Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Оборотная сторона, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 40,41,42,43/1985 г.

История

  1. — Добавяне

1.

Четирима души седяха в меки удобни кресла сред кръглата, ярко осветена зала.

— Можеш да полудееш от тази тишина — каза Его. Той беше най-младият от екипажа на „Клеопатра“. Жилав, висок, с гъсти и къдрави черни коси. Вцепил ръце в страничните облегалки, той седеше с такъв вид, сякаш в следващия миг нещо със сила щеше да го измъкне от креслото и да го захвърли в пустотата, далеч от надеждните стени на кораба.

— Можеш да полудееш… — повтори той тихо.

Стис протегна ръка към пулта, за да включи някаква музика, но Ройд го спря с лек жест.

— Няма нужда. На него сега му е необходима музиката на човешки думи, музиката на човешки мисли.

Ройд беше стар и всички негласно го признаваха за старши, макар на кораба да не се полагаше да има командир. Стис кимна мълчаливо и отново се облегна в креслото.

— В главата ми се върти само една мисъл — поде Бимон, четвъртият член на екипажа. — Те вече стигнаха дотук. Изглежда сме изпълнили първата част от програмата? — Той погледна въпросително Ройд.

— Попитай Его…

— Усещам го — рече Его, като се отърси от вцепенението. — През цялото време усещам нещо лепкаво, отвратително, злобно, враждебно. Да можехме да чуем, да докоснем, за да стреляме с бластер, да мислим и да търсим изход от това положение. Но не ни е известно какво е това. Как да се борим с нещо неизвестно?

— Значи според теб те са тук? — попита Ройд и потръпна, когато погледна очите му. Очите говореха, че ако той, Его, беше тук сам, той щеше да знае какво да прави. Ройд неведнъж в живота си бе срещал такъв поглед и внезапно и той започна да изпитва страх. Но Ройд умееше да владее чувствата си. Его сведе поглед. — Кажи ти, Стис…

Стис се изсмя нервно.

— Ха-ха-ха! Те са не само тук. Навсякъде са. Може дори да са вече на Земята. Да са я намерили. И сега там всички набързо се учат да си правят харакири. Ха-ха-ха.

— И децата ли? — попита тихо Ройд.

— Н-не, н-не. — Стис стисна с длани бузите си. — Извинете ме. Не бива и децата. Децата не трябва да се сблъскат с това. Извинете ме. — Той помълча и продължи по-спокойно: — Но те са вече тук. Нима не го чувствате? Само аз ли усещам присъствието им?

— Те са тук. Не си струва да говорим за това — потвърди Бимон. — Когато отлетяхме от Земята, вече беше ясно, че те ще бъдат тук. Това се потвърди, нищо повече.

— Защо питаш, Ройд? — викна възбудено Его. — Всички го знаят. Нима сам не го усещаш?

— Исках да зная как всеки го усеща. Нали никакви уреди не регистрират присъствието им. Важно е да узнаем какво е това.

Преди четвърт час те кацнаха с „Клеопатра“ на планетата с условно име „Агрикол 4“. Всъщност Агрикол се казваше звездата, около която се въртяха седем планети. На четвъртата имаше запасна база на земните хора, с други думи, база със запаси от храна, вода, енергия, апаратура — всичко необходимо за човека. Автомати монотонно изследваха планетата: записваха температурите, налягането, нивото на радиация. „Агрикол 4“ беше напълно подходяща за заселване от хората. Те не бяха се настанили на нея само защото я бяха открили едва преди двадесетина години.

Преди пет години там трябваше да пристигне първата експедиция и да сложи начало на планомерното изследване и заселване на планетата. Но точно тогава в областите на космоса, които се контролираха от Земята, се появи това. Отначало на сто и осемдесет парсека от Земята в едно-единствено място, после наведнъж на няколко места. Земята се оказа в центъра на условна сфера, по границите на която властваше враждебно на хората, неразбираемо, неуловимо и затова още по-страшно явление.

Сферата неумолимо се свиваше. Засега тя обхващаше само границите на усвоеното от човека космическо пространство. Много експедиции не издържаха борбата с неизвестното и катапултираха на Земята. От други нямаше никаква вест. Съветът на Земята обяви тревога. Сега в експедициите взимаха участие внимателно проверени хора с уравновесена психика, готови да се борят докрай и да катапултират на Земята само в случай, че по-нататъшната борба с неизвестното се окаже безсмислена.

Хората можеха да се защитават добре, но това беше неуловимо и се появяваше вече на сто парсека от Земята.

„Клеопатра“ беше един от многото кораби, които Земята изпращаше срещу опасността. Екипажът имаше две задачи: да провери дали това се е появило в района на звездата Агрикол, което неопровержимо щеше да докаже, че нещо враждебно се приближава към Земята, и да се опита да изясни какво е то. Докато Земята не знаеше какво е то, хората не можеха да намерят необходимото оръжие и защита.

Преди три месеца „Клеопатра“ се отправи към Агрикол.

Те още не бяха излизали от кораба.

— Можем да катапултираме веднага — подметна Ройд. — На Земята за тази постъпка никой няма да ни нарече страхливци. Досега на никого не се е удало да се справи с него. Просто ще увеличим броя на онези, които са били край него и не са се справили.

Стис зарадвано се приведе напред, после прехапа устни и се облегна назад в креслото с безразличен вид.

Бимон поклати глава.

Его се притисна по-надълбоко в креслото, така че се виждаше само пребледнялото му лице.

— Все едно е дали ще седим тук, или ще излезем от кораба. Те проникват навсякъде. Предпочитам да изляза. Кой ще дойде с мен? — попита Бимон.

Никой не помръдна. Ройд можеше да отиде. Много неща бе видял, можеше и още да погледа.

— Ще отиде Его — каза Ройд.

— Никой не може да го застави! — викна Стис.

— Той трябва сам да се застави. Върви, Его.

Ройд включи екраните за кръгов обзор. „Клеопатра“ се възвисяваше в средата на огромна поляна, покрита с кафеникава трева на черни петна. На около петстотин метра започваше някаква нелепа гора с изкълчени стъбла на дърветата.

— Щом стигнете до края на поляната, връщайте се назад.

— С глайдери ли? — затруднено промълви Его.

— Дори силовият екран не е защита срещу тях — отвърна Ройд. — Глайдерите няма да помогнат.

— Изобщо ние тук сме като мухи върху гола маса, а над нас е надвесена длан — изръмжа Стис. — Където и да се денеш, все ще те халосат.

— Случаи на пълен разгром на база не е имало. Нас просто ни изтласкват. Да вървим, Его, хайде, весело момче. Още ще си пеем твоята песен! — Бимон се изправи с целия си двуметров ръст. Той се усмихваше и показваше изключително белите си зъби.

— Ще вземем ли бластери? — попита Его. — С тях ще се чувстваме някак си по-уверени.

— Ще вземем. Макар, доколкото разбирам, тези бластери да са напълно безполезни. Но щом ще се чувстваш с тях по-уверен, ще вземем. А аз винаги нося със себе си това — той разтвори яката на ризата си. На гърдите му върху тънка верижка висеше нещо като медал.

— Амулет ли е? — попита Стис с изкривена усмивка.

