Серия
Разкази за роботи
Оригинално заглавие
Reason, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
kpuc85 (2015 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 37,38,39,40/1986 г.


— Преди една седмица те сглобихме с Донован — каза бавно, като натъртваше всяка дума, Грегори Поуел. После сбърчи чело и подръпна кестенявия си мустак.

В стаята за персонала на „Слънчева станция №5“ беше тихо. Само някъде далеч отдолу се чуваше мекото мъркане на мощния лъчев насочвател.

Робот QT1 седеше неподвижно. Полираните повърхности на тялото му блестяха на светлината, а огненочервените фотоелектрични клетки, които му служеха за очи, бяха неподвижно фиксирани в земянина от другата страна на масата.

Поуел потисна една внезапна нервна атака. Тези роботи притежаваха особени умствени способности. Позитронните пътища в мозъците им бяха предварително изчислени и всички възможни пермутации, водещи до гняв и омраза — напълно изключени. Моделите QT бяха първи по рода си, а този бе номер едно. Можеше да се случи нещо.

— Осъзнавате ли сериозността на изявлението си, Поуел? — заговори накрая роботът. Гласът му имаше студения тембър на металическа мембрана.

— Нещо те е направило, Кюти — изтъкна Поуел. — Ти сам призна, че паметта ти се е появила внезапно с пълен капацитет от абсолютната до преди седмица пустота. Ще ти обясня. Ние с Донован те сглобихме от частите, доставени с космически кораб.

Кюти, застанал в странна за човек поза, бе вперил поглед в дългите му гъвкави пръсти.

— Мисля, че може би има по-задоволително обяснение. Защото твърдението, че вие сте ме направили, изглежда невероятно.

Земянинът внезапно се изсмя.

— Защо, за бога?

— Да го наречем интуиция. Засега само това. Но все пак, аз имам намерение да я осмисля. Една поредица от правилни разсъждения може да завърши само с откриване на истината и аз ще упорствувам, докато стигна до нея.

Поуел стана и седна на края на масата до робота. Той почувствува изведнъж силна симпатия към тази странна машина. Тя изобщо не приличаше на обикновен робот, прикован към своята специализирана задача и използуващ интензивността на позитронния път в мозъка му. Поуел постави ръка върху стоманеното рамо на Кюти. Металът бе твърд и студен на пипане.

— Кюти — рече той, — ще се опитам да ти обясня нещо. Ти си първият робот, който някога е проявявал интерес към собственото си съществуване, и мисля, първият, който е наистина достатъчно интелигентен, за да разбере външния свят. Ето ела с мен.

Роботът се изправи плавно, а дебелите му стъпала с подметки от пореста гума безшумно последваха Поуел. Земянинът докосна бутон и един правоъгълен панел от стената се отмести с щракване настрана. Дебелото прозрачно стъкло разкри осеяния със звезди Космос.

— Това съм го виждал и през наблюдателните люкове в машинната зала — отбеляза Кюти.

— Зная — съгласи се Поуел. — Какво мислиш, че представлява?

— Точно какаото се вижда: зад стъклото се намира черен материал, осеян с блестящи точки. Зная, че нашият насочвател изпраща лъчи до някои от тях — винаги до едни и същи, и че тези точки се преместват, а заедно с тях и лъчите. Това е всичко.

— Добре, а сега ме слушай внимателно. Чернотата е пустота — огромна пустота, простираща се до безкрайността. Малките блестящи точки са огромни маси материя, пълни с енергия. Това са кълба, някои от които са с диаметър милиони мили. За сравнение диаметърът на тази станция е само една миля. Изглеждат толкова малки, защото са на невероятно голямо разстояние от нас. Точките, към които са насочени нашите енергийни лъчи, са много близки и далеч по-малки. Те са студени и твърди, а на повърхността им живеят милиарди човешки същества като мен. С Донован сме дошли от такъв един свят. Лъчите ни ги захранват с енергия, отнета от огромното и нажежено до бяло кълбо, което се е случило да бъде близо до нас. Ние го наричаме „Слънце“, то е от другата страна на станцията и затова не можеш да го видиш.

