Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Земля зовет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 34,35/1976 г.

История

  1. — Добавяне

Вече сто хиляди години се носеше по междугалактически параболи суперкорабът „Актур–12“, безкрай фиксирайки звездните облаци, ту свити в спирали, ту разпръснати от неизвестни сили, ту сбити в плътни млечни съсиреци. Понякога приборите напипваха в дълбините на галактиките планети, приличащи на Земята. Тогава корабът се врязваше в звездната каша, намираше планетата и хората живееха дълго там сред чуждите същества като сред себеподобни.

Всеки четиридесет години космонавтите се затваряха в анихилационите капсули, прехвърляха кораба на субсветлинна скорост и там в беззвездния и лишен от цветове отвъдвселенски антисвят, където всичко е обратно, си връщаха отново младостта. А в това време корабът прескачаше през поредния междугалактичен вакуум и пред очите на обновените хора пламваха нови звезди, появяваха се нови светове, очакващи изследователите.

На кораба вече нямаше място за съхраняване на информацията: панелите с кристалите на паметта, върху които бяха записани събраните знания, запълваха всички коридори и жилищни секции.

Време е, отдавна беше време да се връщат на Земята с този уникален товар, който можеше да преобрази не една цивилизация. Но и по обратния път също им попадаха неизвестни светове и изследователите отново се задържаха.

Колко бяха изследваните от тях светове? Хиляда? Или може би повече? Това дори командирът не помнеше точно. В замяна на това умееше безпогрешно да намира нужните му кристали на паметта. И като старец, измъчван от спомени, той прекарваше много време в обемната камера за видения, ровейки се в тези кристали, преживявайки отново преживяното. Той отново крачеше по ледения купол на кометите и събираше колекции от минерали на „дивите“ междугалактически астероиди. И потъваше в живия океан на загадъчната планета 926-Б–719. И умираше в пораждащата безпричинен възторг розова атмосфера на третия гигант на четиринадесетата галактика. И се бореше с поглъщащите всичко сгъстявания на хищната мъгла…

Но през последните години командирът рядко посещаваше всички тези светове. В паметта му те бяха изтласкани от света на тройната планета под двете слънца, където така ти се искаше да останеш завинаги и откъдето отлетяха, подгонвани от програмата на експедицията и силната тъга по родната Земя.

Това беше свят на невъобразимо, приказно развита цивилизация.

Те дори не можаха да повярват веднага в нейното съществуване, толкова неразбираем беше животът там. Космонавтите не намериха на тройната планета нито мрежа от пътища, нито агломерациите на градове. В замяна на това всяка минута се срещаха със загадъчното и необяснимото…

Това започна много преди да бъде открита тройната планета. „Актур–12“ пресичаше покрайнините на поредната галактика, правейки първия сондаж на звездната спирала. Веднъж, минавайки през страничните секции на реакторния сектор, историкът на кораба Войл видя в края на коридора гол човек. Всъщност не съвсем гол: на краката, бедрата, гърдите и главата на непознатия имаше нещо светлосиво и сребристо.

— Здравей, Войл! — каза човекът, усмихвайки се приветливо.

— Кой сте вие? — недоумяващо запита историкът.

— Това не е важно.

„Хубава работа“ — помисли си Войл, притискайки се с гръб към преградката. Зави му се свят. Той се насили, отблъсна се от стената и тръгна срещу непознатия. Но той изчезна така внезапно, както се и появи.

Случилото се беше толкова необяснимо, че другарите му приписваха цялата работа на неудържимото въображение на историка.

Но скоро тайнственият човек се появи отново. Беше обявена обща тревога, първата за сто хиляди години полет. Този път командирът се намираше, както се полага, в своя напълно изолиран команден отсек под защитата на мощни силови полета. Когато върху пулта едно след друго се запалиха зелени очи и всички космонавти доложиха за готовността си, командирът включи „главното продухване“. Половин час по секциите и коридорите се носеше смерчът на убийствена радиация. Но още преди този „бяс на смъртта“ да бъде изгонен във вакуума на открития Космос, командирът видя на две крачки от себе си човека с четирите сребристи ивици върху голото тяло.

— Хайде да се уговорим — каза непознатият точно и ясно, сякаш беше общувал години със земните хора.

— Кой сте вие? — запита командирът.

— Уен.

— Как попаднахте тук?

— Трябва да поговоря с вас — отвърна непознатият.

— Но вие сте минали през силови полета…

— Нима? — усмихна се той.

— Вие жив ли сте? — Командирът искаше да запита за намеренията на непознатия, но си премълча: кой би разказал веднага за намеренията си?