— Сибила…

Можеше да му е жена, годеница и дори случайна позната или дъщеря. Ройд не каза нищо, само помисли, че той не е имал никога нищо подобно. Тъжно беше.

2.

Стис седна пред пулта за управление на силовите екраниращи полета. Десетметров похлупак от такова поле покриваше Его и Бимон. Нито едно живо същество не можеше да проникне през него, нито какъвто и да е материален предмет. След като Бимон се усмихна, на Стис му олекна. Трябва да се стегнат, да не се отпускат. Докато двамата вървяха по тревата, беше съвсем просто да се управлява силовият похлупак. Но когато влезеха в гората… Впрочем те нямаше да влизат в гората. Трябваше само да стигнат до края на поляната.

Ройд въртеше ръчките за управление на анализиращата апаратура. Ако това враждебно и чуждо нещо се появи край Его и Бимон, то трябваше да измени нещо в картината на физическите полета. Ако беше мислеща материя, трябваше да има аномалии в полето на съзнанието. Картината на физическите полета не се променяше. Що се отнася до полето на съзнанието, то там нещата бяха по-сложни. Възбудената до краен предел човешка психика изкривяваше полето.

Бимон вървеше малко по-напред. Его едва успяваше да го настига. Всеки държеше в ръцете си бластер. Две високи фигури върху фона на уродливата гора. Бимон имаше по-широки рамена. И крачките му бяха по-широки и по-уверени. Беше приятно да вървиш след него. Зад гърба си Его усещаше противен студ. Все пак сега щеше да се случи нещо. Тишината е коварна. Бимон отпъжда някакви насекоми, които скачат на височина колкото човешки ръст.

Его изостана на десет крачки от Бимон. И отново, също както в кораба, почувства, че го обкръжава нещо лепкаво, неприятно. Отново започва измъчването чрез страх. То издевателства над тях, играе си като котка с мишка. Ето че и Бимон забави крачка.

— Бимон, почакай…

Вървящият отпред човек спря, огледа се неуверено. Лицето на Его беше пребледняло. А там, в кораба, Стис прошепна:

— Дано изчезнат…

— Ти се смееш, Стис — произнесе с мъка Ройд.

Его вдигна ръце, сякаш прикриваше главата си. Бимон тръгна към него, като оглеждаше гората. В това време също като гръм от мълния отчетливо се разнесе:

— Ха-ха-ха!

И така няколко пъти. Отникъде и в същото време отвсякъде.

Его не се въздържа и натисна спусъка на бластера. Късата мълния литна към зенита. Его се обърка напълно, въртеше се на място и изсипваше мълнии във въздуха.

Смехът секна.

— Какво ли може да бъде? — попита Его, като продължаваше да потръпва от възбуда. С лявата ръка изтри потта от челото си. — Разбираш ли, изчезна! Убих го! Убих го! Бимон, нали е така?

— Не зная — отвърна Бимон.

Напрежението спадна.

Анализаторите на физическите полета пред Ройд не показаха нищо. Нямаше нищо материално. Или беше някакво неизвестно на хората поле. Полето на съзнанието се бе изкривило внезапно. Това се обясняваше напълно с уплахата на Его и състоянието на хората, когато се бе разнесъл смехът.

Бимон се изплю, направи няколко стъпки на място и каза:

— На страха очите са големи. Може да е било само някакво животно. Тук все пак трябва да има животни? Какво мислиш, Ройд?

— Тук има големи животни, но за съжаление ние не знаем дали те се смеят — отговори Ройд.

— Искам да е било онова — рече Его. — Нека да е било онова. Тогава ще знаем, че поне от бластера се страхува.

— От нож, от каменна брадва — продължи Бимон с насмешка.

— Не вярваш, че може да се убие? — викна Его. — Гледай само. Ако се появи още веднъж, ще стрелям. — Той се въртеше ту на една, ту на друга страна, като притискаше бластера към гърдите си. Отново почувства нечие присъствие зад гърба си и замря, като видя разширените очи на Бимон, който гледаше натам, зад гърба му.

Някаква сянка пробягна по края на поляната. Очертанията й бяха неясни, непрекъснато променяха размерите си, ту се смаляваше, ту се удължаваше.

Страхът, появил се в очите на Бимон, предизвика промяна в анализаторите на Ройд.

— Някакво поле? — с надежда в гласа попита Стис.

Ройд само поклати глава.

Его почувства как зад гърба му нараства някакво чудовище и се готви за скок. Его беше млад и все още си играеше с играчки.

Бимон видя как неопределената сянка внезапно се оформи в петметрова гадина, готова за скок, и без да размисля, натисна спусъка на бластера. Но преди да го докосне, Его падна легнал върху твърдата, бодлива трева, като съвсем ясно съзнаваше, че от близките храсти в него се прицелват точно със също такъв бластер, какъвто той държеше в ръце.

Бимон стреля, но не улучи, защото нямаше какво да улучи. Звярът изчезна. И в същия миг иззад храстите се раздаде ответен изстрел. Мълнията прелетя над лежащия Его и обгори бузата на Бимон. Бимон отскочи встрани и искаше отново да стреля, но Стис го изпревари. На мястото, откъдето току-що някой беше стрелял, се появи късче изгорена пустиня. Его не видя това, само чу изстрела от „Клеопатра“, който го убеди, че там действително е имало нещо.

Бимон тръгна напред. Напрежението и чувството на страх не изчезваха. Той разтърси Его, вдигна го и го задържа.

— Ще видя какво има там — каза той на Ройд.

— Там няма какво да гледаш — отвърна Ройд.

Его внезапно тръгна напред силно наклонен, сякаш му се повръщаше. С едната ръка се държеше за гърдите. Бимон се опита да го задържи, защото беше ясно, че Его вече не съзнава какво прави.

— Его, събуди се! — викна Бимон.

— Пусни ме, убихме човек…

Бимон го хвана през кръста и искаше насила да го отведе към кораба, но момъкът също беше силен. Те паднаха и се завъргаляха по тревата. И тогава сред изгорената пустиня, която те бяха сътворили, Бимон видя нещо да мърда — продълговато, викащо. Той мигновено пусна Его и той се възползва от объркването му, скочи и се втурна към странния предмет.

— Ройд, какво става там? — попита Бимон, като се изправи.

Ройд някак странно прехапа устни и произнесе:

— Човек…

Бимон хукна след Его.

Върху черната пръст лежеше човек в странно облекло. Той все още дишаше, но беше ясно, че умира. Его коленичи, хвърли бластера и разкъса ризата на ранения.

— Откъде се взе? — попита сам себе си Бимон. Чертите на лицето на непознатия му се сториха странни.

— Връщайте се на кораба! — нареди Ройд.

Върху гърдите, под лявата гърда на човека чернееше петно, а под лявата му свита ръка се точеше струйка кръв.

— Умря — каза Его. — Каквито и да са, но умират като хора. Аз убих човек, Бимон. Как можа да се случи?

— Не беше ти. Изстрелът бе даден от кораба. Ти дори не вдигна бластера. Ти падна и лежеше с гръб към него.

— Убих го. Много добре зная. — Той се изправи на крака, взе бластера и с колеблива походка тръгна към гората.

