Фриц Лейбър
Мариана

По времето, когато Мариана откри тайния пулт върху главното табло за управление на къщата, тя живееше в тази просторна вила цяла вечност, или поне на нея така и се струваше. И през цялата тази вечност мразеше високите борове, които растяха около вилата.

Тайният пулт беше чисто и просто алуминиева пластинка между редицата копчета за управление на климатичната инсталация и редицата копчета за гравитационен контрол.

Отначало тя помисли, че тук е оставено място за бъдещи превключватели, ако те — не дай боже — някога им потрябват. Празното пространство на таблото се намираше над копчетата за триизмерната телевизия, но под превключвателите за управление на робота-майордом и роботите-слугини.

Джонатан я беше предупреждавал да не пипа в негово отсъствие главното табло, ако не е нужно. Той се страхуваше, че Мариана ще изгори някои вериги. И когато скритият панел помръдна от допира на нейните безцелно разхождащи се пръсти и с музикален звън падна на каменната настилка във вътрешния двор, тя в първия миг се уплаши.

После видя, че това е само тесен издължен капак от неоцветен алуминий, а под него се намираше редица от шест малки превключвателя. Само първият ред беше осветен. До него мъждукаше надпис с дребни букви: ДЪРВЕТАТА. Превключвателят се намираше в положение ВКЛ.

Вечерта, когато Джонатан се върна от града, тя набра кураж и му разказа за откритието си. Той нито се развълнува, нито се разсърди особено.

— Разбира се, тук има превключвател за дърветата — равнодушно каза той, нареждайки междувременно на робота да му нареже бифтека. — Нима не знаеше досега, че те са радиодървета? Не мога да чакам 25 години да пораснат, освен това те няма да се прихванат върху тези камъни. Градската станция предава основния образ на бора, устройства като наши го приемат и проектират около къщите. Малко пошло, но удобно.

Като помисли малко, тя свенливо попита:

— Джонатан, а тези борове само призраци ли са? Ако се сблъскаш с тях, нищо ли няма да усетиш?

— Разбира се, че не са! Те са също толкова плътни и твърди, като тази къща, като скалата под тях. Истински борове — и на външен вид, и на пипане. Дори можеш да се покатериш по тях. Ако по-често излизаше от къщи, щеше да знаеш тези работи. Градската станция предава импулси на променливо-поляризирана материя — шестдесет цикъла в секунда… Но, впрочем, това не е за твоята главичка.

Тя се престраши да му зададе още един въпрос:

— А защо превключвателят за дърветата беше скрит?

— За да не направиш някоя глупост с негова помощ. И за да не ти дойде наум да започнеш да сменяш дърветата. Щеше да ми е неприятно, да знаеш, да се връщам днес в дъбова гора, утре в брезова. Обичам постоянството и обичам боровете.

Той ги погледна през прозореца на столовата и измърмори нещо доволен.

Преди това тя искаше да му каже колко мрази тези борове, но сега размисли и смени темата.

Обаче на следващия ден към обяд тя отиде при скрития пулт, изключи боровете и застана на прозореца да наблюдава какво ще стане.

Отначало нищо не се промени и тя вече помисли, че Джонатан пак е сгрешил, както му се случваше често, макар че никога не го признаваше. Но след малко боровете започнаха да се люлеят, по стволовете им се разбягаха, заблещукаха многобройни бледозелени петънца, и ето че дърветата помръкнаха и изчезнаха, а на тяхно място остана само непоносимо ярка светеща точка — както на екрана на току-що изключен телевизор. Тази звезда доста дълго се рееше неподвижно, а после изведнъж полетя и бързо изчезна зад хоризонта.

Сега, когато боровете вече не закриваха истинския пейзаж, Мариана можа да го види. Плоска камениста равнина се простираше на много мили, чак до хоризонта. Върху същия сив камък бе построена къщата, същият камък образуваше настилката на вътрешния двор. Където и да погледнеш — навсякъде едно и също. Открояваше се единствено черният път с две платна, пресичащ пустинята.