— Ние знаем всичко за вас. Но вие няма от какво да се опасявате.

Командирът се усмихна. „Може ли да се знае цялата бездна от информация, съхранявана в безбройните кристали памет?“ — помисли си той.

— Да, там има някои интересни неща — неочаквано каза непознатият и с това накара командира да побледнее. — Но в основата си всичко това ни е известно. Съдете сами: на десет парсека ние можем да се пренасяме дори без кораби, а границата на изследваната непосредствено от нас Вселена се простира на хиляди светлинни години. Разбира се, че ние пътуваме не със светлинна скорост, както вас, и дори не и със субсветлинна. И няма прегради, през които ние мигновено и безопасно да не проникваме… Както виждате, на вас ще ви бъде интересно да ни посетите…

Командирът бързо съобразяваше. Той вярваше и не вярваше на тайнствения Уен. И се страхуваше, че непознатият разгадава неговите боязливи и объркани мисли. За първи път през тези сто хиляди години той, представителят на могъща цивилизация, се чувствуваше като плаха птица в клетка, в която няма къде да се скрие от чуждите очи.

— Ние ще ви помогнем да преодолеете пространството — каза непознатият. — Разбира се, ако поискате да бъдете наши гости.

— Трябва да се посъветваме — смутено каза командирът.

Човекът кимна и изчезна. Командирът се отпусна в набръчканото въздушно кресло и постави главата си върху биостимулатора. Мислите му потекоха по-равно, но това не му донесе очаквания покой. Сто хиляди години той сам разпореждаше със съдбата на кораба. Срещаха се и опасни светове, срещаха се и развити цивилизации. Но винаги той, командирът, имаше възможност да решава самостоятелно: да останат или да отлетят. Наистина и тук, както каза непознатият, те могат да се откажат от предлаганото им гостоприемството. Но тук действуваха други закони, в някои отношения страшни и дори унизителни. Да, това приличаше на свобода в клетка, на която вратичката е открехната: ако искаш, остани, ако искаш, отивай си…

„Не сме тръгнали от Земята, за да се плашим от неизвестното“ — реши в края на краищата командирът. Той протегна ръка към пулта и натисна копчето за Общ сбор…

Това беше странен свят. Носейки се по снижаваща се орбита, командирът видя диви планински хребети в зелените шапки на непроходими гори, първобитни недокосвани степи, широки пясъчни плитчини край морските брегове. Тук морето пронизваше сушата с чести заливи, превръщащи разпенената брегова ивица в главна подробност на ландшафта. Отвисоко планетата изглеждаше обвита в странната мрежа на сините води, белите плажове, зелените горски ивици и кафявите планински хребети.

Експедиционната ракета на хората се спусна на брега на един от заливите. Далеч в морето високите вълни сякаш се изправяха на пръсти и разтърсвайки разпенени гриви, препускаха по плиткото. Недотичвайки двадесетина метра, те унизено се пльосваха върху пясъка и унизено припълзяваха до краката на смутените земни жители.

— Мирише на море! — възкликна Войл.

— Да се поизкъпем! — разнесоха се възгласи.

— Да се попечем на пясъка!

— Както на Земята!…

И в този миг видяха по пясъка нишка от следи. Сякаш палаво дете беше изтичало току-що босо по плиткото пред отдръпващата се вълна. Но вълната отново се върна, близна следите и ги разми. Звънък весел смях се разнесе във въздуха. Космонавтите се спогледаха.

— Всички в ракетата! — нареди командирът.

Те престояха седемдесет часа под защитата на мощни силови полета, отсичащи дори външното излъчване. След това решиха да рискуват и отново излязоха на пясъчната плитчина, удивявайки се на шума на вълните, на влажния вятър, на необикновено близките, като тези на Земята, миризми.

Постепенно изчезваше чувството за напрегнатост. От време на време командирът лягаше на топлия пясък, затваряше очи и си представяше, че се е върнал у дома, отхвърлил от рамената си вековната тежест на задълженията. Но отваряйки очи, той виждаше в небето двете слънца и двата неугасимо светещи полумесеца. И тъгата по родината — това силно чувство, което той успяваше да подтиска толкова дълго — заплющяваше в душата му като бич, караше го да бърза по последния път през бездната.

