Айзък Азимов
Празнота!

— Вероятно — каза Огъст Пойнтдекстър — самонадеяната гордост наистина съществува. Древните гърци са я наричали ХЮБРИС и са смятали, че това е проява на пренебрежение към боговете, която неизменно ще бъде последвана от АТЕ, тоест от възмездие. — Той притеснено разтърка светлосините си очи.

— Много добре — отвърна нетърпеливо д-р Едуард Барън. — Но каква е връзката с това, за което говорех? — Челото му беше високо и имаше хоризонтални бръчки, които се врязваха дълбоко, щом вдигнеше презрително вежди.

— Всякаква възможна връзка — каза Пойнтдекстър. — Да се конструира машина на времето е само по себе си предизвикателство към съдбата. А с вашата абсолютна увереност положението става още по-лошо. Как може да сте сигурен, че вашата машина на времето ще се движи през всички епохи, без да се стигне до парадокс?

— Не знаех, че сте суеверен — каза Барън. — Проста истина е, че машината на времето е машина като всяка друга и в нея светотатството не е нито повече, нито по-малко, отколкото в който и да е механизъм. От математическа гледна точка тя може да се оприличи на асансьор, който се движи в шахтата си нагоре и надолу. Не виждам каква опасност от възмездие може да има в това.

— Асансьорът не може да предизвика парадокси — възрази енергично Пойнтдекстър. — Не можете да слезете от петия етаж на четвъртия и да убиете дядо си като дете.

Д-р Барън поклати глава, едва сдържайки нетърпението си:

— Очаквах това, тъкмо това. Ами защо не кажете направо, че аз ще срещна себе си или пък че ще променя историята, като съобщя на Маккленън, че Стоунуол Джексън^[1] ще предприеме флангова атака срещу Вашингтон, или нещо друго от този род. Искам да ми отговорите без заобикалки. Ще дойдете ли с мен в машината?

Пойнтдекстър се поколеба:

— Аз… Не, едва ли.

— Защо усложнявате нещата? Нали вече ви обясних, че времето е инвариантно. Ако аз отида в миналото, това ще е, защото вече съм бил там. Всичко, което ще поискам да направя и което наистина ще направя, вече ще съм го направил в миналото, така че нищо няма да променя и до никакви парадокси няма да се стигне. Ако съм решил да убивам дядо си като бебе и ако го НАПРАВЕХ, сега нямаше да ме има тук. Но мен ме ИМА. Следователно не съм убивал дядо си. Няма никакво значение дали съм се опитал да го убия и дали възнамерявам да го убия. Факт е, че не съм го убил, значи няма да го убия. Аз нищо не бих могъл да променя. Разбирате ли какво ви обяснявам?

— Разбирам какво ми казвате, но дали сте прав?

— Естествено, че съм прав. За бога, защо вместо механик с висше образование не бяхте математик? — Както бе раздразнен, Барън едва успяваше да прикрие презрението си. — Вижте, тази машина е възможна само защото са валидни някои математически зависимости между време и пространство. Дори и да не сте много силен в математиката, разбирате това, нали? Машината съществува, значи математическите отношения, които съм разработил, имат някакво съответствие в действителността. Съгласен ли сте? Вие бяхте свидетел, когато изпращах зайци за една седмица в бъдещето. Вие ги виждахте да се появяват от нищото. Наблюдавахте ме седмица по-късно да изпращам един от тези зайци една седмица в миналото. На зайците им нямаше нищо.

— Добре де. Признавам, че беше така.

— Тогава ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че от уравненията, въз основа на които е създадена машината, излиза, че времето се състои от частици, съществуващи в неизменен ред, че времето е инвариантно. Ако подреждането на частиците можеше да бъде променено по някакъв начин — по какъвто и да е начин, — уравненията биха били невалидни и машината не би действала. И тогава този специфичен метод за пътуване във времето би бил невъзможен.

Пойнтдекстър отново разтърка очи и погледна замислено:

— Де да разбирах математиката.

— Просто се съобразете с фактите — каза Барън. — Вие се опитахте да изпратите заека ДВЕ седмици в миналото, когато той вече беше изпратен само една седмица назад в миналото. Това щеше да създаде парадокс, нали? Но какво се случи? Стрелката се закова на една седмица и не помръдна. Вие НЕ МОЖАХТЕ да създадете парадокс… Ще дойдете ли?

Надвесен над бездната на съгласието, Пойнтдекстър потръпна от ужас и се дръпна назад.

— Не — каза той.

