Тотко Найденов
Съдебните лекари разказват (6)

Жестока любов

Няма по-свещено чувство от майчинското. Има ли нещо по-скъпо от чедото?

Колкото и познато да звучат подобни мисли, едва ли ще се намери човек, който да ги отрече. Смисълът им е проверен в живота.

Въпреки изключенията…

Гинка Симова, ученичка в X клас, не е сред отличниците. Но и никога не е създавала грижи на преподавателите и родителите си — добра е по успех, примерна — по поведение. За характера й най-добре ще прилегнат служебните определения — не възторжени, но не и фалшиви: „тиха, скромна, не влиза в пререкания с учителите и другарите си, изпълнителна, прилежна“. Докато един ден този характер ще прояви неподозирана твърдост. И месеци по-късно — невероятна жестокост…

Гинка си има приятел, който не се грижи за последиците от любовната им връзка. И когато девойката му разкрива, че усеща нов живот в себе си, нагло й заявява да се оправя както може…

В душата на момичето настъпва срив. За прекъсване на бременността вече е късно — месецът е четвърти, скоро ще встъпи в петия… Първите дни след раздялата са най-тежки, непоносими. Гинка е съвсем близо до намерението за самоубийство. Не й достига смелост (и още по-добре): всеки път, когато посяга към таблетките, й прилошава — веднага си представя какво ще бъде след няколко часа — бездиханен труп. Още по-непоносима е мисълта, че на аутопсионната маса ще се разкрие и причината, подлъгала я да прекъсне живота си.

Честолюбиво е това момиче, извънредно болезнено, честолюбиво. Това предопределя и все по-затвърждаващото се в съзнанието му намерение да остане докрай с неразкрито забременяване. Не би прежалила този срам Гинка Симова. Късно е да се съжалява за пропуснатите първи три месеца, когато абортът би могъл да заличи всичко. Постепенно се окопитва, намерението за самоубийство избледнява в помислите й. Но какво да направи, за да остане неопетнена пред обществото, за да не узнае никой за нейното грехопадение?

Естествено е първоначалната опора да бъде потърсена в семейството. Родителите на Гинка са хора затворени, саможиви — и в службата, и в къщи. Тя е единственото им дете, но никога майката не е разговаряла с нея като с равна, като с чедо. Още по-недостъпен е бащата. От Гинка се изисква само послушание и прилежност. Забранено й е да излиза с компании от съученици (затова пък девойката се влюбва в съвършено неподходящ човек — по-възрастен, опитен ухажор). Забранено й е да закъснява вечер (нищо, любовта й има своето плътско осъществяване през дневните часове — непосредствено преди или след училище). Забранено й е да безпокои татко си, когато той работи (а това е почти всяка вечер; завърнал се от службата си, доста отговорна, той продължава да преглежда документи, сводки. Живее само със своите проблеми и кариеристични амбиции).

Най-близкият човек за Гинка си остава майка й. След дълго обмисляне, издебнала удобен момент, девойката уж нехайно започва разговор. Той протича по следния странен начин, неподходящ за отношения между майка и дъщеря:

— Днес момичетата от нашия клас разправяха, че някаква ученичка от София се самоубила…

— Така ли? Интересно, защо?

— Била бременна…

— Виж я ти, мръсницата…

— Защо да е мръсница? Самоубила се е, ти казах.

— Това разбрах. На нейна възраст ние не смеехме да погледнем момчетата в очите, камо ли да мърсуваме.

— Но, мамо… Случва се…

— Случва се, когато момичето е изтървано и порочно…

— Защо да е порочно? Обичала го е и му се е отдала. А той, подлецът…

— Той не е виновен. Тя сама си го е търсила…

— Това момиче било казало на майка си, че е бременно, но последвал страшен скандал и затова се обесила.

— А ти да не искаш да й се радва и да очаква внуче копеле? Ей, развали се този свят…

— Мамо, но тя се е самоубила!

— А може би по-добре е сторила…

Наистина, изречени от майка, подобни думи звучат жестоко. Но тази жена нарочно ги е казала: за да отблъсне дъщеря си от положението на „самоубилата“ се ученичка, забременяла извънбрачно. Дори и за миг през ума й не е минала мисълта, че дъщеря й я „изпитва“ как ще приеме неприятното признание. То така си и остава несподелено — Гинка Симова не се решава да разкрие ужасната си тайна пред такава сурова майка.

