беше отговорен и той. Спомни си също и за самолетната катастрофа, в която загина майка му и за която може би също носеше отговорност. На майка си не можеше да помогне, но за Ив Мартин, останала инвалид след нещастието, и сега правеше доста. И все пак нищо от направеното до този момент не беше успяло да заличи усещането за вина спрямо тези две жени и той често се питаше дали това ще стане някога.

Бавно затвори списанието.

 

 

— Сигурен ли си, че нищо не може да се направи? — попита баща си Миранда Ферис.

— Да, сигурен съм.

Тонът и бледото лице на Хари Ферис не оставяха място за съмнение.

— Мислиш ли, че не съм се опитвал да намеря изход? Ако имаше изобщо някакъв начин да запазя фирмата, допускаш ли, че щях да я продам?

— Предполагам, че не.

Миранда се намръщи и се опита да не издава шока и объркването си. След успешната операция се върна радостна вкъщи, а завари баща си банкрутирал. Преди пет години нещастен случай бе разтърсил живота й из основи. Сега като че ли се случваше нещо подобно, макар и по различен начин. В очите й се четеше отчаяние.

— Ще се разделим ли с къщата?

— Страхувам се, че да — тежко въздъхна баща й. — След като се уреди всичко, няма да имам и пени, а къщата е част от сделката.

— Този Мистър Дикин няма ли да ни позволи да я задържим? Не можем ли да я наемем от него?

Той поклати глава.

— Хора като Брет Дикин не се интересуват от личните проблеми на своите жертви. Ако не беше Дикин, щеше да е някой друг. Впрочем той не наложи чак толкова тежки условия, че да остана с големи дългове.

Миранда не можа да сдържа гнева си.

— Това едва ли е толкова важно за него! Подозирам, че се интересува повече от обществения си имидж, отколкото от твоето благосъстояние. Всяка направена отстъпка е с такава цел и е добре пресметната. Брет Дикин може да е чудесен, но когато става въпрос за бизнес, не мисля, че ще се поддаде на чувства.

— Ти си чувала за него? — изненада се Хари.

— Забравяш, татко, че четенето и гледането на телевизия бяха единствените интересни неща, които правих години наред. Бизнес новините могат да бъдат много полезни, а и аз винаги съм ги намирала за интригуващи. Предполагам, че това ми е в кръвта.

— Извинявай, скъпа. Не исках да бъда нетактичен.

— Сигурна съм. Не те укорявам, че си избрал Брет Дикин за купувач. Една здрава икономика вероятно се нуждае от хора като него. Но понякога си мисля, че те отиват твърде далеч. Какво значение би имала за мистър Дикин някаква си къща?

— Нали ти казах, че тя е част от сделката — отвърна малко рязко Хари.

— Не е нужно да ми се караш.

— Съжалявам, скъпа. Но напоследък съм толкова разтревожен…

— Прав си. Аз съм тази, която трябва да бъде по-търпелива.

Миранда се взря в измъченото лице на баща си. Преди четири месеца, когато заминаваше за Швейцария, той беше или поне й изглеждаше щастлив и уверен. Сега беше просто един съкрушен старец и тя не можеше да повярва, че толкова се е променил.

— Иска ми се да направя нещо — промълви тъжно. — Ако не беше похарчил след катастрофата цяло състояние за лечението ми, щеше да имаш достатъчно, за да се съвземеш.

— Не съм похарчил чак толкова — побърза да възрази Хари. — Главната причина е рецесията, а не ти.