— Бимон, задръж го! — викна Ройд.

Его също го чу. Той се обърна с гръб към гората, вдигна бластера до гърдите си и се прицели в Бимон.

— Не се приближавай, чуваш ли. Вече убих един. Мога и втори да застрелям.

— Какво ти е, Его? — прошепна Бимон, като направи няколко крачки встрани. — Какво ти е?

Его продължаваше да върви назад, стигна до гората и се скри в гъсталака. Тогава Бимон се хвърли след него, като мина малко вляво.

Его мислеше само едно — той уби човек. И отново зад гърба му застана страхът. Задушаващо, лепкаво състояние, в което вече бе попаднал веднъж. Страх, че онзи човек не е бил сам. Не можеше да е сам! Те са много. Няма да му простят, в никакъв случай няма да му простят. Той вдигна глава. Петдесетина души вървяха като на разходка, смееха се звънливо.

„Защо са без оръжие? — помисли той и се усмихна. — Защо им е оръжие? Те притежават нещо по-силно.“

И тогава падна върху кафеникавата трева, заскуба я с пръсти и прошепна:

— Не мога. Не издържам повече.

Бимон видя как падна Его и как към него се приближаваха непознатите. Телата им изведнъж се размиха и започнаха да се разпадат. Внезапно Его изчезна, изчезнаха и хората. Не видяха Бимон. Той постоя малко, приближи се към мястото, където изчезна Его, насочи бластера и каза на Ройд:

— Останахме трима… той не издържа — и се отправи към кораба, без да мисли за нищо, машинално придвижваше краката си.

… Его се изтърси върху гранитния тротоар в краката на минувачите, които не проявиха никаква изненада. Той стана, опита се да изтърси от себе си праха и мръсотията, после махна с ръка, приближи се до автомата за газирана вода, изпи две чаши приятна студена вода и повика малък самолет. Само след секунди вече летеше над града, зададе на самолета маршрут към зданието на Съвета.

Връщането от света на страха в този обичаен, светъл и весел свят беше толкова бързо и приятно, че той не се сдържа и изхлипа.

В огромната приемна се опита веднага да влезе при ръководителя, но не го пуснаха.

— Аз съм член на експедицията на Агрикол — заяви той предизвикателно. — Корабът „Клеопатра“. Казвам се Его.

— И защо бързате толкова? — попитах го.

Те са вече там и искам да разкажа за това.

— Затова ли се върнахте?

— Не — смути се Его. — Просто не издържах…

— Погледнете всички тези хора.

Его се огледа. В залата имаше около двеста души. Много от тях бяха небръснати, в разкъсани, мръсни дрехи. Някои още държаха в ръцете си бластери.

— Те също не са издържали… Вие се сипете от звездите като дъжд. Това се е появило вече на осемдесет парсека от Земята.

Его разбра какво го бе поразило в лицата на хората. Срам. Той също изпитваше непоносим срам.

— Мога още веднъж… Този път няма…

— Всички искат! С вас ще се занимае специална комисия.

Човекът се отдалечи, но Его успя да чуе:

— Почти всички се върнаха…

Его седна в края на опашката от хора. Върналите се, или както ги наричаха катапултиралите от звездите, седяха мълчаливо, не се опитваха да разговарят помежду си. Извикваха ги един по един по имена.

Его се опита да съсредоточи мислите си: първо, той, безсмъртният, се изплаши от смъртта. Но нали не може да умре! Второ, той предаде другарите си. Трето, не успя да узнае какво е това. Дали и те бяха хора? Четвърто, него повече никога няма да го изпратят към звездите.

3.

Бимон шумно влезе в кабината за управление на кораба и с грохот хвърли бластера на пода. Ройд сякаш не го забеляза. Като че ли нищо не се беше случило; той продължаваше да се занимава с анализатора на полета. Стис не издържа и се обади:

— Той катапултира на Земята…

— Не се осмелявайте да мислите лошо за него! — натъртено рече Бимон. — Още не е известно как ще постъпим ние. Във всеки случай той поне искаше да се справи с тях.

— Ти си полудял… Никой не мисли нищо лошо за него.

— Той ще разкаже на Земята, че това вече се е появило тук — продължи Бимон. — Все ще има някаква полза.

— Точно така — потвърди Ройд, който най-после се отвърна от своите анализатори. — Той изпълни първата част на програмата. Сега, ако няма специална необходимост, ние няма защо да се връщаме.

— Не съм и помислял да се връщам — отвърна Бимон.

— А аз си помислих — въздъхна уморено Стис. — Подсъзнателно. Зная, че не трябва да го правя, а мисълта „На Земята, на Земята“ въпреки това възниква.

— Лошо. Не бива така — упрекна го Ройд. — По-добре ще е веднага да го направиш.

— Но нали вие оставате? Няма да се върна без вас. Ала за нищо на света не бих останал сам тук.

— Какви ги приказваш! — усмихна се Бимон. — Последната възможност ни е винаги в джоба. По-добре да поговорим за случилото се. — Той седна в креслото и кръстоса крака. В позата му имаше толкова независимост и предизвикателство, че Ройд се усмихна, а Стис каза:

— Изглежда, че засега онова отстъпи.

Онова, разбира се, беше отстъпило, защото всички се чувстваха по-свободно.

— И така, с какво разполагаме? — попита Бимон.

— Нека да съсредоточим мислите си — предложи Стис.

— Съгласен съм. Макар и да не са много — отвърна Ройд. — Първо, това не е нито едно от известните полета на материята. А аз не бих се осмелил да предположа, че съществуват неизвестни досега полета.

— Но все пак всичко това не ни се е присънило! — продължи леко раздразнен Бимон. — Та нали всичко това се случи!

— Точно там е работата, че се случи — отвърна Ройд. — Когато вървиш по тревата, измененията във физическите полета са толкова незначителни, че апаратурата не ги регистрира и те не се отчитат от нито една теория. Когато стреляш с бластера, апаратурата регистрира внезапно напрежение. Когато корабът преминава през триизмерното пространство, не е необходима никаква апаратура. Това се вижда и без нея. Но как то възниква и изчезва, без да нарушава структурата на пространството?

— Изстрелът от храстите премина през силовия екран — рече Стис. — Това е невъзможно, защото изстрелът беше обикновен. А изстрел от бластер не може да пробие силов екран.

Бимон внимателно подръпна дясната си буза.

— Обгорена е. Вижда се ясно — забеляза Ройд. — Нематериален изстрел не може да обгори буза. Но апаратурата не регистрира нищо.

— А полето на съзнанието? — попита Бимон.

— Прекалено много смущения. Страхът, който ни бе обзел, заглуши всякаква информация, ако въобще е имало някаква. Ако се появят, когато всички са спокойни, може би ще ни се удаде да зарегистрираме нещо.

— Можем да опитаме — предложи Бимон. — Ще чакаме. Имаме време.

— Мисля, че всичко ще бъде напразно — рече Стис и се усмихна кисело. — Отначало се появява страх, неосъзнат, непонятен, а после и те.

— Изглежда, че Стис е прав — кимна с глава Ройд. — Те ни въздействат чрез страха, подготвят ни така, че да не можем да окажем съпротива, и едва след това се появяват.

