Тери Брукс
Камъните на елфите (47)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Уил Омсфорд потърси с поглед Амбърли. Реши, че в първия миг блясъкът на огъня го е заслепил и тя си е на мястото, но отново не я видя. Този път се уплаши не на шега. Изведнъж нечий писък процепи тишината. — Уисп! — пребледня Еретрия.

Тя хукна към отвора на пещерата, но Уил я спря. Пират дрезгаво ръмжеше и Хийбъл едва го удържаше.

И тогава усетиха, че някой премина през водопада. Не беше Уисп, беше нещо много по-голямо. Пират се озъби и целият настръхна.

— Стойте зад мен! — прошепна Уил на стареца и Еретрия. Момичето изпищя.

Нечия огромна черна сянка сякаш изпълваше пещерата. Беше Косача. В ръцете му се поклащаше безжизненото телце на Уисп.

В същия миг, преди Уил да е извадил камъните на елфите в ръцете на Еретрия проблясна камата. Косача се втренчи в момичето. От цялата му фигура се излъчваше ледено спокойствие. Той сякаш бе въплъщение на вечното, абсолютно зло. Уил потрепери. Спомни си жертвите на демона — разкъсани, обезобразени, неузнаваеми. Сега, изглежда, че и неговият ред беше дошъл.

За пръв път изпитваше толкова силен страх и против волята си не можеше да откъсне очи от демона. До него Еретрия едва се държеше на краката си, бледа като платно. Свит в краката на Хийбъл, Пират уплашено скимтеше.

Косача безшумно се плъзна към тях. Уил стисна в шепата си камъните на елфите и вдигна ръка. Демонът се поколеба, но не жестът на Уил го стресна. В самия огън имаше нещо, което го смущаваше. Демонът се взря в алените пламъци някак неуверено, преди отново да пристъпи напред.

В този миг Уил осъзна, че това беше зловещият призрак от сънищата му; това беше преследвачът, чието вледеняващо присъствие сетивата му винаги бяха долавяли, но чието лице нито веднъж не бе успял да види. Сега обаче нямаше как да избяга от него, нямаше къде да се скрие…

Напрегна мисълта си до крайност. „Аланон! Където и да си, помогни ми!“

И тогава, през страха, завладял цялото му същество, един настойчив зов достигна до съзнанието му.

„Вярвам в теб, Уил Омсфорд! Разчитам на теб! Крайно време е и ти да повярваш в себе си. Вярвай! Вярвай!“

Опита се да съсредоточи мисълта си върху това и да извика силата на камъните. Имаше чувството, че трябва да проникне през пластове синя концентрирана светлина Такова огромно усилие вложи в това, че чак аленият пламък пред очите му сякаш избледня. Беше близо, съвсем близо. Вече можеше да почувства силата… Но нищо не се случи.

Изведнъж го обхвана паника и безумният, панически страх отново нахлу в него. Остана на мястото си като вкаменен само защото осъзнаваше, че няма къде да избяга. Бариерата в съзнанието му не беше изчезнала, което означаваше, че през цялото време като последен глупак си е мислил, че притежава нещо, което изобщо не му е принадлежало… — Лечителю! — достигна до него отчаяният вик на Еретрия.

Опита се отново и пак не успя. Разбра, че изобщо няма да успее! По челото му се стичаше пот. Защо, защо нищо не се получи?!

Изведнъж Еретрия скочи встрани и се опита да отвлече вниманието на демона, като размахваше камата. Косача незабавно се насочи към нея. Уил разбра, че момичето се опитваше да спечели време, даваше му последна възможност да извика силата на камъните. Сега само да можеше… от гигантското усилие от очите му бликнаха сълзи. Еретрия рискуваше живота си заради него, а той стоеше и безпомощно се пулеше, вместо да направи нещо!

Косача си играеше с нея като котка с мишка — лениво, дори с известна досада. И без това всички бяха в ръцете му. Еретрия!

В един миг всичко се завъртя в съзнанието на Уил, минало и настояще се сляха в едно и образът на Амбърли, от който се излъчваше чудно сияние, пробяга пред очите му.

Тя му бе казала, че притежава силата; тя вярваше в него, въпреки че се бе провалил пред очите й… Защо ли през цялото време беше толкова сигурна, че той е в състояние да призове силата?!

Изведнъж му мина през ум, че всичко беше далеч по-просто… Дали пък в стремежа си да извика силата не се пренапрягаше? Не трябваше ли само да настрои съзнанието си и всичко щеше да дойде от само себе си, а не да насилва магията?

Образът на Амбърли бе сменен от този на Аланон. Какво му бе казал друидът? Сърце, дух, воля, те трябва да бъдат в единство. Иначе нямаше да се получи. Дали беше постигнал единството? Дядо му, Ший, със сигурност го постигаше, но той, колкото и да приличаше на дядо си, все пак беше друг човек… И то — повече човек, по-малко елф. Това също си имаше своето значение.

Но нали все пак веднъж успя? Как го постигна? Само случайност ли беше?

Възможно ли беше използването на толкова мощна магия да беше само случайност?

Имаше и още нещо… Онова усещане за нещо невъзвратимо, станало с него, за добро или за лошо, което упорито се беше опитвал да изтика от съзнанието си оттогава… Беше изпитал остра, почти физическа болка, сякаш нещо вътре в тялото му се беше скъсало, но може би, както Амбърли предположи, нещо се бе случило с душата му? Припомни си думите на друида — не можеш да вземеш, без да дадеш, но какво, какво бе изгубил тогава, та липсата му сега правеше всички усилия напразни? Или просто се беше… уплашил?