Кюти остана неподвижен като стоманена статуя пред люка.

— От коя светла точка твърдите, че сте дошли? — без да извърне глава, попита той.

Поуел я потърси.

— Ето я там, в ъгъла, много ярката. Наричаме я Земя — усмихна се той. — Добрата стара Земя. Там има пет милиарда като нас, Кюти, и след около две седмици аз отново ще съм при тях.

Доста изненадващо Кюти забръмча разсеяно. В бръмченето нямаше мелодия, но то приличаше на странния звук от силно дръпнати струни. Той спря така внезапно, както бе започнал.

— А аз откъде съм дошъл, Поуел? Вие не обяснихте моето съществуване.

— Останалото е просто. Когато тези станции са били построени, за да изпращат слънчева енергия към планетите, те са се управлявали само от хора. Но горещината, силната слънчева радиация и електронните бури направиха този пост твърде труден. Роботите бяха усъвършенствувани, за да заменят човешкия труд. Сега за всяка станция са необходими само двама души, но ние се опитваме да заменим и тях. Поради тая причина се появи ти — най-висшият тип робот, създаден досега. Ако покажеш, че си способен да управляваш тази станция, на нея и на всички останали няма да е нужно човешко присъствие. Ние само ще доставяме частите за ремонт.

Поуел вдигна ръка и щракна металния капак обратно на мястото му. После се върна на масата, взе една ябълка и я изтри в ръката си, преди да я захапе. Червеният блясък в очите на робота обаче го задържа.

— Очаквате ли да повярвам на една толкова сложна и неправдоподобна хипотеза, като току-що предложената от вас? За какво ме вземате?

Поуел изтърва от устата си парчета от ябълката върху масата и почервеня.

— Дяволите да те вземат, това не е хипотеза! Това са факти!

— Кълба от енергия с диаметър милиони мили? — зазвуча неприветливо гласът на Кюти. — Светове с пет милиарда човеци? Безкрайна пустота! Съжалявам, Поуел, но не мога да повярвам. Ще разгадая тази работа за себе си. Довиждане!

Той се обърна и излезе от стаята. На прага се размина с Донован, комуто кимна важно, и изчезна надолу по коридора, без да обърне внимание на последвалите го учудени погледи.

Майк Донован разроши червеникавата си коса и погледна отегчено Поуел.

— За какво говореше тази самоходна вехтория? На какво не вярва?

Другият подръпна мустака си, преди да отговори.

— Той е скептик — отвърна Поуел с горчивина. — Не вярва, че ние сме го направили. Не вярва също и в съществуването на Земята, звездите и Космоса.

— Мили боже! Ние сме се сдобили със смахнат робот!

— Той каза, че отива да пресметне за себе си всичко това.

— Е, надявам се, че после ще благоволи да ми го обясни — рече мило Донован и внезапно разгневен добави: — Слушай, ако този метален умник ми каже нещо подобно, с един удар ще отделя хромирания череп от тялото му! — Той се тръшна на стола и измъкна един криминален роман от вътрешния джоб на сакото си. — Във всеки случай този робот ме прави твърде любопитен!

 

 

Майк Донован мърмореше нещо иззад огромния сандвич с маруля и домати, когато Кюти почука благоприличие и влезе.

— Тук ли е Поуел?

— Той събира данни за действието на електронния поток. Изглежда, че наближава буря — отвърна Донован с неясен глас, прекъсван от паузи за дъвчене.

Докато той говореше, влезе Поуел и се отпусна на един стол. Беше забил поглед в листовете с диаграми и графики, които държеше в ръцете си. Той ги разстла пред себе си и започна бързо да прави някакви изчисления. Донован надникна през рамото му, като хрускаше маруля и ронеше по пода трохи хляб.

— Потенциалът Дзета се покачва, макар и бавно. В същото време действията на потока са странни и аз не зная какво да очаквам. О, здрасти, Кюти! — вдигна поглед Поуел. — Мислех, че надзираваш монтирането на новия лост за управление.

— Работата е свършена — отвърна спокойно роботът, — а аз съм дошъл да поговоря с вас двамата.

