Виталий Пишченко
Равни възможности

И какво искат тези пришълци? Която и книга да отвориш — все за тях пише, все за тях… Ту пречат на някой учен да направи световно откритие, ту скрояват някой номер на спортната арена, ту разоряват библиотека „Научна фантастика“… Така и си пъхат носа навсякъде, навсякъде!

Мислите, че това е фантастика, небивалици? И аз мислех така, докато не загазих.

Това стана в деня на откриването на есенния лов. Както винаги, отидохме тримата на Кудряшевските езера. Пътувахме добре, пристигнахме преди разсъмване, сутринта започнахме да гърмим. Щом припляска нещо във водата, и ние: „Бум! Бум!“ Може да е дива патица, миличката. После небето просветля, излезе ветрец. Най-доброто време за юрдечките, а няма и няма. Дали нашата канонада ги изплаши, или пък тази година яйцата не са се излюпили? Не летят, а пък ти, ако щеш, умри! След дванайсет със Сергей проведохме тренировка. Той извади две празни бутилки от багажника, постреляхме малко по тях. А Колка се запъти към брезовата горичка — той срещу бутилка ръка не вдига. Повярвайте, само след двайсет минути донесе две свраки и един кълвач!

Вечерта стоплихме на огъня консерви задушено месо. Сергей бръкна още веднъж в багажника, освободихме две-три „мишени“ от съдържанието им… И тогава се появи пришълецът. Веднага се сетих, че е пришълец, защото беше един такъв зеленикав, светеше отвътре и, кой знае защо, имаше шест уши. Погледна ме и пита ей така учтиво:

— Извинете — казва, — ако няма да ви затрудни, бъдете така любезен, обяснете ми, моля, целта на вашето пребиваване на това място.

— Моля — отговарям и се старая да подбирам думите си, че да не помрача с нищо първия контакт. — С приятелите — казвам — дойдохме на лов за патици и прочие воден дивеч.

— На лов? — Виждам, пришълецът иска да ме разбере, а умът му не стига. — Това означава убийство? Вероятно с цел да получите хранителни продукти?

— Какво говорите! — усмихвам се аз. — Какви продукти са това! Месо колкото юмруче, при това пълно със сачми, годно е само за плъхове, да ги тровиш. А пък тези птици — и показвам свраките и кълвача, убити от Калка — въобще не се ядат. Ловът е чисто спортно мероприятие, развлечение, може да се каже.

— Спортно? — пита пак пришълецът. — Спортът, доколкото разбирам, предполага наличието на равни условия за двете страни?

— Естествено! — казвам. — Патицата има възможност да отлети, аз — възможността да я улуча. Двамата сме абсолютно равноправни.

Мъчи се пришълецът да разбере всичко и не може. Хапе си устните, поглежда към пушката ми. После казва предпазливо:

— Извинете, но ако не греша, скоростта на полета на патицата не е повече от седемдесет километра в час, докато скоростта на излитане на заряда от дулото на вашето оръжие…

— Ах, ето какво ви смущава! — казвам. — Просто забравяте, че реакцията на патицата е значително по-бърза от моята! Освен това всичките й чувства са изострени от характерната атмосфера на спортното съревнование. Тъй че възможностите ни са съвсем-съвсем еднакви!

И тук започнах да ги плещя едни!

— Корените на спортния лов — казвам — произхождат от дълбока древност. И винаги ловецът е предоставял на жертвата си нейния шанс. Това е главният и неизменен закон на всички истински ловци на Земята! Такъв шанс има всеки заек, всеки лос, също както навремето си са го имали саблезъбият тигър или мамутът!

— Мамут? От хоботните? — казва пришълецът. — Но те, изглежда, са измрели, нали?

— Да — кимам тъжно. — Много лошо са използували своя шанс. Не можете да си представите каква загуба е това за всички ловци на планетата. Какво по-чисто и възвишено от лов на мамут?! Погледнете какво става сега! Мечките ги записаха в Червената книга, вълците от разряд хищници ги прехвърлиха при „санитарите на природата“. Ех!

Разчувствувах се, даже се просълзих. Гледам, и пришълецът се развълнува.

— Много се радвам — казва, — че мога да ви утеша за вашата мъка. Нека да ме накажат дисциплинарно за нарушаване на правилата за поведение на чужда планета, но ще направя всичко, за да вземете участие в лов на мамут!

И го направи…

Стоя облечен в лошо ощавена кожа, в ръката ми вместо вярната пушка — чепата тояга, а право пред мене — Той. Огромен колкото автобус, слонова кост стърчи от устата му, а очите!… Такъв поглед съм виждал веднъж през живота си — когато в трамвая контрольор ме хвана без билет.

Изобщо как се озовах на върха на скалата, и аз не знам. А той не си отива, пристъпва долу от крак на крак. Реве нещо, грухти, хобота си протяга. И какво иска от мене? Помня, в училище разказваха, че те са били тревопасни…

После се отдалечи малко, започна да похапва растителност, но все поглежда към мене. А аз седя… Студено е, пръска дъжд. Набедрената ми кожа се намокри, стана лепкава, противна… Наблизо има още една скала, под нея — тясна пещеричка, уютна, прилича на бърлога. Там няма да може да ме достигне! Да мога да дотичам, да се скрия… Ама ме е страх — ако не дотичам! Възможностите ни с него са май равни.