Витолд Зегалски
Писателска кухня

Хари седна в креслото, огледа с мрачен поглед стаята и се втренчи в отворената врата, която водеше към работилницата. Там, омотани в спирални ленти, разбъркани с купчини магнитни картички, се издигаше камара от уреди. Обикновено Хари не ги забелязваше, но днес тази бъркотия го възмути. В устата му бе горчиво и болезнено сухо. След срещата в стратобуса с хилещия се Реви той изпитваше неприятно чувство.

— Катодий! — викна той. — Къде е конякът?

— Забравих — отвърна от ъгъла роботът.

— Така, така. Тънък намек за това, че е дошло време да ти се сменят лампите, а? Има да мечтаеш. Храна, квартира и дрехи получавам безплатно, а за една първокласна лампа ще трябват десет евраса. Разбираш ли, магаре?

— Аха — леко потраквайки, измърмори Катодий. — Разбирам, но все пак лампата ми трябва. Иначе ще се прекъсне веригата и няма да мога да ви подам дори пантофите.

— И все пак къде е конякът?

От чашката коняк настроението на Хари не се повдигна и с микрон. Облегнал се върху пневматичната възглавница на креслото, той не благодари на Катодий дори с поглед и роботът отново се скри в нишата зад шкафа, подчинявайки се на сензора си за самосъхранение.

Хари гледаше купчината синкави, метално проблясващи плочки, които лежаха в ъгъла на работилницата. Върху всяка с електромагнитни трептения беше записано по едно литературно произведение, изпълнено с отровна ирония, шеговити или сериозни размишления. Поставяйки плочката във възпроизвеждащия апарат, можеше не по-малко от час да се наслаждаваш на триизмерна видеоновела, филмодрама или романовизия.

И накрая плодовете на човешката фантазия и на механизмите, каторжният труд на концептора и дългото мотаене на тъпата банда хомоидални автомати от типа „Актьор 85-Б“ се търкалят ненужни. Дявол знае какво става! Издевателство и нищо друго! А халтурата на Реви е приета!

Изобщо от момента, в който глобалният Център за развлечения въведе най-строг и бездушен контрол над произведенията, за авторите настъпиха черни дни. Авторите собственоръчно въвеждаха плочката в машината, а електронният мозък — тази свиня, само за няколко минути проверяваше не е ли създадено на някоя планета сега или в миналото нещо подобно. Автоматът безпогрешно установяваше степента на оригиналност на замисъла, отхвърляйки всичко, което не беше поне трийсет процента ново. Най-често след известно време плочката изскачаше пред друг процеп под радостното подсвиркване на електронното устройство, което едновременно отваряше и вратата, водеща към улицата. Възражения и протести не се приемаха. Служителите от Центъра се намираха зад стена от бронирана пластмаса и изобщо не се появяваха в контролната зала. Поради това при цялото си желание беше невъзможно да заподозреш когото и да било в пристрастие или просто да наругаеш някого, та поне малко да ти олекне на душата. Не помогна и модернизацията на „писателската кухня“. Придобиването на все по-съвършени творчески автомати със свръхширок диапазон на концепциите, смесители на усложненията и избиратели на формите, работещи на принципа на случайното търсене, не даде резултати. Електронният мозък на Центъра за развлечения правеше всичко, за да открива всякакви древни автори, като с най-мил глас съобщаваше, че тази история е измислена много отдавна. Машината беше неумолима и показваше вратата и на младите, още не разперили крила юноши, и на признатите от всички корифеи, които вече на улицата преживяваха своя позор.

Първа, разбира се, загина епиграмата. Откакто съществуваше човекът, бяха измислени толкова епиграми, че за създаването на нещо наистина ново вече не можеше и да се мечтае. Е, останаха някои фанатици и маниаци — може ли без такива, които все още се гърбеха над епиграмите, но както е известно, във всички времена е имало хора, опитващи се да създадат перпетум-мобиле. Със стихове естествено никой не се занимаваше — автоматите правеха това самостоятелно. Сравнително големи шансове за признание имаха романовизията и видеоновелата, но и тях ги приемаха в минимални количества. Много по-често авторът си отиваше с плочка в джоба, на която пишеше: „90% хибрид между Платон и Хемингуей с 50% добавка от Чарски. Оригинални мисли — 0%. Благодарим ви за вниманието. Винаги сме на вашите услуги. Желаем ви по-нататъшна плодотворна работа.“ Към всичко това електронният мозък добавяше още една забележка, свидетелстваща за невероятната злоба на служителите от Центъра: „Моля да не правите боклук в приемната с отхвърлените плочки. Кошчето е зад вратата.“ И изведнъж — хилещият се Реви. Кой би могъл да помисли, че никой досега не е писал за базалтова рибка, плаваща в кофичка сметана?! Разбира се, че е халтура, но Центърът я бе приел и щеше да я разпространи под формата на двеста шейсет и четвъртото оригинално произведение, създадено през годината в рамките на Слънчевата система. Шум, интервюта, медали, церемонии, награди, авторски срещи до края на живота — и най-малко по сто евраса за всяка среща.