Миранда не искаше да му противоречи, макар да се съмняваше, че това е истината. След катастрофата, когато всички мислеха, че няма да може да върви, баща й, решен да направи всичко за нея, бе пръснал, невероятно много пари, за да промени и специално да пригоди къщата за нейните нужди. Стаите бяха оборудвани и обзаведени с всевъзможни неща, за да й е по-лесно да се разхожда. Инсталираха асансьори, които я откарваха в скъпата й инвалидна количка до втория етаж. Там се намираха спалнята и банята й, изцяло преобразени, без да се жалят средства. Много от стаите на приземния етаж в хубавата стара къща бяха на различни нива. Хари бе наел архитект да ги преустрои така, че Миранда да достига до всяко кътче. На всичкото отгоре, тя имаше медицинска сестра и кола с шофьор. Баща й я водеше на чудесни пътешествия и ваканции в Европа, оскъпени от допълнителните изисквания, които бяха наложителни. Периодично се плащаха хонорари на специалисти за различни процедури и операции — нито една, от които успешна. И така до последната в една швейцарска клиника. Нямаше никаква гаранция, но като по чудо Миранда проходи.

След напускането на клиниката трябваше да се установи някъде наблизо, за да е под постоянно наблюдение, докато лекарите се уверят, че се е възстановила напълно. С нея остана Алис, сестрата на баща й. Иначе никой друг не знаеше къде се намира. Тъй като беше претърпяла множество експериментални и почти безнадеждни операции, Миранда се беше съгласила на тази, при условие че баща й разгласи на всички, че просто е отишла на почивка. Ако пак се върнеше в инвалидна количка, не искаше приятели и съседи да й изразяват съчувствието си, макар и от добро сърце.

Този път обаче Миранда се раздели с количката си. Пристигна вкъщи щастлива и с бодър дух, но радостта й помръкна, научавайки лошите новини, които баща й неохотно й съобщи.

Очите й се замъглиха от сълзи и тя премести поглед от приведената му фигура върху Алис, която мълчаливо ги слушаше.

— Бих искала да направя нещо — повтори с дрезгав глас. — Ако можехме да останем тук, с удоволствие щях да се погрижа за някои неща.

Хари вдигна глава и извърна измъченото си лице към нея.

— Помолих Дикин да ни позволи да наемем пак къщата, но той отказа.

Едва сега в разговора се включи и Алис.

— За нас това е голям шок. Може би, ако мистър Дикин продължи да вярва, че Миранда е инвалид, ще размисли. Ти нали спомена, че той щял да идва днес?

Хари се намръщи.

— Май не те разбрах, Алис. Миранда не е вече инвалид.

— Би могла да се преструва. Не разбираш ли?

Той зяпна от изненада, но след малко се окопити и възкликна:

— Господи, Алис, това звучи налудничаво, но може да свърши работа! А и какво ще загубим? След това посещение няма вероятност Дикин да дойде пак. Ще си наеме мениджър, защото повечето от времето си прекарва в чужбина. Както и да е, да се върнем на проблема. Макар и твърди, хора от типа на Дикин обикновено имат някое слабо място. Както ти казваш, Алис, ако Брет Дикин види Миранда в инвалидна количка, може да промени намерението си за къщата.

Миранда, която по време на тези реплики мълчеше смаяна, стана гневно от стола си.

— Да не сте полудели и двамата?! О, татко, разбирам, че загубата на фирмата е голям удар за теб и че не си на себе си. В противен случай нямаше да обърнеш внимание на предложението на Алис.

— Загубих я, защото никой от тези, към които се обърнах за помощ, не ми помогна. Ядяхме и пиехме заедно, а ме изоставиха. На свой гръб разбрах, че хората се интересуват само от себе си. Аз защо трябва да бъда различен?

— Глупости! — тросна му се Миранда. — Не искам да звучи безсърдечно, но когато хората отказват да помогнат, обикновено имат основателна причина. В твоя случай те вероятно нямат пари в брой или нямат достатъчно. Освен това, ако мистър Дикин ни позволи да останем, може да поиска висок наем, а и да се поддържат такива къщи никак не е евтино.

— Ще имаме достатъчно, за да си покриваме разходите. Ако сме пестеливи и си намериш работа — промърмори Хари. — Впрочем, ако Дикин наистина ни съжали, може въобще да не ни поиска наем.

