Джон Гришам
Невинният (12) (Убийство и несправедливост в един малък град)

12

След тринайсет години безплодно очакване съдебните власти в щата Оклахома най-сетне успяха да приключат с обжалванията по една смъртна присъда и да насрочат изпълнение на екзекуцията. Честта да бъде първата жертва на системата се падна на Чарлс Трой Коулман — бял мъж, убил трима души, осъден на смърт преди единайсет години. Коулман беше тарторът на малка банда, която постоянно създаваше проблеми в Крилото, и много от съседите му не се разтревожиха особено от перспективата Чарли най-сетне да си получи инжекцията. Но повечето затворници осъзнаха, че след като убийствата вече започват, рано или късно ще се стигне и до тях самите.

Екзекуцията на Коулман се превърна в медийно събитие и журналистите се събраха пред „Биг Мак“. Имаше бдения със свещи, интервюта с близките на жертвите, протестиращи, пастори, случайни минувачи. Времето течеше, а вълнението нарастваше.

Грег Уилхойт и Коулман се бяха сприятелили, макар че яростно спореха по въпроса за смъртното наказание. Рон продължаваше да го поддържа, въпреки че понякога изпитваше съмнения в правотата си. Освен това не обичаше Коулман, който — не особено изненадващо — беше развил непоносимост към постоянния шум, вдиган от Рон.

В нощта на екзекуцията на Коулман в Крилото беше тихо и охраната беше засилена. Истинският цирк се разиграваше отвън, пред затвора, където журналистите брояха оставащите минути, сякаш идваше Нова година. Грег беше в килията си и гледаше прякото предаване по телевизията. Малко след полунощ официално съобщиха, че Чарлс Трой Коулман е мъртъв.

Някои от затворниците заръкопляскаха и заподсвиркваха; повечето стояха мълчаливо в килиите си. Неколцина се молеха.

Реакцията на Грег изненада всички. Той изведнъж се развълнува и се разгневи на онези, които приветстваха новината за екзекуцията. Приятелят му вече го нямаше. А светът изобщо не беше станал по-безопасно място. Екзекуцията нямаше да предотврати нито едно бъдещо убийство; Грег познаваше твърде много убийци лично, така че имаше съвсем точна представа за мотивацията им. И изобщо не разбираше как роднините на жертвите могат да бъдат доволни от новината — екзекуцията не решаваше нищо. Грег беше от семейство на методисти и в последно време всеки ден изучаваше Светото писание. Нима Исус не ни учеше да прощаваме? Ако убийството беше грях, защо държавата да има право да го извършва? Коя власт има право да заповядва екзекуция? И преди беше чувал тези аргументи, дори многократно, но сега за пръв път ги поглеждаше от другата страна.

За Грег смъртта на Чарлс Коулман беше като драматично откровение. В този момент схващанията му се преобърнаха на 180 градуса и той никога повече не се върна към предишните си убеждения, които проповядваха „око за око“.

По-късно Грег си поговори с Рон, който призна, че споделя много от мислите му. Въпреки това още на следващия ден Рон отново се превърна в горещ поддръжник на смъртното наказание, който настояваше Рики Джо Симънс да бъде докаран насила и застрелян за назидание на останалите.

* * *

На 15 май 1991 г. апелативният съд на Оклахома окончателно постанови, че Рон Уилямсън е виновен, и потвърди смъртната му присъда. Според становището на председателстващия съдия Гари Лъмпкин в процеса срещу Рон наистина бяха допуснати няколко грешки, но „неопровержимите доказателства“ срещу обвиняемия имаха много по-голяма тежест от дребните неточности в процедурата, допуснати от Барни, полицията, Питьрсън и съдия Джоунс. Съдът не си беше дал труда да опише точно кои доказателства смята за толкова неопровержими.

Бил Люкър се обади на Рон, за да му съобщи лошата новина, и той я прие сравнително спокойно. Все пак Рон беше проучил повечето документи по делото, беше разговарял с Бил многократно и не беше подготвен за оптимизъм.

На същия ден Денис Фриц научи същата новина от същия съд. И в неговия случай апелативните съдии бяха открили няколко процедурни грешки, но в полза на окончателното им решение явно бяха натежали „неопровержимите доказателства“ за вината на Денис.

Самият Денис не беше особено впечатлен от защитата, подготвена от адвоката му, така че не се изненада от решението на апелативния съд. След три години, прекарани в библиотеката на затвора, Денис беше убеден, че познава юридическата материя по-добре от адвоката си.

Остана разочарован, но не се отказа. Също като Рон той все още имаше възможност да обжалва, в други съдилища. Нямаше да се предаде. Но за разлика от Рон Денис вече беше сам в борбата си. Тъй като не беше осъден на смърт, нямаше право на адвокат, назначен от държавата да защитава социално слаби граждани.