Отвратителна насмешка на злата съдба! Хари можеше да яде сьомга, хайвер, да се мотае със стратобуси по всички континенти, всеки ден да си сменя костюмите, но за една лампа на Катодий бяха необходими десет евраса, а почивките по плажовете на Флорида струваха скъпо, дори една банална платноходка не можеше да се наеме без евраси — платното просто не желаеше да се разгъне. Съветът на Слънчевата система бе издигнал теорията за запазването на възловите икономически стимули, понеже смяташе, че иначе мързелът ще стане спирачка на прогреса. Като че ли човекът не беше по природа призван за такава дейност! Така бяха измислени еврасите — платежно средство за цялата система, всеобщ еквивалент, без който можеше да се живее добре, но и без да се вкусват специалните удоволствия.

Размишленията на Хари бяха прекъснати от сигнал за тревога, идващ от работилницата. Той стана, отиде до вратата и известно време постоя там, стиснал сърдито зъби.

В един ъгъл огромно мъжище душеше жена, която издаваше отчаяни вопли. В другия ъгъл, близо до електронния преводач, се биеха трима младежи, поливайки се един друг с изрази, взети от речника на втората половина на XX век. Хари стисна юмруци.

— Спрете веднага! На боклука ли искате да отидете? — извика той. Бившите се актороби замръзнаха по местата си. — И за какво е тази битка?

Хари беше вбесен. Само това му липсваше — да няма нито миг спокойствие в собствения си дом. Не, това не може да се търпи! В съзнанието му се промъкна мисълта: „Ще ги дам за вторични суровини на хидравличната преса и край!“ Но тогава ще остане сам, без творческа работилница.

— Я ги виж как са се развихрили! — прошепна той.

— Тя ми изневерява — произнесе за свое оправдание роботът.

„Забравил съм да изтрия основната концепция“ — помисли Хари. Това също бе един от онези халостни изстрели, за които вече стана дума. Думата „Отело“. „А сега моят Хамлет, тоест Отело, души невярната си жена, дявол да го вземе! Но нали те не могат да повтарят ролята без заповед?“

— Какво ви става? — извика той. — Забавлявате се, а? Нали веднъж за винаги ви забраних това! По дяволите! Откъде да взема евраси за вашите лампи, бобини, вериги? Стари роботи с пълен комплект връзки, а се държите като млади прахосмукачки! Не ви ли е срам? Веднага да изтриете всички роли!

Роботите недоволно задрънчаха. Но постепенно лицата им се изгладиха и се превърнаха в нищо неизразяващи маски, очакващи индивидуалности, които ще им придаде въображението на концептора или на самия автор.

Хари въздъхна облекчено. Поначало той си обичаше автоматите, въпреки че те не бяха в първа младост и имаха нужда от технически прегледи. Той със завист помисли за работилницата на Вилпоно, който написа цели три романовизии с деветдесетпроцентова оригиналност и направо не знаеше какво да си прави еврасите. Вилпоно имаше четирийсет хомоидални автомата — всичките нови и от екстра класа. Такива актороби, като тези на Хари, Вилпоно държеше в килера и в най-добрия случай ги използваше за изобразяване на тълпата, и то на заден план.

Хари въздъхна съкрушено и отново се замисли за роботите, които започваха самостоятелно да разиграват ролите си в мига, когато им обърнеше гръб. Необходими бяха нови лампи, иначе щяха да се изпопребият помежду си. Но откъде да вземе евраси?