Да. Като чели това трябва да е било. И досега се беше страхувал да си го признае, защото това не беше страх от демона, който населяваше кошмарите му иго преследваше наяве, а по-скоро страх от самата магия, от силата на камъните на елфите, от неизвестността, с която бяха обгърнати… Сега разбираше. И лека-полека всичко си идваше на мястото. Поемайки на плещите си огромната отговорност за изпълнението на тази рискована мисия, се бе изпълнил с решимост и бе погребал страха дълбоко в подсъзнанието си. Но той все пак съществуваше и пречеше на съприкосновението му с магията, проваляше единството на сърце, разум и воля, необходимо, за да се осъществи контактът с камъните. А Уил Омсфорд през цялото време се бе заблуждавал, че причината е недостигът на елфска кръв в жилите му. И това самовнушение допълнително бе усложнявало нещата.

Едва сега като че ли бе прогледнал. И щом най-после съзнаваше каква е пречката, щеше да се опита да я преодолее.

Насочи поглед навътре към себе си и усети, че постига единството на сила, воля и желание, към което досега напразно се бе стремил. Не стана лесно, нито отведнъж, но се получи! Получи се!

Страхът си беше все още там, в дълбините на съзнанието му. Не се беше изпарил като с магическа пръчица. Естествено, помисли си Уил, използването на сила като тази криеше опасност. Ший Омсфорд също го беше установил навремето и въпреки това беше използвал Меча на Шанара и камъните на елфите. Защото се налагаше. Бе направил избора си — между опасността и необходимостта. В критичния момент необходимостта бе натежала на везните. Необходимостта и поетата отговорност.

И в този миг страхът отстъпи. Кръвта на елф закипя в жилите на Уил и запали по-кротката и благоразумна човешка кръв. Южнякът усети, че някъде вътре в него започва да се надига Силата. Най-после! Еретрия!

Още миг и чудовището щеше да я сграбчи в лапите си. Чудодейният огън на камъните на елфите, бликнал изведнъж, го накара да отстъпи назад.

Косача долепи гръб до каменната стена и се притаи като котка, готова за скок. В следващия миг се метна към Уил, но синята светкавица го отблъсна и го запокити назад като парцалена кукла. Южнякът чувстваше властта си над огъня, усещаше го като част от себе си, сякаш го беше разпалил със собствената си кръв. Поразително усещане — едновременно вълнуващо и болезнено.

И отново черният като въглен плащ се развя пред очите му. Уил протегна ръка, но този път Косача се оказа по-бърз. Южнякът загуби равновесие и залитна назад. Демонът се устреми към него като огромен гарван с широко разперени черни криле. Уил се прикри зад огъня като зад щит и успя да се предпази, но силата на удара го повали и той блъсна главата си в каменния под. От острата болка пред очите му се завъртяха разноцветни кръгове и за миг си помисли, че силата го напуска, но огненият щит и този път отблъсна демона.

Уил се надигна замаян и с усилие се задържа на крака. Мощта на демона се бе оказала по-голяма, отколкото предполагаше. Дори с мощта на камъните на елфите нямаше да е никак лесно да се справи с него.

Огледа се тревожно за Еретрия. В същия миг Косача отново се хвърли към нега Светкавичният удар стресна южняка, но не го намери незащитен. Магията вече го обгръщаше и действаше сякаш независимо от него. Изригна синкав пламък, който зашемети и двамата и ги запрати към стената. Уил усети в ръката си такава остра болка, че чак затвори очи.

Извика Еретрия и тя се спусна към него малко преди демонът да атакува отново. Този удар можеше да се окаже фатален, ако Пират, с настръхнала козина, не им се беше притекъл на помощ. Кучето се вкопчи в черния плащ с яростно ръмжене и демонът за миг се стъписа. Но след това с един замах запрати кучето към каменната стена. Пират отхвръкна, изджавка отчаяно и се свлече като парцал.

Но тези няколко секунди дадоха възможност на Уил да се съвземе и да изпрати поразяваща струя синкав пламък към Косача, който обаче побърза да се прикрие в сенките.

Уил чакаше, целият нащрек, но от демона нямаше и следа. Беше се слял с мрака в ъглите, но рано или късно щеше да изскочи неизвестно откъде. Еретрия се беше свила на пода до него, разтърсвана от ридания, а ръката й все още стискаше вярната кама, оказала се за пръв път безполезна. Хийбъл се беше навел над проснатия на пода Пират и отчаяно му шепнеше нещо. Минутите си течаха. Нищо не помръдваше.

Изведнъж Уил вдигна глава. Косача беше там, горе, на тавана на пещерата.

Вадя го в мига, в който демонът се спускаше върху него, разперил плаща си. Успя да избута Еретрия настрани и да вдигне ръката си с камъните. Демонът се приземи плавно, безшумно като котка. Еретрия изпищя ужасена и отстъпи назад.

Уил усещаше върху себе си втренчения пробождащ поглед на демона изпод гънките на черната качулка, но не можеше да види лицето му. Страшен, смъртоносен хлад започваше да го изпълва и ако не бяха камъните на елфите, би бил загубен. Търсещи камъни ги бе нарекъл Аланон. Търси, Уил, търси лицето му! Синият пламък изригна и обгърна като огнен шлем безликата глава на чудовището. Косача изрева от ярост и болка. Докато демонът заслепен се въртеше отчаяно в стремежа си да се освободи, Уил Омсфорд целият се разтърси, сякаш вътре в него избухна мощен взрив, и отново запрати към демо: на струи магически огън. Косача политна към стената и се сгърчи, обхванат от пламъци. След малко пламтеше като факла и цялата пещера се изпълни от ярка ослепителна светлина. Когато пламъкът угасна, от Косача бе останала само димяща овъглена купчина.