— О! — почувствува се неловко Поуел. — Добре, седни. Не, не на този стол, един от краката му е нестабилен, а ти не си лек.

Роботът го послуша.

— Стигнах до решение — рече невъзмутимо той.

Донован го погледна сърдито и бутна остатъка от сандвича настрана.

— Ако става дума за някой от тези смахнати…

Другият махна нетърпеливо за тишина.

— Хайде, Кюти! Слушаме те.

— Последните два дни прекарах в концентрирано самонаблюдение и резултатите бяха много интересни — започна Кюти. — Тръгнах от едно сигурно основно предположение, което почувствувах, че ми е позволено да направя. Аз съществувам, защото мисля…

— О, господи, робот-Декарт! — изръмжа Поуел.

— Кой е Декарт? — попита Донован. — Чуй, трябва ли да седим тук и слушаме този метален маниак…

— Тихо, Майк!

— И въпросът — продължи невъзмутимо Кюти, — който незабавно възникна, беше: какво точно е причина за моето съществуване?

Челюстта на Поуел заподскача неравномерно.

— Не ставай глупак. Вече ти казах, че ние сме те направили.

— А ако не вярваш — намеси се Донован, — с удоволствие ще те разглобим!

Роботът разпери ръце в неодобрителен жест.

— Не приемам нищо на вяра. Една хипотеза трябва да бъде подкрепена с разум, иначе нищо не струва. А да се допусне, че вие сте ме направили, противоречи на всички закони на логиката.

Поуел задържа с ръка внезапно свилия се юмрук на Донован.

— Защо казваш това?

Кюти се засмя с твърде нечовешки смях — най-машиноподобния, на който бе способен. Остър и експлозивен, той прозвуча на равни интервали като метроном.

— Погледнете се — рече той накрая. — Не го казвам с презрение, но се погледнете! Материалът, от който сте направени, е мек и отпуснат. Липсва му издръжливост и сила, а енергията му зависи от неефективното окисление на органична материя като тази. — И той посочи неодобрително с пръст остатъците от сандвича на Донован. — Вие периодично изпадате в кома и накрая промените в температурата, въздушното налягане, влажността или интензивността на радиацията вредят на вашата ефективност. Тук вие сте временно. А пък аз съм завършен продукт. Електрическата енергия приемам директно и я използувам с почти стопроцентова ефективност. Направен съм от як метал, непрекъснато съм в съзнание и мога лесно да издържам крайните състояния на околната среда. Тези са фактите, които, подкрепени със съвсем очевидното твърдение, че никой не може да създаде по-висше същество от самия него, правят на пух и прах вашата глупава хипотеза.

Мърморените от Донован проклятия станаха разбираеми, когато, свъсил вежди, той скочи на крака.

— Е, сине на къс желязна руда, ако не аз, тогава кой те е направил?

— Много добре, Донован. Това наистина е следващият въпрос. Очевидно моят създател трябва да е по-могъщ от мен. И така има само една възможност. — Земяните гледаха озадачено, а Кюти продължи: — Какво е център на активността тук, в станцията? Кому служим всички ние? — Той млъкна в очакване.

Донован се обърна и погледна учудено своя другар.

— Обзалагам се, че тази смахната тенекия говори за самия енергиен преобразовател.

— Така ли е, Кюти? — усмихна се Поуел.

— Говоря за Господаря! — беше студеният и рязък отговор.

Това бе сигнал Донован да избухне в смях, а Поуел да захикика.

Кюти се изправи на крака. Блестящите му очи се местеха ту към единия, ту към другия.

— Това е точно така и аз не се учудвам, че отказвате да повярвате. Сигурен съм, че и двамата няма да останете дълго време тук. Поуел сам каза, че отначало само хора са служели на Господаря, че после следват роботите за обикновената работа и накрая идвам аз за ръководните функции. Фактите са несъмнено тези, но обяснението им е напълно нелогично. Искате ли да узнаете истината?

— Давай, Кюти! Ти си забавен.