— Но ето, че ние все още оказваме съпротива — рече Бимон.

— Отбихме първата атака — изрече Ройд, като гледаше в очите на Бимон, — но със загуби. Ще последва второ нападение, десето.

— … и после няма да остане кой да оказва съпротива — завърши вместо него Стис.

По гърбовете на хората преминаха студени тръпки.

— „Мисисипи е река на дедите ми!“ — запя високо Бимон. После млъкна и каза тихо: — Това беше любимата песен на Его.

Стис го изгледа учудено, а Ройд с разбиране поклати глава.

Стана им малко по-леко.

— Искате ли кафе? — попита Стис.

— И сандвич със сирене — рече Ройд вместо отговор.

Стис с твърди крачки излезе от кабината, само ръката му не успя веднага да намери дръжката на вратата.

— Какво му става? — попита Бимон.

— Не иска да се поддаде на страха.

Стис се върна с поднос и го остави върху масичката край вратата, за да не види никой, че бе изплискал кафето. Даде на всеки по един сандвич и чаша кафе. Няколко секунди пиха мълчаливо кафе, после Бимон поде:

— И така, с какво разполагаме?

Още няколко секунди преминаха в мълчание.

— Не знаем какво е това — обобщи Ройд. — Но разполагаме все пак с нещичко, което ги характеризира.

— Например? — попита Бимон.

— Преди те да се появят, нас ни обзема страх. Всичко започва със страха.

— Това е доказано неопровержимо — потвърди Бимон.

— Второ. Те могат да приемат всякакъв облик. От образа на звяр до формата на човек. Волно или неволно ние убихме един индивид, който умря доста подобно на човек.

— И изчезна — вметна Бимон.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не умря. Той също катапултира, когато животът му бе застрашен. Там бяха петдесетина души. И те също изчезнаха. Те могат мигновено да се преместват в пространството в двете посоки.

— Добре — съгласи се Ройд. — Да предположим, че това е третото им свойство.

— Фактът, че те могат да възприемат човешки образ, още не говори, че това е естественият им вид — рече Стис. — Правят го специално за нас. Те знаят, че ние не можем да стреляме в хора.

— Нека това бъде четвъртото — кимна с глава Ройд. — Макар на мен да ми се струва доста наивно. В такъв случай най-добре за тях ще е да се появяват като деца.

— Ройд! — викна Стис. — Не им подсказвай подобно нещо!

— Мислиш ли…

— Уверен съм, че узнават слабите ни места от нас самите.

— Нека това бъде петото.

Всички замълчаха за минута, после Бимон продължи:

— Помните ли, че когато с Его излязохме от кораба, някой се смееше високо? Кой може да е бил? Его е млад и неопитен, но ние всички знаем, че нито едно животно на Агрикол 4 не се смее. Това е известно от отчетите. Защо се разнесе смях? Кого от нас може да изплаши смехът?

— А ти не се ли изплаши? — попита Стис.

— Да, потръпнах. Беше неочаквано. Нервите ни са напрегнати. Бих потръпнал и ако настъпя сухо клонче. Но не ме беше страх.

— Его можеше да се изплаши — рече Ройд.

— Отново мислите зле за него — каза недоволно Бимон.

— Така беше — настоя Ройд. — Его се изплаши. Той е най-младият сред нас.

— Може би напразно го взехме в експедицията? — попита Бимон.

— Напротив — отвърна Ройд. — Много съжалявам, че не е с нас. Той чувства по-дълбоко и по-силно от нас.

— Но защо все пак се разнесе смях? Някой мислеше ли тогава за смях? Може би Его?

— Аз не съм мислил за смях — отговори Стис.

— И на мен не ми беше до смях — уморено проговори Ройд. — Почакайте. Наистина не ми беше до смях, но казах „Ти се смееш, Стис“ и после се разнесе смехът.

— Значи ние сме им го подсказали — заключи Стис. — А кой им е подсказал чудовището в края на гората?

— Не съм аз — отвърна Ройд.

— Аз не бих се досетил никога — усмихна се Бимон. — Мисля, че в този случай главната роля е изиграл Его.

— Правдоподобно е — съгласи се Ройд. — Но откъде може да е дошъл изстрелът? Защо там имаше човек? Отново Его? Ако всичко това е станало заради Его, много жалко, че сега той не е с нас… И все пак, защо там имаше човек?

— Наистина, защо? — повтори Стис. — Не би трябвало да го има.

Ройд и Бимон мълчаливо погледнаха Стис с недоумение.

— Нали след залпа от „Клеопатра“ там не можеше да остане нищо освен изгорена пръст.

— Та ти си прав — рече Ройд.

— Освен това — поде Бимон — има още нещо. Съвсем го бях забравил. Нали той имаше малка раничка под зърното на лявата гърда. Значи не го е убил залпът от „Клеопатра“. Но нито аз, нито Его сме стреляли в него. Его лежеше, а аз просто не успях… Нещо ме порази в лицето на този човек. Всичко беше толкова мигновено… Не успях да осъзная.

— Можем да включим апаратурата за видеозапис и да изгледаме всичко отново — предложи Ройд.

Стис се опита да се усмихне. Усещаше се, че не иска да се връща към преживения страх.

Ройд се отправи към пулта за управление и в този миг забръмча зумерът. Беше толкова внезапно и необяснимо, също както, ако изведнъж върху таблото на пулта бе разцъфнало цвете.

4.

Зумерът избръмча няколко пъти, а Ройд все не успяваше да включи свързочната апаратура. Свързочните съоръжения, защото някой ги търсеше. Веднага започна да се руши едва възникналата тънка защитна стена и в кораба нахлу нещо неизвестно и зловещо.

Ройд все пак включи апаратурата за свръзка и с облекчение се засмя, когато чу от високоговорителя да се разнася:

— Говори автоматичният кораб за свръзка „АСК–12–12“. Потвърдете, че приемате. — После същото се повтори след интервал от пет секунди.

— Това е автомат от Земята! — развълнува се Стис.

— Да — рече Бимон. — Автомат от Земята долита до тази планета за един месец. Какво искат да ни съобщят? Автомати не се изпращат просто така.

— Потвърждавам, че приемаме — произнесе ясно Ройд. — „Клеопатра“ потвърждава, че приема.

Автоматът започна да чете текста на съобщението.

— Комисията по подготовка на „Клеопатра“ за полет съобщава, че в системата за катапултиране има неизправност и един от членовете на екипажа не е безсмъртен. Той не може да катапултира на Земята. — И отново: — Комисията по подготовка…

И тримата сякаш изумяха от съобщението. Те се включиха в експедицията, защото знаеха, че по всяко време, във всеки миг могат да се върнат на Земята. Знаеха с увереност, че няма да загинат в космоса. В най-последния миг, смъртно ранени или доведени до необяснимо и непонятно безумие, дори просто ако го пожелаеха, те можеха да се озоват на Земята. В най-добрата клиника, в жилището си, в спокойната гора или на шумната улица, както се бе случило с Его.

Те, както и всички хора, можеха спокойно да умрат, достигнали дълбока старост. Защото хората не бяха безсмъртни в пълния смисъл на тази дума. Но в космоса не можеше нищо да им се случи. Системата за катапултиране ги защищаваше от всякакви случайности.