С бащата, предварително си знае, е невъзможно да разговаря на тема „аз съм бременна“… Завърнал се в къщи след работа, той никога не я е запитвал — ласкаво, бащински: „Е, дъще, как премина днес училището?“ или: „Имаш ли нужда от нещо?“.

Изцяло оставил отглеждането и възпитанието й в ръцете на жена си, той се интересува единствено от своята служебна кариера. И Гинка отдавна е отчуждена от него.

Минават дните, седмиците, месеците. Плодът расте, растат и тревогите на ученичката. През деня, пристегната със силни ластични корсети, размазала червило по бледите си бузи, тя отива на училище. От часовете по физическо възпитание отначало бяга, после — благодарение на изследванията на кръвта, които доказват анемия, успява да се освободи. Не може обаче да се освободи от терзанията си — те не й дават покой ден и нощ. Ту решава да отиде в „Майчин дом“, без да се обажда на родителите си, ту се спира на варианта да подхвърли детето, след като го роди, пред болницата, ту се заклева да си го гледа като много други самотни майки. Но последното намерение скоро започва да й се струва най-недопустимо — на първо място, заради „падението“ в очите на целия град, на второ — заради унищожаването на собственото й бъдеще: кой след това ще вземе за съпруга нея, родилата извънбрачно?

Гинка Симова няма да е първата, нито последната ученичка, износила бременността си незабелязано докрай. Тя, освен това, не е оригинална и с ужасното деяние, което извършва минути след раждането — най-свещения акт за всяка жена, независимо дали той е бленуван, или нежелан. Това деяние е наричано кратко и безпристрастно в учебниците по съдебна медицина със словосъчетанието „детеубийство“. Тази дума ще сепне всеки, още при произнасянето й. И неизбежно ще предизвика въпроса: „Защо?“

Във вариантите на Гинка Симова по отношение съдбата на детето след раждането, никога не е включван план за убийството му. „Принуждават я обстоятелствата!“ — ще се опитва да я защищава на процеса адвокатът й. И образно ще ги описва, като ще търси във всяко от тях психологическите „мотивировки“ за… удушаването на току-що роденото бебе. Ще забрави най-важното, най-същественото обстоятелство, тласнало Гинка Симова към детеубийството. Обстоятелство, което за разлика от деянието не може да бъде назовано само с една дума, затова пък си има своето обяснение: отчуждаването на родителите от дъщеря им, липсата на доверие между тях.

Контракциите на ученичката започват след полунощ. Уплашена, тя дори не запалва лампата. Задавя стенанията си във възглавницата и през интервалите им се ослушва — дали родителите й не се чули нещо? Не, те спят в съседната стая, уморени от обичайните си грижи. Раждането става неочаквано бързо за първескиня — притискан месеци наред, плодът е дребен, идва на белия свят и без акушерска помощ. Но както всяко новородено, така и това писва след първата глътка въздух… Този звук, който напразно е желан от стотици хиляди безплодни жени по света, действа на ученичката-майка като изстрел, насочен към името и бъдещето й. В момента за нея няма по-голям ужас от този — родителите й да разберат тайната на своята дъщеря, нейното падение. В миг се стопяват всички варианти, обсъждани през мъчителните месеци на бременността. Изгубила възможност за каквото и да е разсъждение, Гинка Симова грабва захласналото се в рев бебе и… го мушва под възглавницата. „За да не се чува…“ — ще поясни тя в съда. „Но не помислихте ли, че така ще се задуши?“ — настоява за отговор обвинителят. Не го получава — Гинка мълчи.

Замлъква и бебето, притиснато под дебелата плътна възглавница. Първата глътка въздух за него ще се окаже последна. Напразно ще се опитва майката — по-късно, когато дъщеря й е призована да отговаря за престъплението си — да убеждава, че детето е мъртвородено. Съдебният лекар е категоричен: белите дробчета са напълно разгънати, с наличие на въздух в тях. И ще последва признанието на ученичката: „С все сили натисках възглавницата, за да замлъкне. Мина ми през ум, че така ще се задуши…, но… беше ме страх от майка и татко, да не разберат…“

Майката разбира всичко сутринта, когато влиза в стаята, за да събуди „успалата“ се за училище щерка. Потънала в кръв. Гинка лежи немощна. Следва бързо самопризнание. И петнайсет минути по-късно, съвзела се от неочаквания шок, майката предлага най-логичното действие за заличаване на престъплението, което така или иначе вече е извършено: умъртвеното бебе да бъде изхвърлено. Трескаво загъват трупчето в стари вестници и така, с боклука от кошчето, майката го изхвърля в една от кофите за смет долу пред блока.

