Оригинално заглавие
A Pail of Air, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
K-129 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 12,13/1987 г.


Тат ме изпрати за кофа въздух. Тъкмо я напълних, и ръцете ми изстинаха, когато видях това.

Знаете ли, отначало ми се стори, че виждам млада лейди. Да, красива млада лейди и лицето й светеше в мрака. Тя ме гледаше от петия етаж на отсрещната сграда, тъкмо над бялата пелена от замръзнал въздух, дебела двайсет метра. Не съм виждал никога живи млади дами, а само на картинки в списанията: Сест е още дете, а Ма е вече твърде стара. А и вие на мое място бихте направили същото, ако знаехте, че на Земята няма никой друг освен Тат, Ма, Сест и мене.

Когато вдигнах кофата и погледнах отново към онази къща, се оказа, че това не е млада лейди, а петънце светлина — малко призрачно зайче, движещо се от прозорец към прозорец, като че ли една от далечните звездички се е спуснала, за да научи защо Земята е избягала от Слънцето.

Докато стоях и мигах от удивление, краката ми измръзнаха, а върху шлема ми се образува такъв пласт скреж, че вече не виждах нищо. Но акълът ми стигна да се пъхна обратно. Промъкнах се бавно през многобройните слоеве одеяла, парцали и гума, които Тат беше провесил, за да не излиза въздухът от Гнездото, и постепенно се успокоих. Най-после чух тиктакането на часовника и разбрах, че наоколо ще има въздух, защото във вакуум естествено не се чуват никакви звуци. Провирайки се през цепнатината в последния слой одеяла, който Тат беше обшил с алуминиево фолио, за да запази топлината вътре, влязох в Гнездото.

Но нека ви разкажа за Гнездото. То е малко и уютно и в него има място само за нас и за вещите ни. Подът е покрит с дебели вълнени килими. Три стени от одеяла, таванът също е от одеяла и главата на Тат опира о тях, когато е прав. Той обясняваше, че те висят в много по-голямо помещение, но аз никога не съм виждал нито истински стени, нито таван.

Покрай едната стена се простират дълги лавици, върху които лежат инструменти, книги и други неща, а най-отгоре — цяла редица часовници. Тат нервничи много, ако дори и един от тях спре. Той казва, че не бива да губим представа за времето, а без Луната и Слънцето това не е толкова лесно.

Четвъртата стена също е от одеяла, но там има още и камина, в която винаги гори огън. Той не позволява да замръзнем и въобще ни е много полезен. Някой от нас постоянно го следи. Имаме няколко будилника, които ни напомнят кога чий ред е. На първо време огъня дебнеха само Тат и Ма, но сега и ние със Сест им помагаме.

Естествено главен пазител на огъня е Тат. Такъв ще остане завинаги в паметта ми: висок мъж, седнал, преметнал крак върху крак, и намръщен гледа пламъка, хвърлящ бронзов отблясък върху набръчканото му лице. През равни интервали от време той внимателно слага в огъня бучка въглища от голямата кошница до него. Тат разказваше, че в древността също е имало пазителки на огъня, наричали са ги весталки, въпреки че тогава въздух е имало навсякъде, на небето е светело слънце и хората не са имали никаква нужда от огън.

Тат и сега седеше в същата поза, но като ме видя, се изправи, пое кофата и ми се скара, че дълго съм стоял навън. Той веднага забеляза скрежа, покрил шлема ми. Тат загърна кофата с плътна тъкан. Чак вътре в Гнездото усещаш колко е студена тази кофа. Като че ли тя изсмуква топлината отвсякъде. Дори езиците на огъня се свиват, когато Тат сложи кофата до него.

Обаче блещукащото синьобяло вещество, насипано в кофата, спасява живота ни. Топи се бавно и изпарявайки се, освежава Гнездото и поддържа огъня. Слоевете одеяла не му позволяват да напусне Гнездото твърде бързо. Тат искаше да запуши всички пукнатини, но не успя, а й освен това той трябва да държи комина отворен, за да излиза димът навън. Но там той е поставил някакви хитри нещица (нарича ги отражатели), които пречат на въздуха да излиза.