— Ония там са се побъркали! — викна с пресипнал глас Стис.

— Каква нелепа грешка — прошепна Бимон.

„Добре ще е, ако съм аз — помисли Ройд. — Те и двамата са още млади“. А на глас каза:

— За автомата — информацията е приета. Разрешавам старт към Земята.

Автоматът потвърди, че е приел разрешението, и връзката се прекъсна. Свързочният кораб стартира към Земята.

— Защо не са ни изпратили спасителен кораб? — попита Бимон. Лицето му беше побледняло. Сега той съвсем не приличаше на предишния храбрец, който вървеше пред Его. А неразбираемата вълна на страха вече запълваше съзнанието му.

— Ще изпратят — тихо го увери Ройд. — Непременно ще изпратят. Корабът вече е излетял от Земята.

— Откъде знаеш? — недоверчиво попита Бимон, като се опитваше да се усмихне.

— Уверен съм, че спасителният кораб е излетял веднага щом са узнали за неизправността в системата за катапултиране. Но…

— … но — прекъсна го Стис — ще се наложи да го чакаме още два месеца. И нима това трябва да ни успокоява? По-добре щеше да бъде да не знаехме. Тогава двама биха могли да катапултират със спокойна съвест…

— А третият? — попита Бимон.

— А третият и така и така ще загине — твърдо отвърна Стис. — Тук няма да издържи повече от няколко дни.

— Наистина, защо трябваше да ни предупреждават? — забеляза Ройд.

— Необходими са им били два месеца, за да разберат, че са допуснали грешка — рече Стис. — Не е ли доста дълго? Кой сега ще лети в далечния космос?

— Ще се намерят хора, които въпреки всичко ще се наемат — увери го Бимон.

Тази реплика му беше необходима, за да се отърси от необяснимия страх, за да се почувства поне за миг като човек. Напрегна цялата си воля, като се мъчеше да не мисли, че грешката е станала именно с неговата система за катапултиране. Успя да се справи със себе си. Той го разбра и се усмихна. А защо трябваше да се „справя със себе си“? Със себе си лесно щеше да се справи. А как да се справи с онова?

Стис изгледа Бимон и Ройд. С Бимон за първи път участваше в експедиция. С Ройд летеше вече десет години. Ако можеше да узнае кой щеше навеки да остане върху тази планета. Ако беше той, Стис, нямаше защо да губи време, по-добре веднага да се прости с живота.

А ако е някой друг?! И Стис взе решение.

Ройд се надяваше, че неговата система за катапултиране е излязла от строя. Все пак в трагедиите и нещастните случаи трябваше да има някаква целесъобразност. Само той трябваше да остане тук. Тези двамата ще се върнат на Земята. Необходимо беше да се постъпи така, че те да не се върнат с празни ръце. И Ройд взе решение.

„Само дано не загубя съзнание“, помисли си Бимон. Докато беше в съзнание, нямаше да напусне планетата. Или защото е изключен от системата за катапултиране, или защото няма да може да остави там някого сам. И Бимон взе решение.

В основното решенията им бяха еднакви. Само Стис се страхуваше да осъществи своето. Бимон се колебаеше, а Ройд беше твърд и уверен, че ще направи всичко така, както бе решил.

5.

„Положението не е приятно — помисли Ройд. — Ако «Клеопатра» можеше да стартира към Земята, щях да го направя незабавно. Но след като изобретиха системата за катапултиране, разузнавателните кораби се движат само към звездите. Назад екипажите се връщат без корабите… А ние не можем да направим експеримент, за да изясним кой от нас ще остане тук. Значи остава само едно — да продължим работата.“

— Предлагам да изгледаме видеозаписа за излизането от кораба на Его и Бимон — каза той.

— Трябва все пак да вършим нещо — Бимон се приближи към пулта за управление. — Това съобщение ни обърка… Включвам записа.

Те видяха как Его и Бимон излязоха от кораба, как Его плисна мълнии от бластера си по въздуха, как за миг в края на поляната възникна призрак на огромно чудовище.

— Внимание! — предупреди ги Бимон. — Сега ще настъпи най-неразбираемото.

Там на екрана Его падна на земята, откъм границата на гората се разнесе изстрел, Бимон се хвана за обгорената буза. Залп от „Клеопатра“.

— Увеличи образа — помоли Ройд.

Разтопеното, обгорено пространство се приближи към хората. Почти в центъра му лежеше човек с бластер. Той беше жив, дори не беше ранен.

— Но когато стигнахме до него, той беше вече мъртъв! — викна високо Бимон.

— Почакай — спря го Ройд.

Човекът внезапно потръпна, изтърва бластера, поизпъна се и замря. След няколко секунди до него дотичаха Его и Бимон.

— Върни назад — помоли Ройд. — И покажи в едър план лицето на Его, когато лежи на земята.

Бимон изпълни молбата му. Лицето на Его беше изкривено от страх. Това продължи не повече от секунда. После се измени. Върху него се изписа мъчително разкаяние, сякаш без да иска, Его бе извършил престъпление.

— А сега отново лицето на Его и на този човек едновременно — още веднъж помоли Ройд.

Човекът изтърва бластера в мига, в който се промени изражението върху лицето на Его.

— Бих искал да зная какво е мислил Его в този миг — подхвърли Ройд.

— Зная на кого прилича убитият — рече Стис, който дотогава бе мълчал. — Прилича на Его. Точно копие на Его е. Нима не сте забелязали?

— Да, прилича на Его — прошепна Бимон. — Спомних си какво ме порази в лицето му тогава. Сега зная точно. Той действително приличаше на Его.

Те изгледаха записа до края.

— И групата на неизвестните изчезна заедно с Его — установи факта Ройд.

— Ами ако са се възползвали от вълновода, който е образувала системата за катапултиране на Его? — запита Стис.

— Вълновод се създава само за един човек — отвърна Бимон. — В противен случай те вече щяха да са на Земята.

— Жалко, че Его не е с нас — каза Ройд. — Жалко. Той имаше много развито въображение.

— Той беше млад и неопитен — възрази Стис.

— Може би точно това ни е необходимо?…

— А вие забелязахте ли, че цялата тази дяволщина свърши веднага щом Его катапултира? — попита Стис.

— Имаш предвид човека, изстрела, чудовището? Това не е най-страшното. Бих се радвал да попадна на планета, където гъмжи от такива гадини. Там винаги знаеш какво трябва да правиш. А с хора можеш да преговаряш. Но ние не знаем с какво сме се сблъскали сред звездите! Почти е изключено този човек или каквото е било да е точно копие на Его. Уверен съм, че всичко това е само прикритие. — Бимон замълча, а след това внезапно каза: — Още веднъж ще изляза от кораба. Трябва да се огледа и базата.

— Сам ли ще отидеш? — недоверчиво попита Стис.

— Сам. За вас тук има достатъчно работа. Просто ще се разходя. Следете показанията на уредите.

— Прекрасна разходка — промърмори под носа си Стис.

Бимон излезе от кораба, като си напяваше старинни негърски песни, разгърдил се и подложил гърдите си на сухия, горещ вятър. Беше без бластер и дори не го прикриваше похлупакът на силовото поле.