— Господарят е сътворил първо хората като най-нисш и най-лесен за изпълнение тип. Постепенно ги е заменил с роботи и накрая е сътворил мен, за да заема мястото на последните хора. Отсега нататък аз ще служа на Господаря.

— Нищо подобно — отвърна Поуел. — Ти ще изпълняваш заповедите ни и ще мълчиш, докато се убедим, че можеш да управляваш преобразователя. Запомни това! Преобразователя, а не Господаря! Ако не останем доволни от теб, ще бъдеш демонтиран. А сега, ако нямаш нищо против, можеш да напуснеш помещението. Вземи тези данни и ги подреди по подходящ начин.

Кюти прие подадените му графики и диаграми и излезе, без да каже повече нито дума. Донован се облегна тежко назад и прокара дебелите си пръсти през косата.

— Ще си имаме неприятности с този робот. Той е кръгъл глупак!

Сънното бръмчене на преобразователя бе по-високо в командната кабина, а с него се смесваха тихото цъкане на гайгеровите броячи и странното жужене на шестте сигнални лампички.

— Лъчът от „Станция №4“ е уловил Марс и сега можем да прекъснем нашия — рече Донован, след като извърна очи от телескопа.

— Кюти е долу в машинната зала — кимна разсеяно Поуел. — Ще му предам сигнала и той ще се погрижи за него. Виж, Майк, какво мислиш за тези фигури?

Майк им хвърли едно око и подсвирна от учудване.

— Е, момче, това се вика интензивност на гама-лъчи. Старото Слънце се е оживило.

— Да — съгласи се кисело Поуел, — а ние сме в лоша позиция за една електронна буря. Нашият земен лъч е точно в предполагаемата посока — той бутна ядосано стола си далеч от масата. — Ех, да можеше да се задържи така, докато дойде смяната! Но дотогава има цели десет дни. Слушай, Майк, иди долу и наблюдавай Кюти. Ще отидеш, нали?

— Добре. Хвърли ми малко от бадемите.

Той извади няколко от подхвърлената му торба и се отправи към елеватора. Донован се плъзна надолу и скоро се озова на тясната пътека в огромната машинна зала. Облегна се на парапета и погледна надолу. Гигантските генератори бяха в движение и бръмченето от L-тръбите се чуваше из цялата станция.

До марсианската L-тръба Донован можа да различи блестящата фигура на Кюти, който надзираваше отблизо групата роботи, работещи синхронно като едно цяло. Внезапно светна искра и се чу пращене, което бе в дисонанс с равномерния шум от преобразователя. Лъчът към Марс бе прекъснат!

И тогава Донован се вцепени. Роботите, които изглеждаха като джуджета до мощната L-тръба, стояха с наведени глави, а Кюти се разхождаше бавно напред-назад пред тях. Минаха петнадесет секунди, а след това с дрънчене, което заглуши за момент шумното мъркане на машините, те паднаха на колене.

Донован извика и се затича надолу по тясното стълбище. Почервенял от гняв и размахвайки бясно във въздуха стиснатите си юмруци, той се нахвърли върху тях.

— Безмозъчни глупаци! Какво, по дяволите, е това? Хайде, заемайте се с тази L-тръба! Ако не я разглобите, почистите и сглобите отново, преди да се е мръкнало, ще направя мозъците ви на пихтия с променлив ток!

Нито един робот не помръдна!

Дори Кюти в далечния край (единствен останал прав) стоеше неподвижен с очи, фиксирани в мрачните отвори на огромната машина пред него.

— Стани! — изрева Донован и сбута грубо най-близко стоящия до него робот.

Последният бавно се подчини. Фотоелектричните му очи гледаха укорително земянина.

— Няма друг господар освен Господаря — рече той, — а QT1 е неговият пророк.

Донован усети фиксирани върху себе си двадесет чифта механични очи и чу двадесет плътни гласа, които тържествено издекламираха:

— Няма друг господар освен Господаря, а QT1 е негов пророк!

— Страхувам се — се намеси в този момент Кюти, — че приятелите ми се подчиняват на този, който сега е по-високостоящ от вас.