Тат казва, че въздухът се състои от мънички молекули, които отлитат моментално, ако нищо не ги задържа. Ние трябва постоянно да внимаваме, за да не изпуснем твърде много въздух. Тат е приготвял няколко резервни кошници, намиращи се зад първия слой одеяла до запасите от въглища, консерви, бутилки с витамини и прочие, например кофи с лед, от който получаваме вода. За лед се налага да слизаме на първия етаж, което не е така лесно, и да излизаме през вратата.

Виждате ли, когато Земята започнала да изстива, намиращата се в атмосферата вода е замръзнала първа и на повърхността се образувала ледена хора, дебела около четири метра. А върху леда паднала покривката от кристали замръзнал въздух, който достига петия етаж.

Непосредствено над леда има слой въглероден двуокис. Затова, когато отиваш за вода, трябва да се убедиш, че не си взел от това вещество, което при изпаряването си може да ни приспи и да угаси огъня. После следва азотът, от който няма никаква полза, въпреки че съставлява по-голямата част от замръзналия въздух. Отгоре, за наше щастие, се намира кислородът, поддържащ живота ни. Различаваме го от азота по светлосивия му цвят. Кислородът се втвърдява при по-ниска температура, отколкото азотът, затова се намира най-отгоре.

Тат казва, че живеем по-добре от царете в миналото, защото дишаме чист кислород. Но ние сме свикнали и не забелязваме нищо особено.

А върху всичко това има тъничка ципа от течен хелий, много забавно вещество.

* * *

Свалих шлема си и веднага разказах за това, което видях. Ма се развълнува, а Тат се разсърди, че съм я разстроил.

— Дълго ли наблюдава светлината? — попита той, когато свърших. Впрочем аз не казах, че отначало взех светлината за лице на млада лейди. Кой знае защо, исках да запазя това в тайна.

— Да, огънчето премина през пет прозореца и се скри на горния етаж.

— Не изглеждаше ли като блуждаещо електричество? Или пълзяща течност? Или звездна светлина, фокусирана от нарастващ кристал?

Тат ме разпитваше не случайно. Странни неща стават в света на дълбокия студ. Дори когато си сигурен, че цялата материя е мъртво замръзнала, веществото получава нов живот. Лепкава ципа пълзи, пълзи към топлината, както кучето тича по миризмата на храна — това е течният хелий. А веднъж, когато бях малък, мълния — мълния! (дори Тат няма представа откъде се е взела) — удари кулата недалеч от Гнездото и електричеството се запази в нея много седмици.

— Досега не бях виждал нищо подобно — отговорих.

— Ще излезем заедно и ще разучим какво става там — каза Тат след кратко мълчание.

Ма и Сест никак не искаха да остават сами, но Тат ги успокои и ние започнахме да обличаме костюмите за дълги преходи. Тат ги изработи сам, с шлемове от трипластово стъкло, които някога са били големи прозрачни буркани за консерви. Костюмите ни задържат въздуха и топлината, във всеки случай ние ги обличаме, когато ходим за вода, въглища, консерви и други необходими неща.

Тат облече всичко освен шлема, коленичи пред камината, пъхна ръка в нея и дръпна дългия метален прът, поставен по продължението на целия димоотвод. С него разбиваме леда, който се образува постоянно в комина. Веднъж седмично Тат се качва на покрива и проверява всичко ли е наред. Това е най-опасното ни пътешествие и там Тат не ме пуска сам.

— Сест — каза Тат тихо, — следи огъня. И въздуха също. Ако остане малко или започне да се изпарява недостатъчно бързо, вземи кошницата, която е зад одеялата. Но бъди внимателна. Не докосвай кошницата с голи ръце. — После Тат сложи шлема си, взе празната кофа и излязохме от Гнездото.

* * *

Тат вървеше пръв, а аз го държех за колана. Най-смешното е, че не ме е страх да ходя сам, но когато той е до мене, иска ми се да се заловя за него. Предполагам, че това е навик, макар че в дадената ситуация, трябва да призная, и наистина бях малко наплашен.