— Ами ако точно неговата… — поде Стис и млъкна.

Но Ройд го разбра.

— Това няма да узнаем, докато не се върнем на Земята. И все пак предполагам, че не е неговата система.

— Твоята ли?

Ройд едва забележимо кимна с глава.

— Ами ако е моята? — попита Стис. — Все си мисля как да го проверя тук… През цялото време все за това си мисля. Но защо не ни съобщиха кой точно не е безсмъртен?

— Много въпроси, Стис. Докато Бимон го няма, опитай да катапултираш на Земята. Ако не успееш, ако все пак твоята система е неизправна, аз ти обещавам, че няма да те оставя тук сам. И в двата случая Бимон нищо няма да узнае.

— Дори и от това ме е страх.

Ройд внимателно извади от записващата и регистриращата апаратура ролките с кинофилми и записи от показанията на уредите, внимателно ги опакова в прозрачно фолио и се приближи към Стис.

— Не — отвърна той. — Страхувам се. Неизвестността разкъсва мозъка ми, но не мога да се върна на Земята. Всичко у мен изстина. Студ, студ. Лошо, Ройд.

— Нищо, приятелю. Има още много да летим двамата с теб.

— Повече никога няма да летя в далечния космос, Ройд.

Стис почти легна върху пулта за управление. Ройд искаше да докосне рамото му, но се поколеба, а после пъхна в джоба на куртката му пакета с ролките.

Бимон вървеше по късата суха трева, която хрущеше под краката му. През цялото време усещаше, че някой го наблюдава. Точно това присъствие на зла сила пораждаше страх. Бимон се опитваше да не му се поддаде. Интуитивно започваше да чувства, че докато се държи, докато не го залее вълната на страха, с него няма нищо да се случи. Стараеше се да върви със свободни, леки крачки. В походката му имаше спокойна небрежност и дори някакво предизвикателство. И само ако се взреше някой по-внимателно в него, можеше да се досети с какво усилие на волята той постига всичко това.

Колкото повече се отдалечаваше от кораба, толкова по-трудно му беше да върви. В главата му все по-силно напираше една мисъл — ами ако съм аз? Бимон не искаше да умира. На кого ли му се ще да умре? И колкото повече се отдалечаваше от кораба, толкова по-отчаяно се бореше съзнанието му с пристъпите на страх, толкова по-нерешителни ставаха крачките му. Но въпреки това той продължаваше да върви напред.

Базата беше стандартна термопластова конструкция, надеждна и херметична. Бимон знаеше кода на ключалката, набра го и вратата пред него се разтвори широко. Вътре в станцията беше прохладно и тихо. Едва се чуваше бръмченето на климатичната инсталация. Когато се приближаваше към лампите, те се запалваха автоматично. Бимон бързо премина през хола — широка зала с кресла, библиотека, малък бар и електронен орган. По-нататък продължаваше коридор и от двете му страни имаше жилищни помещения, в които никой не бе живял досега. В края на коридора се намираше лабораторията. Там бяха поместени автоматите, които изследваха планетата, изчислителните машини и друго оборудване.

Бимон почти тичаше. Само да успее да вземе ролките със записи на автоматите и да се върне на кораба. Прищя му се непреодолимо да се върне на кораба, макар съвсем ясно да съзнаваше, че там съвсем не е по-безопасно, отколкото тук.

И внезапно той разбра, че е умрял. Умрял мъчително с единствената мисъл, че умира, с кошмарите на агонията и с животински страх пред неизбежната смърт. Ако можеше да анализира състоянието си, щеше да съобрази, че не може да умре и след това да продължи да умира.

Стис! Заповядвам ти да се върнеш на Земята! — викна Ройд. Той също се бореше със смъртта и страха. Изглежда, разбра, че болното въображение на Стис е подсказало новото мъчение. То не се забави и веднага се възползва от страха на Стис, като го стовари стократно увеличен върху тримата. Ройд разбираше също, че с отчаяно усилие на волята, с късче от съзнанието си само той продължава да се държи.

— Стис, заповядвам ти…

— Не… не…

— Стис!

— Това е страхливост… страх…

— … заповядвам…

Страхът внезапно придаде сили на Стис и замъгли съзнанието му. Сега знаеше само едно — трябва незабавно да изясни кой от тях ще остане на планетата. Той десет пъти умира, докато затвърди решението си. Десет пъти умираха и Бимон и Ройд.

— Който остане, ще умре… Ще ви изпратя на Земята. — Той със скок се хвърли към Ройд. — Ти трябва да изгубиш съзнание и ще се окажеш на Земята. Трябва да те ударя, Ройд.

— Заповядвам ти… на Земята — прошепна Ройд. — Твоят страх ще ни убие.

— Длъжен съм да те ударя.

В съзнанието на Стис се бореха страхът пред смъртта и страхът да извърши предателство. Той се поколеба още няколко мига, а после с всичка сила удари Ройд.

Ройд падна заедно с креслото, в което седеше. И тогава Стис дойде на себе си. Той коленичи пред стария човек, като опипваше главата и тялото му. Ройд, изглежда, вече не дишаше. От устата му потече струйка кръв.

— Значи е той. Той остава тук.

Бимон със залитане стана от пода на лабораторията.

— Ройд — повика го той тихо.

Никой не му отговори.

— Ройд! Стис! — колкото може по-високо изрече Бимон.

Стис се разсмя.

— Бимон, чуваш ли ме? Все пак се оказа, че е той! Той! Той!

Ройд помръдна на пода и Стис със страх погледна към него. Старият човек с мъка се приближи към лежащия на пода бластер. Взе го и тръгна към Стис.

— Какво смяташ да правиш, Ройд? Защо взе бластера? Защо се приближаваш към мен?

— Стис, заповядвам ти да се върнеш на Земята. Тук не си нужен повече.

— Гониш ме като страхливец. Но аз исках само да проверя. Исках само да проверя…

— Ролките са в джоба на куртката ти. Тук не си нужен.

Стис се отпусна като спукан балон на пода, припълзя към Ройд и каза:

— Повече не мога. Прости ми… Не мога.

… Той изпадна от четириизмерното пространство в психиатрична болница, прошепна: „Това беше Ройд“ и загуби съзнание.

6.

Ройд изтърва бластера и той падна на пода с тъп звук. Изправи креслото и седна в него.

— Стис, Ройд — повика ги Бимон.

— Тук съм, момчето ми — отвърна старият човек. — От нищо не се бой. При нас всичко е нормално.

— Какво стана при вас?

— Изпратих Стис на Земята. Налагаше се. Той не си тръгна с празни ръце. Всичко е наред. Връщай се на кораба. Има още много работа.

Главата на Бимон го болеше, цялото му тяло се беше отпуснало в някаква странна слабост. Но страхът премина. Той вече не умираше.

Бимон извади ролките от записващите уреди, напъха ги по джобовете си и със залитащи стъпки излезе от базата.

Ройд се беше полуизлегнал в креслото и изглеждаше, че спи. Но когато Бимон се приближи към него, той отвори очи.

— Ние преживяхме детинските страхове на Его и страха пред смъртта на Стис — обясни той тихо. — Какво още ни остава?

