Уилям Уолинг
Появата на норманеца

По дефиниция не съществува напълно сигурен междузвезден кораб. Космонавтите го знаят, живеят с това и понякога загиват. Технологията на звездните кораби е твърде сложна; огромните празни пространства „там горе“ обезкуражават мечтите за идеалност. Естествено, конструкторите полагат максимални усилия, но…

Инженерите от екипа, отговарящ за звездния кораб „Тристан“, бяха талантливи, запознати с последните новости в строежа на космически кораби. Техниците, които сглобиха кораба на орбита, бяха първокласни специалисти.

Въпреки това по време на седмата мисия в далечния Космос „Тристан“ попадна в странни и необясними условия — поне така изглеждаше тогава. В средата на полета се случи нещо нечувано. Токомаците с двоен синтез на „Тристан“ едновременно престанаха да действуват без никакво предупреждение. В даден миг „Тристан“ летеше като стрела, съществуващ само хипотетично като поток нерелативистични вълни, разпространяващи се с немислима бързина през също така хипотетично n-пространство; в следващия миг завършващият с нещо като луковица цилиндър от титанови сплави цопна в прагматичната звездна светлина на Айнщайновия свят — неподходяща за него среда.

Отдалечена едва на една десета парсек, най-близката планетна система би могла да се намира и в противоположния край на галактиката. Звездното море е осеяно с безброй острови, но те са отчайващо отдалечени един от друг. Робинзон Крузо и неговите събратя са изчезнал вид.

Старши ксенологът Грийе ван Полдър се събуди внезапно. Обгръщаха го тишина и пълен мрак. Почувствува как мехурчето страх бързо се раздува и заплашва да избухне в паника, докато замайващите последствия от прехода разбъркваха червата му. После — внезапна безтегловност.

В гърлото си усещаше усилено пулсиране, напипа слепешката придържащата го към леглото мрежа. В почти осезаемия мрак малкото мебели в кабината се бяха разместили сякаш като по магия. Липсата на тегло направи объркването му абсолютно.

Задвижи се като плувец, удари главата си в няколко невидими предмета и накрая откри биоконтактната плочка, която би трябвало да задействува пълзящата врата. Плесна няколко пъти плочката, като се държеше за дръжката на вратата, за да не отлети встрани, но нищо не се случи. Ван Полдър изруга цветисто. Тъкмо търсеше с напипване механичния разблокиращ механизъм, когато вратата му се изплъзна. В отвора се появи с краката нагоре тъмният, обрасал с брада Сиридар Машбраватан, осветен от слабата светлина на аварийната лампа върху стената на коридора. Ван Полдър за първи път виждаше лингвиста без тюрбан.

— Уф! Благодаря, Маш. Какво става?

— Дявол да ме вземе, ако зная нещо. Някаква повреда в енергията. Винаги съм се опасявал, че тези космически кофи са смъртоносни капани. Сега вече съм сигурен.

— Не бързай — рече ван Полдър. Непрактичният лингвист, придружаващ го в четири предишни експедиции, проявяваше обичайния си добродушен песимизъм. — Нека чуем какво се е случило, преди да правим заключения. Къде са другите?

— В салона.

След прехода в n-пространството, когато псевдогравитацията обгърна кораба, обезопасяващите перила и въжета за условия на безтегловност бяха прибрани. Никой от двамата учени не смяташе себе си за „космонавт“; те преминаха по коридора с тромавата несръчност, характерна за жителите на планети.

Всички членове на другите четири групи ксенолози се опитваха да се задържат за нещо, дори и един за друг, в претъпкания салон за пътници на палуба „С“, а в очите им се четеше страх. Ксенологът Герда Малмстрьом, ръководител на група от пет души, която скоро трябваше да бъде спусната сред аборигените на Плума IV, погледна изпод разпиляната си в условията на безтегловност дълга руса коса.

— Какво се е повредило? — попита ван Полдър.

— Пълно прекъсване на енергията. Закъсахме… насред Космоса. — Със загриженост в ледено сините си очи Герда внезапно се замисли над думите си. — Дяволски далеч е до най-близката бензиностанция — добави тя унило.