На другия ден — измита, сресана, макар и малко бледа, Гинка Симова отива на училище. Дори получава петица по литература… Всичко е на път да бъде забравено. Но още вечерта в апартамента пристига следователят… Престъплението е разкрито по много елементарен начин: боклукчията, който поставя кофите в контейнера на сметоизвозвача-камион, забелязва подалото се изпод вестниците краченце… Съдебният лекар, който ги разтваря, не бърза да ги захвърли (това е и веществено доказателство), взира се в тях. И открива на бялото поле на единия, написан с химикалка от пощальона, адреса на абоната…

Но съвсем не това е обстоятелството, което е най-важното в случая. Защото детеубийството, извършено от ученичката Гинка Симова, има своите дълбоки подбуди в собствената й семейна среда. Останала фактически сама, без да може да разчита на родителска опора, на разумни съвети, на морална подкрепа, непълнолетната ученичка става престъпничка.

Почти за всяко престъпление са необходими подбудители, съучастници, мотиви. В този случай най-точно могат да ги посочат родителите на Гинка…

Залисани във вечните си служебни, обществени и лични проблеми, взираме ли се по-често в децата си, разясняваме ли им не само трудните задачи и заплетените уроци? По-маловажни от бележките и знанията ли са всекидневните неща, възпитанието в добри обноски, в етика, естетика и (на последно място ли да бъде спомената?) половата култура?

Едва ли е правена статистика колко от 14-те хиляди извънбрачни бебета годишно са родени от ученички. Ами ако всяка от тях постъпи като Гинка?… Подобни престъпления, за радост, са изключение. Но това не може да ни успокоява. Ако всичко продължава така, ще ни бъде все по-трудно, все по-невъзможно да надникваме в света на младите, съзряващи хора. И ще ни става студено и тъжно, ако те не ни пускат в него.

Ще става и опасно…

А колкото до любовта — тя е призвана да ражда живота.

Не да го унищожава!

 

 

Всекиму е известна „класическата“ вражда между големите родове от Верона — Монтеки и Капулети. Безсмислена вражда, довела до гибелта на децата им Ромео и Жулиета. Нерадостната участ на прокълнатите от най-близките си млади влюбени се повтаря и в наши дни. Въпреки шеметния научно-технически прогрес на атомния XX век, във взаимоотношенията между хората няма почти нищо ново…

Селото е малко и не е отбелязано на всяка карта. Но драмата, разиграла се в него през един студен декемврийски ден, става известна нашироко.

Веселка и Пламен се обичат. Както изглежда — желаят да създадат семейство. Минават месец, два, три, а Пламен още не е поискал любимата си от баща й. Според разбиранията на лозаря Василев това е неморално. Лют, сприхав, една вечер той спира съселянина си Стоев, бащата на Пламен, и му изръмжава през зъби:

— Нещо да кажеш за твоя непрокопсаник? Ще се жени ли, или смята само да мърсува?

— Защо обвиняваш момчето ми? — кипва Стоев.

Скарват се жестоко. И едва завърнал се в къщи, Василев забранява на дъщеря си да се среща с Пламен. Обиденият Стоев намеква същото на сина си: стига вече с тази Веселка…

Наивни разбирания на възрастни хора… Има ли власт, способна да окове любовта, да охлади страстта, да притъпи желанието?

Разбира се, както става почти винаги, по правило подобни родителски забрани остават безрезултатни. Прекалено кратък е животът и доста чести — огорченията, които той ни поднася, за да наливаме допълнителни отрови в безпощадно изтичащото му ручейче. Но не така разбират житейската философия двамата бащи, намразили се веднъж и завинаги.

„На всяка цена — раздяла!“ Това е…

Това е според тях. Не и според децата им.

Тези малки дребнички войнички между още по-дребнички, сивички хора… Те сякаш са забравили, че предварително са осъдени от скъперницата майка-природа на не повече от 6–7 десетилетия живот, неумолимо бягащ към крайната неизбежна пропаст. И въпреки това се мислят, изглежда, за вечни, губят неповторимото си време не за съзидание и творчество, а за ненужни крамоли, интриги, сплетни.

Докато понесат неизбежната загуба.

А в случая загубата е неизмерима: два млади човешки живота…

Веселка и Пламен не се повлияват от фанатичните забрани, които се опитват да им наложат техните бащи. Докато подготвят своята тайна сватба, те още по-тайно се срещат.