* * *

И все пак апелативният съд невинаги потвърждаваше действията на обвинението. На 16 април 1991 г. Марк Барет научи с огромно удоволствие, че за Грег Уилхойт се назначава нов съдебен процес. Апелативният съд беше принуден да признае, че Джордж Бригс напълно се е провалил със защитата на Грег и че подсъдимият е бил лишен от конституционното си право на адекватно представяне пред съда.

Когато те съдят и има опасност да получиш смъртна присъда, трябва да наемеш или най-добрия адвокат в града, или най-лошия. Без да иска, Грег беше наел най-лошия и по този начин си беше осигурил нов процес.

Когато местеха някой от затворниците от Крилото, никога не му обясняваха защо го правят. Надзирателите просто пристигаха и нареждаха на затворника да се облече по най-бързия начин.

Грег обаче знаеше, че обжалването му е успяло, така че когато надзирателите се появиха на вратата на килията, той разбра, че големият ден е дошъл. Един от тях му каза:

— Събирай си нещата.

Нямаше никакво време. За няколко минути Грег събра всичките си вещи в един кашон и тръгна с надзирателите. Рон вече беше преместен в другия край на коридора, така че не успяха да се сбогуват. Докато Грег напускаше „Макалистьр“, не спираше да мисли за приятеля си, когото изоставяше вътре.

След като пристигна в окръжния затвор в Осейдж, Марк Барет бързо му уреди заседание, на което да обсъдят пускането му под гаранция. Над главата му все още висеше обвинение в убийство, а датата на новото му дело не беше определена, така че Грег определено не беше свободен човек. Вместо обичайната фантастична сума, която никой не може да плати, съдията определи гаранция от 50 000 долара, която родителите и сестрите на Грег успяха да съберат съвсем скоро.

След пет години в затвора, четири от които беше прекарал в отделението за осъдени на смърт, Грег излезе на свобода. И никога повече не се върна в затвора.

 

Строителството на крило „Х“ беше започнало през 1990 г. Практически всичко в него беше изградено от бетон — подовете, стените, таваните, леглата на затворниците, етажерките по стените. За да се елиминира възможността да се правят самоделни ножове, в конструкцията изобщо не беше използван метал. Имаше предостатъчно решетки и малко стъкло, разбира се, но не и в килиите. Там всичко беше от бетон.

Когато крилото беше построено, го засипаха с пръст. Официалното обяснение гласеше, че по този начин повишават енергийната ефективност на сградата. Освен това обаче затваряха и естествения път на чистия въздух и слънчевата светлина.

Крило „Х“ беше отворено през ноември 1991 г. и управата на затвора организира празненство за откриването на новата си високотехнологична придобивка. Поканиха политици и знаменитости. Прерязаха лентата. Накараха затворническия оркестър да изсвири няколко парчета. Организираха обиколки за разглеждане. По същото време бъдещите обитатели на крилото бяха само на половин километър от туристите, в старата сграда на затвора. Гостите имаха възможност срещу определен наем да прекарат една нощ в килия по свой избор, като спят на чисто ново бетонно легло.

В новото крило първоначално бяха преместени известен брой по-малко рискови затворници, които бяха наблюдавани постоянно, за да се провери за евентуални пропуски в системата. Едва когато властите получиха нагледни доказателства, че крило „Х“ е здраво, функционира добре и не предлага възможности за бягство, в него преместиха истински лошите момчета от старото крило за осъдени на смърт.

Веднага заваляха оплаквания. В новите килии нямаше прозорци — значи никога нямаше да има дневна светлина или чист въздух. В килиите настаняваха по двама затворници, а вътре изобщо нямаше място за двама. Твърдите и неудобни бетонни легла бяха едва на петдесет сантиметра едно от друго. Тоалетната чиния, комбинирана с умивалник и отлята от монолитна неръждаема стомана, беше монтирана между леглата, така че всяко облекчаване беше събитие, в което участваха и двамата съкилийници. Освен това помещенията бяха проектирани по такъв начин, че да възпрепятстват разговорите между затворниците — най-често единственото, което им помагаше да оцелеят. Крило „Д“ беше направено така, че не само да нямат контакт с надзирателите, но и помежду си. Храната беше още по-ужасна, отколкото преди. Дворът, тази свещена земя в стария затвор, тук представляваше бетонна кутия, по-малка от игрище за тенис. Стените бяха високи шест метра, а отгоре имаше плътна решетка, която спираше слънчевата светлина. Беше невъзможно да се види нещо живо, дори трева.

Току-що отлетият бетон беше без изолационно покритие, без боя. От него постоянно се вдигаше фин прах, който се събираше в ъглите на килиите, полепваше по стените, падаше по пода, носеше се във въздуха и, разбира се, влизаше в дробовете на затворниците. След посещенията си в затвора адвокатите често кашляха и прегракваха.

Модерната система за вентилация беше от „затворен тип“, което означаваше, че никъде отвън не влиза въздух. Това се търпеше, стига да не спреше електричеството, което често се случваше, докато оправят инсталацията.