В същия миг в кабината за управление на енергетичните агрегати вторият астрогатор на кораба наблюдаваше загрижено как главният инженер и помощникът му се потят над дисплеите на уредите по полукръглото табло за управление. Главният се беше затегнал в креслото, а помощникът му висеше във въздуха с главата надолу. Да се разчитат показанията в такова положение беше обичайна практика.

— Нищо не разбирам — провлече глас по-младият инженер. — Имаме повече от достатъчна гъстота на плазмения поток. Нивата на възбуждане и скоростта на потока се държат в зелената зона. Как по дяволите може едното устройство да спре, а камо ли и двете?

Главният инженер изръмжа злобно, присви очи, изразът на лицето му беше озадачен.

— Наистина всичко е в зелената зона — подметна той грубо. — Само дето нито един мизерен гигават не изтича от нито един токомак.

— Но това е… глупаво! Не е възможно.

— Разгледай показанията и се разплачи.

След продължително мълчание, натежало от размишления, по-младият инженер подметна предложение:

— Шефе, какво ще кажеш, ако изпълним всички указания в ръководството по поддържане? Можем да регулираме отново, да прочистим линиите, после да започнем с процедура „Г“ и да ги върнем отново досегашното състояние. Кой знае? Може би горивото е замърсено.

По-възрастният поклати отрицателно глава.

— Цялата морска вода е замърсена, да не говорим, че съдържа най-различни соли и друга утайка. — Той махна отчаяно с ръка. — Сам виж. Веригите на детектора на неизправности са хиляда процента на зелено. Компютърът твърди, че всички пречистватели, екстракторите на деутерий-тритий и помпите работят нормално, като при това изсмукват много амперчаса от ценните акумулаторни запаси, по дяволите! Да… отговора на тая история няма да намерим в никакво ръководство.

Астрогаторът прехапа език. Накрая събра достатъчно смелост, за да разкрие присъствието си.

— Капитанът с нетърпение очаква доклад за положението, Шефе. Интеркомът не работи и аз… Какво да му кажа?

— Кажи му, че работим по проблема.

— Съмнявам се, че това ще го задоволи…

— Кажи му, мистър! А сега се разкарай. И за бога не ни се навирай под носа.

— Ест, Шефе. — Подвил опашка, астрогаторът се изтласка от кабината и с опасение помисли за гръмотевиците, които щяха да се стоварят върху главата му при завръщането в командния пост.

След няколко минути корабният лекар застана на прага на салона за пътници на палуба „С“. Със строг вид той потърси ван Полдър и го повика тържествено с пръст. Лекарят говореше съвсем тихо.

— Ван, най-добре ще е да накараш хората си да вземат дрехите си за излизане в Космоса и да бъдат в готовност. Подсистемата за поддържане на живота и други важни подсистеми работят с ток от аварийните акумулатори. Препоръчах на капитана да изключи всички излишни помещения и да стабилизира останалите на –7°C. Трябва да облекчим изчерпването на ток от акумулаторите.

— Седем градуса под точката на замръзване?

— Да. Налага се. Корабът излъчва доста бързо термална енергия.

— Съзнавам аварийните обстоятелства, докторе, но…

— Накарайте ги да се подготвят да се навлекат — прекъсна го лекарят с уморен глас. — За щастие вие, изследователите, носите със себе си дебели дрехи, което е повече от онова, с което разполагаме ние, бедните членове на екипажа. Предполагам, че просто ще трябва някак си да издържим.

— Докторе, нашите съоръжения за оцеляване са складирани в предните трюмове — изтъкна ксенологът, — опаковани са за хвърляне с парашути.

— Да — лекарят се почеса зад ухото. — В такъв случай ще трябва да ги измъкнете. Или в противен случай ще се чувствувате твърде неудобно.

— За колко време?

— Засега няма начин дори да се правят догадки.

— Кажете, докторе — ксенологът се намръщи. — Другите няма да ни чуят. Катастрофално ли е положението? Не ме жалете. Предпочитам да зная истината.

— Катастрофално? — въздъхна медицинският работник. — Точно обратното, щастлив съм и съм нещастен да го кажа. Изглежда, нашето синтезиращо енергийно устройство е изправно.

