Бойко Методиев
Привечер зад илюминатора

Обичам да се завръщам на Земята, когато в моя роден край е есен. Живея в една област, наречена Зелените гори, на около 3000 км от Северния полюс. Домът ми е разположен в подножието на един хълм, залесен с кестенови дървета. Тази гора ме привлича през есента. Често, когато съм на път и не мога да се завърна на Земята през този сезон, си спомням за големите кестенови листа, изпъстрени с багрите на есента — от яркожълто до тъмнокафяво. Ето и сега, на хиляди километри от клоните им, поклащани от полъха на хладния вятър, отново се връщам в мислите си към тях, големите кестенови листа…

Аз съм човек, който не обича спонтанните и необмислени действия. И въпреки това трябва да призная, че в живота ми има много такива решения, продиктувани единствено от необходимостта на момента. С това не искам да кажа, че съжалявам. Напротив, струва ми се че в тях и с тях ставам по-мъдър. Ето и сега седя и мисля за истинските причини за това свое пътуване. В един момент ми се стори, че съм ги открил, но тогава се обади вътрешният ми глас, всъщност това е единственият ми събеседник в самотните експериментални полети, който винаги заема противна позиция. И в спор с него аз се опитвам да намеря отговор на своите въпроси. Спомените нахлуват в главата ми и аз, изтегнат в командното кресло, не правя нищо, за да ги спра… Защо да ги спирам? Сега, когато Земята е толкова далече, единственото нещо, свързано с нея в това огромно, неизбродимо пространство, са собствените ми земни спомени. Странното е, че ги наричам „земни“, дори когато са свързани с далечни пътища извън земните покрайнини. Така ще стане и със сегашното ми пътуване към четвъртия спътник на Юпитер, което ще се превърне също в такъв един земен спомен след завръщането. Странна е съдбата на човешките спомени… Особено когато те биват отнесени някъде далече, далече в онова черно, изпъстрено със звезди небе, което така обичаме да наблюдаваме в топлите земни нощи…

… „Не, няма да мисля повече… Няма смисъл. Няма… Няма…“ Почувствува, че буцата в гърлото го задушава. Искаше му се да я преглътне, но уви, все не успяваше. „Няма… Няма.“ Стисна силно очи. Като ги отвори светлината беше сякаш по-мека. Колата летеше по третата аутострада и околният пейзаж се сливаше в някакво зеленикаво петно, което бе прорязано на места от новите строежи. „Влязъл съм в третата аутострада. Отново три. Нейното число… Дали аз съм набрал тази програма?“ Провери. Програмата беше негова. „Хм, не мога да си обясня това мое поведение. Трябва да съм влюбен като някой юноша… И защо навсякъде тя? Защо във всяко, дори незначително нещо виждам нея? Определено не мога да си отговоря…“ Завъртя креслото назад и потърси книга. „За какво ми е? Предварително зная, че не съм в състояние нищо да прочета…“ Отново се обърна. „Всъщност, къде съм тръгнал?“ Тишина. Усещат се само леките тласъци на колата. — „При нея…“. Този отговор принадлежеше на вътрешния му глас, който като че му се надсмиваше. Поглед за скоростта. „Бавно. Но защо бързам?“ Придвижи креслото наляво и се загледа през стъкления купол. „Стига! Започвам отново да не се владея… Толкова е рано още…“

Светва сигналната лампа. Поредният разговор с Центъра.

Връщам се отново на обичайното си място. Тези ракети всъщност са предназначени за двама космонавти, но при пробни полети в тях лети само един, придружен от автоматичен „ЗК“ — заместител на космонавта. Поради това жизненото пространство е по-голямо. Но да си призная не обичам много-много да се движа из вътрешността на ракетата, въпреки, че това често ми се налага, особено когато приближавам обекта на полета си. Но Юпитер е все още твърде далече и не ми се налага да дежуря пред уредите. Освен това бордовият календар показва, че вече е привечер и аз мога да почивам отпуснат в креслото си…

— Нямаш право да почиваш. Ти трябва да мислиш… Да мислиш… — Това разбира се е вътрешният ми глас. Какво да му отговоря? Той е свикнал да се намесва именно в такива моменти, когато смятам, че съм свършил всичко необходимо и не ми остава нищо друго освен пълноценно да почина след работа…

— Добре, успя да ме разсъниш. Кажи сега какво искаш?

— Нищо. Просто трябва да помислиш…

Това е. Той никога не е искал нищо повече от мен. Добре, съгласен съм. Започвам да мисля. Ако означим с X предстоящите километри, а с Y изминатите, при наличието общо на…

— Остави, не става въпрос за това…

— А за какво?

— Ти знаеш чудесно, че уравненията за маршрута има кой да решава. Ти реши твоето лично уравнение.

Моето лично уравнение… Моето лично уравнение… Хм… Всъщност, приятелю, целият ми живот е толкова обикновен. В него няма почти нищо изключително, нито пък се срещат някакви героични постъпки или действия. Всеки епизод, всяко явление в живота ми е закономерно следствие от предшествуващото го. Какво нерешено може да има в такъв живот.

Бях инженер по космическо строителство, после ми се наложи да се преквалифицирам. Станах астронавигатор. Постепенно с годините и полетите научих още много неща. Това ми позволи да стана ръководител на полети. Ръководил съм различни експедиции. Извършвам и експериментални полети. Струва ми се, че това е малко черна работа, но в замяна на това е интересна и помага да се затвърдят някои навици, които ще бъдат полезни по-късно, когато тръгвам с хора на борда…

… Този човек действително не вярваше на собствените си чувства. Свикнал в работата си с точности от порядъка на хилядни от секундата, той изискваше от себе си ясен и точен отговор за своето отношение към тази жена.

— Утре, когато се очистя от съмненията, ще мога всичко да й кажа…

Това беше решение, което вземаше вечер. А сутрин вътрешният глас го питаше:

— Защо не провериш себе си?

Тогава той не намираше какво да говори и мълчеше, мълчеше…

После дойде решението да замине. Не можеше да постъпи по друг начин. Собственият му вътрешен глас не му разрешаваше…

Меката светлина, струяща от стените постепенно намалява. В моята малка ракета, в моя малък свят се свечерява… Обичам тези привечери, макар че не са естествени като земните, а запрограмирани в климатичното устройство, когато в екрана на илюминатора се откроява съвсем ярко закръгленото лице на Слънцето. За разстоянието, на което се намирам, то изглежда малко по-голямо от земната луна при пълнолуние… Това са приятни часове, изпълнени с музика, стихове и размисли… Странно е, че човек като мен, влюбен в пространството, може да бъде толкова сантиментален…

Обичах да се завръщам на Земята, когато в моя роден край беше есен. Живеех в една област наречена Зелените гори, на около 3000 км от Северния полюс. Домът ми бе разположен в подножието на един хълм, залесен с кестенови дървета. И именно тази гора беше онова, което ме привличаше през есента. Много често, когато бях на път и ми бе невъзможно да се завърна на Земята през този сезон, си спомнях за големите кестенови листа, изпъстрени с хилядите багри на есента — от яркожълто до тъмнокафяво. Ето и сега, на хиляди километри от клоните им, поклащани от полъха на хладния вятър, отново се връщах в мислите си към тях, големите кестенови листа…