Серджо Туроне
Рекламна кампания

Заедно с ключа от стаята портиерът му връчи и плик.

— Имате писмо — каза той.

Фауст разпечата плика, макар че знаеше предварително за какво става дума: беше поредната молба да побърза. Той небрежно пъхна писмото в джоба си и тръгна към стаята. Защо не разбират, че само в спокойна обстановка може да се работи сериозно? Той сам знае, че времето не чака, но някои задачи не е възможно да се изпълнят за кратък срок. Работиш нахалос месец, два, а после, когато си мислиш, че всичко е отишло на вятъра, изведнъж идва успехът. И остава само да пожънеш плодовете на старателната подготовка.

В първия момент, докато се качваше по стълбите, Фауст реши да изпрати отчет, който поне да успокои за известно време шефа. Но тутакси се отказа от това намерение — засега можеше да състави отчета само с най-общи фрази, което би развълнувало началството още по-силно. Той прекоси коридора, тапициран с розово кадифе, и влезе в стаята си.

Беше още рано и не му се спеше. Седна на бюрото и отвори бележника си. Да, положението не бе от най-приятните. От дванайсетте първоначални кандидати, подбрани най-старателно от рекламните агенции в Ню Йорк, останаха само трима. Първите девет сондажа дадоха наистина катастрофални резултати. Петима бяха бракувани поради явна непригодност още преди да стигне до същността на работата. Другите четирима в края на разговора реагираха на предложението му напълно отрицателно. Единият от тях, както седяха на масата, започна да крещи така, че да го чуе целият ресторант, и нарече Фауст шут. Вторият заплаши, че ще извика полиция, а третият направо припадна. Ами ако срещата с тримата последни кандидати даде същите резултати? Тогава ще се наложи да замине за друг град и да започне всичко отначало. Но го бяха уверили, че в областта на рекламата никой град не може да се мери с Ню Йорк. Ако тук не успее да намери подходящ кандидат, то колко по-трудно щеше да бъде, да речем, в Чикаго, Париж или Лондон!

„Впрочем глупаво е да се предавам предварително!“ — помисли си той и реши, че е най-добре сега да легне да спи. Фауст знаеше, че няма да успее да се наспи както трябва. Не беше свикнал с нощния шум на гигантския град. От улицата през процепите на щорите проникваше светлина от автомобилни фарове. Лъчите им чертаеха на тавана странни фигури, от което на Фауст му ставаше неуютно. При това утрешният ден обещаваше да бъде доста по-труден — предстоеше му да се срещне с последните трима кандидати.

Накрая заспа тежък, неспокоен сън, докато не иззвъня телефонът. Фауст бързо се облече и слезе в бара. Докато си пиеше кафето, прелистваше бележника си.

И така, първата среща беше в 9,30 часа в сградата на „Морис Къмпани“ с господин Юджийн Морис-младши. Навремето Юджийн Морис наследи от баща си скромна рекламна агенция, а сега тя беше третата по значение в Съединените щати.

Чакалнята беше съвсем стандартна: по стените — рекламни плакати и медали на фирми. След малко куриерът покани Фауст в служебния кабинет на шефа. Морис, слаб, плешив, беше облечен твърде скромно за президент на такава голяма и влиятелна рекламна агенция. И Фауст с радост забеляза, че не му е свойствена механичната, заучена вежливост, присъща на повечето американски бизнесмени. Усмихваше се дружелюбно и открито.

Фауст започна разговора както винаги: извади предварително попълнен чек за един милион долара и го постави пред Юджийн Морис.

— За съжаление в момента съм лишен от възможността да ви съобщя името на фирмата, чиито интереси представлявам. Затова ви моля да приемете този аванс като доказателство за нашата абсолютна платежоспособност — каза той. — А сега, господин Морис, позволете да ви задам няколко въпроса.

В отговор Морис се усмихна с обаятелната си усмивка.

— На вашите услуги.

— Вашата агенция е специализирана в реклама на някаква особена продукция или вие рекламирате най-различни стоки?

— Всякакви стоки.

— А ще се съгласите ли да рекламирате нещо, което публиката отхвърля поради стари вкоренени предубеждения?

— С удоволствие — отговори Морис. — Сложните случаи са наша гордост. Помните ли историята с млякото на прах Бебелуйа?

Фауст естествено не помнеше, но каза, че да, разбира се, това не може да се забрави.

— Това мляко — продължи Морис — предизвика смъртта на седемдесет и пет младенци. Избухна грандиозен скандал. И тогава фирмата се обърна към нас. Изчакахме една година, а после разгърнахме по цялата страна мощна рекламна кампания. „Бебелуйа великан ще ме направи.“ Разбира се, помните плаката с бебето, държащо на ръце майка си?

Фауст кимна с глава.

