Фредрик Браун
Купол

Кайл Брейдън се разположи удобно в креслото, без да свежда очи от лоста на отсрещната стена. Готов ли бе да рискува и да го дръпне? Милиони, дори милиарди пъти си беше задавал този въпрос през последните трийсет години. Да, днес по пладне ще станат точно трийсет години.

Дръпването на лоста най-вероятно ще причини смъртта му. Само че не знаеше каква ще е тя. Сигурно няма да бъде от атомна бомба — всички бомби ще да са ги използували вече преди много години. А пък те бяха толкова, че да унищожат напълно цивилизацията, дори много повече. А по неговите сметки излизаше, че човек може да се заеме да създаде нова цивилизация след около стотина години. Човек, или това, което ще остане след него.

Но какво имаше все пак от другата страна на куполообразното силово поле, което досега го защищаваше от страшната действителност? Хора, които живеят като зверове? Или човечество, което е изтребило себе си, и е оставило на Земята други, по-малко жестоки същества?

Ами ако махне купола за малко и после отново го възстанови? Отдавна щеше да се реши на това. Още преди десет-петнайсет години. Но за да се създаде силово поле, трябва много, много енергия, много повече от нужната за поддържане на вече готовото. Когато за първи път включи апаратурата, енергията на Земята беше достатъчна.

Естествено, едва възникнало, силовото поле откъсна всичките му връзки с външния свят, но вътрешните източници на енергия стигаха и за личните нужди на Брейдън, и за поддържане на полето.

Да, реши той внезапно и окончателно, ще дръпне шалтера още днес, след няколко часа, когато се навършат точно трийсет години. Трийсет години — какво пък, достатъчно дълго бе живял в самота.

А пък съвсем не му се искаше да остава сам. Ако Мира не го беше изоставила тогава… Сега е късно да мисли за това, но спомените за кой ли път го нападаха. Колко беше наивна, като пожела да подели съдбата на човечеството и хукна да помага на онези, които вече не се нуждаеха от никаква помощ. А пък го обичаше. Ако не беше това нейно донкихотство, те щяха да се оженят. Но тогава той й каза всичко откровено и я прогони. А колко щеше да бъде хубаво, ако беше останала с него!

Той не успя да убеди Мира отчасти и затова, защото събитията се развиха неочаквано бързо. Онази сутрин, като включи радиото, той разбра, че има на разположение само няколко часа. Натисна копчето на звънеца и повика Мира. Тя влезе както винаги красива и спокойна. Можеше да си помисли човек, че тя изобщо не слуша по радиото последните новини, че не чете вестници и не знае какво става наоколо.

— Седни, скъпа — предложи й той.

Тя широко отвори очи, изненадана от внезапната фамилиарност на шефа й, но с присъщата си грация седна в креслото — както винаги, когато трябваше да пише под диктовка. Намери писалка и се приготви да записва.

— Мира — каза той. — Повиках те по лична работа. Много лична. Искам да ти предложа да станеш моя жена.

Това тя никак не го очакваше.

— Вие се шегувате, доктор Брейдън.

— Съвсем не, Мира. Зная, че съм малко по-възрастен от тебе, но се надявам, че ти не ме смяташ за старец. На тридесет и седем години съм, макар че от постоянната преумора навярно изглеждам по-стар. Ти нали си на двадесет и седем?

— Тази седмица навърших двайсет и осем. Но тук възрастта няма значение. Разликата не е важна. Ако кажа: „Всичко е толкова неочаквано“, думите ми ще прозвучат банално, но аз наистина не го очаквах. Вие дори — тя лукаво се усмихна — не сте се опитвали да ме ухажвате. И май че сте първият ми шеф, който не е правил това.

Брейдън също се усмихна.

— Уви, не знаех, че това си очаквала. Но шегата настрана. Мира, аз говоря сериозно. Съгласна ли си да се омъжиш за мен?

Тя замислено го гледаше.

