Харлан Коубън
Под прикритие (29)

29.

Майрън се върна в офиса си, като се чудеше какво означава всичко това. Първо, означаваше, че Тъмпър бе нещо повече от безвредно отклонение в тази история. Но какво пък точно беше? Беше ли подмамила Емили, или и самата тя не знаеше нищо по въпроса? Бяха ли те двете сериозни любовници, или ставаше дума само за една вечер? Фелдър твърдеше, че не знае. На записа двете жени не изглеждаха много близки, поне не в онази малка част, която Майрън изгледа, но той пък не беше експерт в тази област.

Той зави на изток по 50-а улица. Албинос с бейзболна шапка и жълти шорти върху съдраните си джинси свиреше на индийска цитра. Пееше песента от седемдесетте години „Нощта, когато Чикаго загина“ с глас, който напомни на Майрън за възрастните китайки в обществената пералня. Пред албиноса имаше тенекиено канче и няколко касети. Надписът пред него гласеше: „Оригиналният Бени и неговата вълшебна цитра. Само 10 долара“. Оригинален. Олеле. Кой ли би си помислил, че някой може да имитира албиноса и цитрата му и музиката от седемдесетте години?

Бени му се усмихна. Когато стигна до куплета, където синът научаваше, че сто ченгета са загинали и може би дори и бащата на момчето, Бени захлипа. Минавайки покрай него, Майрън пусна един долар в канчето му. Прекоси улицата. Мислите му непрекъснато се връщаха към касетата с Емили и Тъмпър. Чудеше се какво ли означава това. Отначало се бе почувствал като мръсен воайор, защото бе гледал касетата. Сега се чувстваше такъв, защото си я припомняше. Все пак това вероятно не беше нищо повече от случайна история. Каква възможна връзка можеше да има с убийството на Лиз Горман? Не виждаше абсолютно никаква. Освен това обаче все още не виждаше какво общо е имала Лиз Горман с комарджийството на Грег и въобще с цялата история.

Касетата повдигаше няколко доста важни въпроса. Първо бяха обвиненията срещу Грег за тормоз над децата. Имаше ли нещо вярно в тях или, както Марти Фелдър каза, адвокатката на Емили е измислила всичко? Нали самата Емили бе казала на Майрън, че е готова на всичко, за да запази децата си. Дори да убие. Как е реагирала Емили, когато е научила за касетата? Докъде би стигнала, пришпорена от това ужасно накърняване на достойнството й?

Майрън влезе в сградата на Парк авеню, където се помещаваше фирмата му. Размени лека асансьорна усмивка с млада жена в делови костюм. Асансьорът вонеше на евтин одеколон, от онзи вид, с който някой тип, решил, че няма време да се изкъпе, се пръска толкова щедро, че течността би стигнала за глазура на сватбена торта. Младата жена подуши и погледна към Майрън.

— Не употребявам одеколон — каза той.

Тя не изглеждаше убедена. Или пък просто изпитваше отвращение към целия мъжки пол заради миризмата. Разбираемо при тези обстоятелства.

— Опитайте се да не дишате — предложи Майрън.

Тя го погледна с позеленяло лице.

Когато влезе в офиса, Есперанца се усмихна и каза:

— Добро утро.

— О, не — отвърна Майрън.

— Какво?

— Никога преди не си ми казвала „Добро утро“. Никога.

— Трябваше да го кажа.

Майрън поклати глава.

— И ти ли, Есперанца?

— За какво говориш?

— Чула си какво стана снощи. Опитваш се да си мила към мен, ако мога да се изразя така.

Очите й запламтяха.

— Да не мислиш, че давам и пет пари за мача? Или пък ми пука за това, че те сритваха по задника на всяка стъпка?

Майрън отново поклати глава.

— Прекалено късно — каза той. — Пука ти.

— Не. Ти игра скапано. Време е да се съвземеш.

— Добър опит.

— Какво искаш да кажеш с това „добър опит“? Ти вонеше. В-О-Н-Е-Ш-Е. Жалка история. Направо се срамувах, че те познавам. Фраснах се по главата от срам, когато пристигнах тук.

Майрън се наведе и я целуна по бузата.

Есперанца се избърса с опакото на ръката си.

— Сега трябва да се ваксинирам — оплака се тя.

— Съвсем добре съм — каза Майрън. — Наистина.

— Въобще не ми пука. Наистина.

Телефонът звънна. Есперанца вдигна слушалката.

— „Спортно представителство МБ“. Да, Джейсън, тук е. Изчакай една секунда.