— Не разбирам.

— Нито аз, нито някой друг може да разбере нещо. — Лекарят свъси вежди в недоумение. — Инженерията е в безизходица, скачат насам-натам, гонят опашките си. Как може да се поправи несъществуваща неизправност?

Докато обмисляше тези думи, ксенологът се стресна, когато един от офицерите на кораба влетя откъм коридора. Той спря главоломния си полет, разтворил широко очи, задъхан.

— Доктор ван Полдър, капитанът настоява… да дойдете веднага в командния пост. Имаме… Няма да повярвате сър, но… Имаме посетител.

— Какво имаме?

— Моля ви, зная, че звучи побъркано, но е вярно. Капитан Дихтер каза да заведа някой лингвист и всеки друг, който… би могъл да помогне.

Ван Полдър се вгледа изпитателно в офицера.

— Искате да кажете, че сме влезли в контакт с друг кораб?

— Не, сър. Около нас на разстояние светлинни години няма нищо.

— Тогава, ако мога да попитам, откъде се е появил този „посетител“?

Русият учтив германец се обърка.

— Бих искал да зная, сър. Моля ви, елате сега с мен. Ако откажете, капитанът заповяда… да ви завлека.

Ксенологът с усилие се сдържа да не се разсмее.

— Няма да се наложи. Любопитен съм да видя дали не сте прекалили с дажбата ракия или… — той погледна през рамо. — Маш, Герда, елате с мен. Капитанът ни вика в командния пост. Ако това, което ми разправя този джентълмен, е верно, може да се окаже нещо интересно.

Наистина се оказа интересно. Напълно спокоен, неканеният гост стоеше изправен с гръб към пулта за комуникации. На вид изглеждаше мъж от бялата раса на неопределена възраст. Беше облечен в небесносинята униформа на дежурен офицер. Имаше светлоруса коса и тъмни очи и в слабата светлина на аварийната лампа над пулта за управление видът му беше напълно обикновен.

В първия миг ван Полдър помисли, че може би някой си прави шеги на техен гръб, но скоро се отказа от тази мисъл. Дълбоката тишина, обхванала командния пост, и внимателният израз на капитана изключваха възможността от шеги. В неканения гост имаше нещо, което странно не беше на мястото си. Колкото и да се мъчеше, ван Полдър не успя да уточни какво във външността на посетителя го безпокоеше. Но изведнъж го установи. Човекът стоеше твърдо на пода, като пренебрегваше пълната липса на гравитация. Без специалните обувки с прилепващи подметки положението му изглеждаше неестествено.

Заобиколен от поразените си офицери от командния пост, капитанът не сваляше поглед от чужденеца, дори и когато влязоха ксенологът и придружителите му.

— Когато се появи най-напред, беше гол — каза с потрепващ глас капитан Дихтер.

— Гол?

— Като пиле — увери ги капитанът. — След миг, когато ни огледа, униформата сякаш… израсна около него. Какво ще кажете?

Ван Полдър с труд преглътна.

— Не съм… сигурен. Научихте ли нещо друго за него?

— Нищо. Сега знаете точно толкова, колкото и всички ние.

— Каза ли нещо?

— Нито дума. Само стои тук и се взира…

— Не би трябвало да може да стои — рече ван Полдър.

— Зная…

Докато разглеждаше пришелеца, ван Полдър все повече се учудваше, изпадна почти в хипноза. Стискаше перилото край пулта за управление с побелели пръсти.

— Маш — каза той тихо, — защо не опиташ да го заговориш?

Машбраватан облиза устните си.

— Ще се радвам да опитам, ако смяташ, че е възможно. Иска ми се да имах някакви данни за неговия…

— Опитай лингва стела^[1] — подкани го ксенологът.

Лингвистът, изглежда, се изненада.

— Малко странен избор за начало, но щом казваш.

Той се придвижи, като се ловеше за перилото на командния пулт, докато застана на около шест метра от пришелеца, който продължаваше да го гледа самоуверено. Машбраватан се обърна към чужденеца на междузвездното търговско наречие, което звучеше колебливо и официално. Млъкна, когато новодошлият пристъпи неуверено напред и затвори очи.