— Нямаше да ви моля за помощ, ако можех да го направя сам — каза Барън. — Но вие знаете, че са нужни двама, за да управляват машината при интервали, по-големи от месец. Трябва ми някой да контролира Стандартите, така че да можем да се върнем с абсолютна точност. Вие сте тъкмо този, когото искам да използвам. Ние ще си поделим… ще си поделим славата от това начинание. Нима искате да я раздробите още и да я делите с някой трети? За това ще имате достатъчно време, след като запишем себе си като първите пътешественици в историята. Мили боже! Човече, не искаш ли да видиш къде ще бъдем след сто години, или след хиляда? Не искаш ли да видиш с очите си Наполеон или Христос? Ще бъдем като… като… — Барън изглеждаше съвсем отнесен — … като богове.

— Ето! — промърмори Пойнтдекстър. — ХЮБРИС. Пътуването във времето не е достатъчно божествено, че да рискувам да се окажа изхвърлен извън своето време.

— ХЮБРИС. Изхвърлен. Вие се чудите какво по-страшно да измислите. Ние просто ще се движим покрай пластовете на времето, също както асансьорът се движи между етажите в сградата. Всъщност пътуването във времето е даже по-безопасно, защото въжетата на асансьора могат да се скъсат, докато при машината на времето няма да има гравитация, която да ни тегли убийствено надолу. Нищо лошо не може да се случи. Аз ви гарантирам — каза Барън и се почука с пръст по гърдите.

— ХЮБРИС — промълви Пойнтдекстър и въпреки това, най-после прекършен, пропадна в бездната на съгласието.

Двамата влязоха заедно в машината.

Пойнтдекстър не бе така наясно с приборите, както беше Барън, тъй като не бе математик, но пък знаеше как би трябвало да се борави с тях.

Барън седна при Лостовете. Включиха механизма, който движеше машината по оста на времето. Пойнтдекстър беше при Стандартите, с които се фиксираше отправната точка, така че машината да може по всяко време да се върне в първоначалната стартова позиция.

Зъбите на Пойнтдекстър затракаха, когато усети първото движение със стомаха си. Беше също като движението на асансьор и все пак не съвсем. Беше някак по-неуловимо, но много истинско.

— Ами ако…

— Нищо лошо не може да стане. Моля ви се! — озъби се Барън.

Но изведнъж машината се разтърси и Пойнтдекстър залитна и силно се удари в стената.

— По дяволите! — извика Барън.

— Какво стана? — попита задъхано Пойнтдекстър.

— Не знам, но това няма значение. Ние сме само на 22 часа в бъдещето. Да излезем и да проверим.

Вратата на машината се плъзна в специалната вдлъбнатина в стената и от Пойнтдекстър се изтръгна конвулсивна въздишка.

— Там няма нищо — каза той.

Нищо. Никакви предмети. Никаква светлина. Празнота!

Пойнтдекстър извика:

— Земята се е изместила. Ние забравихме, че за 22 часа, въртейки се около Слънцето, тя се е изместила на хиляди километри в пространството.

— Не — промълви Барън. — Не съм забравил това. Машината е проектирана по такъв начин, че да следва земната траектория във времето, където и да води тя. Освен това, ако Земята се е изместила, къде е Слънцето? Къде са звездите?

Барън се върна при уредите. Нищо не помръдваше. Нищо не заработи. Вратата вече не можеше да се плъзне и да се затвори. Празнота!

Пойнтдекстър усети, че му става все по-трудно да диша, да се движи. Той произнесе с усилие:

— Тогава каква е повредата?

Барън бавно пристъпи към центъра на машината и каза мрачно:

— Пластовете на времето. Мисля, че се оказахме заседнали… между два… пласта.

Пойнтдекстър се опита да свие юмрук, но не успя:

— Не разбирам.

— Като асансьор. Също като асансьор. — Барън вече не можеше да произнася думите, само мърдаше с устни. — Също като асансьор… заседнал между етажите.

Пойнтдекстър дори нямаше сила да движи устните си. Извън времето нищо не може да се случи, мислеше той. Всякакво движение се прекратява, всяко съзнание, всичко. Спрямо тях двамата действуваше някаква инерция, която ги бе придвижила за минута-две през времето, също както тялото се навежда напред, щом автомобилът внезапно спре. Но тази инерция бързо се изчерпваше.

Светлината в машината постепенно помръкна и изчезна. Усещанията и съзнанието се смразиха в нищото.

Прокрадна се една последна мисъл, една последна немощна въздишка на ума: ХЮБРИС, АТЕ! После и мисълта спря.

Статика! Нищо! Цяла вечност, в която дори вечността е без значение и в която има само едно — празнота!