— Не зная. Но най-чудното е, че сигурно малко ви обичам. Не зная защо. Вие винаги се държахте строго и официално, бяхте изцяло погълнат от работата си. Нито веднъж не се опитахте да ме целунете, или да ми направите комплимент. И все пак… не ми харесва това внезапно и делово предложение. Може би друг път, при други условия, ние ще се върнем към това. А сега… може би, по някакъв повод ще ми кажете, че ме обичате. Това ще помогне.

— Обичам те, Мира. Извинявай. Но нали не си против? Ти не отказваш да станеш моя жена, нали?

Тя бавно кимна с глава. Като че очите й станаха още по-красиви.

— В такъв случай позволи ми да ти обясня защо ти правя това предложение толкова късно и така неочаквано. Първо, аз работех като луд… Известно ти е над какво, нали?

— Струва ми се, над нещо свързано с отбраната. Над някакво устройство. И ако не се лъжа, вие вършехте тази работа на своя отговорност и на свой риск, без поддръжката на правителството.

— Вярно — кимна Брейдън, — нашите умници генералите не искаха да вярват в моята теория. Впрочем, болшинството от колегите ми физици също не бяха съгласни с мен. За щастие имах спестени пари за първите патенти и ги пуснах за изследвания в областта на електрониката. Напоследък се занимавах със система за защита от атомната и водородната бомба. От всичко, което може да превърне нашата планета в огромен факел. Работех над създаването на абсолютно непроницаемо сферично силово поле.

— И вие…

— Да, успях. Мога сега, точно в този миг да го създам около къщата, и то ще съществува, колкото аз искам. И вътре нищо няма да проникне. Не само това, но в тази сграда събрах огромни количества запаси. Дори семена и химикали. Тук има толкова, че за двама души напълно ще стигнат за цял живот.

— Но нали ще съобщите за това на правителството? Отава дума за защита от водородната бомба…

Брейдън се намръщи.

— Да, това е наистина защита от водородната бомба, но за съжаление моето изобретение няма никаква, или почти никаква отбранителна стойност. В този смисъл генералите се оказаха прави. Количеството енергия, която е необходима за създаването на такова силово поле, расте на куб с увеличаване параметрите на самото поле. Сферичното поле около тази къща ще има осемдесет фута в диаметър. За да го създам, ще бъде нужен приток от енергия, който вероятно ще изгори цялата осветителна система на Кливланд. За да се получи такъв купол над малко селце или над военна база, трябва повече енергия отколкото цялата страна изразходва за няколко седмици. И още: защитното поле напълно изключва контакта с външния свят. За да излезе някой от купола, или пък за да влезе вътре, трябва да се махне полето и после отново да се създаде, а това означава огромно количество енергия. Правителството може да извлече полза от моето изобретение само по начина, по който аз мисля да го използувам. Тоест да се спаси животът на някого, максимум на двама… Да им се даде възможност да преживеят страшната сеч и подивяването, което ще настъпи след нея. Впрочем, да се предприеме нещо извън границите на тази сграда е вече късно.

— Защо?

— Просто защото няма време да се създаде второ такова устройства. Скъпа, войната започна…

Лицето й побеля. Тя рязко скочи от креслото, и без да вижда нищо около себе си, се хвърли към изхода.

— Мира! — извика Брейдън и се спусна след нея. Но на вратата тя се обърна и с жест го спря. Лицето и гласът й бяха абсолютно спокойни.

— Трябва да отида, докторе. Завършила съм курсове за подготовка на медицински сестри и ще бъда необходима.

— Но ти си помисли, какво ще стане там! Хората ще се превърнат в животни. Ще умират в мъки. Толкова те обичам, че не мога да допусна да изпиташ такъв ужас. Моля те, Мира, остани!

Той бе изумен, когато тя се усмихна в отговор.

— Сбогом, доктор Брейдън. Аз пък предпочитам да умра заедно с останалите животни. Може да е глупаво, но съм такава.