Внезапно лингвистът се сгърчи. Притисна слепоочията си с ръце, сви се като плода в утробата на майката и се превъртя във въздуха. После извика. Сякаш освободени от някакво заклинание, всички се втурнаха да помагат на размахващия крайници лингвист. Последваха многобройни сблъсквания. Ван Полдър забеляза в косматите ръце на отговарящия за сигурността офицер лазерно оръжие.

Пришелецът отвори очи и вдигна ръка.

— Звукова кодираща система, кой би помислил! — изрече той с английско произношение и дикция, напълно имитиращи говора на Машбраватан. — Колко глупаво от моя страна да не го разбера по физическата конструкция на вашия… Извинете моята несръчност, сър. Намесата беше кратка, но необходима. Неудобството бързо ще премине.

Машбраватан действително бързо се оправи. Успя да хване нечия протегната ръка и се остави да го издърпат до сравнителната сигурност на перилото.

— Добре — отвърна той замаян.

— Вие ли сте отговорен за спирането на кораба ми? — попита капитанът. Макар роден и отрасъл в планината Харц, Клаус Дихтер си бе спечелил реноме на човек с пруска ефикасност. В този миг кръвното му налягане видимо се покачваше.

По лицето на пришелеца се изписа смайване.

— Надявам се, че не съм ви причинил прекалено неудобство.

— Неудобство! — вратът на капитана почервеня. — Задължени сме ви за нещо значително повече от „неудобство“, сър. Не мога дори да си представя какво сте направили или защо. Но настоявам незабавно да възстановите енергийната ни система.

— Но вие май сте разгневен. — Чужденецът сякаш не можеше да го повярва. — Нима е осъдително, че ви наложих присъствието си по това време, че поспрях, за да се запознаем? Надявах се, че ще седнем заедно и ще поприказваме като съседи, може би ще изпием заедно по чаша… медовина. Медовина? Не, това е анахронизъм. Може би бира, засега съм новак в тази област. А, да — кафе. Е добре, чаша кафе.

Макар да проявяваше високомерие и гордост, капитан Дихтер съвсем не беше глупак. С присвити очи той повдигна главата си, през която минаваха целенасочени мисли.

— С удоволствие ще ви предложим гостоприемство, сър, веднага щом нашият източник на енергия бъде възстановен. Без енергия нашата атмосфера ще стане крайно студена. След петдесет или шейсет часа, когато се изчерпят аварийните ни акумулатори, всички ще измрем.

— Наистина ли? — чужденецът изглеждаше действително объркан. — Момент, моля. Само да проверя нещо. — Той затвори очи. — О, разбира се! Друга глупава грешка. Трябва отново да ви помоля за извинение. Ще си помислите, че съм ужасно некомпетентен. Сметнах, че двигателната ви сила… Няма значение. Разбира се, нека имаме светлина и топлина. Ето! Така е значително по-уютно.

Ван Полдър усети как напрежението отслабва. До него капитан Дихтер въздъхна облекчено, когато всички уреди в командния пост засветиха, а вентилаторите отново се заеха да прочистват въздуха. Постепенно изкуствената гравитация върна хората върху пода.

Капитан Дихтер хвана ксенолога за ръката.

— Направете всичко възможно, ван Полдър — прошепна той, — за да му угодите! Накарайте го да говори. Разберете колко време смята да ни задържи и защо по дяволите върши всичко това. Аз отивам към кърмата в поста за управление на енергийните установки.

— Добре, капитане. Моля ви наредете някой от сервитьорите да поднесе кафе и бисквити в салона на астрогаторите. Герда, Маш и аз ще видим какво можем да научим.

Дихтер млясна с устни.

— Предполагам, че и вие мислите като мен.

— За… него ли?

— Да — кимна с глава капитанът.

— Изглежда, че пред нас е същество, което стои по-високо от нас няколко стъпала, ван Полдър. Тъй като вие сте специалистът по извънземни цивилизации, оставям ви го на вас. Но моля ви да действувате крайно внимателно.

— Ще пипаме с кадифени ръкавици.

Дихтер премига няколко пъти.

— Защо за бога — измърмори той, — това трябваше да се случи с моя кораб?