Не им пречеше никой. Земните хора се движеха свободно, изкатерваха се до най-глухите планински клисури, скитаха из най-непроходимите дебри. Летяха до другите две планети, които почти с нищо не се отличаваха от първата, изследваха много от малките планети, които имаха удивително еднакви разстояния между орбитите си, сякаш някой съзнателно ги е поставял, подобно на километражни стълбове, по пътищата, водещи към слънцата и тъмните дълбини на Космоса. Но никъде — нито на планетите, нито на планетките, земните хора не можеха да намерят някакви признаци на разумен живот.

От време на време загадъчният Уен ги посещаваше. Той винаги беше подозрително нелюбопитен, но търпеливо и подробно отговаряше на всичките им въпроси.

— Къде живеете вие? — го попита веднаж командирът.

— В другите пространства — отвърна Уен.

— В кои?

— Това няма да разберете.

— Защо да не разберем?…

— Не се обиждайте. Това наистина не можеш да обясниш наведнаж. Би ми се наложило да ви убеждавам в съществуването на природни закони, противоречащи на онова, върху което се е опирала вашата цивилизация. А след това — други закони, които изключват първите. И така много пъти. Същество, свикнало да мисли логично, не е в състояние да понесе толкова сътресения. Истината може да се възприема само на части. Тя трябва да узрее, за да бъде отхвърлена и да се роди нова истина…

— Но можеш да разбереш и без да я приемаш. По аналогия.

— По аналогия? — повтори Уен и се замисли. — Какво пък, нека вземем дори радиото. В дълбока древност то е било разпространено у нас твърде широко. Вие нали не се изненадвате, че в едно и също пространство се побират много радиовълни? На едно и също място, без да си пречат една на друга, съществуват едновременно хиляди сигнали, носещи най-различна информация.

— Вие имате вълнова форма на живот?

— Съвсем не е това. — Уен се усмихна, но не снизходително, както очакваше командирът, а като че ли дори приятелски.

— А домовете ви, те също ли се намират в други пространства?

Уен кимна.

— С колко пространства вие разполагате?

— С безкрайно много.

— Това значи, че и вие сте безкрайно много? Как тогава се управлявате?

— Ами всеки си има разум — усмихна се Уен.

— Защо никой не смята за разумно да живее в това пространство, сред тези гори и поля? Та тук е така хубаво.

— В други е по-удобно — каза Уен. — Освен това всички тези гори и планини са резерват или, ако искате, наш парк. Нещо като място за почивка и работа на онези, които поискат…

И той изчезна.

Този странен маниер да се прекъсва разговорът на половин дума изненадваше командира. Но като поразмисли, той разбра, че всичко е правилно, тъй като не може да се нарече прекъснат разговорът, когато всичко е казано.

Веднъж през късата нощ, когато едното слънце беше вече залязло, а другото току-що започваше да позлатява огледалото на морето, пред командира, който обичаше да се разхожда през това прохладно време, се изправи някой, приличащ много на Уен.

— Защо не отлитате? — запита той.

Командирът застана нащрек.

— Кой сте вие?

— Уен.

— Уен е друг.

— Всички ние сме уени. Както вие — хора.

— Заплашва ли ни някаква опасност?

— Не, не — бързо каза непознатият. — Вас ви обичат всички.

„Ето ти на — помисли си командирът. — Нима от своите «други» пространства те ни наблюдават през цялото време?“

Той си представи това и потръпна. За човек е абсолютно необходимо да бъде сигурен, че поне понякога остава насаме със себе си. Поради това всички разумни същества във Вселената имат свой дом или своя кабина…

— Защо не отлитате? — отново запита непознатият.

— Кой иска това?

— Никой. На нас ни се иска да останете тук.

— Не е възможно — рязко каза командирът. — Това би направило цялата наша експедиция безсмислена. А кое би могло да бъде по-лошо от съзнанието за безсмислието на направеното. Ние ще отлетим, но не по-рано от времето, в което вече ще сме разбрали всички ваши неща.

Непознатият се усмихна тъжно.

— За да изпълните това, ще ви се наложи да живеете вечно.

— Когато остареем, ще отлетим в Космоса — каза командирът. — Ще си върнем младостта и ще продължим да изучаваме вашите науки.

— Няма да догоните.

— Кого?

— Науката. Докато сте в полет, науката ще отиде още напред.

Командирът се замисли. За първи път в тези сто хиляди години странствувания той почувствува безпомощност пред стената на времето.

— Ето — изведнъж каза непознатият. — Той протегна ръката си като фокусник и взе някъде от празното пространство неголям цилиндър. След това започна да отделя от неговата ос тънки и гъвкави дискове. — Тук са всички наши знания, век след век. Ние вярваме, че няма да ни копирате сляпо. Използуването на знанията, вложени в тези дискове, ще наложи преразглеждане на вашите убеждения. Разбира се, вие си давате сметка, че бързането в такива неща е опасно.