Вратата зад нея се затвори. Той видя от прозореца как тя излезе навън и се затича по тясната уличка.

Над покривите ревяха реактивни самолети. Навярно още свои. А може би и противникови? Ами ако точно Кливланд е един от обектите за нападение? Или пък противникът по някакъв начин е разбрал за неговата работа и е решил да унищожи първо Кливланд. Брейдън изтича към шалтера и го натисна.

На двайсет фута от прозореца изникна сива пустота. Всички външни звуци замлъкнаха. Брейдън излезе от къщата, за да огледа внимателно… видимата половина. Сиво полукълбо, високо четирийсет фута, и диаметър осемдесет, точно колкото да скрие едноетажното здание, което беше негов дом и лаборатория. Той знаеше, че полето влиза още четирийсет фута дълбоко в земята и образува пълно кълбо. Ничия намеса отгоре не го заплашваше, нито пък червеи ще го подядат отдолу.

И действително, нищо не бе проникнало вътре през тези трийсет години.

Всъщност тези години не бяха чак толкова страшни. Имаше си любими книги, които препрочиташе толкова често, че ги знаеше почти наизуст. Той както и преди се занимаваше с експериментална работа, и макар че за последните седем години, откакто беше навършил шейсет, кръгът на интересите му значително се стесни и творческите му възможности намаляха, той все пак постигаше някакви успехи. Разбира се, тези работи не можеха да се сравнят със силовото поле, нито дори с ранните му неща, защото му липсваха стимули, които да го подбуждат към дейност. Пък и едва ли той самият или пък някой друг ще могат да се възползуват от неговите изобретения. Каква полза ще имат откритията му в областта на електрониката за дивака, който не умее дори един радиоприемник да настрои, а още повече да го сглоби?

Но за да запази здравия си разум, работа не липсваше, макар че не му носеше удовлетворение.

Той се приближи до прозореца, погледна едва забележимата сива стена, до която имаше всичко на всичко двайсет фута. Ех, ако можеше да я вдигне, да се убеди в правотата си и да я възстанови отново! Но да се унищожи силовото поле можеше само веднъж завинаги.

Брейдън се приближи до превключвателя и го погледна. После рязко се наклони напред и го дръпна. Хвърли се към прозореца. Сивата стена изчезна… и това, което видя, му се стори почти невероятно…

Това не беше Кливланд, който познаваше от миналото, а някакъв красив нов град. На мястото на тесните улички имаше просторен булевард. Светли, радващи окото къщи, построени в непознат архитектурен стил. Трева, дървета — всичко напълно запазено. Възможно ли е? Как така… След атомната война човечеството не би могло толкова бързо да достигне предишното си ниво на развитие. Нима всички негови предположения са били неверни и смешни?

Но къде са хората? Като в отговор наблизо мина автомобил. Автомобил ли? Той не приличаше никак на леките коли от преди. Скоростта му беше по-голяма; изглеждаше по-изящно, с по-добра маневреност… Сякаш едва докосваше земята и не беше подвластен на силата на притегляне, а жироскопи осигуряваха устойчивостта му. В колата седяха мъж и жена. Зад кормилото беше мъжът — млад и красив. Жената също бе млада, стройна и красива.

Те се обърнаха и погледнаха към него, а мъжът дори спря колата… За скоростта, с която се движеха, спирачният път бе необикновено кратък. Брейдън разбра, че младите хора често пътуват по този път и винаги са виждали тук купола, който сега бе изчезнал. Автомобилът потегли. Навярно сега ще разкажат на другите.

Той излезе от къщи на прекрасния булевард. И скоро съобрази защо наоколо почти няма хора и движение. Неговите хронометри бяха сгрешили с около дванайсет часа: те показваха втората половина на деня, а всъщност беше ранно утро. По положението на слънцето определи, че сега е около шест часът.

Брейдън бързо крачеше напред. Не искаше да остава в къща, която трийсет години бе скрита под купол — сигурно щеше да дойде някой, узнал от младата двойка за изчезването на полето. Ще пристигне и ще му разкаже какво е станало, а пък той сам искаше да види и да разбере всичко.