Поредното (и последното) им убежище се оказва ладата на Пламеновия братовчед. Получил ключа от нея и от гаража, Пламен се вмъква в купето и спуска предните седалки. Приемливо ложе за непридирчивите млади хора. За да не бъдат изненадани, заключват гаража отвътре. И понеже им е много студено, Пламен включва мотора да работи…^[1]

Така ги и намират сутринта — вкопчили се във вратите, бездиханни. Останали заедно и в смъртта. Съвременни Ромео и Жулиета, жертви на непримирими наши селски Монтеки и Капулети…

Тези Монтеки и Капулети са непримирими до края: децата им ще легнат в различни гробове… Какво от това, че са загинали заедно, любейки се? Никакво сближение, никакво помирение! „Грешниците“ ще лежат в противоположните краища на тъй малкото селско гробище, на тъй малката звезда, наречена Земя, възпявана от поети, изучавана от астрономи, мислители, космонавти.

Но кой да изучи неведомата човешка душа, да проникне в дебрите й, да открие лек против злобицата, омразата, амбицийките?…

Така печално завършва тази история. Не по-малко отчайваща от безсмислените трупове на младите влюбени е непресекващата омраза на техните родители. Омраза, каквато могат да изпитват само човешките същества. Малките, смъртните хора-еднодневки, със своите нищожни и непресекващи страсти.

И от това обстоятелство историята става още по-тъжна и безнадеждна…

 

 

Стаята изглежда ужасно дори и за опитния, виждал какво ли не съдебен медик. Стените са обилно опръскани, мокетът — подгизнал, мебелите — навсякъде изпоцапани. С кръв — още незасъхнала. Човешка кръв…

Филмите на ужаса понякога имат двойници в живота…

Трупът в стаята е само един: на млада жена, намушкана и изпонасечена на десетки места… До нея се валят кухненски нож и сатър за пържоли. С варварска ненаситност убиецът е забивал ножа в голото тяло, с необяснима жестокост е стоварвал острия сатър върху бедра, рамене, гърди…

Самият престъпник липсва в стаята-кланица. Долу, на плочника, лежи разбитото му полуоблечено тяло. Никой няма шанс за спасение, когато се хвърля от осмия етаж. Дори и садистът.

Бързо установяват самоличността му. Оказва се… 66-годишният свекър на умъртвената. Да, бащата на съпруга й… Не е трудно да се установи и това, че непосредствено преди двойното кръвопролитие двамата са извършили продължително съвкупление… Съдебният лекар и оперативният работник са озадачени от един странен факт: върху темето на свекъра личат доста дълбоки посечни рани, проникващи чак до външната мозъчна обвивка. По широчината на прорезите установяват и сечивото, което ги е причинило: същият сатър, с който е убивана снахата. И веднага възниква подозрението: дали свекърът е садистът, унищожил жената? Защото изглежда невъзможно човек сам да си нанесе толкова силни удари по темето с разсичащото острие.

Изказано е предположението, че Златка, снахата, първа е нанесла, удари със сатъра по главата на Руси, свекъра-любовник. И той, принуден да премине в законна самоотбрана, я е намушкал. Убил я е мъчително — след ножа е грабнал сатъра… И после се е самоубил.

Експертизата изяснява всичко: липсват отпечатъци от пръстите на жената по дръжките и на ножа, и на сатъра. Оттук нататък не е трудно да се възпроизведе (приблизително) сцената, разиграла се в малкия апартамент.

В жаркия следобед, когато няма никой в къщи, свекърът и снахата започват (за кой ли път…) еротичните си наслаждения. И в някакъв момент, изглежда, се скарват. Твърде вероятно е снахата да се е опитала да изкопчи крупна сума от любовника си. (Тя се е движела с доста скъпи тоалети — синът, без да подозира нищо, не скривал, че баща му ги купувал, че много помагал на семейството.): Може би Руси този път й е отказал — вече доста скъпичко ще да му е струвала тази греховна „любов“. Има и друга версия за „мотивите“ на Руси: обвинение към Златка в изневяра… Кой знае каква свада се е разиграла между двамата. Но така или иначе, е почнало страшното…

„Много обичаше да коли кокошки, агнета, прасета — ще свидетелства по-късно синът му. — Изпитваше удоволствие да ги гледа как се мъчат. Бях още дете, но добре си спомням — защото много се плашех от това — как баща ми нарочно бавно и с наслада търкаше тъп нож по шията на животното, което колеше. И с пълен глас се смееше, когато клано-недоклано то се мяташе из двора.“