— Та ето, сега млякото Бебелуйа се продава повече, отколкото преди скандала.

— Всичко това е така — каза Фауст, — но продуктът, който ние искаме да рекламираме, е осъден от общественото мнение по силата на древни предразсъдъци. Впрочем това дори не е продукт…

— Никакъв предразсъдък не ще устои пред техниката на окултното убеждение.

— Още повече — забеляза Фауст — че в нашия случай става дума за реклама на нещо, обективно погледнато, напълно приемливо.

— Това няма значение. Аз, знаете ли, съм закоравял скептик.

— Простете, какво казахте?

Морис удивено го погледна.

— Закоравял скептик.

— В такъв случай извинете за безпокойството, но сме принудени да се откажем от вашите услуги.

Морис разпери ръце и върна чека.

О, кръгът се стесни — останаха само двама.

Фауст спря такси и даде на шофьора адреса на фирмата „Фултън енд Фултън“. Оставаше повече от час до срещата с Макдоналд — генералния директор на фирмата, но Фауст вече знаеше от опит, че в Ню Йорк колкото по-рано тръгнеш, толкова по-добре. Най-много го шокираха светофарите: изпитваше възторг и едновременно тревога при мисълта, че милиони хора със съвършено различни вкусове, желания, характери еднакво покорно се подчиняват на ритъма на червения и зеления цвят.

Резиденцията на фирмата „Фултън енд Фултън“ — висок небостъргач от стъкло и мрамор — не се различаваше много от служебните сгради от този вид. В нея цареше същият дух на деловитост и оптимизъм.

Отначало разговорът с господин Макдоналд се развиваше напълно благоприятно. Старият шотландец не изрази учудване дори когато Фауст спомена, че ако стигнат до споразумение, на фирмата „Фултън енд Фултън“ предстои да разгърне рекламна кампания в целия свят. Наистина той трудно успяваше да скрие любопитството си, но Фауст не бързаше да разкрива всичките си карти. Преди да направи конкретно предложение, той искаше да установи с генералния директор дружески контакт.

Беше време за обяд и Фауст го покани в най-хубавия ресторант в града. Към тяхната маса веднага се приближи метрдотелът и им подаде менюто. Ресторантът се славеше с изисканите си ястия, но Макдоналд си поръча варена риба в бял сос.

— Както виждам, в яденето сте твърде скромен — забеляза Фауст.

— О, не. Но днес е петък. А аз съм много религиозен.

Обядът минаваше вяло. Фауст не знаеше как да каже на Макдоналд, че разговорът е изгубил за него всякакъв интерес. В края на краищата взе решение да бъде откровен: „Религиозността не е между добродетелите, които се изискват от нашите бъдещи сътрудници.“

Върху сбръчканото лице на стария шотландец се изписа явно разочарование и на Фауст му беше неприятно. Двамата изпитваха неудобство и без да се уговарят, побързаха да станат от масата.

Остана само един. На Фауст му се искаше веднага да изпита съдбата за последен път и реши да се отправи към „Туризи енд Ломбардо къмпани“, без да дочака уговорения час за среща.

Отвън небостъргачът на рекламната агенция изглеждаше твърде стандартен, но беше достатъчно Фауст да влезе вътре, за да се убеди, че атмосферата тук е друга. Няколко носачи носеха бюро, други бяха заети с разглобяване на голям шкаф. В коридора шумяха и се вълнуваха група служители. Фауст се приближи до тях.

— Къде мога да видя господин Джон Туризи?

— Днес едва ли ще можете да поговорите с него — с ирония отговори един от служителите.

— Господин Ломбардо също ли го няма?

— Тука са и двамата… — промуча друг.

— Ето ги. По-младият е Туризи — каза възрастна жена.

От стаята в дъното на коридора излязоха двама мъже и тръгнаха към изхода. Яростно жестикулирайки, те спореха за нещо. Фауст ги настигна почти до самия изход. Единият от собствениците на фирмата доказваше нещо, а другият го слушаше с лека усмивка. Приближавайки се, Фауст стана неволен свидетел на спора — Джо Ломбардо говореше така високо, че беше невъзможно да не го чуе.

— Глупости, скъпи мой, казвам ти, глупости! В нашата работа не бива да бъдеш твърде впечатлителен. Контрактът изгоден ли беше или неизгоден?

— Не искам да имам работа с мафията — отговори Джон Туризи.

— Я го чуйте това ангелче! Към нас се обръща втората по влияние след католическата църква организация, моли ни да разгърнем мощна рекламна кампания с цел заздравяване на репутацията й, а мистър Туризи, видите ли, се гнуси. Между впрочем само вчера ти по принцип не възразяваше. Та нали ти измисли мигновено гениалната реклама: „Мафията — това е правосъдие вкъщи“. А какво се случи за една нощ?