Впрочем нямаше какво да мисли. Просто трябваше да напише нещо ново и свежо. Хари заскърца със зъби и неволно погледна купчината плочки. Мозъкът от Центъра… И само като си помислиш, че някой си Реви е пипнал пет хиляди! Сигурно сега не знае какво да ги прави. Ах, дявол! Базалтова рибка в купчинка сметана! Каква глупост! Халтура, Господи, каква халтура!… Така че се налага да напише нещо. Перспективата не беше от най-добрите, още повече че износващата нервите работа с акторобите предизвикваше отвращение у него. По-рано се смяташе, че си струва да бъдеш бог. Жалко че на такъв тип не му се е налагало да придава индивидуалност на робот. Триковете и номерата на хомоидалните автомати можеха да доведат всеки до лудост. А след това, когато всичко бе свършено — тестовете на ъглите, плановете, фона, звуците, цветовете и роботите си бяха изиграли ролите по най-отвратителен начин, зад гърба на автора те повтаряха всичко за собствено забавление. Повтаряха, защото той бе забравил да им изтрие индивидуалността или защото им се бяха износили блокиращите адаптори. Разбира се, това им харесваше. Играеха и се износваха още повече. А и лампите можеха да бъдат по-качествени. След няколко часа работа губеха емисията си. А откъде да се вземат евраси?

Хари седна. Не, определено трябва да напиша нещо. Нещо ново. Само че как да разбере дали някой в най-дълбока древност не е попаднал на подобен сюжет? За съжаление произведенията на изкуството можеха да се проверят едва след като се завършат окончателно. Тази мисъл доведе Хари до униние. Концепционните автомати подвеждат. Какво да се прави, диапазонът им е ограничен и те не са в състояние да съперничат на бездънния кладенец на паметта, която притежава Централният мозък. Всичките тези съпружески триъгълници, четириъгълници, петоъгълници и прочее са били използвани безброй пъти във всичките възможни схеми на човешките постъпки. Мястото и историческият период нямат значение за Центъра. Например пренасянето на действието на „Тоска“ в атинския Акропол по времето на Фидий не прави почти никакво впечатление на електронния мозък, който си беше позволил някои съвсем неласкави епитети по адрес на Хари.

— Катодий! — извика той. — Още един коняк!

И така, трябваше да напише нещо. На пръв поглед нямаше нищо по-просто от това. Сядаш пред концептора, натискаш напосоки няколко клавиша и след десетина секунди изскача плочка с готова схема на видеоновела с разработен сюжет, психологически характеристики на героите, време на действието, увлекателна фабула. След това поставяш плочката в диалоготона, който нанася върху сюжетния скелет словесна плът. По-нататък прехвърляш плочката във видеотона, в антуратора и така нататък. Остава само да се придаде индивидуалност на акторобите, да се разиграе с тях мизансцена, да се запише всичко това с киносинтезатора и видеоновелата е готова!

Хари с отвращение погледна концепционния автомат. Защо този идиот изглежда като обикновена машина? Конструкторите не са му придали човешка външност. Защото в обратния случай лесно би могъл да се разбере с него. Но с концептор сандък? Най-обикновен сандък. Даже не можеш да го наругаеш както трябва. А и диапазонът му е ограничен. Трийсет хиляди милиарда връзки… Малко са. Всичко вече е написано… Кой би помислил такова нещо! Хари почувствува, че започва да мрази всичките си предшественици, които вместо да се занимават с полезни неща, са рязали тръстикови пръчки, дялали са дървени клинове, скубали са птичи пера, купували са моливи, изобретявали са вечни писалки и химикалки, създали са пишещата машина и магнитофона. И са писали, писали, писали… Писали са на всякакви теми и за всичко, каквото им е хрумнало.

— Катодий! — извика той. — Коняк!

Реви… Глупак без никакво въображение, без никакъв полет на мисълта. А му провървя. Базалтова рибка в купичка сметана. Чудовищна халтура! Но все пак нещо ново. И най-важното — твърди, че сам го е измислил. Да изхвърли концепционния автомат? На боклука! За вторични суровини! Безполезна развалина. Хм… А може би трябва да направя заявка за разширяване на диапазона? Но за това са необходими евраси. Тфу, по дяволите… Непрекъснато трябва нещо да измисляш, да пишеш, да се мъчиш, да понасяш капризите на роботите с техните дрънкащи съединения и включили се не навреме вериги…

Хари бавно пиеше коняка. Най-важното бе идеята — в това няма съмнение. Естествено такава, на каквато не е попадал никой от древността. И сега също. Известно време мислеше дали да не създаде някакъв исторически свръхгигант в няколко серии, но после се отказа от тези мисли. Свръхгигантите се правеха още от XX век и сега това бе станало вече рисковано. А и кой ще му даде под наем актьори само за черните му очи.