Работата е там, че извън границите на Гнездото няма живот. И освен това навън е вечна нощ. Родил съм се, когато Черната звезда отмъкнала Земята зад орбитата на Плутон и дори по-далеч. Можем да я видим, когато пресича небето, закривайки звездите. Изпъква особено ясно на фона на Млечния път. Черната звезда е твърде голяма и ние се намираме до нея по-близо, отколкото планетата Меркурий до Слънцето, но нямаме време да я наблюдаваме често.

Минахме по коридора и излязохме на балкона. Не знам как е изглеждал градът по-рано, но сега е прекрасен. На звездна светлина всичко се вижда добре (Тат казва, че по-рано звездите са мигали — заради атмосферата, — а сега сияят с равномерна светлина). Нашият дом е разположен на хълма, над светещата пелена, която високите здания пронизват, а тъмните падини между тях, някогашни улици, образуват правилна правоъгълна мрежа. Всяко здание има кръгла шапка от кристали замръзнал въздух, приличаща на кожената качулка на Ма, само че още по-бяла. Някои къщи са се наклонили, а много са се разрушили по време на земетресенията и ураганите, връхлетели града в онзи период, когато Черната звезда се е борела със Слънцето за Земята. От тъмните очи на прозорците се спускат висулки, както от вода — появили се през първите дни на застудяването, — така и от замръзнал въздух. Случва се някоя висулка така ярко да отразява звездната светлина, че изглежда като че ли някоя звездичка се е спуснала при нас на гости. Тъкмо за това помисли и Тат, когато му разказах какво съм видял. Но и аз помислих за това и разбрах, че тук причината е друга.

Той допря шлема си до моя, за да можем да разговаряме, и ме помоли да посоча в кои прозорци съм видял светлина. Но не забелязахме нищо подобно. Нито в същите тези прозорци, нито в съседните. Тат напълни кофата с въздух и тръгнахме обратно.

Като се прибрахме в Гнездото и се съблякохме, Тат се разсмя и каза, че имам твърде богато въображение. Но думите му не убедиха нито Ма, нито Сест. Изглежда, никой не искаше да задържи тази топка, мъжеството. Трябваше да се направи нещо и аз разведрих обстановката, като помолих Тат да разкаже за предишния живот, за това, как се е случило всичко.

Той рядко отказва да повтори тази история, а ние със Сест обичаме да го слушаме. И седнахме в кръг около камината, Ма сложи близо до огъня няколко консерви за вечеря и Тат започна да разказва.

Това е една и съща история, но Тат всеки път добавя някакви детайли. Той ни разказваше, че Земята е обикаляла около Слънцето и върху нея живеели хора, печелели пари, воювали, забавлявали се и се отнасяли един към друг добре или лошо. И тогава без предупреждение от дълбините на Космоса се появила тази черна звезда, изгоряло слънце, и всичко се променило.

Знаете ли, трудно ми е да повярвам, че хората са могли да се отнасят лошо един към друг, както и че са били толкова много. Не мога да си представя, че са се готвели за ужасна война, която можела да унищожи човечеството. Впрочем нали не им се е налагало да се борят за всяка трошичка топлина, за да останат живи.

Черната звезда, продължаваше Тат, се приближила доста бързо и не оставила време за подготовка. Отначало криели от хората за съществуването й, а после истината се разбрала от само себе си, започнали земетресения и потопи — само като си помислиш, океани незамръзнала вода! — и хората виждали, че нощем нещо закрива звездите. Отначало мислели, че Черната звезда ще се вреже в Слънцето, а след това — в Земята. Започнала паника, всички се втурнали към Китай, защото се надявали, че звездата ще удари по другото полукълбо. Оказало се, че звездата само ще премине много близо.

През това време останалите планети се намирали от другата страна на Слънцето и появата на Черната звезда не повлияла на тяхното движение. Слънцето и пришълката се борили известно време за Земята, дърпали я на различни страни като две кучета, биещи се за кокал — този път Тат предложи такова сравнение, — но Черната звезда победила и ни отмъкнала със себе си. Наистина в последния момент Слънцето успяло да превземе Луната. Та тогава се случили чудовищни земетресения и нашата планета полетяла да догонва Черната звезда. Тат нарича този период „Голямото ускорение“, защото скоростта на движение на Земята се изменила.