— Просто размислих.

— Но ти отлично знаеш — продължаваше Джо Ломбардо — какво значи да се скараш с мафията. Тя и един ден не почака. Данъчните инспектори вече ни дойдоха на гости.

Те излязоха от сградата и спряха на тротоара, без да прекъсват спора си. Фауст не знаеше как да постъпи. При дадената ситуация вероятно е безсмислено да досажда на Туризи с въпроси.

В този момент от противоположната страна на улицата се появи човек с автомат.

— Първо предупреждение, Туризи — извика той и изпразни един пълнител по фасадата на фирмата.

На няколко метра от тях стоеше полицай. Изплашен, Фауст се втурна към него.

— Какво правите, не видяхте ли?

Полицаят бавно обърна глава и отсече:

— Не, не видях.

Фауст погледна към двамата съдружници. Джон Туризи му се усмихна печално и леко насмешливо.

— Зле ще свършиш, миличък, с твоите благородни мисли! — въздъхна Джо Ломбардо. — Абсолютен кретен!

И вбесен се отдалечи.

Фауст се приближи до Джон Туризи.

— Религиозни съмнения?

— Не, просто морални принципи!

— Нямам нищо против да пийна. Бихте ли ми правили компания? Между другото ще поговорим за една работа, която може да ви заинтересува.

Разхождаха се и разговаряха за какво ли не чак до вечерта. Едва когато седнаха на високите столчета в разкошния бар, Фауст заговори конкретно за предложението си.

— Според мен, мистър Туризи, вие сте най-подходящият човек за организирането на една рекламна кампания. Но преди да преминем към същността на работата, трябва да ви предупредя, че това може да предизвика неприятни последици. Преди известно време искахме да възложим това на една голяма рекламна агенция, но бяхме принудени да се откажем, защото тя щеше да загуби всичките си клиенти.

Джон меланхолично се усмихна.

— Нямам почти нищо за губене.

— Готови ли сте да заминете още днес? — живо попита Фауст.

Очакваше, че събеседникът му, както и всички други, ще се поинтересува: „Къде, защо?“

Но този в отговор само мълчаливо кимна с глава.

Толкова по-добре — на място ще бъде къде-къде по-лесно да убеди Туризи да приеме предложението. Фауст помисли, че този път не се е излъгал в избора си, и каза на новия си познат:

— Да вървим.

Поведе Джон Туризи към асансьора, отвори вратата и влязоха в кабината. Фауст не натисна никакъв бутон, но асансьорът започна бавно да се спуска надолу. Едва сега Джон Туризи показа известно учудване, но пак не зададе нито един въпрос. Асансьорът набираше скорост. След минута неочаквано спря плавно. Фауст отвори вратата.

— Заповядайте — каза с усмивка.

Излязоха на залят от слънце плаж. На пясъка се печаха няколко плувци, други плуваха в спокойното тюркоазено море. Наоколо цареше удивителна тишина, въздухът беше чист и прозрачен.

— Никога не съм бил по тези места — каза Джон Туризи.

— Това е четвъртият ров на втория кръг — обясни Фауст. Но съобразявайки, че Туризи не е разбрал, добави: — Намираме се в ада.

— Представях си го съвсем иначе — подхвърли Джон.

— Веднага ме убедихте. Но не мислете, че целият ад е такъв. Някои ровове са запазили традиционните си признаци. Елате, ще ви покажа.

Хвана Туризи за ръката и го поведе по брега по горещия пясък. Приближиха се до висока скала.

— Тук трябва да е входът към третия кръг — обясни той.

Зад втората скала видяха виеща се пътечка; тук не проникваха слънчеви лъчи и по-нататък се движеха вече в полумрак. Скалата завършваше със свод, който водеше към пещера. Спуснаха се надолу и тук пред очите им се появи ужасна картина: езици на адски огньове, каменни зъбери, вопли на грешници, сатанински смях на дяволи. Покрай тях с угрижен вид премина млад дявол. Той извика на Фауст:

— Животът е прекрасен, когато има работа, която си струва, нали, миличък?

— Е, ти и през отпуската живееш добре, любезни — в тон му отговори Фауст, а после се обърна към Туризи.

— Ако успеете макар и за няколко секунди да изтърпите тази проклета горещина, ще излезем по стълбата. Бих искал да ви покажа първия ров на четвъртия кръг.

Изкачиха се по стълбата и скоро се озоваха на затревен склон. Тук не се чуваше адският шум, а въздухът беше така живителен и ароматен, както в планините. Изкачиха хълма и пред тях се показа планинска верига, осветена от ярко слънце. Няколко души, седейки в тревата или в сянката на пиниите, мирно беседваха. По-далеч пасеше стадо и се чуваше мелодичен звън на хлопатари.