— Сега аз не се боя от нищо.

— Продължавай да бъдеш такъв. А аз се страхувам, опасявам се за тебе и за… — той искаше да каже „за Земята“, но премълча. — Уморен съм. Помогни ми да се добера до леглото.

— Той те е ударил! — викна Бимон. — Как се е осмелил да вдигне ръка срещу теб!

— Стис направи експеримент, сине. Много му се искаше да се оправдае. Аз бях няколко секунди в безсъзнание. И въпреки това останах тук. Това значи…

— Това означава, че ти не можеш да се върнеш на Земята! Виж ти какви експерименти е провеждал Стис!

— Помогни ми да стигна до леглото. Сам няма да се справя.

Бимон сложи Ройд да легне и той се унесе в полусън. От време на време отваряше очи, гледаше с невиждащ поглед през Бимон и не произнасяше нито дума.

Бимон престоя около един час край леглото на Ройд, после излезе от стаята и отиде в кабинета за управление, за да прегледа ролките, които бе донесъл. Успя да прегледа видеозаписите, които автоматите бяха направили от въздуха. Работата му спореше и той дори успяваше да следи показанията на анализаторите на полета. Всичко беше спокойно. Ако то се бе появило сега, анализаторът на полето на съзнанието вероятно щеше да го засече.

Бимон така се увлече в работата, че първият пристъп на страх просто го удиви. Той се хвърли към анализатора, но беше вече късно. Полето на съзнанието беше изкривено от неговия страх.

Бимон не се опасяваше за живота си, защото беше в безопасност. Беше твърдо уверен в това. Страхуваше се за някой друг. И страхът не беше негов, а му беше наложен отвън. Чужд страх. Но те бяха само двама тук. Той и Ройд. Ако Ройд спи, то страхът можеше да се разглежда като поднесен в чист вид. Страх, с който го измъчваше онова. Близостта на разгадката го поободри. Пък и страхът беше някак неясен. Страх изобщо, не за самия него. Това Бимон можеше да твърди със сигурност.

Той се върна при Ройд, като се стараеше да крепи волята си. Докато се приближаваше към стаята на стария човек, страхът възприе по-конкретно съдържание. Сега Бимон се боеше да не би онова да се е добрало до Земята. Сега той виждаше какво става на Земята. Всеобщо безумие и слаби опити на групи хора да се справят някак с тях. Към чувството на страх се прибави съзнанието за собствената му вина. Вина, защото той не успя да узнае какво представлява то. И сега беше вече късно. Земята загиваше.

Бимон със замах отвори вратата на стаята на Ройд. Той се мяташе в леглото. Бимон с треперещи ръце намокри една кърпа със студена вода от чашата до леглото и я сложи върху изпотеното чело на стария човек, а след това се опита да го събуди. Накрая успя. Ройд се събуди. Само за секунда той не разбра какво става около него. После погледът му придоби смисъл и той се опита да се надигне. Бимон му помогна. Страхът внезапно премина.

— Бимон, те проявиха ли се?

— Да.

— Какво стана? Чрез какво се проявиха?

— Страх за Земята. Страх, че те са вече там.

— Бълнувах ли?

— Мяташе се в леглото.

— Това е бил моят страх. Този страх е от моите бълнувания. Но докато не спя, ще се държа. Постави възглавница под главата ми. Вдигни я по-високо.

Бимон изпълни молбата му. Ройд се усмихна и каза тихо:

— Няма да издържа дълго. Когато си отида, веднага ще катапултираш на Земята.

Бимон поклати отрицателно глава.

— Няма да има смисъл твоето присъствие тук. Ти си длъжен да се върнеш на Земята и да разкажеш всичко… Помниш ли първите минути, след като кацнахме тук? Тогава страхът не се проявяваше конкретно. Нас просто ни обкръжаваше нещо враждебно, неприятно, лепкаво. Ние през цялото време очаквахме враждебни действия. Бяхме готови да се поддадем на страха. Пръв не издържа Его. И ние видяхме неговите „овеществени“ страхове. Те бяха първите, затова ни се сториха пределно непоносими. След това не издържа Стис. Не го съди строго. Стис беше железен човек. Летим с него вече десет години. И започнахме, когато за катапултиране на Земята никой космонавт дори не е мечтал. И отново неговият страх се предаде и на нас. Защо? Мъчението със страх е ужасно, защото веднага лишава човека от воля. Сега сме само двама. И отново моят ужас, моят страх се предаде на теб… Но ето, че сега не чувстваме нищо подобно…

Бимон се съгласи.

— Защо сега двамата с теб не се боим от нищо? Защото аз не се страхувам от смъртта? Смях? Изстрел от бластер? Скок на див звяр? Няма от какво да се страхувам. И сега то няма власт над мен. А ти?

— Аз съм спокоен. Сега ме интересуват само две неща: твоето здраве и същността на онова, както го наричаме.

— На моето здраве не можем да помогнем нито ти, нито аз. Аз съм твърде стар. А юмруците на Стис са прекалено тежки. И освен това аз съм… много уморен. Уморен изобщо, уморен от всичко, уморен от живота. Не. Хайде да говорим само за него.

— Съгласен съм. То въздейства върху нас само със страх. Страх, повод за който ние самите му поднасяме на табличка. Достатъчно е някой да се изплаши и всички изпадат в същия страх. Бих нарекъл това усилване на страха. Всъщност не ни е измъчвало нищо друго освен това, което ние сами сме измислили! Дори онзи убит човек.

— Да. Его каза, че е убил човек. А то ни поднесе доказателства за това.

— Това не са доказателства.

— Вярно, прав си. Ние знаем, че това е невъзможно. Но за Его и неговия страх това е било неопровержимо доказателство. И той не издържа. Така става навсякъде. Те усилват нашия страх. Но какво представляват те? Неизвестно поле или съзнание, различно от нашето? Съзнание, което разполага само с един метод на борба?

— Ройд, някога преди случвало ли се е подобно нещо?

— Не, не съм чувал. Не зная. В експедициите винаги някой се оказва по-слаб от другите. Но него го подкрепят останалите. Онези, които се оказват по-силни. И той постепенно си възвръща мъжеството. Сега всичко е наопаки. И това започна преди пет години.

— Добре, че не е било по-рано. Преди не е имало катапултиране на Земята. Какво щяха да правят екипажите, ако сега нямаха възможността по всяко време да се върнат на Земята? Всички щяха да полудяват.

— Да. Добре, че съществува системата за катапултиране.

Ройд затвори очи. Беше ясно, че разговорът бе отнел всичките му сили.

— Лошо ми е, Бимон. Сега нанасям само вреда. Бластер, Бимон, или инжекция. Аз не… — той не довърши мисълта си и загуби съзнание.

Ройд отново изживяваше насън страх за Земята. Неговите видения се предаваха на Бимон с такава яснота, сякаш ставаха в действителност. Изчезнаха стените на кораба. Изчезна Агрикол 4. Само горещата ръка на Ройд го удържаше на границата на полудяването.

Той не знаеше колко време продължи това. Внезапно Ройд се съвзе. С отслабнала ръка докосна бузата на Бимон.