„Садист!“ — веднага ще отсекат мнозина. Сигурно е така. С по-нататъшните си действия Руси ще потвърди тази психопатологична диагноза. Жертвата му отдавна е мъртва, още с първите намушквания с ножа. Но това не го задоволява. С острия сатър той кълца лицето, което доскоро е целувал, гърдите, които е галил, бедрата… После идва отрезвяването. Уплашен от неизбежното разкритие на двете си престъпления (убийството и връзката със снахата), свекърът решава да свърши и със себе си. Стоварва сатъра с твърда, нетрепваща десница върху темето си… Корава душа ще да е имал този садист-прелюбодеец: няколко пъти е дялкал черепа си. Накрая физиологията все пак е надделяла над психичното превъзбуждане: не издържал на адските болки, Руси се хвърля през прозореца…

Животът изобилства с примери на съпружеска изневяра. Никак не са редки и случаите, когато млада жена се люби с далеч по-възрастен от нея мъж. В края на краищата — въпрос на лични предпочитания, на увлечения или… на сметки. Но — снаха да е любовница на свекъра си…

Да изневеряваш на мъжа си с… баща му!

След сватбата Руси преотстъпва на младите и двете стаи на апартамента си (от няколко години той е вдовец). Премества се да спи в кухнята, на тясното диванче. Същата тази кухня, в която по-късно ще се разиграе кървавата драма.

Що за плътско влечение е това — към възрастния баща на собствения съпруг, към свекъра?… Психопатна извратеност? Или, чисто и просто, проституиране, продаване на плът за големи суми и скъпи подаръци?

Какво ли не прави алчността, до какви ли не престъпления може да доведе тя подвластния, поддалия й се човек.

В края на краищата, Златка и Руси сами стават жертва на похотта и грехопадението…

 

 

В окръжната болница предстои да бъде оперирана девойка. Хирурзите са поставили диагнозата белодробен абсцес. На рентгенографията процесът се вижда ясно, в центъра на загноилата белодробна тъкан се забелязва тъмно петно. Рак, ехинококова киста, чуждо тяло?

Минути преди да бъде откарано в операционната зала, болното момиче моли майка си, заклина я:

— Мамо, ако се случи най-лошото с мен, да не ме даваш на аутопсия!

— Защо, чедо? — с мъка преглъща сълзите си майката.

— Така, не искам. Ще ме спасят ли докторите, мамо? Искам да живея!

— Ще те спасят, чедо!

Хирурзите обаче не успяват да спасят живота на Маня. Тежка, сложна е операцията — абсцесът е обхванал един от белодробните лобове в близост до сърцето. Смъртта настъпва на операционната маса.

Причината за загнояването на дроба се вижда и без микроскоп: житен осил… Откъде ли е попаднал той толкова дълбоко в дихателните пътища?

Съдебният лекар и оперативният работник се заемат със случая. Ясно е, че девойката не би могла (а и защо ли?) нарочно да аспирира този бодил. Нещо е станало — неволно или, най-вероятно, насилствено. Но какво?

Майката дава показанията си. Изричната молба на момичето, изречена приживе: в никакъв случай да не бъде аутопсирано, ако почине, поражда съмнения? Разбира се, не я спазват. Съдебният лекар особено внимателно оглежда половите органи. Девствеността е отнета. Но кога е станало това — отдавна, скоро? Този факт без съмнение е смущавал девойката. Дали не може да се направи връзка между осила и обезчестяването?

— Категорично — може! — твърди съдебният медик. — Девойката е била изнасилена посред полето. Нападателят най-вероятно й е пъхал главата в тревите. При викането момичето е аспирирало осила…

Оперативният работник разпитва най-близките приятелки на Маня. Една от тях с вълнение разказва:

— Да, Маня ми бе поверила при най-строга тайна (накара ме да се закълна никому нищо да не издавам), че е изнасилена от каруцаря на стопанството. Преди три месеца, на ливадата. Съборил я. Изгубила съзнание, нищо повече не запомнила. Когато дошла на себе си, вече било късно…

Каруцарят Гюро дълго отрича обвинението. Показания дават и полските работници, които си спомнят, че през лятото са го виждали да събира и извозва сено от ливадите. И друго: винаги, когато го е срещала из село, Маня е започвала да трепери и да плаче. И Гюро признава. Отдавна бил „хвърлил мерака“ на Маня… Веднъж я зърнал на ливадата сама. Огледал се — здрачавало се, наоколо нямало никого. Впуснал се върху девойката, съборил я. И понеже Маня закрещяла, запушил устата й със стиска сено от копата. Момичето изведнъж се задавило, захриптяло, отпуснало се. И Гюро се добрал до чудовищната си цел. После, като видял, че Маня идва на себе си, бързо се отдалечил…

Следователят го запитва:

— Значи, си го извършил, независимо от това, че тя е изгубила съзнание?