Преди Миранда да го попита къде му е гордостта, телефонът иззвъня.

Той се забърза към кабинета да вдигне слушалката.

— Какво те прихваща, Алис? — поде укорително Миранда, понижавайки глас. — Пълниш му главата с глупави идеи, от които нищо няма да излезе! Татко е съкрушен и в отчаянието си ще опита всичко, но поне ти трябва по-трезво да разсъждаваш!

— Откъде си сигурна, че няма да излезе нищо?

Тонът на Алис беше рязък, а очите й изразяваха някаква непозната твърдост.

— Можеш все пак да опиташ. Въпреки че баща ти би могъл да отрече това, той нямаше да изпадне в такова затруднено положение, ако ти не беше осакатяла.

Миранда пребледня и тя продължи по-меко:

— Никак не ми се ще да го казвам, но не мислиш ли, че си длъжна да му помогнеш да задържи къщата? Ще си простиш ли някога, ако не го направиш?

— Въпросът не е в това, дали ще си простя. Няма нужда да ми се напомня колко много е направил татко за мен. Но моя ли е вината, че е похарчил повече, отколкото е можел да си позволи? След като не ми е казвал, откъде бих могла да зная? Разбира се, че ще му помогна, щом има нужда. Но твоят план е абсурден. Не сме без покрив, все още имаме апартамент в Лондон, нали?

— Какво ще правим в този малък и жалък апартамент в града? — сърдито попита Алис.

— Каквото и другите хора — отвърна Миранда с попресилен оптимизъм.

— Не сме свикнали да живеем там. Няма да издържим дори една седмица. Това ще погуби баща ти.

Миранда безпомощно стисна юмруци. Не искаше да вижда баща си унил и победен. Не беше свикнала и да носи вина.

След катастрофата всички изпълняваха капризите й. Чувството, че близките ти не одобряват твоите постъпки, за нея беше ново и неприятно. Сякаш губеше почва под краката си.

Изведнъж нищо друго вече не й изглеждаше по-важно от това, баща й и Алис пак да й се усмихват.

Когато Хари се върна във всекидневната, тя си пое дълбоко въздух и нервно го попита:

— Кога точно ще дойде да те види мистър Дикин?

— Днес следобед.

Той седна и я погледна тъжно.

— Затова трябваше да ти съобщя лошите новини незабавно. Надявах се да стане след няколко дни, но той настоя да го чакам днес в три часа. Когато снощи ми позвъни, казах му, че сутринта няма да съм вкъщи. Не съм споменавал, че ще те посрещам на летището.

— Значи нямаме време да мислим за предложението на Алис? Имам предвид да помислим сериозно.

Хари мушна треперещите си пръсти под яката на ризата си, която очевидно го стягаше.

— Слушай, скъпа…

Сподавените нотки в гласа му накараха Алис да заподозре, че просто ще рече на дъщеря си да забрави за идеята й, затова побърза да се намеси.

— Какво има да се мисли, Миранда? Мистър Дикин още не е взел окончателно решение за къщата, нали Хари?

Брат й кимна и тя продължи:

— Може пък да ни позволи да останем. В замяна ще му плащаме приличен наем.

Миранда се намръщи и вирна упорито брадичка.

— Все пак няма да е честно! Той ще ни остави в къщата, защото ще мисли, че съм инвалид, а аз не съм.

— Глупости!

Алис войнствено тръсна глава.

— Колко хора като Брет Дикин са стигнали до днешното си положение, без да поизлъжат?

Хари понечи да се обади, но тя не му даде думата.

— Дори няма нужда да разговаряш с него, Миранда.

— Точно така — промърмори тихо той след предупредителния и поглед.

Миранда не беше сигурна защо съвестта я гризеше така силно. Съвест ли беше това или просто чувство за самосъхранение? Какво знаеше за Брет Дикин? Що за човек бе той? Как щеше реагира, ако откриеше, че са го измамили? Ако някога разбереше за прегрешението им, можеше да си помисли, че го правят на глупак, а никой не обича да го правят на глупак. И тогава?