— Разбира се — промърмори командирът, смутен от подобна невиждана щедрост. — Но как можете да предавате на чужденец подобна ценност?

— Това не е ценност. Това са, така да се каже, личните ми кристали на паметта, „моята лична библиотека“, както се е казвало в древността.

— И все пак аз бих искал… — Командирът се смути. Стори му се, че е неудобно да се възползува от доверието и да отнесе тайно този безценен цилиндър. — Би трябвало да съобщим за това на Уен.

— В момента той ни вижда и чува.

Непознатият отново се усмихна приятелски.

— Ние си приличаме много с вас. Жалко е, че между нас стои бездна от време.

И изведнъж той потупа командира по рамото съвсем по земному.

Над чистия хоризонт светеше розовото слънце. Морето шумеше тихо и галеше плиткия бряг.

„Това е всичко — помисли си командирът, след като остана сам. — Тук няма какво да правим повече.“ Той си представи каква сензация ще произведе този цилиндър там, на Земята, и забърза към ракетата…

… „Артур–12“ се носи още седем години в тъмните дълбини на Космоса. Всички космонавти се занимаваха само с това да изучават непрекъснато бездната от информация, съхранявана в безбройните дискове на уените. И често тази информация беше толкова неочаквана, че пораждаше на кораба бесни и продължителни дискусии.

Постепенно командирът привикна към лекотата, с която науката на жителите на тройната планета се отказваше от стройността на възгледите в полза на парадоксалността. Той разбираше, че тази лекота е само външна и изглежда като снизходителност на далечни потомци към заблужденията на предците. И все пак не можеше да се откъсне от усещането, че историята на тяхната наука е дълга верига на единогласно и възторжено приемани изненади.

„Сигурно природата на уените е такава — със завист си мислеше командирът. — Не случайно те са изпреварили толкова всички.“

Той си спомняше за Земята, за жестоките схватки със самолюбието, проявявано при всеки дори и най-незначителен обрат в науката и се утешаваше с надеждата, че за сто хиляди години и хората вероятно са постигнали доста неща.

И ето че се случи: поредният диск с информация за най-древните времена на уените донесе най-големия парадокс, една невероятна сензация.

Веднъж командирът беше разбуден от тревожен сигнал. От този сигнал отдавна не бяха се ползували и командирът, отдавна забравил за неговото предназначение, не разбра веднага какво трябва да направи…

— Елате веднага в обемната камера — го повика някой.

— Войл? — изненада се той. — Какво е станало?

— Трябва да поговорим.

— Но защо е това бързане? Пред нас има не по-малко от хиляда светлинни години.

— Страхувам се, че са по-малко.

— Искате да кажете, че автощурманът греши?

— И това също. Ние летим не където трябва…

Командирът седна в креслото с биостимулатора, за да се посъвземе от продължителния електросън и се успокои. Това, което му съобщи Войл, можеше да означава само, че са се заблудили. Да се превърнат във вечни скитници, в някакви „летящи холандци“, обречени на безплодно търсене на своето пристанище, би било най-лошото…

— Е — каза командирът, влизайки в камерата за видения. — Разкажете от самото начало.

— Отначало? — кой знае защо повтори Войл. — Моля.

Той направи бързо движение с ръка и стените веднага изчезнаха. Наоколо до хоризонта се простираше залята от слънцето безкрайна степ. В далечината, в центъра на огромен черен кръг, стоеше космически кораб, приличащ на остър конус с тежка широка основа. Встрани от кораба бързо се разбягваха стотици коли, приличащи отдалеч на разноцветни буболечки. Невидим отдолу гравилет високо в небето очертаваше с огнен пръстен широко пространство, предупреждавайки всички за опасността от полети в тази зона. Над стената бучеше с тежък меден звън усилвателят на хронометъра, отбелязващ секундите. В мига, в който затихна последният удар, конусът на кораба се откъсна безшумно от Земята и започна да се издига към центъра на горящия в небето пръстен. После някъде там, където изчезна точката на кораба, блесна нещо ослепително. И угасна. И отново се синееше дълбината. Само капещите парцали на огнения пръстен напомняха за буйството на силите, излели се в небето…

— Е и какво? — каза командирът, когато камерата за видения отново придоби предишния си вид. — Това е излитането на нашия „Актур“. Сто пъти съм виждал този запис.

— Така ли? Нищо особено? — Войл беше развълнуван изключително. — Ето какво, този запис открих върху един от дисковете на уените.