„Голямото ускорение“ било краткотрайно и завършило, щом Земята преминала на орбита около Черната звезда. Често питахме Тат как са се държели хората през това време, но той обикновено отклоняваше въпроса или казваше, че е бил твърде зает, за да им обръща внимание.

Тат и приятелите му — учени, предварително предположили какво трябва да се случи и изчислили, че планетата ни ще напусне Слънцето и че въздухът ще замръзне. Затова работели като бесни, подготвяйки скривалище с въздухонепроницаеми стени и с топлоизолация, а вътре трупали големи запаси от продукти, гориво и вода Но по време на последните земетресения скривалището се разрушило, а приятелите на Тат загинали. Затова му се наложило да започне всичко отначало и на бърза ръка да стъкми Гнездото от онова, което намери.

Седим много тихо, дори огънят гори беззвучно. Чуват се гласът на Тат и тиктакането на часовниците. Но тогава ми се стори, че някъде зад одеялата се разнесе шумолене и кожата ми настръхна. А Тат разказва за първите дни на живота в Гнездото и доближава мястото, от което обикновено започва да философствува.

— И аз се запитах: какъв смисъл има да се проточи още няколко години? Защо да продължава съществуването, обречено на тежка работа, студ и самота? Защо да не се предадем, си зададох въпроса и неочаквано получих отговор.

Отново се дочу шумолене, този път по-силно и по-близо.

— В живота постоянно се налага да се трудиш и да се бориш със студа. Земята винаги е била самотна, намирайки се на милиони мили от най-близката планета. И колкото и дълго да съществува цивилизацията, все едно би дошъл краят. Но това няма значение. Главното е, че да живееш е хубаво. Животът е много нежно нещо, като гъст мед или като цветни листенца, вие, деца, никога не сте ги виждали, но познавате нашите ледени цветя. Или като пламъчетата на огъня, които никога не се повтарят. Животът си струва да се изживее. И това е толкова вярно за последния представител на човечеството, колкото и за първия.

А шумът се приближаваше и ми се стори, че последният слой одеяла се залюля.

— И макар че обстоятелствата се измениха — продължаваше Тат (сега не се съмнявах, че и той е чул шумоленето и говори по-високо, за да го заглуши), — аз си казах, че трябва да продължавам да живея така, като че ли имаме на разположение цяла вечност. Ще имам деца и ще ги науча на всичко, което зная сам. Ще им дам възможност да четат книги. Ще планирам нашето бъдеще и ще се постарая да увелича Гнездото и да подобря изолацията му. Ще положа всички сили за това моите деца да растат и да се учат да виждат прекрасното. И ще запазя в себе си вярата в чудесата въпреки студа, тъмнината и далечните звезди.

Тук одеялото се дръпна и започна да се повдига, а зад него се появи ярка светлина. Гласът на Тат замлъкна и погледите ни се отправиха към пролуката между одеялата.

* * *

И в Гнездото влезе онази прекрасна млада лейди. Тя стоеше, гледайки ни изумено и държейки в ръце нещо ярко. А зад раменете й се показаха две мъжки лица, побледнели, с опулени от учудване очи.

Изминаха няколко секунди, преди да разбера, че тя е в костюм и с шлем — същите като направените от Тат, само че по-хубави, а и мъжете са с шлемове. А яркото петно в ръцете й е преносим фенер.

Ма въздъхна тихо и припадна. Известно време цареше мъртва тишина и аз успях няколко пъти да преглътна слюнката си, а след това се вдигна невероятен шум.

Оказа се, че не само ние сме останали живи. Само сме мислели, че е така. Тези тримата и още много други са преживели катастрофата. Когато разбрахме как е станало това, Тат нададе силен радостен вик.

На тези, прилетелите, им помогнала да останат живи атомната енергия. Те си построили малко градче с топлоизолация и въздушни шлюзове за влизане и излизане. Имали изкуствено осветление, при което отглеждали растения и животни (тук Тат нададе втори радостен вик, а Ма се свести).

Но ако ние само се учудихме от тяхното появяване, то за прилетелите тази среща беше просто потресаваща.

Един от мъжете продължаваше да повтаря:

— Не, това е невъзможно. Вие не можете да поддържате въздушното налягане без херметична изолация. Това просто е немислимо.