Пришелецът се отказа както от храна, така и от напитки, като заяви, че предишното му изказване било символично. Но малко време измина преди ван Полдър да оцени майсторската му склонност към лицемерие. През изминалия един час той бе успял да даде точно един пряк отговор на един въпрос, а ксенологът по интуиция подозираше, че и той е обилно посолен с ерудиран сарказъм. Като излъчваше много чар, Герда Малстрьом учтиво го попита за името му. Чужденецът се взря настойчиво в нея, преди да й отговори.

— Скюлд — рече той весело. — Наричайте ме Скюлд.

Подозрението за сарказъм на ван Полдър се основаваше върху прекъснатия дъх на Герда и нейната изненадана физиономия. Името засегна също някаква мнемонична струна в собственото му подсъзнание.

Скюлд отдаде голямо значение на факта, че те са учени-изследователи — според него учените трябвало да се смятат за най-благородните същества в галактиката — заели се, както каза той, с „изследвания сред цъфтящите по-млади видове“. Неговото многоглаголствуване напомни на ксенолога една холодрама, в която главният герой бе повтарял глупости в продължение на пет минути с единствената цел да откаже трима бабаити да не участвуват в събитие от съществено значение за фабулата.

После, след като Машбраватан се бе извинил, за да се приведе в по-приличен вид и се бе върнал с вчесана брада и наново завързана чалма, Скюлд без никакво предисловие му заговори на родния му бенгалски език, доколкото знаеше ксенологът.

Също като ван Полдър и Герда слушаше озадачена, докато лицето на Машбраватан светна от радост. Двамата си говориха щастливо в продължение на няколко минути.

— Вашият приятел се справя отлично с много… езици — похвали го Скюлд. — Мога ли да попитам каква е вашата специалност, доктор ван Полдър?

— Да отделям зърното от плявата — отвърна той стреснат внезапно.

— Зърното от… — Скюлд бе затворил очи. — О, да, разбирам. Много интересно сравнение.

За да не остане по-назад, ван Полдър на свой ред го запита:

— Мистър Скюлд, няма ли да сметнете за много нахално, ако ви попитам каква е вашата специалност?

— Не, ни най-малко. Май и аз смятам себе си за учен. И обичам да върша добри дела — услуги, ако предпочитате.

— Но, мистър Скюлд, ние не знаем нищо за вас. Нима нямаме правото да научим защо сте решили да спрете кораба ни тук?

— Не, само не „мистър Скюлд“, моля ви — захили се чужденецът. — Просто… Скюлд. — Той имаше вид, сякаш въобще не е чул прекия въпрос на ван Полдър.

Когато капитан Дихтер се върна изпълнен с любопитство, Герда и Скюлд се бяха впуснали в задълбочена философска дискусия. Ван Полдър не можеше да измисли приличен начин да върне разговора към по-практични въпроси.

Капитанът ги слуша известно време с агонизиращо изражение на лицето. Размърда се върху дивана и хвърли въпросителен поглед към ван Полдер. Ксенологът вдигна безсилно рамена.

— Заинтригуван съм от вашето механистично тълкуване на Вселената — говореше Скюлд — и вашето място в нея — „предопределението“ ви, както се изразявате. Нима самоопределянето не е продукт на цялостното наследство на човечеството? Помислете по въпроса, Герда. Всичко, което сте, или се надявате да станете, е свързано с безкрайно дълга верига генетично кодирани протеинови молекули, която се простира назад до първите клетъчни организми в древните ви морета.

Но Герда, практичната Герда, не се задоволяваше с такива опростени шаблонни изрази.

— Нима намеквате, че генетичното ми обуславяне или „наследството“, както се изразихте, ме прави господар на съдбата ми?

— До известна степен — отвърна Скюлд, — когато се вземат предвид всички сложни променливи като разума или волята на трилионите ви предци. Най-важното е волята.

— Аз в никакъв случай не съм се появила по собствена воля — рече Герда.

— Така ли е? Сега ви говоря за колективното „вие“. Драга Герда, въобразявате ли си, че щеше да съществува заобикалящата ни Вселена, ако тя не се отразяваше в умовете, волите на безбройните интелекти, които я населяват?