Хари се натъжи. Натисна клавиша на видеофона. Върху екрана се появи триизмерното изображение на главата на диктора.

Новините. Скука.

„… на Марс започва работа завод за изкуствени влакна. На тържественото откриване…“

Той превключи на друг канал.

„… планктонът се използва в огромни количества. Белтъчините, съдържащи се в един кубически метър хлорела, се преценяват на…“

По четвърти канал предаваха беседа, по пети — мач между Венера и Юпитер. Можеше да пукнеш. Със завист си помисли за журналистите и репортерите. Ето за кого животът е прекрасен. Какво ги интересува Центърът за развлечения? Те се подчиняват на Информацията. Хич не им пука за нови форми и фабули. За тях е важен фактът, а за кой път се говори за него — за първи или за милионен, им е безразлично. Отворено, затворено, открито, закрито… фабрика, завод, канал… на Марс, на Земята, на Луната…

„… професор Феркинс започна серия експерименти по презаписване на информацията, съдържаща се в човешкия мозък, в паметта на компютър. Едновременно с информацията машината трябва да възприеме и усети личността на човека, копие на които е тя. Специално устройство свързва копието с оператора под формата на обикновена реч. Лишените от информация клетки умират. Поради тази причина могат да се копират мозъците само на онези хора, които се намират в агония…“

Хари потрепери и изключи видеофона — защо да натоварва главата с ненужни подробности — това само затруднява свободата на асоциациите. Той презрително изгледа концептора и извика:

— Катодий! Веднага молив и хартия!

— Какво-о-о? — удиви се роботът.

— Молив и хартия ти казвам!

Роботът издаде лек звън.

— А откъде да ги взема? Освен от антикварния магазин или от музея? Да, от музея. Там не може да няма.

— Молив и хартия има в килера под семейния албум! — викна Хари. — Какво ме гледаш! Мърдай!

След дълго отсъствие Катодий най-после се върна, носейки прашен молив и скъсан лист хартия.

И така, мозъчни копия, електронни копия — вместилище на човешката памет, съзнание, което ще лежи на рафта в семейната библиотека и с което ще разговаряш всеки път, когато се доближиш до магнитофона и натиснеш бутона. Идея! Хари особено се зарадва на лекотата на изпълнението — нито сложни образи, нито актьори, нито роботи — той сам ще изиграе ролята. Достатъчен е само един обикновен робот като Катодий, няколко високоговорителя, микрофони и малко от така наречените „визийни настроения“. Всичко е гениално просто. „В най-лошия случай ще мина само с един ъгъл на някой шкаф, рафт, коридор, нещо съвсем изчистено“ — помисли си той.

След минута Хари, чувствайки изумения поглед на Катодий върху себе си, вече пишеше видеоновелата.

* * *

„Кримен още веднъж прекоси стаята. Роботът можеше да е забравил нещо и неочаквано да се върне. Кримен отдавна се интересуваше от един незначителен на пръв поглед факт — лампите на робота се износваха твърде бързо.

Кримен се доближи до шкафа и извади от него малък пакет. Не беше трудно да се монтират в стаите маскирани миниатюрни видеофонни камери. Той провери уреда и го включи.

Преди да си тръгне, още веднаж погледна към рафта на филмотеката. До ролките с лентите и плочките имаше няколко кутии, в които бяха монтирани високоговорители и микрофони.

— Ех — въздъхна Кримен. — С роднините ще си поговоря друг път.

Анодий можеше да дойде всеки момент, а Кримен трябваше да се отдалечи на безопасно разстояние, за да не го открие индикаторът на робота. Кримен бързо излезе.

Механата под вертолетната гара по това време бе празна. Кримен седна удобно в креслото, поръча си чаша ризлинг и включи ръчния си видеофон. Екранчето замига и угасна. Кримен почука с пръст по уреда. Не помогна. «Отново късо съединение — недоволно си помисли той. — Непременно трябва да го дам за поправка. А може би е по-добре да си купя нов?»

Той отчаян натисна бутона за звука, за да определи размера на повредата. Във високоговорителя нещо зашумя. Кримен с удивление чу тих разговор и започна да върти настройката на модулатора.

— Ти ли си? — той позна гласа на дядо си, реещ се от кутията. — Радвам се. Обичам посещенията. Какво ново?