Тя веднага намрази пейзажа — толкова мрачен и потискащ бе той. Почувствува се самотна. Превключи гравитацията на нивото на лунното притегляне и започна да танцува из цялата къща с полузатворени очи, прелитайки над ниските етажерки с книги в средата на стаята и над рояла. Тя дори накара роботите-слугини да танцуват с нея, но това не подобри настроението й.

Около два часа отиде да включи боровете отново. Искаше да го направи на всяка цена преди Джонатан да се върне от града и да я нахока.

Но забеляза, че в редицата от шестте малки превключвателя са станали промени. Помнеше, че превключвателят за дърветата беше най-отгоре. Но до него вече не светеше думата ДЪРВЕТАТА и той не се връщаше в положение ВКЛ. Тя го натискаше с всички сили, но превключвателят дори не помръдна.

До края на деня тя остана седнала на стъпалата пред централния вход, взирайки се в черния път. През целия ден по пътя не мина нито един човек, нито една кола. Привечер се появи кафявият родстер^[1] на Джонатан. Струваше й се, че колата е замряла неподвижно в далечината и чак след малко забеляза, че все пак се движи — едва-едва, като миниатюрен охлюв. Но тя знаеше, че Джонатан кара винаги с максимална скорост — това бе една от причините, поради която никога не се качваше в колата заедно с него.

* * *

Джонатан не се ядоса чак толкова, колкото тя се опасяваше.

— Ти си виновна, винаги си пъхаш носа където не трябва — каза той рязко. — Сега трябва да викаме майстор от града. По дяволите, ще трябва да вечеряме и да гледаме тези камъни! И без това два пъти дневно ми се налага да пътувам сред тях.

Тя с треперещ глас го попита защо тук е толкова пусто и няма никакви съседи.

— Е, нали ти самата искаше да поживееш известно време усамотено — отговори той. — А що се отнася до пустинята, нямаше дори да я забележиш, ако не беше изключила дърветата.

— Искам да те обезпокоя за още нещо, Джонатан — каза тя. — Вторият превключвател, който се намира непосредствено по-надолу от първия… Там сега свети надпис КЪЩАТА. В момента е включен, пък аз дори не съм го докосвала! Мислиш ли…

— Трябва да видя — каза той, като стана от креслото и със злоба постави високата чаша за коктейл върху подноса така, че роботът, който го държеше, задрънча. — Платих пари за истинска къща, а сега излиза, че е измама. Общо взето, аз от пръв поглед мога да разпозная радиокъща, но те сигурно са ми пробутали някакъв номер от друга планета или дори от друга слънчева система. Ще бъде много мило, ако се окаже, че на мен и на още петдесетина други мултимегадоларови момчета са ни пробутали еднакви къщи, а ние си седим в тях като глупаци и си мислим, че притежаваме уникални изделия…

— Но нали къщата е върху камък, това не означава ли…

— Това само означава, че трикът е още по-лесен за изпълнение, глупачето ми.

Те се приближиха до главното табло за управление.

— Ето — услужливо каза тя и посочи с пръст скрития пулт…

… Като докосна превключвателя КЪЩАТА.

Една секунда не се случи нищо, но после бели ивици побягнаха по тавана, стените, покъщнината и всичко това започна да се издува и да пуска мехури като студена лава. После всичко изчезна и те се озоваха върху маса от камък, голяма колкото три корта за тенис. Изчезна дори главното табло. На негово място остана само един тънък прът, стърчащ от сивия камък, а на върха му, като някакъв механичен плод, се виждаше малък блок с шестте превключвателя. И още непоносимо ярка звезда, висяща във въздуха там, където беше спалнята.

Мариана яростно натискаше превключвателя КЪЩАТА, но надписът беше изчезнал, а самият превключвател — заседнал здраво в положение ИЗКЛ, не се поддаваше на никакви нейни усилия.

Реещата в небето звезда отлетя като запалителна ракета, но в изчезващата й светлина тя успя да види изкривеното от ярост лице на Джонатан. Вдигнатите му ръце приличаха на животински лапи с остри нокти.