— Какво? Но това е парадоксална глупост — заяви Герда, като се заусмихва.

— Драга Герда, вероятно сте ме… разбрали. Правилно ли го казах?

— Наричате себе си Скюлд — отвърна Герда с особен блясък в очите. — А мога ли да ви попитам къде са Уртр и Вертханди?

Изглежда, Скюлд изпита особено удоволствие.

— Превъзходно! — възкликна той. — Ние откриваме истинските качества на всеки вид, като изследваме древните му митове. Предполагам, че и вие постъпвате по същия начин. И вече не смятам себе си за толкова умен, колкото се мислех преди малко.

На капитан Дихтер му дотегна да ги слуша. Той пристъпи към тях и решително се покашля.

— Слушайте, Скюлд, можем ли да обсъдим положението ни? От няколко часа се мотаем като изоставена развалина. Сега, след като, хм, вие… След като е възстановено подаването на енергия, смятам да задействувам двигателите на кораба. Все пак имаме разписание, което трябва да спазваме.

Скюлд погледна цифровия дисплей за субективното време на кораба.

— Къде, о, къде отлетяха минутите? Темпус фугит^[2] и аз трябва да си вървя.

Ван Полдър се изправи с пресъхнала уста.

— Надявам се, не без да ни дадете някакво обяснение.

Скюлд се усмихна. Поклони се на Машбраватан и се сбогува с него на бенгалски. След това отново се поклони на Герда.

— Успех в начинанията ви, драга. Желая ви всичко най-добро.

Като кимна с глава на ван Полдър, той каза:

— Загадъчните ми на пръв поглед действия и нежеланието ми да отговарям на въпросите ви имат сериозни причини. Лесните отговори няма да имат стойност и биха могли да навредят. Главния отговор ще разберете скоро сами.

Накрая Скюлд се поклони на капитана.

— Видерзеен, хер капитен^[3]. Бъдете здрав!

Скюлд затрептя. След това изчезна.

В салона на астрогаторите настъпи смаяно безмълвие. След известен период на мълчание Маш каза замислено:

— Нали беше вълнуващо?

Капитан Дихтер изръмжа някаква нецензурна дума.

— Нямаше да ви се струва вълнуващо, ако трябваше да го отразявате във вашия доклад.

— Но кой беше той всъщност? — запита Герда, без да обръща внимание на капитана.

— Каза ни — отвърна сухо ван Полдър, като вдигна поглед към очите на колежката си — Скюлд. Сякаш му стана забавно, когато споменахте другите орисници.

— Знаех си, че ще го забележите, ван Полдър.

— Естествено. Но Скюлд обърка родовете; и в гръцкия, и в норвежкия мит орисниците са от женски род.

— За какво става дума? — попита Машбраватан, а капитанът се отдръпна с досада.

— Уртр, миналото; Вертханди, настоящето; и Скюлд, бъдещето — орисниците, които тъкат съдбата на човека — Герда помълча замислено. — Скюлд, бъдещето, дали това има някакъв скрит смисъл?

— Може би само си е правил шеги с нас — намръщи се Маш.

— Точно така, по дяволите — избухна ван Полдър. — Този небесен мошеник си поигра с нас. В началото опоска вашия мозък, Маш; след това мозъка на Герда, а вероятно и моя и на капитана.

— Немският му език беше ужасен — измърмори Дихтер.

— Но защо си е направил труда? — попита Герда. — Какво спечели от всичко това?

— Вероятно просто любопитство спрямо онова, което е прелетяло покрай него в тъмнината — резюмира лингвистът, като повдигна рамене.

Ван Полдър направи гримаса.

— Толкова добро обяснение, колкото и аз бих могъл да измисля — каза той, като скръсти ръце. — Ние нищо не успяхме да научим, нищо; нито дори дали наистина беше в кораба.

— Или дали въобще е материален — вмъкна Герда.

— Глупости — възмути се Машбраватан. — Видяхме го, чухме го…

— Но докоснахме ли го?

С измъчено изражение на лицето капитан Дихтер плесна ръце.

— Достатъчно! Предлагам да спрем тая гонитба на сенки и да продължим работата си. По-късно ще имаме достатъчно време за предположения.