Опита се да не издава тревогата си и рече безизразно:

— Ако все пак се съгласи да останем и после узнае, че мога да ходя, би могъл толкова да се ядоса, че веднага да ни изхвърли. Не мислите ли, че ще е по-добре да напуснем с достойнство?

— Баща ти иска да си отдъхне — бързо отвърна Алис.

Хари потвърди с мълчаливо кимване.

— Ако спечелим време, бихме могли да си намерим хубава малка къща някъде в провинцията. Няма вероятност Дикин да открие нещо, защото няма да е тук. А ако открие — продължи Алис, — можем винаги да кажем, че си се оперирала, след като те е срещнал, склонна съм да се съглася с баща ти, че когато Дикин ни остави в къщата, ще си замине и ще забрави за нас.

Миранда въздъхна, осъзнавайки, че не бива да се противопоставя на нещо, което би направило баща й и Алис отново щастливи. Толкова много им дължеше. А и трябваше да си признае, че не й харесваше перспективата да напусне къщата и да я преотстъпи на някой друг. Докато се възстановяваше в Швейцария, беше мечтала да се завърне вкъщи, да си подреди свое кътче и да си намери работа. Дори не й бе минавало през главата, че ще й се наложи да напусне завинаги „Уел Хаус“.

Тя решително се обърна към баща си.

— Ти каза, че не се налага да контактувам с този човек повече от няколко минути, нали?

— Вероятно той няма дори да пожелае да говори с теб — отвърна сухо той. — Едва ли ще иска да прекара дълго време с млада жена, прикована към инвалидна количка. Ще е най-разумно да се срещнеш с него само веднъж — й толкова.

— На колко години е? — неочаквано и за себе си полюбопитства Миранда. — Нищо не си споменавал за външния му вид.

— Около четиридесет, бих казал. Не вярвам да е по-млад, защото успех като неговия трудно се постига преди тая възраст. Не знам точно какъв е. Има приятна външност, но за характера му не мога да кажа нищо. Единственото, което се знае за него със сигурност, е, че обича да се налага и обикновено го прави.

— Звучи интересно…

Миранда сви рамене и отново се опита да прикрие вълнението си.

— С нетърпение ще очаквам да се запознаем.

— Значи ще го направиш? — попита я нетърпеливо Алис и на лицето й се изписа облекчение.

Тя се поколеба за миг и после кимна.

— Убедихте ме да опитам, но няма да ви простя, ако ме принудите да издрънкам куп лъжи.

Алис се престори, че не е чула последните й думи, макар че леко се изчерви. Стана от стола, на който седеше, и докосна ръката й с благодарност.

— Тъй като нямаме вече готвачка, ще отида да проверя някои неща в кухнята. А ти по-добре се качи горе да се освежиш. Костюмът ти е доста измачкан. Мистър Дикин ще дойде скоро и не бива да си губим времето.

Миранда се качи в стаята си и тежко се отпусна на леглото. Беше се оправила след операцията, но не беше още заякнала и разговорът с баща й и Алис я бе изтощил. Трябваше да направи нещо. Подозираше, че баща й е казал на Алис повече, отколкото на нея. Или може би Алис се беше досетила. Каквото и да ставаше, Миранда беше решила да не стои настрана. Оказваше се, че фирмата е губела повече пари, отколкото е печелела, и друга възможност, освен да бъде продадена, нямаше. Навярно затова баща й не беше я посещавал в Швейцария. До последния момент се е надявал, че ще се намери спасителен изход.

„Горкият татко! — помисли си. — Тревогите са му дошли твърде много.“

Бе се опитала да му каже колко съжалява, че скъпото й лечение е станало една от причините за фалита на фирмата, но той не бе поискал дори да я чуе. Това я бе накарало да се почувства още по-зле.