Есперанца закри слушалката с ръка и се обърна към Майрън:

— Джейсън Блеър.

— Животното, което твърди, че имаш хубав задник?

Тя кимна.

— Напомни му за краката ми — каза тя.

— Ще се обадя от кабинета — отвърна Майрън.

Снимка, оставена върху купчината документи на бюрото, привлече погледа му.

— Какво е това? — запита Майрън.

— Досието на бригада „Рейвън“ — отговори Есперанца.

Той взе мътната снимка на бригадата, направена през 1973 година. Единствената снимка, на която бяха и седемте членове. Бързо откри Лиз Горман. Не я беше огледал добре в апартамента й, но от това, което видя, по никакъв начин не би могъл да си помисли, че Карла и Лиз Горман са една и съща жена.

— Имаш ли нещо против да задържа това за няколко минути? — попита Майрън.

— Не. Забавлявай се.

Той влезе в кабинета си и вдигна телефона.

— Какво става, Джейсън?

— Къде, по дяволите, беше?

— О, доста добре съм. А ти?

— Не ми се прави на хитър. Набута онази малката в договора ми и тя прецака всичко. Вече си мисля да напусна „МБ“.

— Успокой се, Джейсън. Как те е прецакала?

Гласът на клиента му се извиси ядосано.

— Не знаеш ли?

— Не.

— Ние сме по средата на преговорите с „Ред Сокс“, нали така?

— Така.

— Искам да остана в Бостън. И двамата знаем това. Но трябва да вдигнем шум уж че съм готов да си тръгна. Ти каза да направим така. Да ги накараме да мислят, че искам да сменя отбора. За да ми вдигнат парите. Това трябваше да направим, нали?

— Да.

— Не желаем те да узнаят, че искам отново да съм в отбора, така ли е?

— Така е. До известна степен.

— Майната й на степента — рязко отвърна Джейсън. — Онзи ден съседът ми получил писмо от „Ред Сокс“, с което му предлагали билети за новия сезон. Познай чия снимка е на брошурата, в която казват, че аз се връщам? Опитай. Познай.

— Твоята ли?

— Точно така, мамка му! Моята. Затова се обадих на малката госпожица Хубав задник…

— Тя има и страхотни крака — прекъсна го Майрън.

— Какво?

— Краката й. Не е много висока, затова не са прекалено дълги. Но са много хубаво оформени.

— Няма ли да престанеш да се ебаваш, Майрън? Слушай ме. Тя ми каза, че „Сокс“ се обадили и попитали дали могат да използват снимката ми в рекламата, макар да не съм подписал договор с тях. Тя им казала да действат! Да действат, по дяволите! И какво ще си помислят сега онези задници? Ще ти кажа какво. Мислят, че ще подпиша с тях, независимо от всичко. Загубихме цялото си надмощие заради нея.

Есперанца отвори вратата, без да чука.

— Това дойде тази сутрин — каза тя и метна един документ на бюрото на Майрън.

Беше договорът на Джейсън. Майрън започна да го чете.

Есперанца каза:

— Дай оня тъпак на високоговорителя.

Майрън го направи.

— Джейсън — каза тя.

— О, господи, Есперанца, разкарай се от линията. Говоря с Майрън.

Тя не му обърна внимание.

— Макар да не заслужаваш да знаеш, приключих с договора ти. Получаваш всичко, което искаше, и даже повече.

Това прикова интереса му.

— Четиристотин хиляди на година повече?

— Шестстотин хиляди. Плюс четвърт милион допълнително при подписването.

— Как… какво?

— „Ред Сокс“ се прекараха — отговори Есперанца. — След като отпечатаха снимката ти на брошурата, сделката беше повече от готова.

— Не загрявам.

— Съвсем просто е. Брошурата се появява с твоята снимка върху нея. Хората си купуват билети заради това. Междувременно аз се обадих и казах, че си решил да подпишеш с „Рейнджърс“ в Тексас. Казах им, че сделката е почти сключена. Сега, Джейсън, представи си, че ти си „Ред Сокс“ за момент. Какво ще направиш? Как ще обясниш на всички, които са си купили билети, че Джейсън Блеър, чиято снимка е била на брошурата, няма да играе, защото тексасците са му дали по-висока цена?

Тишина.

— Майната им на задника и краката ти — каза Джейсън. — Ти имаш най-страхотния мозък, който някога съм виждал.

Майрън се намеси.

— Още нещо, Джейсън?