Лесли Делк, която също беше назначена да работи по случая на Рон Уилямсън, описа тези проблеми в писмо до свой колега, който беше завел дело срещу самия затвор:

Положението с храната е ужасно и почти всичките ми клиенти са отслабнали драстично. Един от тях свали 40 килограма за 10 месеца. Съобщих за това на управата на затвора, но те ме увериха, че нищо му няма. Наскоро, докато бях в затворническата клиника, случайно установих, че носят храната от старата сграда на затвора, където е кухнята. След като пристигне в крило „Х“, по килиите я разнасят затворници на по-лек режим. Надзирателите са им казали, че могат да доизяждат каквото искат, така че всъщност порциите, които получават осъдените на смърт, са наполовина по-малки от тези на останалите затворници. Доколкото разбрах, няма почти никаква или съвсем липсва хигиенна инспекция на храната, докато се сипва на подносите за осъдените на смърт. Всичките ми клиенти се оплакват, че е винаги студена. Приготвена е толкова лошо, че на много хора им прилошава от нея, а количествата са толкова малки, че всички трябва да си купуват допълнително по нещо от будката на затвора, за да не умрат от глад. Разбира се, цените там се определят от управата на затвора. (И обикновено са много по-високи от цените на съответните храни в супермаркета.) Освен това много от клиентите ми нямат близки, които да им изпращат пари, така че не могат да си купят нещо допълнително.

 

За самите затворници крило „Х“ беше истински шок. След като в продължение на две години чуваха слухове, че се строи ново модерно отделение на стойност 11 милиона долара, те изпаднаха в ужас, когато ги преместиха в подземие, още по-тясно и неудобно от стария затвор.

Рон веднага намрази крило „Х“. За съкилийник му се падна Рик Роджъм, осъден на смърт през 1985 г. Рик действаше успокояващо на Рон. Беше будист, прекарваше часове в медитация и също обичаше да свири на китара. В тясната им килия беше невъзможно да се уединят. Затова се опитаха да провесят от тавана одеяло между двете легла, така че поне за малко да могат да остават насаме със себе си.

Роджъм се притесняваше за съкилийника си. Рон беше изгубил интерес към четенето. Не можеше да се съсредоточи достатъчно, така че да води смислен разговор. Понякога му даваха лекарства, но бяха далеч от необходимото лечение. Рон спеше с часове през деня, а после обикаляше по цяла нощ в миниатюрната килия, мърмореше някакви безсмислици или потъваше в халюцинации. След това пък заставаше до вратата и започваше да пищи. Тъй като бяха заедно по двайсет и три часа в денонощието, Рик виждаше как съкилийникьт му полудява, но не можеше да направи нищо, за да му помогне.

След като го преместиха в крило „Х“, Рон отслабна с четирийсет килограма. Косата му посивя и той заприлича на призрак. Един ден Анет чакаше в помещението за свиждане и видя, че надзирателите водят някакъв кльощав старец с дълга, мръсна сива коса и брада. „Кой е този човек?“ — помисли си тя.

Беше брат й.

— Когато го доведоха — разказваше после тя, — когато доведоха този измършавял, ужасно отслабнал човек с дълга сива коса, когото дори нямаше да позная, ако го бях видяла на улицата, се прибрах вкъщи и веднага писах на директора на затвора, за да го помоля да направят на Рон тест за СПИН, толкова ужасно изглеждаше. За затворите се разказват такива неща, че веднага си помислих да не би да е болен от СПИН.

Директорът й отговори с писмо, в което я уверяваше, че Рони не е болен от СПИН. Тогава тя веднага изпрати ново писмо, в което се оплакваше от храната, от високите цени в будката и от факта, че печалбите от нея влизат във фонд, който надзирателите използват да си оборудват зала за фитнес.

* * *

През 1992 г. управата на затвора нае психиатър на име Кен Фостър, който скоро се срещна за пръв път с Рон Уилямсън. Психиатърът веднага установи, че Рон изглежда объркан, дезориентиран, губи връзка с действителността и е твърде слаб, посивял, изтощен и в лошо физическо състояние. За доктор Фостър беше очевидно, че нещо не е наред — точно както трябваше да бъде очевидно и за управата на затвора.

Психическото състояние на Рон беше още по-лошо от физическото. Избухванията му далеч надхвърляха обичайните за затвора и за надзирателите нямаше съмнение, че той губи връзка с реалността. Доктор Фостър стана свидетел на три такива периода, в които Рон неконтролируемо крещеше на вратата на килията си, и отбеляза три основни теми в привидно безсмислените викове: 1) че Рон е невинен; 2) че Рики Джо Симънс си е признал за убийството и трябва да бъде съден; и 3) че Рон изпитва силна физическа болка, обикновено в гърдите, и се страхува, че може би скоро ще умре.

Въпреки очевидните и толкова крайни симптоми в медицинските картони, прегледани от доктор Фостър, нямаше данни Рон да е бил лекуван от доста дълго време насам. Когато толкова болен човек не получава лекарства, това обикновено дава резултат в изострянето на психотичните симптоми.