— Ти си идиотка! — закрещя той, приближавайки се към нея.

— Не, Джонатан, не! — тя отстъпи назад, но тай продължаваше да настъпва.

Тя несъзнателно се хвана за блока с превключвателите — той не беше закрепен за пръта и остана в ръката й — и видя, че сега надписът светеше на третото лостче и гласеше ДЖОНАТАН. Тя дръпна лостчето.

Пръстите на Джонатан вече бяха успели да се вкопчат в голото й рамо, но тутакси станаха като каучукови, а после се разтвориха във въздуха. Лицето му и сивият костюм от трико закипяха, преливайки с всички цветове на дъгата като призрак на прокажен, после се разтопиха и изчезнаха. Останалата след него звезда беше доста по-малка от тази, която остана след къщата, но затова пък — по-близко. Тя я заслепяваше. Мариана отвори отново очи чак когато вече нищо не остана нито от нея, нито от Джонатан, само тъмно, играещо петно в очите, приличащо на черна топка за тенис.

* * *

Тя беше сама в безкрайната, плоска каменна равнина, под ясното звездно небе.

До четвъртия превключвател сега светеше надпис: ЗВЕЗДИТЕ.

Мариана съвсем премръзна, когато най-после реши да изключи и тях. Часовникът й, захранван от изотопна батерия, показваше, че скоро ще съмне. Тя не искаше да го прави — бавното движение на звездите по небето беше последен символ на сигурната, подредена реалност. Но вече не можеше да седи и нищо да не прави — оставаше единствено това.

Чудеше се какъв надпис ще светне до петия превключвател. СКАЛИТЕ? ВЪЗДУХЪТ? Или дори…?

Изключи звездите.

Млечният път, извиващ се над главата й с цялото си великолепие, започна спазматично да се свива, звездите, от които се състоеше, се разпръснаха като мушици. След малко остана само една звезда — по-ярка от Сириус и Венера. После тя бързо се понесе, избледня и отлетя в безкрайността.

Петият превключвател беше изключен, а не включен и до него светеше надпис ДОКТОРЪТ.

Мариана бе завладяна от необясним ужас. Плашеше я дори мисълта да докосне петия превключвател. Внимателно сложи блока с превключвателите върху скалата и се отдръпна назад.

Не смееше прекалено да се отдалечава от него в беззвездната тъмнина. Тя се свлече върху скалата, сви се на кравай и зачака съмването. От време на време поглеждаше ту часовника, ту бледото мъждукане на надписа до превключвателя на няколко ярда от нея.

Струваше й се, че наоколо става все по-студено.

Погледна часовника си. Слънцето трябваше да изгрее преди два часа. Тя си спомни как в трети клас ги учеха, че Слънцето е също само звезда.

Върна се при пулта и седна до него. Преодолявайки внезапно побилите я тръпки, натисна петия превключвател.

Скалата под нея стана мека и благоуханна, обви се около краката й и бавно се оцвети в бяло.

Тя седеше на болнично легло в малка светлосиня стая с тапети на бели ивици.

От стената се дочу приятен механичен глас:

— Вие доброволно прекъснахте сеанса на терапия с изпълнение на желанията. Ако сте осъзнали депресивното си състояние и желаете да получите помощ, ще ви посети лекар. Ако ли не, можете да се върнете към терапията с изпълнение на желанията и да минете целия сеанс до логичния му завършек.

Мариана наведе глава. В ръцете си все още държеше блока с превключвателите и до петото лостче все още светеше надпис ДОКТОРЪТ.

Стената каза:

— Преценявам мълчанието ви като съгласие да приемете помощ. Докторът веднага ще дойде при вас.

Необяснимият ужас, отново завладял Мариана, я накара да действува.

Тя изключи доктора.

Озова се отново в беззвездната тъмнина. Камъните станаха още по-студени. Усети докосване на падащи върху нея ледени пухчета. Сняг.

Повдигна блока с превключвателите и с неизразимо облекчение видя, че до шестия и последен превключвател пламтят мънички буквички: МАРИАНА.