Басовият глас на капитана изръмжа авторитетно:

— Преход след петдесет секунди. Ще бъде ли необходимо да се преизчислява, астрогатор?

— Не, сър. Отдалечени сме само на седем светлинни. Отклонението ни през прекъсването е незначително. Моля за четири-пет минути за определяне на координати и пренасочване.

— Добре, астрогатор, действувайте. — В същото време Дихтер покани тримата учени да останат в командния пост. — Бих искал да поговоря с вас, щом тръгнем.

— Разбира се, капитане.

Воят на предупреждаващата сирена изпълни командния пост. От цифровия дисплей над пулта на кормчията сякаш изтичаха светлинните секунди. В определения миг „Тристан“ стана ирационален. Ван Полдър усети познатото свиване на стомаха при прехода, мигновеният „асансьорен ефект“ на частична безтегловност. „Нормалното“ състояние се възстанови; хилядите тонове на кораба сега плуваха в многоизмерното n-пространство.

Голямото астрогационно табло засвети в хаос от измервателни точки и трудно разбираеми символи. По таблото трептяха стереоперспективни дискове — аналози на звездите, — преобразени от нерелативистични енергии, сблъскващи се с датчиците по външната повърхност на кораба със скорости, надвишаващи няколко пъти скоростта на светлината. Мрежата на астрогатора бавно премина през дъга от около пет градуса, докато компютърът търсеше целта. Блокира върху мъничък кръг виолетова светлина — планетата на Плума, където отиваха Герда и екипът й, незначителна звезда, която от далечната Слънчева система се виждаше като петнадесета величина.

Докато гледаха, виолетовият кръг в центъра на мрежата набъбна, просветли се до тъмносиньо.

Дрезгав глас някъде иззад гърба на ван Полдър запита:

— Какво, по дяволите, е причинило подобно нещо?

Капитан Дихтер се вдърви.

— Астрогатор, проверете системата си за насочване, моля ви. — В гласа му се долавяше смущение.

— Да, сър, проверявам. — Офицерът се наведе над пулта, като натискаше последователно различни кодиращи бутони. — Проверих, капитане. Основната насочваща е Ро Пупис. N-спектралният анализ е потвърден. Ъгълът спрямо целта е пет, запетая, седем-нула-девет-три… Капитане, нещо не е наред!

— Господи! — Дихтер скочи. Той слезе предпазливо от командната площадка, загледан като хипнотизиран в астрогационното табло. Центърът на мрежата стоеше върху надуващия се диск, който вече беше светлосин. После бавно избледня до пастеленосиво, като запълни вътрешната окръжност на насочващата мрежа.

— Какво е това? — попита ван Полдър, като се опасяваше от отговора.

— Нова! — осведоми го изпълнен със страхопочитание глас отблизо. — Може би дори свръхнова. Рано е да се каже.

Дискът заблестя в мътнооранжев цвят, като продължаваше да се разраства…

— На мястото си, астрогатор. — Дихтер се извърна от таблото и удари с юмрук в отворената си длан. Погледът му беше празен. — Подгответе пулта си, сър. Бъдете в готовност за повторно програмиране. — Той погледна към ксенолозите, без да ги вижда. — Нашите координати в n-пространството щяха да ни изхвърлят само на деветдесет диаметра от тая звезда — право в катаклизма!

— Моето общество от племената або! — Герда вдигна ръка към устата си.

— Няма ги. Сякаш никога не са съществували.

В задушаващата тишина Машбраватан докосна ръкава на ван Полдър.

— Ако не беше Скюлд, там щяхме да загинем и ние — промърмори той. — През цялото време си знаех, че човекът е намясто. Никой, който цитира Махабхарата с такава божествена елегантност, не може да бъде мошеник.

— И той нарече това… добра услуга — потръпна ван Полдър.

Само след два часа смъртоносният диск заблестя в чисто бяло, като продължаваше да се разраства…

Бележки

[1] Звезден език (лат.). Б.пр. ↑

[2] Темпус фугит — времето тече (лат.). Б.пр. ↑

[3] Видерзеен, хер капитен — Довиждане, господин капитан (нем.). Б.пр. ↑