Доктор Фостър отбеляза: „Психотичните реакции и съпътстващата загуба на ориентация се задълбочават в условията на постоянния стрес, предизвикан от смъртната присъда и увереността, че пациентът ще умре. Специалистите посочват, че в относителната скала на стресиращите фактори пребиваването в затвора се категоризира като «катастрофално».“

Науката не даваше отговор на въпроса колко по-катастрофален става този стрес, когато човекът е невинен.

Доктор Фостър определи, че Рон има нужда от по-добри лекарства и по-добри условия на живот. Той винаги щял да си остане психично болен, но все пак било възможно да настъпи подобрение — дори за пациент, осъден на смърт. Скоро обаче доктор Фостър щеше да установи, че да се помага на осъдени на смърт болни изобщо не е сред първостепенните задачи на затвора.

Докторът разговаря с Джеймс Сафъл, регионален директор на затворите, и с Дан Рейнолдс, директор на „Макалистър“. И двамата бяха запознати със случая на Рон Уилямсън и неговите проблеми, но и двамата имаха по-важни неща, с които да се занимават.

Кен Фостър обаче се оказа доста упорит и независим. Той ненавиждаше бюрократичните спънки и наистина се опитваше да помага на пациентите си. Продължи да докладва на Сафъл и Рейнолдс, като всеки път ги информираше за всички подробности около сериозните психически и физически проблеми на Рон. Настояваше да се среща лично с Рейнолдс поне веднъж седмично, за да разглеждат състоянието на пациентите му, и на тези срещи винаги споменаваше Рон. Освен това всекидневно разговаряше с някой от заместниците на директора, изброявате всички промени в състоянието на затворниците и се надяваше тези доклади да стигат до висшето ръководство.

Иначе казано, доктор Фостър многократно обясни на управата на затвора, че Рон не получава необходимите му лекарства и че психическото и физическото му състояние се влошават, защото не се лекува както трябва. Особено го ядосваше фактът, че отказват да преместят Рон в специализираното болнично отделение, изградено точно за такива случаи, което се намираше на метри от крило „Х“.

Затворниците със сериозни психически проблеми по правило бяха местени в специализираното отделение — единственото в „Макалистьр“, което беше оборудвано за такъв вид лечение. Работата беше там, че управата на затвора поддържаше дългогодишна политика, според която осъдените на смърт нямаха право да бъдат приемани там. Официално посоченият мотив беше мъгляв, но мнозина от адвокатите на осъдените на смърт подозираха, че истинската причина е да не се забавя темпото на екзекуциите. Ако осъденият на смърт, който проявява сериозни признаци на психическо отклонение, бъдеше прегледан от специалисти, това можеше да доведе до установяване на недееспособност и да го спаси от последната разходка до помещението, в което извършваха екзекуциите.

Адвокатите неведнъж се бяха противопоставяли на тази политика, но без успех.

Кен Фостьр го направи за пореден път. Той многократно обясни на Сафъл и Рейнолдс, че не може да лекува Рон Уилямсън както трябва, ако не го прехвърлят в специализираното отделение, където ще може да наблюдава състоянието му и да регулира вида и дозата на лекарствата, които получава пациентът. Обясненията на доктора често бяха остри и разгорещени, но Дан Рейнолдс твърдо отказваше да се вслуша в тях. Според него нямаше причина за промяна в лечението на Рон Уилямсън.

— Не се грижи толкова за осъдените на смърт — заяви Рейнолдс. — И без това са обречени.

Накрая настояванията на доктор Фостьр станаха толкова досадни, че директорът на затвора просто му забрани да влиза на територията на затвора.

Когато срокът на забраната изтече, доктор Фостър поднови усилията си да премести Рон в специализираното отделение. В крайна сметка му трябваха четири години, за да го постигне.

 

След като директното обжалване приключи, делото на Рон влезе в следващата си фаза, в която той имаше право да представя доказателства, по някаква причина пропуснати от съда в хода на процеса.

Съгласно практиката по това време, Бил Люкър прехвърли случая към Лесли Делк, която като обществен защитник отговаряше за обжалванията. Първата й задача беше да извоюва по-добро медицинско обслужване за клиента си. Тя беше виждала Рон още в старото крило за осъдени на смърт и беше разбрала, че е много болен човек. След като го прехвърлиха в крило „Х“, опасенията й за здравословното му състояние се задълбочиха.

Въпреки че Делк не беше психиатър или психолог, тя все пак беше преминала през серия от курсове по откриване и категоризиране на психическите заболявания. Част от работата й като адвокат на осъдени на смърт включваше да забелязва такива проблеми и да се опитва да осигури на клиентите си адекватно лечение. Обикновено се осланяше на преценката на специалисти психиатри, но в случая на Рон не беше възможно да се проведе истински преглед. Според политиката за липса на физически контакт, която се прилагаше в крило „Х“, никой не можеше да седи в една и съща стая със затворника, дори адвокатът му. Всеки психиатър, който се опиташе да прегледа Рон, щеше да бъде принуден да го направи през стъклена стена и да разговаря с него посредством телефонна слушалка.