Във високоговорителя зазвъня.

— Нищо особено — раздаде се собственият му глас. — Направо ми е неудобно — твърде често ти губя времето и ти прекъсвам размишленията.

— Нищо, нищо — ласкаво отвърна дядото.

— Бях в града, прескочих до леля Анастасия. Почерпи ме с кафе.

— С какво? Естествено или от онази синтетична боза, от която дори мухите умират?

— Не знам. Сега то е по-добро, отколкото през твоето време. А може да е било и естествено. На дъното имаше утайка.

— Значи сигурно е било естествено. Е, и как е тя? Ходи ли някъде на почивка?

Във високоговорителя отново зазвъня.

— В Бразилия. Сигурно оттам е донесла и естественото кафе. Кошмар! Не й бе останал нито един еврас. Сега седи и само мисли откъде да ги вземе.

— Слушай, Бърт. Някой ни пречи — заструи гласът на дядото. — Чувам някакви звуци. Истина ли е?

— Това, разбира се, съм аз — увери го гласът на Кримен-внука, съпроводен от лек звън. — Кой друг може да е?

— Лъжеш, нагло лъжеш! — развика се дядото. — Ти си роботът на моя внук! Кучи син! Почакай само да те пипна!

— Деденце, това е клевета. Нима мислиш, че мога да ти пробутам вместо себе си онзи глупав робот?! Анодий?! Та лампите му напълно са изгубили емисията си!

— Точно това и чувам — сопна се дядото. — Издава те звънът, мерзавецо! Ще се правиш на любимия ми внук, а?! Ще се правиш?! Десет пъти вече те хващам. Пресата вече плаче за теб.

— Да, това съм аз, Анодий — съкрушено отвърна роботът. — Не се сърди. Странно е обаче, че ме познахте. Нали съм се настроил на гласа на собственика. Нима в него има нещо особено?

— Ти си подлец — гърмеше дядото. — Гадна кутия с винтове и проводници, правеща се на моя внук. Как те познах? Много просто — достатъчно е да загрееш и започваш да звъниш.

— Нищо не чувам — отвърна роботът.

— Затова пък аз чувам. Какво си намислил? Трябва да те разглобят на части. Защо се опитваш да ме измамиш?

— Тежка е съдбата на робота, деденце.

— Ще ти кажа аз едно деденце!

— Пардон. Каквото и да правиш, все си оставаш уред. А аз много обичам да съм човек — замърка Анодий. — Не можете да си представите колко е приятно поне една минута да си човек, да получиш индивидуалност.

Дядото замълча за няколко секунди.

— Всичките ти проводници са се преплели — заяви той накрая. — Всичките ти системи са проядени от ръжда!

— Извинете! — с готовност се отзова Анодий. — Не исках да ви обидя. Но и аз си имам гордост — не мога да търпя вечните ви обвинения и нападки. Не желая. Както искате. Сестра ви, Филомена, е много по-любезна с мен. Ние дълго си говорим. Твърде културна и интелигентна дама.

Дядото замълча.

— Знаеш ли, Анодий — накрая каза той, — не се обиждай. Аз също обичам да си поговоря с някой жив. А ти наистина си жив — ходиш, виждаш, осъзнаваш. Не ти е толкова зле, Анодий. Да си останем приятели. Кажи какво си чул в града. Кестенът пред къщата ни още ли цъфти?“

* * *

Хари остави молива, взе листа хартия и се втурна към работилницата. Обработката на литературния текст му отне съвсем малко време. След три часа той излезе от дома си с готово произведение в джоба. С вертакси се добра до Центъра за развлечения. С повдигнато настроение се приближи към контролния електронен мозък. Пусна плочката в процепа на машината. Апаратурата подрънча няколко секунди, след това се чу свистене, плочката излезе обратно и едновременно с това се отвори вратата, водеща към улицата.

— Какво! Пак ли? — профъфли Хари. — Бъркаш, кретен! Кой би могъл да напише подобно нещо, а?

— Имало е един такъв фантаст през втората половина на XX век, Битолд Загалски се е казвал — вежливо отвърна електронният мозък на Центъра. — Не може да използваме труда ви. Стопроцентово плагиатство. Благодарим ви за вниманието. Винаги сме на вашите услуги… Кошчето е зад вратата.

Хари изруга, хвърли плочката в ъгъла и излезе на улицата.