— Онези, които предпочитат езеро — поясни Фауст, — са настанени в петия ров на седмия кръг. Там имат на разположение платноходки, водни ски, надуваеми лодки. Във всички обновени ровове ще намерите най-различни видове развлечения: спектакли, балет, танци, можете да си поръчате в библиотеката всяка книга. Доста се потрудихме, но повярвайте, това беше необходимо.

Седнаха в гъстата трева. Джон пъхна в устата си стъбълце от мак.

— Очевидно се интересувате защо сме променили всичко? Ще опитам да ви обясня накратко — каза Фауст. — Когато по ред причини задгробният свят се раздели на рай и ад, господарите на двете царства постановиха, че горе ще попадат праведниците, а долу — грешниците. Нали така?

Джон Туризи кимна.

— Няколко века — продължи Фауст — всичко вървеше много добре. Но после започнаха спорове относно критериите за оценка. Според мнението на господарите на рая, за праведници трябваше да се смятат онези, които са съблюдавали определени правила, а всички останали се приемаха за грешници. Често при нас в ада изпращаха хора, които обективно смятахме за добри и затова не знаехме къде да ги сложим. Няма да ви описвам всички недоразумения, ще посоча само един пример: много грешници непрекъснато ги прехвърляха от един ров в друг, а отговорникът на дадения ров не искаше да ги приеме. Всичките ни опити да протестираме нямаха успех — господарите на рая продължаваха да се ръководят от критерии, приети веднъж завинаги.

В този момент един старец, разхождаш се по пътечката с книга в ръка, приветливо поздрави Фауст. Той се надигна любезно и отговори:

— Добър ден, господин Волтер.

След това пошепна на Джон Туризи:

— Ето, той например е бил велик човек, абсолютно честен и неподкупен. Но, струва ми се, е нарушил някакви догми… И го изпратиха при нас, в ада. Не можехме да го изпратим в рова за мъчения.

Туризи започна да разбира това-онова.

— Разбира се, за закоравелите грешници — продължи Фауст — нищо не сме в състояние да направим. Това не е в наша власт, но на честните, порядъчни хора, които често попадат при нас, можем нещо да помогнем. Преди двеста години започнахме да преразглеждаме положението на някои грешници и направихме съответния подбор. Едновременно пристъпихме към грандиозни строителни работи. Многобройни пещери бяха разрушени, а на тяхно място бяха издигнати бунгала и обзаведени чудесни плажове.

— И искате да им правите реклама? — попита Джон Туризи.

— Съвсем вярно, огорчава ни, че на Земята още не знаят за тези нововъведения.

Джон се замисли за секунда.

— Това ще бъде мъчна работа.

Фауст реши да го заинтригува още по-силно.

— Ще получите съответно възнаграждение: един милион долара веднага, без да се смята изплащането на текущите разходи, а след смъртта ви — вечен отдих в един от нашите курорти.

Извади от джоба си попълнен чек и изпитателно погледна Джон Туризи. После ловко пъхна чека в страничния джоб на сакото му.

— Е, съгласен ли сте?

— Да, но повярвайте, не заради парите.

Фауст в изблик на радост го прегърна. След това го изпрати до същия асансьор.

И Джон отново се озова в бара. Имаше чувството, че току-що се е свестил след слънчев удар. Но чекът в страничния джоб неопровержимо свидетелстваше, че случилото се не е било сън. „Преди всичко е необходимо да си събера мислите, да разработя план на действие.“

Излезе от бара и се отправи към своята агенция. Привичният шум на улицата сега му правеше потискащо впечатление. И на тези хора, трескаво бързащи нанякъде, той трябваше да рекламира ада, толкова далечен и абстрактен за тях?! Завладя го униние. Дали му е по силите такава задача?

Замислен се приближи до сградата на агенцията и вдигайки очи, видя по фасадата следите от куршуми. Стори му се невероятно, че от онзи момент е изминал само един ден. Може би идеята възникна у него, когато гледаше дупките в мрамора, оставени от куршумите. Както и да е, реши да действа незабавно. Впоследствие властите в ада заподозряха нещо нередно, но така и не успяха да съберат реални доказателства.

Джон се отправи в полицейското управление, където написа официално донесение за неизвестните лица, извършили предишния ден въоръжено нападение над сградата на рекламната агенция „Туризи енд Ломбардо къмпани“. Не забрави да съобщи и за своите подозрения относно мафията.

Излизайки от полицейското управление, седна на пейка в градинката. Изстрелът от лупарата не го накара да чака дълго. Сразен от куршума в сърцето, Джон успя да помисли, че скоро ще се гмурне в тюркоазеното море и ще отплува далеч. А после ще седи на горещия пясък, любувайки се на невероятно красивия плаж.