Делк уреди специалистката доктор Пат Флеминг да направи психиатрична експертиза на Рон, както се изискваше от процедурата на тази фаза от обжалването. Доктор Флеминг направи три опита, но не можа да завърши оценката си. Пациентът й беше твърде превъзбуден, губеше връзка с реалността, не беше склонен да й съдейства и халюцинираше. Служителите на затвора увериха доктор Флеминг, че подобно поведение изобщо не е необичайно за него. Беше очевидно, че Рон е сериозно болен, не е в състояние да окаже съдействие на адвоката си и изобщо да функционира по някакъв смислен начин. Освен това доктор Флеминг беше сериозно ограничена в работата си от забраната да пребивава в едно и също помещение с пациента, където да му зададе необходимите въпроси, да го наблюдава и да проведе тестове.

Доктор Флеминг се срещна със затворническия лекар и подробно описа проблема. По-късно я увериха, че Рон е лекуван от медицински лица в самия затвор, но тя не забеляза никакво подобрение и препоръча Рон да бъде прехвърлен в щатската болница за продължително лечение, за да може състоянието му да се стабилизира и той да бъде прегледан както трябва.

Препоръката й беше отхвърлена. В същото време Лесли Делк не пестеше усилията си в борбата с управата на затвора. Срещна се с администрацията, с лекарите и с директорите, за да подаде официално оплакване и да настоява за по-адекватно лечение. Дадоха й обещания, които не бяха спазени. Бяха направени малки усилия — например да променят лекарствата, които даваха на Рон, — но той така и не получи по-сериозно лечение. Раздразнението на Лесли Делк беше документирано в серия от писма до администрацията на затвора. Тя посещаваше Рон възможно най-често, но дори когато вече си мислеше, че положението му не може да се влоши повече, то ставаше още по-ужасно. Лесли започна да се тревожи, че той може да умре всеки момент.

 

Докато докторите се опитваха да лекуват Рон, служителите на затвора здраво се забавляваха за негова сметка. Някои от надзирателите си създадоха навика да си играят с новия интерком в крило „Х“. Във всяка килия беше инсталиран двупосочен високоговорител, свързан с контролната зала — още една високотехнологична играчка, предназначена да държи затворниците възможно най-далеч от надзирателите.

Но това изобщо не беше единственото й предназначение.

Понякога, късно нощем, в килията на Рон отекваше гробовен глас:

— Рон, говори Господ. Защо уби Деби Картьр?

Настъпваше пауза, после надзирателите започваха да се кикотят, а Рон веднага заставаше до вратата на килията си и се разкрещяваше:

— Никого не съм убил! Аз съм невинен!

Дрезгавият му глас отекваше в стените и раздираше тишината. Рон крещеше по час и повече, като пречеше на другите затворници да спят, но искрено забавляваше надзирателите.

Когато Рон се успокоеше и настъпеше тишина, гласът отново прокънтяваше в килията му:

— Рон, говори Деби Картьр. Защо ме уби?

Тогава мъчителните крясъци отново започваха и не спираха в продължение на часове.

— Рон, говори Чарли Картьр. Защо уби дъщеря ми?

Останалите затворници умоляваха надзирателите да престанат, но забавлението им харесваше твърде много, за да го направят. Рик Роджъм смяташе, че за двама от особено садистичните надзиратели единственото удоволствие в живота беше да тормозят Рон. Мъчението продължи с месеци.

— Не им обръщай внимание — умоляваше го Рик. — Ако не им обръщаш внимание, ще престанат.

Но Рон не можеше да схване тази идея. Беше твърдо решен да докаже на всички около себе си, че е невинен, и за целта му се струваше най-подходящо постоянно да го крещи с всичка сила. Често, когато вече не беше в състояние да вика, защото беше твърде изтощен физически или ужасно прегракнал, заставаше съвсем близо до високоговорителя и с часове шепнеше несвързано, притиснал лице към него.

Най-сетне Лесли Делк също чу за тези игри и забавления и веднага изпрати писмо до директора на крило „X“. То се получи на 12 октомври 1992 г. и в него освен всичко друго се споменаваше:

 

Трябва да заявя, че от различни източници научих, че Рон системно е измъчван по интеркома от няколко надзиратели, които, изглежда, смятат за много забавно да дразнят „откачалките“, за да видят как ще реагират. Постоянно чувам за този проблем. Последно чух за надзирател Мартин, който отишъл до вратата на килията на Рон и започнал да го дразни. (Най-често тези „закачки“ се въртят около Рики Джо Симънс и Дебра Сю Картър.) Доколкото разбрах, надзирател Рединг се намесил, за да накара Мартин да спре, но се наложило да му го повтори няколко пъти.