Вървеше все по-нататък. Минувачи в този ранен утринен час нямаше. Намираше се в уютен квартал. Отдалече видя няколко души. Те бяха облечени другояче, но разликата не биеше прекалено на очи. Покрай него хвърчаха коли, също така странни. Движеха се с неестествено голяма скорост.

Накрая Брейдън попадна на магазин, чийто врати бяха отворени. Не можеше повече да сдържа любопитството си и влезе. Млад мъж разпределяше някакви предмети по полиците. Той погледна Брейдън с известно недоверие, но учтиво попита:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Моля ви, не мислете, че съм смахнат. После, ще ви обясня всичко. Само отговорете на един мой въпрос. Какво се случи преди трийсет години? Имаше ли атомна война?

В очите на младия човек блясна искрица.

— А-а… Вие сигурно сте оня човек, който живееше под купола! Сега разбирам защо…

— Да — отвърна. Брейдън, — аз живеех под купола. Но все пак какво се случи? Какво стана след унищожаването на Бостън?

— Виждате ли, на Земята долетяха космически кораби. Бостън беше унищожен случайно. От галактиката Алдебаран прилетя цял космически флот. В корабите имаше същества, които бяха значително по-напреднали в развитието си от нас и имаха добри намерения. Те долетяха на Земята, за да ни поканят да влезем в Галактическия съюз и за да ни помогнат. За нещастие при кацането в Бостън един от корабите се разби и атомните му двигатели се взривиха. От страшния взрив загинаха около един милион хора. Останалите кораби се приземиха точно на определените точки и техният екипаж обясни с каква цел са дошли. Нямаше никаква война, макар че по чудо успяхме да я избегнем. По нареждане на правителството във въздуха се вдигнаха военни самолети, но успяха навреме да ги върнат в базите.

— И така, значи нямаше война? — дрезгаво попита Брейдън.

— Разбира се, че нямаше. Войните сега за нас са само страшен спомен от мрачните времена, които някога преживя човечеството. Галактическият съюз много ни помогна. Сега дори няма държавни правителства — кой и на кого може да обяви война? С помощта на Галактическия съюз ние достигнахме небивал прогрес. Земяните заселиха Марс и Венера, които бяха необитаеми и които Съюзът предостави на наше разположение. Но Марс и Венера са само нещо като предградия на Земята, защото ние пътешествуваме и към звездите. Сега дори… — той изведнъж млъкна.

Брейдън стоеше вкопчен в ръба на тезгяха. И всичко това бе минало покрай него. Трийсет години самота, а сега е вече старец.

— Вие сега… какво? — попита той. Нещо му подсказваше отговора, той почти не чу собствения си глас.

— Е… не можем да кажем, че сме безсмъртни, но доста се приближихме до това състояние. Живеем по цяло столетие. Преди трийсет години ние с вас бяхме връстници. Боя се обаче, че за вас безсмъртието вече е невъзможно. Галактическият съюз ни запозна с процесите, които съхраняват младостта у човека, но те са приложими само за хора, които не са минали средната възраст — до петдесет години. А вие…

— Аз съм на шейсет и седем — със спокоен глас отвърна Брейдън. — Благодаря ви.

И така, той бе загубил всичко. Звездите… Някога мечтаеше да полети към тях, без да жали нищо, но сега не желаеше дори това. Беше загубил всичко. И Мира също.

А можеше да бъде заедно с нея. И двамата щяха да си останат млади.

Той излезе от магазина и тръгна към къщата, която доскоро се криеше под купола. Там вече го чакаха. Може би ще удовлетворят молбата му. Имаше едно-единствено желание — да му дадат енергия, за да възстанови силовото поле. И тогава ще свърши живота си там, под купола. Да, сега това беше единственото му желание. Нека му разрешат да умре така както беше живял — в самота.