— Бимон, то е в нас. Не мога повече.

Ръката на Бимон увисна във въздуха. Ройд изчезна. Отначало Бимон не разбра нищо. После се възхити — виж го ти стареца! Дори в кошмарите си е сдържал желанието си да се озове на Земята; болката и случайната фраза, съвпаднала с желанието му, са пренесли стария човек на Земята.

Ройд изпадна от четириизмерното пространство върху операционната маса.

— Инструменти — поиска хирургът. — Счупена е слепоочната му кост.

Бимон неволно се възхити от издръжливостта и силната воля на стария човек. А в следващия миг разбра, че всъщност неговата система за катапултиране е неизправна и че той е останал сам с тях.

7.

Отначало го обзе ужас, но той успя да се овладее. Не трябваше да се поддава на страха. Страхът щеше непрекъснато да се усилва. Трябваше да се владее. И той успя да се спре. Вярно, страховете го нападаха от всички страни, но той не им се поддаваше. Запя песен. Любимата песен на Его. Изправи се. Дори се усмихна. И страхът започна да го напуска. Тогава излезе от стаята на Ройд, излезе от кораба. Не взе бластер. Не го прикриваше похлупакът на силово поле.

Слънцето изгряваше над планетата. Едно крайче вече се подаваше иззад хоризонта. Постепенно страховете на Бимон изчезнаха окончателно. Той вървеше към изгрева, докато слънцето се издигна толкова, че стана горещо. Тогава свали ризата си и тръгна назад. Върна се на кораба и се захвана за работа. Спасители от Земята все щяха да дойдат. Трябваше само да издържи два месеца. А защо да издържа? Та сега му беше леко и радостно. А преживените страхове само го разсмиваха.

Свари си кафе и приготви обед. След като се наобядва, се зае да изучава материалите, натрупани от автоматичните устройства. Вечерта излезе да се поразходи и в гората намери странни, неприличащи на земните, цветя. Набра цял букет. След вечерята прегледа ролките, на които беше записано всичко, случило се с тях на Агрикол 4.

И на следващата сутрин настроението му беше прекрасно и дори досадният шестчасов дъжд не го развали.

Но каквото и да правеше, мислите му се връщаха към едно — какво беше всичко това? Какъв беше неговият смисъл? И постепенно мислите му оформяха хипотеза, постепенно възникваше увереността, че е разгадал тайната на онова.

Помогнаха му ролките и паметта, възкресяваща в най-малки подробности всичките му мисли, чувства и постъпки. И отчетите от другите експедиции, и разказите, които бе слушал. И думите на Ройд.

Той прехвърли много нещо и направи първото откритие. Това се бе появило в областите, контролирани от Земята, едновременно с въвеждането на системата за катапултиране. И отначало само в едно място. Той не знаеше какво се бе случило там, но то и не беше важно. Докато за това събитие не бяха узнали другите експедиции, то не бе тревожило никого. А след това тръгна лавина.

Експедиция, намираща се в предния край на фронта в далечния Космос, не издържала. Тя узнала, че се е появило това. Но никой не знаел какво е. И случайният страх на един от членовете на експедицията, усилен многократно, се предавал на другите. Възниквали нови страхове, те отново се усилвали и предавали на Земята. И тогава настъпвал редът на онези, които били по-близо до Земята. Сега те оставали насаме с неизвестното. И нови експедиции се сипели на Земята. Създавало се впечатлението, че нещо неумолимо и враждебно затяга възел около Земята.

Второто откритие той взаимства от Ройд. Това беше усилвател на страха. Усилването на страха беше единственият му признак. Не съществуваше нищо, което да бъде причина за страха. Всъщност то съществуваше само във въображението на наплашените до смърт хора. Бимон внимателно прегледа ролките. В тях бяха и Его, и Стис, и Ройд, и самият Бимон, и изстрелът от „Клеопатра“. Но сега в ролките го нямаше смеха, нито мръсната гадина от края на гората, нямаше го изстрела от бластера, нямаше го човека, лежащ със смъртоносна рана под лявата гръд. Всичко това бе изчезнало с изчезването на страха.

„Те са в нас“, бе казал Ройд.

Третото откритие се заключаваше в това, че повод за неговите нападения винаги беше страхът на човека.

Четвъртото откритие се отнасяше до причината на явлението. Бимон стигна до извода, че усилвател на страха е системата за катапултиране. То се бе появило заедно с въвеждането на системата за катапултиране. Та нима самият той и неговият страх не бяха доказателство за това? Докато там имаше други хора, техните усилени страхове му се предаваха. И с тях не можеше да се справи, докато човекът, излъчващ страх, не катапултираше на Земята. А когато той, Бимон, остана сам, изчезнаха всякакви страхове. Така и трябваше да бъде. Защото той не е включен в системата за катапултиране. Той е също такъв човек като милиарди хора на Земята, като космонавтите от миналите десетилетия.

Бимон разбираше, че с неговата система за катапултиране бе станала нелепа грешка. Но каква грешка! Точно тя ще помогне на човечеството да се справи. Е, може би ще се наложи да се откажат от системата за катапултиране. И космонавтите ще усвояват далечния Космос, както преди. Ще има жертви. Сигурно ще има. Но затова пък няма да спре движението напред.

И самият той отново ще излети в далечния Космос.

Системата за катапултиране. От едната й страна е пълната сигурност. А от другата — страхът. Те така ще си бъдат съседи вечно.

Той прекара на Агрикол 4 една седмица. А на осмия ден до „Клеопатра“ кацна друг кораб. И от него излязоха хора.

Това вече го няма! — викна Бимон и им разказа всичко.

— Изглежда, че нашият експеримент се оказа правилен — рече един от новодошлите.

— Значи неизправността в моята система за катапултиране е била планирана?! — викна Бимон. Но той извика не от гняв, а от учудване.

— Да, неизправността беше планирана. В противен случай нямаше да долетим толкова бързо. Всъщност автоматът отлетя само два месеца след вас. А ние една седмица по-късно.

— Искам да се върна на Земята. Искам да видя Сибила. Искам да видя всички!

— И сина си?

— Син? Родил ми се е син?! Не оставам нито миг повече на тази планета. Да стартираме веднага! Три месеца… Няма да издържа толкова дълъг полет. Надявам се, че вашият кораб може да полети обратно?

Командирът на кораба се усмихна и поклати глава.

— Не, не може.

— Ще се върнем на Земята мигновено — обясни друг.

— Вие… А аз? Нали не мога да катапултирам?

— Защо не? Ако искаш, още сега.

— Нима може да се възстанови системата за катапултиране?

— Не.

— Тогава…

— Твоята система още от самото начало си е в пълна изправност.

— И аз мога по всяко време да се върна на Земята?

— Разбира се.

— Значи моята теория не е вярна?

— Напротив. Стопроцентово вярна. Системата за катапултиране наистина усилва човешкия страх.

— Но аз не се страхувах.

— И това е най-главното. Ти успя да победиш страха, усилен стократно, материализиран страх. Сега и други ще успеят да го постигнат. И всички екипажи ще се връщат от далечния Космос.

— Прекрасно! — викна Бимон. — Искам да се върна на Земята!

— … — Здравей, Сибила!

Край