От различни източници няколко пъти чух името на надзирател Мартин като един от хората, които редовно измъчват Рон, така че настоявам да проучите този въпрос и да предприемете съответните мерки. Може би трябва да проведете някакво обучение с онези надзиратели, на които се налага да общуват с психически болните затворници.

 

Не всички бяха толкова жестоки. Късно една вечер една надзирателка спря до килията на Рон, за да си поговори с него. Той изглеждаше ужасно и се оплака, че умира от глад, защото не е ял нищо от няколко дни. Тя му повярва. Отиде някъде и след минути се върна с буркан с фъстьчено масло и стар хляб.

В писмото си до Рене, в което й разказваше за тази случка, Рон сподели, че много се е зарадвал на това „пиршество“ и е изял всичко до последната трохичка.

* * *

Ким Маркс беше следователка към Службата за правна защита на социално слаби в Оклахома и в крайна сметка прекара повече време в крило „X“ с Рон от всеки друг. Когато й възложиха случая, тя прегледа протоколите от делото, експертизите и веществените доказателства. По-рано беше работила като разследващ репортер във вестник и вроденото й любопитство я подтикна поне да се усъмни във вината на Рон.

Тя състави списък от потенциални заподозрени — общо дванайсет, повечето с криминални досиета. На първо място беше Глен Гор, по очевидни причини. Той беше с Деби в нощта, когато тя беше убита. Двамата се познаваха от години; това обясняваше как е проникнал в апартамента й, без да се налага да влиза с взлом. Гор беше известен с насилието си срещу жени. И именно той беше посочил Рон за виновен.

Защо полицията му беше обърнала толкова малко внимание? Колкото по-дълбоко се ровеше в полицейските доклади и в протоколите от самия процес, Ким толкова повече се убеждаваше, че протестите на Рон са основателни.

Тя го посети много пъти и подобно на Лесли Делк стана свидетел как Рон се разпада пред очите й. Подхождаше към всяко посещение с любопитство, но и със страх. Никога не беше виждала затворник да остарява толкова бързо, колкото Рон. При всяко нейно посещение тъмнокафявата му коса ставаше все по-сива, а той още нямаше четирийсет. Беше изпит като призрак, най-вече заради липсата на слънчева светлина. Дрехите му бяха мръсни и висяха по тялото му. Очите му бяха хлътнали и изпълнени с тревога.

Важна част от нейната работа беше да определи дали клиентът й има психически проблеми, а после да се опита да му осигури не само адекватно лечение, но и свидетели експерти. За нея, както и за всеки непредубеден лаик, беше очевидно, че Рон страда от тежко психическо заболяване. Още в началото обаче полезните ходове на Ким бяха ограничени от политиката на затвора осъдените на смърт да не бъдат прехвърляни в специализираното отделение. Подобно на доктор Фостьр, Ким щеше да води тази битка в продължение на години.

Тя откри и изгледа видеозаписа на втория разпит с детектора на лъжата, проведен с Рон през 1983 г. Макар че по това време вече му бяха поставили диагноза „маниакална депресия, вероятно с елементи на шизофрения“, на записа Рон се държеше смислено, контролираше се и създаваше впечатление за нормален човек. Сега, девет години по-късно, в него нямаше нищо нормално. Имаше халюцинации, губеше връзка с реалността и беше напълно обзет от маниите си — Рики Джо Симънс, религията, лъжесвидетелите на процеса срещу него, липсата на пари, Деби Картър, закона, музиката, делото, което един ден щеше да заведе срешу държавата, бейзболната му кариера, несправедливостите, на които беше подложен.

Ким Маркс разговаря със служителите на затвора и разбра, че Рон е в състояние да крещи по цял ден. После и сама се убеди в това. Поради особеното разположение на помещенията в крило „Х“ по вентилационната шахта в дамската тоалетна за посетители долитаха шумовете точно от югозападната част, където беше килията на Рон. Веднъж, когато отиде до тоалетната, Ким остана потресена от крясъците на Рон.

Преживяването я разтърси и тя удвои съвместните си усилия с Лесли, за да принудят администрацията на затвора да осигури по-добро лечение за Рон. Опитаха се да издействат изключение от правилото за преместване в специализираното отделение. Опитаха се да издействат на Рон преглед в щатската болница.

Усилията им се оказаха напразни.

* * *

През юни 1992 г., като част от процеса на обжалването, Лесли Делк подаде молба в окръжния съд на Понтоток за установяване на психическото състояние на клиента й. Бил Питьрсън подаде възражение и съдът отхвърли нейното искане.

Тя веднага обжалва в апелативния съд, но без какъвто и да било успех.

През юли тя подаде поредната молба за освобождавани на Рон Уилямсън, позовавайки се на богатия набор данни за психическото му състояние. Тя настояваше, че въпросът за неговата дееспособност е трябвало да бъде повдигнат в съда. След два месеца й отказаха и тя отново обжалва решението на съда на по-висша инстанция.