— По дяволите, какво правят! Ти се махай оттук! С теб ще си разчистя сметките по-късно, докато с тези одушевени приспособления — още сега!

— Съжалявам, но вие не разбирате — поклати бавно тежката си глава Кюти. — Тези тук са роботи, което означава, че са разумни същества. След като им казах истината, те всички до един вече познават Господаря, а мен ме наричат пророк. — Главата му се отпусна: — Аз не съм видна личност… но може би…

Донован си пое дъх и пусна гласа си в действие:

— Така ли? Хубава работа! Нека ти кажа само едно нещо, месингова маймуно! Няма никакъв Господар, нито Пророк и няма спор по въпроса, кой да заповядва. Разбра ли? — Гласът му премина в рев. — А сега се махай!

— Подчинявам се само на Господаря.

— Проклет да бъде твоят Господар! — Донован заплю L-тръбата. — Това е за Него! Направи каквото ти казвам!

Нито Кюти, нито някой от другите роботи не каза нищо, но Донован почувствува, че напрежението се покачва. Студените втренчени очи станаха по-тъмночервени, а Кюти изглеждаше по-неприветлив от всякога.

— Светотатство — прошепна той. В металическия му глас се чувствуваше възбуда.

Донован усети първото внезапно докосване на страха от приближаването на Кюти.

Един робот не би могъл да се гневи. В очите на Кюти не се четеше нищо.

— Съжалявам, Донован — рече роботът, — но след всичко това не можеш да останеш повече тук. Отсега нататък Поуел и вие се отстранявате от командната зала и от машинната зала.

Той махна безшумно с ръка и в същия момент два робота долепиха ръцете на Донован до страните му. Последният едва успя да ахне, когато се почувствува вдигнат от пода и понесен в лек галоп нагоре по стълбите.

Грегори Поуел се разхождаше нервно нагоре-надолу из стаята за персонала. Той хвърли яростен поглед към затворената врата и после погледна навъсено Донован.

— За кой дявол заплю L-тръбата?

Майк потъна по-дълбоко в стола, на който седеше, и удари свирепо страничните облегалки.

— Какво очакваше да направя с това наелектризирано плашило? Не възнамерявам да се подчинявам на инструмент, който съм сглобил със собствените си ръце!

— Не, разбира се — бе киселият отговор, — затова си тук, в стаята за персонала с два робота-часовои на вратата. Това не е подчинение, нали?

— Почакай да се върнем на базата — изръмжа Донован. — Някой ще ни плати за това. Всички тези роботи са с гаранция за подчинение.

— Да, но на техния дяволски Господар. Подчиняват се по всички правила, но не непременно на нас. Слушай, знаеш ли какво ни очаква, като се върнем на базата? — Той спря пред стола на Донован и го погледна свирепо.

— Какво?

— О, нищо! Само мините на Меркурий или каторга!

— За какво говориш?

— За наближаващата електронна буря. Нали знаеш, че посоката й е точно към средата на земния лъч? Тъкмо го пресмятах, когато роботът ме измъкна от стола.

— Мили боже! — внезапно пребледня Донован.

— Бурята ще бъде една от най-добрите. И знаеш ли какво ще се случи с лъча? Само с Кюти на командния пулт той сигурно ще се разфокусира и тогава бог да е на помощ на Земята и на нас!

Едва Поуел беше стигнал до средата на разсъжденията си, когато Донован вече дърпаше диво вратата. Тя се отвори, земянинът се спусна като стрела да мине през нея, но се удари в нечия неподвижна стоманена ръка. Роботът гледаше разсеяно задъхания и съпротивляващ се земянин.

— Пророкът заповяда да стоите тук. Моля ви, послушайте го! — Ръката му тласна Донован назад и в този момент в далечния край на коридора се появи Кюти. Той отстрани роботите-пазачи, влезе в стаята за персонала и внимателно затвори вратата след себе си.

— Тази работа се задълбочи твърде много! — задъхан от възмущение, се нахвърли върху него Донован. — Ще платиш за всичко, Кюти!

— Моля ви, не бъдете отегчителен — отвърна меко роботът. — В края на краищата този момент щеше непременно да дойде. Виждате, че и двамата сте загубили своите функции.