Командирът се взря изненадано в Историка.

— Какво искате да кажете?

— Това, че излитането на „Актур–12“ е факт от далечната история на уените.

— Какво искате да кажете? — недоумяващо повтори командирът, тръсвайки внезапно натежалата си глава.

— Планетата, на която бяхме, е нашата Земя.

— Но тя е тройна.

— Те са преустроили планетната система.

— А Слънцето? Второто Слънце?

— Вероятно то им е било необходимо…

Те мълчаха дълго, мислейки всеки за нещо свое. Някъде от дълбините на кораба идваше метално почукване. В ъгъла пресекливо дишаше преобразователят на въздуха, напомняйки за нещо като ридание или по-скоро като нервен смях.

— Защо тогава не ни познаха? — уморено попита командирът.

— Ние също не ги познахме — отвърна историкът. — С което ви поздравявам. Сега ние сме предоставени сами на себе си. Никой не ни разбира и ние не разбираме никого. Направо казано — самостоятелна цивилизация.

— Защо те не ни върнаха? Излиза, че вече хиляди години са изминали от момента, в който нашата експедиция е станала безполезна.

— Те са ни търсили. Тук в дисковете се говори за това. Сега ще го намеря…

Командирът го спря с ръка.

— Значи ние сме били там, където уените още не са били?

Той дори се поизправи, толкова обнадеждваща му се стори тази мисъл.

— По-скоро те вече са били, но в друго време. Та нали те казват, че знанията, записани на нашите кристали, са им известни… Помисли си само — сто хиляди години, милиони парсеци, стотици обитаеми светове — и всичко напразно!…

— Безрезултатни опити няма.

— Чуйте, а може би ще намерим подходяща планетка?

Командирът поклати отрицателно глава.

— Или пък да си останем вечни скитници — не преставаше историкът. — Ще летим като някакви добри духове от галактика на галактика, ще установяваме връзки между световете, ще сеем знания?…

— Благотворителност? От нея има толкова вреда, колкото и полза. Ценностите имат стойност, когато са получени с труд. Със собствен труд, забележете. Не, Войл, ние сме земни хора и ще се върнем у дома.

— За да живеем като ненужни никому отвъдморски зверчета? Та колко ще можем да изкараме така?

— Нима вие още не сте разбрали, че да се живее вечно е безсмислено? Дори само този извод е достатъчен за оправдаване на нашите усилия.

— Та нали ние не сме им необходими! — изкрещя Войл. — Не може да се живее, когато не си необходим на никого!…

В този момент до тях се разнесе тих и мек глас.

— Всичко не е толкова просто.

Командирът и историкът се озърнаха и видяха до стената бледия силует на човек с пробляскващи матово ивици на главата, гърдите и бедрата.

— Вие сте знаели кои сме ние? — запита командирът, когато се опомни.

— Казах ви, че не сме им нужни! — раздразнено каза Войл.

— Всичко не е толкова просто — повтори уенецът.

— Защо не ни казахте?

— Това би било като взрив. Ние не можехме да ви лишим от надежда. Вярно е, че е невъзможно да се живее със съзнанието за излишност. Беше ви необходимо време, за да свикнете и разберете.

— Ето, Войл, а ти казваше, че нямаме нищо общо. Те мислят като нас.

— Слабо утешение.

— Това е само началото. Колко още общи неща ще могат да се намерят!

— Какво ли ще изпитат нашите, когато научат, че всичките им мъки са били напразни! Ние нямаме какво да съобщим на Земята, там и без нас знаят всичко.

— Всичко не може да се знае — каза уенът. — Нека знанията, които сте събрали, да са ни известни. Но има информация, а има и изводи от нея. Вие сами за себе си сте феномени. Новата информация е в самите вас. Тя не може да бъде неинтересна. Но нас ни е разделило времето и вие сте в правото си да решавате собствената си съдба.

— Точно така — каза Войл.

— Точно така — сърдито повтори командирът. — Само че „ние“ не сме аз и вие. Ние е целият екипаж на „Актур“. Ще решаваме всички…

Командирът се отпусна в креслото. Точно тогава той почувствува, че е уморен, смъртно уморен от стохилядолетните грижи. Той затвори очи и отметна глава. След това бавно, много бавно вдигна натежалата си ръка, докосна пулта и натисна червеното копче.

Във всички, дори и в най-отдалечените кътчета на кораба, нахлувайки в съзнанието на спящите и на будните, се впиха, застенаха, засветиха честите прекъсващи сигнали на Извънредния Общ Сбор…

Край