И, не особено изненадващо, отново загуби. Следващата й стъпка беше рутинното и безнадеждно обжалване пред Върховния съд на САЩ. Година по-късно върховната инстанция формално отхвърли апела й. Тя подаде още искания и молби, които обаче също бяха отхвърлени, и когато защитата изразходва всички определени от закона средства за обжалване, на 26 август 1994 г. беше опредена дата за екзекуцията на Рон Уилямсън: 27 септември 1994 г.

Дотогава беше живял като осъден на смърт в продължение на шест години и четири месеца.

 

Междувременно, след две години на свобода, Грег Уилхойт отново беше вкаран в съдебната зала по обвинение, че е убил жена си.

След като излезе от „Макалистьр“, той се бе установил в Тълса и се бе опитал да се върне към нещо като нормален живот. Не му беше лесно. Изпитанието му го беше белязало емоционално и психически. Дъщерите му, вече на осем и на девет години, живееха при негови приятели от църквата, семейство учители, и животът им беше спокоен. Родителите и сестрите на Грег както винаги го подкрепяха.

Процесът срещу Грег беше привлякъл общественото внимание. Адвокатът му Джордж Бригс беше починал за облекчение на всички подсъдими, но не и преди да му отнемат правото да работи като юрист. Няколко известни адвокати по наказателни дела сами се свързаха с Грег и поискаха да го представляват. Адвокатите обичат камерите, както мравките обичат пикниците, и Грег с удоволствие установи, че изведнъж толкова хора се интересуват от неговото дело.

Не му беше трудно да избере. Неговият приятел Марк Барет му беше издействал излизането от затвора и сега Грег беше уверен, че именно той ще успее да му извоюва и свободата.

По време на първия процес най-съкрушителното доказателство срещу него бяха показанията на двамата специалисти по следи от ухапвания, призовани от обвинението. И двамата потвърдиха пред съдебните заседатели, че раната на гърдата на Кати Уилхойт е оставена именно от бившия й съпруг. Семейството на Уилхойт на свой ред нае водещия специалист по ухапвания доктор Томас Краус от Канзас. Доктор Краус остана изумен от несъответствията между захапката на Грег и действителната рана. Имаше драстични и според него очевидни разлики.

Тогава Марк Барет изпрати отпечатъка от раната на единайсет национално признати специалисти в тази област, много от които редовно се явяваха като свидетели на обвинението в различни дела. Списъкът включваше най-добрия консултант на ФБР по следи от ухапвания и експерта, който беше свидетелствал срещу Тед Бънди. Присъдата им беше единодушна — и дванайсетте специалисти по ухапвания прецениха, че Грег Уилхойт трябва да бъде изключен от списъка на заподозрените. Следите от раната дори не се доближаваха до неговата захапка.

На едно заседание един от специалистите идентифицира цели двайсет сериозни разлики между зъбите на Грег и оставената рана, като заяви, че дори само една от тях е достатъчна, за да го изключи от списъка на заподозрените.

Но прокурорът настоя все пак да се проведе нов процес, който бързо се превърна във фарс. Марк Барет успешно оспори твърденията на специалистите по ухапвания, призовани от обвинението, след което унищожи и техния експерт по ДНК.

След като обвинението приключи с изложението си, Марк Барет внесе искане доказателствата срещу клиента му да бъдат отхвърлени и да се произнесе присъда в полза на Грег Уилхойт. Съдията обяви почивка и всички отидоха да обядват. Когато се върнаха и съдебните заседатели се настаниха на местата си, съдията направи рядко срещан ход и прие искането на защитата. Процесът приключи.

— Мистър Уилхойт — заяви съдията, — вие сте вече свободен човек.

След бурно празнуване с близки и приятели още на следващата сутрин Грег Уилхойт отиде на летището и замина за Калифорния. Никога повече не се върна в Оклахома, освен да погостува на семейството си или за да се включи в някоя инициатива срещу смъртното наказание. Осем години след убийството на Кейти той най-сетне беше свободен.

Но докато бяха преследвали невинен човек, полицаите и прокурорите бяха оставили следата на истинския убиец да изстине. Той така и не беше заловен.

 

Новото помещение за изпълнение на смъртни присъди в крило „Х“ работеше на оптимална мощност. На 10 март 1992 г. Робин Лирой Паркс, чернокож, на четирийсет и три години, беше екзекутиран за убийството на служител на бензиностанция, извършено през 1973 г. Беше живял в Крилото в продължение на тринайсет години.

Само след три дни Олан Рандъл Робинсън, бял, на четирийсет и шест години, беше екзекутиран за убийството на мъж и жена. Беше проникнал с взлом в къщата им във фермата през 1980 г. и ги беше убил по особено мъчителен начин.

Третият, който щеше да бъде завързан за количката в крило „Х“ и щеше да получи възможността да каже няколко последни думи, щеше да бъде Рон Уилямсън.

 

На 30 август 1994 г. на вратата на килията на Рон застрашително застанаха петима намръщени надзиратели, които трябваше да го отведат. Сложиха му белезници и окови на краката, както и верига на кръста, която да ги свързва. Работата наистина беше сериозна.