— Да, но така ми бе по-лесно — тя беше съвсем отпусната.

Деянието на Гюро е израз на първичен нагон. Не животински. Дори и дивото животно, залетяло се към самката в разгонния период, ще се отдръпне, ще се сепне, ако усети, че тя е примряла и не е склонна да го приеме.

Деянието на Гюро е преди всичко безчовечно.

Всъщност, всички сравнения бледнеят пред това изключително тежко престъпление. Изнасилването е равнозначно на убийство. За изнасилването, наистина, няма по-точна класификация — то си е убийство. На човешката душа. На най-чистите пориви. Както е видно, понякога стига и до физическо унищожение.

Да вземеш удоволствие, да даваш мъчение. Да унищожаваш беззащитна слаба девойка — и от това да изпитваш наслада…

Наистина жалко, че някои от двуногите, дарени от природата с разум, не приличат в определени случаи на животните.

 

 

Момичето, проснато върху леглото, е безжизнено…

Съдебният лекар и оперативният работник оглеждат стаята. Личат следи от борба — столът е прекатурен, ковьорът на стената — скъсан, завивките — разхвърляни, изпомачкани. Има и кръв — по чаршафа, пода. Тя е дошла от разбития, премазан нос на девойката. Медикът отбелязва: „Удар от як мъжки юмрук. Може би нападателят е бил боксьор?“

На аутопсионната маса се разкриват нови данни: бедрата са изподраскани, девствената ципа — прясно разкъсана. Смъртта е настъпила вследствие мозъчен кръвоизлив. На тила се открива тъпа контузна рана. Заключение: изнасилване, последвано от може би неволно убийство. Впоследствие се откриват два косъма от главата на жертвата, залепнали с кръв върху таблото на леглото: значи престъпникът там е удрял тила, с цел да омаломощи съпротивляващата се девойка. Сигурно преди това е премазал с отмерен юмручен удар носа.

Кой ще да е този престъпник?

Градът не е малък, но още същата вечер в управлението на МВР е доведен младеж, срещу когото има сериозни улики. Открит е сред боксьорите от местното дружество. На треньора направило впечатление, че на сутрешната тренировка се е явил неспокоен, с изподраскано лице. Тренирал вяло и скоро си отишъл.

Боксьорът категорично отрича да е извършил престъплението. Твърди: снощи е пийнал малко коняк в ресторанта, след което си тръгна за дома. По пътя се спречкал с двама непознати, с които е започнал бой. Те са го издрали така.

Обискът в квартирата на младежа не донася никакви уличаващи факти. Следи от кръв не се откриват. Хазаите твърдят, че младежът се е прибрал някъде към 23 часа и веднага си легнал. „Да, беше тук, изпи сто грама коняк и си тръгна. Беше сам.“ — потвърждава алибито и сервитьорът от ресторанта.

Съдебният лекар не следи безучастно следствието. Той пожелава да огледа боксьора. Драскотините по лицето издават остри нокти — каквито са на жертвата. Това още не е доказателство — и момчета ходят с неподрязани нокти. Медикът не пропуска да огледа и ръцете на младежа. От погледа му не отбягва прясната резка на безименния ляв пръст. Най-вероятно — от зъб…

„Не знам, може и да са ме ухапали…“ — не отрича боксьорът.

Лекарят премерва с линийка дължината на резката. Оказва се точно толкова, колкото е ширината на най-издадения зъб от захапката на девойката — втория ляв резец…

Това доказателство е сериозно. И боксьорът признава. След като си пийнал в ресторанта, решил да отиде в квартирата на позната гимназистка. Искало му се да прави секс — дори и насила. Момичето се съпротивило, издрало го, успяло да ухапе и пръста му. Когато я сграбил за устата да не вика. Озверен от съпротивата й, той я хванал за ушите и блъснал няколко пъти главата й в таблата на леглото. Докато девойката притихнала…

И ако не била тази „проклета“ следа от зъб на пръста му, щял да отрича злодеянието си до край.

Добрият съдебен лекар трудно оставя възможности на престъпниците за измъкване…