— Иди тренирай, Майрън. Като те гледах как играеш снощи, имаш нужда от това. Искам да поговоря за подробностите с Есперанца.

— Ще се обадя от другата стая — каза Есперанца.

Майрън закри слушалката.

— Добър ход — каза й той.

Тя сви рамене.

— Някакво хлапе в маркетинговия отдел на „Сокс“ объркало нещата. Случва се понякога.

— Много добре си се справила.

Тонът й беше пресилено монотонен.

— Гърдите ми са изпълнени с гордост.

— Забрави, че съм казал нещо. Върви се обади.

— Не, наистина. Целта в живота ми е да стана точно като теб.

Майрън поклати глава.

— Никога няма да имаш задник като моя — каза той.

— Така си е — съгласи се Есперанца, преди да излезе от стаята.

Останал сам, Майрън взе снимката на бригадата „Рейвън“. Откри тримата членове, които още бяха на свобода — Глория Кац, Сюзън Милано и загадъчния водач на групата и най-прочутия член — Коул Уайтман. Никой не беше привличал вниманието на пресата като него. Майрън беше още в началното училище, когато „Рейвън“ започнаха да се крият, но помнеше историите. Коул можеше да мине за брат на Уин — рус, с изискани патрициански черти, от богато семейство. Докато всички други на снимката бяха мърляви и дългокоси, Уайтман беше гладко обръснат и с консервативна прическа. Единствената отстъпка пред шейсетте бяха бакенбардите, които слизаха прекалено ниско. Не приличаше на типичния радикал с леви убеждения. Но както Майрън бе научил от Уин, външният вид често подвеждаше.

Той остави снимката и набра телефона на Димонти в участъка. След като Димонти изръмжа „Здрасти“, Майрън го попита дали има нещо ново.

— Да не мислиш, че сега сме партньори, Болитар?

— Точно като Старски и Хъч^[1] — отговори Майрън.

— Господи, тия двамата ми липсват — каза Димонти. — Онази страхотна кола. Веселбите с Фъзи Беър.

Звучеше носталгично. Майрън се страхуваше, че детективът говори сериозно.

— Няма време, Роли. Позволи ми да помогна, ако мога.

— Ти първи. Какво научи?

Отново преговори. Майрън му разказа за комарджийството на Грег. Тъй като вярваше, че и Роли има телефонните записи, му разказа и за подозираното изнудване. Не му спомена за касетата. Нямаше да е честно, преди да е говорил с Емили. Димонти му зададе няколко въпроса. Когато любопитството му беше задоволено, той попита:

— Добре, какво искаш да знаеш?

— Намери ли нещо друго в дома на Грег?

— Нищо — отговори Димонти. — Ама съвсем нищо. Ти нали ми каза, че си открил някакви женски неща в спалнята? Дрехи, кремове, разни такива?

— Да.

— Е, някой е разкарал и тях. Няма никаква следа от женски принадлежности.

Значи хипотезата за любовницата отново надига грозната си глава, помисли си Майрън. Любовницата се връща в къщата и почиства кръвта, за да предпази Грег. После покрива и собствените си следи, за да е сигурна, че връзката им ще остане в тайна.

— Ами свидетели? — попита Майрън. — Някой в сградата на Лиз Горман да е видял нещо?

— Не. Преровихме целия квартал. Никой нищо не е видял. Всички учели или се занимавали с нещо друго. А, още нещо. Пресата е надушила убийството. Историята е в сутрешните вестници.

— Даде ли им истинското й име?

— Ти луд ли си? Не, разбира се. Мислят, че е просто обикновен взлом и убийство. Но слушай сега. Тази сутрин получихме анонимно обаждане. Някой ни предложи да поогледаме дома на Грег Даунинг.

— Шегуваш се.

— Не. Женски глас.

— Някой се опитва да го накисне, Роли.

— Не може да бъде, Шерлок. Без съмнение някаква мадама. А убийството не се превърна в сериозна новина. Отделиха му само няколко реда на последните страници, като при всяко друго обикновено убийство в тази помийна яма. Отделиха му малко повече внимание, защото е станало толкова близо до университетското градче.

— Ти провери ли тази връзка? — попита Майрън.

— Коя връзка?

— Близостта на университета. Половината от движенията през шейсетте са започнали тук. Сигурно екстремистите все още имат някои връзки там. Може някой от тях да е помогнал на Лиз Горман.

Димонти въздъхна драматично.

— Болитар, мислиш ли, че всички ченгета са кретени?

— Не.