Той вече свали шлема си и дишаше нашия въздух, а младата лейди ни гледаше, като че ли сме светци. Каза, че сме извършили нещо потресаващо, а след това лицето й се сгърчи и тя заплака.

Те наистина търсели останали живи хора, но не предполагали, че ще намерят някого тук. Те имали космически кораби и големи запаси от химическо гориво. А що се отнася до кислорода, за неговото добиване е достатъчно да се излезе на улицата и да се нагребе, колкото трябва от горния слой замръзнал въздух. И след като сложили в ред своите неща (за това били нужни няколко години), започнали да търсят други колонии. Естествено не можели да използуват радиото, защото с изчезването на атмосферата вече нямаше и йоносфера и радиовълните не следваха извивката на земната повърхност, а отлитаха в Космоса.

Те открили хора в Аргон и Брукхайвен, а на другото земно полукълбо — в Харвел и в Урал. А сега оглеждали нашия град, но почти без каквато и да е надежда. Но те имат уред, регистриращ топлинните вълни, който показал, че там, долу, е топло, и се спуснали да проверят. Ние естествено не сме чули приземяването на кораба поради липсата на въздух, който да предаде звука. А те е трябвало да се полутат, преди да ни намерят.

* * *

Общо взето, поради възбудата и разговорите забравихме всичко и Тат не забеляза веднага, че въздухът в кофата вече се е свършил. Той веднага се хвърли зад одеялата и примъкна пълна кошница. Естествено непознатите отново започнаха да се смеят и да ни хвалят всички.

Интересно, че аз не говорех почти нищо, а Сест се залепи за Ма и криеше лице в полата й, когато някой я гледаше. А и аз някак не бях на себе си. Даже ми се искаше те да си тръгнат и ние да можем най-накрая да си дадем сметка как стоят нещата.

И когато непознатите ни предложиха да се преместим в тяхното градче — те не се съмняваха, че ще се съгласим, — видях, че на Тат му се върти в главата същата мисъл, а също и на Ма.

Тат неочаквано замълча, а Ма няколко пъти повтори на младата лейди:

— Но аз не зная как да се държа там, а и нямам подходящи дрехи.

Непознатите отначало се учудиха, но после разбраха всичко. След като Тат каза:

— Това огнище не бива да угасне.

* * *

Непознатите си отидоха, но ще се върнат. Ние все още нищо не сме решили, но всичко трябва да се промени. Може би ще запазят Гнездото като „училище за оцеляване“, както каза един от мъжете. А може би ще се присъединим към колонистите, които искат да строят нови градове в урановите рудници около Голямото солено езеро и в Конго.

Сега, разбира се, след като те си тръгнаха, аз много мисля за изкуствения град с топлоизолацията и за другите удивителни места, където живеят хора. Много искам сам да ги видя. А и Тат безспорно също иска да отиде там.

— Когато стана ясно, че не само ние сме останали живи — ми обясни той, — всичко изглежда по съвсем друг начин. Твоята Ма не се чувствува така безпомощна. А и на мен ми е по-лесно, като зная, че не нося цялата отговорност за запазването на рода човешки. А това не е лек товар, синко.

Оглеждам стените от одеяла, кофата с изпаряващ се въздух, Ма и Сест, спящи на топло при мъждукащата светлина на огъня.

— Не е така лесно да се напусне Гнездото — казвам и усещам, че, аха-аха, ще заплача. — То е така малко и тук сме само четирима. Страхувам се от големите места, където има много непознати хора.

Тат кима и слага в огъня парче въглища. После, поглеждайки черното хълмче до себе си, се усмихва и прибавя още две шепи, като че днес е един от рождените ни дни или Коледа.

— Това ще мине бързо, синко — казва той. — Бедата беше там, че нашият свят ставаше все по-малък и по-малък, докато не се сви само до Гнездото. А сега той отново ще расте и ще стане истински огромен свят, какъвто беше в началото.

Мисля, че е прав. А интересно, ще почака ли прекрасната млада лейди, докато порасна? Попитах я за това, а тя се усмихна и отговори, че в градчето има дъщеря почти на моята възраст и въобще там има много деца. Представяте ли си?

Край