Изведнъж й стана страшно. Досега не се безпокоеше за нищо, защото знаеше, че баща й е богат, и се беше върнала вкъщи с чудесни планове за своето бъдеще. Дори бе решила да се включи в семейната фирма и някой ден, когато баща й се оттеглеше, да я поеме изцяло. Но с най-голямо нетърпение очакваше да води нормален живот, да се забавлява и да прави всичко, от което се бе лишавала през годините, прекарани в инвалидната количка.

Но едва изправила се на крака и без финансова подкрепа, Миранда не беше готова да посрещне предизвикателството на бъдещето. Тъжно заоглежда спалнята си и разбра колко й беше свидна и колко бе й липсвала, докато отсъстваше. Чудесно беше, че се бе завърнала в тази красива къща, но мисълта, че скоро ще трябва да я напусне, беше ужасна. Стисна клепки, за да не се разплаче. Иначе трябваше да посрещне госта с подути очи и зачервени бузи.

Наистина се чувстваше изморена. След катастрофата пътуванията я уморяваха. Затова през ваканциите рядко ходеха някъде по-далеч от Европа. Напоследък беше по-добре и не предполагаше, че пътуването от Швейцария ще има същия ефект. Усети, че й се доспива. Неохотно стана от леглото и започна да се съблича. Пускате дрехите направо на пода. Беше забравила, че вече няма прислужница, за да й ги прибере. Когато се опомни, със сподавено възклицание вдигна костюма си и го метна на един стол.

Съзирайки отражението на бледото си лице в огледалото, реши, че няма да е толкова трудно да заблуди Брет Дикин или който и да било друг, че състоянието й не е добро.

Вече беше склонна да си признае, че планът на Алис е разумен. След като едно кратко пътуване със самолет я изтощаваше така, как щеше да намери сили, за да работи и да си изкарва прехраната? Лекарите й в Швейцария я предупредиха да бъде търпелива, да си даде време. Но те не знаеха, че точно то няма да й стигне. Не го знаеше и Миранда.

Вълнената рокля, с която замени костюма, беше синя. Мрачно разгледа скъпите рокли, подредени в големия гардероб. Трябваше да отвиква от лукса. Бъдещите й дрехи щяха да бъдат конфекция.

Щом като се приготви, отправи се към стаята в другия край на коридора, където баща й беше казал, че ще държат количките й, докато решат какво да правят с тях. Надяваше се, че вече няма да й трябват, но през следващите час-два й се налагаше да ползва някоя от тях.

Избра си една и с изненада установи, че не изпитва неприязън към нея. Колкото и странно да бе, чувстваше я като стар и верен приятел. Количката сякаш символизираше начин на живот, който, макар и ограничен в някои отношения, бе бил съвсем сигурен. Внимателно седна в нея. Искаше й се да се върне в миналото, за да се отърве от сегашния хаос. Ако се беше задоволила да остане в инвалидна количка до края на живота си и се беше отказала от скъпите неща, предназначени да я улесняват, сигурно баща й нямаше да изпадне в това ужасно положение.

За да се отърве от тежките си самообвинения, Миранда бързо се придвижи по коридора и слезе с асансьора долу във всекидневната. Настани се пред телевизора и го включи. Не че я интересуваше някаква определена програма — искаше просто да се поразсее.

Баща й отново беше на телефона. Струваше й се, че по цял ден звъни на някого. Докато минаваше покрай кабинета му, бе го чула да говори нещо на висок глас. Опита се да се съсредоточи върху урока по готварство, който се излъчваше, но по бузите й потекоха сълзи и тя се отказа. Изведнъж се почувства ужасно унизена и нещастна. Готова беше да не хареса Брет Дикин, преди да го е видяла. Когато бе намекнала, че мъже като него едва ли са почтени, Алис вероятно имаше предвид нещо конкретно. Положението на баща й нямаше да му позволи да се пазари, което за мистър Дикин беше изключително благоприятно.

Ами ако наистина успееха да го заблудят?…