— Да не смяташ, че си единственият, който се е сетил за това?

— Е — отвърна Майрън, — някои хора ме смятат за надарен.

— Не и днешните спортни вестници.

Туш.

— Е, и какво откри?

— Взела е апартамента под наем от някакъв смахнат фанатик, крайно ляв, комунист. Професор в университета. Казва се Сидни Бауман.

— Толкова си толерантен, Роли.

— Да. Само понякога губя връзката, когато не отида на събранията в университета. Както и да е. Онзи кретен не иска да говори. Казва, че просто й дал апартамента под наем и тя платила в брой. Всички знаем, че лъже. Ония от ФБР го разпитваха сериозно, но той довлече цял екип от либерални адвокати педали. Нарекоха ни нацистки свини и разни подобни.

— Това не е комплимент, Роли. Казвам ти го, ако случайно не знаеш.

— Благодаря, че ме светна. В момента Крински го следи, но засега няма нищо. Искам да кажа, този Бауман не е малоумен. Трябва да знае, че го наблюдаваме.

— Какво още научи за него?

— Разведен. Няма деца. Преподава някакви екзистенциални дивотии, безсмислени в истинския живот. Според Крински прекарва повечето си време, помагайки на бездомните. Това е ежедневният му ритуал. Мотае се с бездомниците по парковете и приютите. Както ти казах, напълно откачен.

Уин влезе в кабинета, без да чука. Отправи се към ъгъла и отвори вратата на гардероба, разкривайки огромното огледало. Огледа косата си и я пооправи, докато всяко косъмче застана на мястото си. После разтвори леко крака и спусна ръце право надолу. Престори се, че държи стик за голф, замахна и загледа движенията си в огледалото, за да се увери, че ръката му остава права, а хватката — свободна. Вечно го правеше. Понякога спираше дори пред витрините на магазините. Това беше голф — еквивалентът на културистите, които напрягаха мускули, когато мернеха отражението си някъде. Беше ужасно досадно.

— Имаш ли още нещо, Роли?

— Не. А ти?

— Нищо. Ще се чуем по-късно.

— Направо нямам търпение, Хъч — каза Димонти. — Знаеш ли, Крински е толкова млад, че дори не помни сериала? Тъжно, нали?

— Днешната младеж няма никаква култура — съгласи се Майрън и затвори телефона.

Уин продължаваше да проучва движенията си в огледалото.

— Кажи новините, моля те — каза той.

Майрън го направи. Когато свърши, Уин каза:

— Тази Фиона, бившия модел на „Плейбой“. Звучи като идеален кандидат за разпит, проведен от Уиндзор Хорни Локуд III.

— Аха — отвърна Майрън. — Но защо първо не ми разкажеш за разпита на Тъмпър, проведен от Уиндзор Хорни Локуд III?

Уин се намръщи пред огледалото и оправи хватката си.

— Тя е твърде прикрита — каза той. — Затова приложих определен метод.

— И какъв е той?

Уин му разказа за разговора им. Майрън поклати глава.

— Значи си я проследил? — попита той.

— Да.

— И?

— Няма много за докладване. Отиде в дома на ТС след мача. Спа там. От къщата не бяха направени никакви важни обаждания. Или не е била разтърсена от разговора ни, или не знае нищо.

— Или — добави Майрън — знае, че са я следили.

Уин отново се намръщи. Или не беше харесал думите на Майрън, или виждаше проблем в замахването си. Вероятно второто. Той обърна гръб на огледалото и погледна към бюрото на Майрън.

— Това ли е бригадата „Рейвън“?

— Да. Единият прилича на теб — отговори Майрън и посочи към Коул Уайтман.

Уин разгледа снимката внимателно.

— Макар човекът да е наистина хубав, липсват му моя стил и страхотната ми хубост.

— Да не говорим и за скромността ти.

Уин протегна ръка.

— Значи разбираш.

Майрън се вгледа в снимката. Спомни си думите на Димонти за ежедневния ритуал на професор Сидни Бауман. Изведнъж се сети. Кръвта му изстина. Промени леко чертите на Коул във въображението си, представи си промените от пластичната операция и двайсет години състаряване. Не съвпадаше съвсем точно, но беше достатъчно.

Лиз Горман се беше укрила, променяйки най-отличителната си черта. Не беше ли логично и Коул Уайтман да постъпи по същия начин?

— Майрън? — върна го към реалността Уин.

Той вдигна поглед.

— Мисля, че знам къде да намеря Коул Уайтман.