Както обикновено, Рон беше изпит, мръсен, небръснат и в нестабилно психическо състояние, така че надзирателите се опитваха да стоят по-далеч от него. Един от тях беше Мартин.

Рон беше изведен от крило „Х“, качен във ван и превозен на късо разстояние — до административната сграда. Обграден от антуража си, той беше отведен в кабинета на директора — помещение с дълга маса за заседания, около която седяха хора, които бяха дошли да станат свидетели на нещо наистина драматично. Надзирателите не му свалиха белезниците и веригите и не се отделиха от него, когато той седна в единия край на масата. В другия край беше директорът на затвора, който даде начало на срещата, като представи Рон на многобройните служители, до един доста унили.

Радваме се да се запознаем и прочие.

След това Рон получи „уведомление“, което директорът на затвора му прочете лично:

 

Вие сте осъден на смърт за предумишлено убийство. Присъдата ще бъде изпълнена в 00:01 часа във вторник, 27 септември 1994 година. Целта на тази среща е да ви информираме за правилата и процедурите през следващите трийсет дни и да обсъдим някои привилегии, на които имате право.

 

Рон се разстрои и заяви, че не е убивал никого. Сигурно беше правил лоши неща през живота си, но категорично не беше убивал.

Директорът продължи да чете, а Рон отново настоя, че не е убил Деби Картър.

Тогава директорът и началникът на крило „Х“ поговориха с него в продължение на няколко минути, за да го успокоят. Казаха му, че те нямат право да го съдят, а просто са длъжни да следват процедурата.

Но Рон имаше видеозапис, на който Рики Симънс си признаваше за престъплението, и искаше да го покаже на директора. Той отново отрече, че е убил Деби, и започна да обяснява несвързано как иска да излезе по телевизията на Ейда и лично да обяви, че е невинен.

Директорът продължи да чете:

 

Сутринта преди екзекуцията ще ви преместят в специална килия, където ще останете до екзекуцията. Докато сте в тази килия, ще бъдете под постоянното наблюдение на надзирателите.

 

Рон отново го прекъсна с крясъци, че не е убил Деби Картър.

Директорът не му обърна внимание и продължи да чете — страница след страница с правила относно посетителите, личните вещи и погребението. Накрая Рон спря да вика и притихна.

— Какво да направим с тялото? — попита директорът.

Рон беше твърде разстроен, объркан и неподготвен за такъв въпрос. Най-накрая успя да изрече, че иска да го изпратят на сестра му.

След като потвърди, че няма въпроси и е разбрал всичко, го върнаха в килията му. Започна обратното броене.

Рон забрави да се обади на Анет. Два дни по-късно тя разсеяно преглеждаше пощата си, когато попадна на плик с подател „Макалистър“. Вътре имаше писмо от един от заместник-директорите на затвора:

Мисис Хъдсън,

С прискърбие ви съобщавам, че брат ви Роналд Кийт Уилямсън (№ 134 846) ще бъде екзекутиран в щатския затвор на Оклахома в 00:01 часа във вторник, 27 септември 1994 г.

В деня преди датата на екзекуцията посещенията са ограничени само до свещеник, личен адвокат и две други лица, одобрени от директора на затвора. Колкото и да е трудно, трябва да се планира и погребението, отговорност за което носи семейството на осъдения. Ако семейството не поеме тази отговорност, държавата ще се погрижи за него. Моля, уведомете ни за решението си по този въпрос.

Искрено ваш, Кен Клинджър

Анет се обади на Рене, за да й съобщи ужасната новина. И двете бяха твърде разстроени, и двете положиха всички усилия да се убедят една друга, че това просто не може да е вярно. После обаче започнаха да говорят по-практично и решиха, че няма да връщат тялото на брат си в Ейда. Нямаше да позволят да стигне до погребалното бюро на Крисуел, където да го зяпа целият град. Щяха да организират затворена погребална служба в „Макалистър“, на която щеше да се влиза само с покана. Щяха да присъстват само няколко близки приятели и членове на семейството.

От затвора ги уведомиха, че имат разрешение да присъстват на екзекуцията. Рене каза, че не е в състояние да го направи. Анет беше твърдо решена да присъства на самия край.

Новината бързо се разпространи в Ейда. Пеги Стилуел научи изненадващата новина, че за екзекуцията на Рон Уирямсън вече е определена дата, от местния телевизионен канал. Въпреки че новината беше добра, тя се ядоса, че никой не й е казал лично. Бяха й обещали, че ще й разрешат да присъства на екзекуцията, и тя за нищо на света не искаше да я пропусне. Помисли си, че може би някой все пак ще й се обади след няколко дни.

Анет се затвори в себе си и се опита да се убеди, че всичко това просто не се случва наистина. Посещенията й в затвора станаха все по-редки и по-кратки. Рони вече не беше на себе си, така че или й крещеше, или се преструваше, че я няма. Няколко пъти се случи тя да си тръгне пет минути след пристигането си.