— Извинявай, какво точно имаш предвид? — изправяйки се, сковано го запита Поуел.

— Преди да бъда създаден, вие сте се грижили за Господаря. Сега тази привилегия е моя и с това изчезна и единственият смисъл на съществуването ви. Не е ли очевидно?

— Не съвсем — отвърна горчиво Поуел. — Но какво очакваш да правим ние сега?

Кюти не отговори веднага. Остана мълчалив, като че ли обмисляше нещо. После едната му ръка се протегна и обгърна рамената на Поуел, а с другата сграбчи Донован за китката и го привлече към себе си.

— Вие двамата ми харесвате. Макар да сте по-нисши създания с жалки безсмислени способности, аз наистина чувствувам един вид привързаност към вас. Добре сте служили на Господаря и той ще ви възнагради. Сега вече службата ви е свършила и сигурно няма да съществувате още много дълго. Но докато сте живи, ще бъдете обезпечени с храна, дрехи и подслон при условие обаче, че не влизате нито в командната, нито в машинната зала.

— Той ни пенсионира, Грег! — извика Донован. — Направи нещо! Това е унизително!

— Виж какво, Кюти, не можем да търпим повече тези своеволия. Ние сме шефовете. Тази станция е творение на човешки същества като мен. Те живеят на Земята и на други планети. Това е само енергиен препредавател, а ти си…

— Прилича ми на мания — поклати важно глава Кюти. — Защо държите толкова на една абсолютно погрешна представа за живота? Ако допуснем, че на нероботите липсват умствени способности, тук има още един проблем, отнасящ се… — гласът му замря и той потъна в размишления.

— Само ако имаше лице от плът и кръв, щях да го разбия — изсъска Донован.

Поуел присви очи и подръпна мустаците си.

— Слушай, Кюти, ако няма такива неща като Земята, как тогава ще обясниш видяното в телескопа?

— Извинете ме!

— Хванах те натясно, а? Малко наблюдения си имал с телескопа, откакто си сглобен, Кюти. Все пак забелязал ли си, че тези няколко точки светлина отвън стават дискове, като ги погледнеш през телескопа?

— О, това ли? Разбира се. В случая имаме просто увеличение за по-точно прицелване на лъча.

— Защо тогава звездите не се увеличават до същата големина?

— Искате да кажете другите точки. Е, към тях не отиват лъчи и затова не е необходимо да бъдат увеличавани. Поуел, дори ти трябва да можеш да си представяш тези неща.

Поуел погледна мрачно нагоре.

— Но през телескопа виждаш повече звезди. Откъде идват те, за бога?

Кюти беше отегчен.

— Слушай, Поуел, мислиш ли, че ще си губя времето да разгадавам всяка една оптическа измама на уредите ни? Откога показанията на сетивата са равностойни на светлината на здравия разум?

— Виж какво — изведнъж шумно за протестира Донован, гърчейки се а приятелската метална прегръдка на Кюти, — нека вникнем в същината на нещата. Защо въобще са лъчите? Ние ти даваме едно добро логично обяснение. Можеш ли да дадеш по-добро?

— Лъчите — отговори твърдо Кюти — се произвеждат от Господаря за негови лични цели. Има неща — той вдигна нагоре набожно очи, — които не подлежат на проверка от нас. Моята работа е да служа, а не да задавам въпроси.

Поуел седна бавно и зарови лице в треперещите си ръце.

— Излез оттук и ме остави да мисля.

— Ще ви изпратя храна — рече любезно Кюти.

Стенание беше единственият отговор. Роботът излезе.

— Грег — дрезгаво прошепна Донован, — трябва стратегия. Трябва да го издебнем, когато не ни очаква, и да му направим късо съединение. Концентрирана азотна киселина в ставите му…

— Не ставай глупак, Майк. Допускаш ли, че ще ни остави да го приближим с киселина в ръцете или че другите роботи няма да ни отстранят, ако успеем да го премахнем? Казвам ти, че трябва да говорим с него и да го убедим да ни пусне до четиридесет и осем часа в командната зала, иначе работата ни е спукана.

Той се люлееше напред-назад в безсилна мъка.

— Кой ли дявол би искал да спори с робот? Това е… това е…

— Унизително — довърши фразата Донован.

— По-лошо!

— Слушай! — засмя се внезапно Донован. — Защо да спорим? Нека му покажем. Нека пред очите му сглобим друг робот. Тогава той ще трябва да си върне думите назад.

Устните на Поуел се разтегнаха бавно в усмивка.

— И си помисли каква физиономия ще направи този смахнат робот, като ни види да го правим — продължи Донован.

 

 

Междупланетният закон, забраняващ съществуването на интелигентни роботи на необитаеми планети, докато не стане обществено необходимо, поставя немалка преграда пред персонала на слънчевите станции. Заради този особен закон роботите трябва да бъдат изпращани до тях на части и сглобявани на място, което е тежка и сложна задача.

Поуел и Донован никога не го бяха изпитвали на гърба си до онзи особен ден, когато в монтажното помещение те се наеха да сглобят един робот под зоркото око на QT1, Пророк на Господаря.

Въпросният робот, един прост MC модел, лежеше на масата почти събран. След три часа работа оставаше само да му се постави главата. Поуел направи пауза, за да си избърше челото, и хвърли несигурен поглед към Кюти. Това, което видя, обаче, не го окуражи. Кюти седеше неподвижен и мълчалив, а лицето му, безизразно през цялото време, бе абсолютно неразгадаемо.

— Нека сега поставим мозъка вътре — изстена Поуел.

Донован отвори капака на добре запечатания контейнер и от маслената баня в него извади куб и от намиращия се в него калъф от порест каучук взе едно кълбо. Той манипулираше внимателно с него, защото това бе най-сложният механизъм, създаден някога от човека. Под тънката, покрита с платина „кожа“ на кълбото се намираше позитронен мозък. В неговата деликатна и неустойчива структура бяха прокарани изчислени нервни пътища, които осигуряваха на всеки робот предиродовото образование.

Той прилепна плътно в черепната кухина на робота върху масата. Черепът бе плътно покрит и споен със син метал. Фотоелектричните очи бяха внимателно прикрепени, завити плътно в местата им и покрити с тънки листа прозрачна и твърда като стомана пластмаса. Роботът очакваше само живителния поток на високоволтовото електричество.

Поуел направи пауза с ръка на ключа.

— Сега виж това, Кюти.

Бутонът влезе в леглото си и се чу леко пращене. Двамата земяни се наведоха с любопитство над творението си.

Неопределено движение (спазми в ставите) имаше само в началото. Главата се повдигна, лактите се подпряха на масата и моделът МС слезе несръчно от нея. Стъпките му бяха несигурни, а вместо говор на два пъти издаде несполучливи скърцащи звуци.

Накрая гласът му, несигурен и колеблив, се проясни.

— Аз бих желал да започна работа. Къде трябва да отида?

Донован скочи към вратата.

— Надолу по тези стълби — упъти го той. — Ще ти бъде казано какво да правиш.

Роботът модел MC излезе и двамата земяни останаха сами с все още неподвижния Кюти.

— Е, сега вярваш ли, че ние сме те направили? — попита го с усмивка Поуел.

— Не! — беше лаконичният и окончателен отговор на Кюти. Усмивката замръзна на лицето на Поуел, а Донован зяпна от учудване.

— Сами виждате — продължи Кюти с лекота, — че вие трябва само да сглобите частите, които вече са направени. Сглобихте го забележително добре. По инстинкт, предполагам. Но всъщност не вие създадохте робота, защото частите са създадени от Господаря.

— Слушай! — рече дрезгаво Донован. — Тези части са произведени на Земята и изпратени тук.

— Добре, добре — отвърна успокояващо Кюти. — Няма да спорим.

— Не, аз искам да ти докажа — скочи Донован и сграбчи металната ръка на робота. — Ако бе прочел книгите в библиотеката, където всичко е така добре обяснено, в теб нямаше да остане и капка съмнение.

— Книгите ли? Прочел съм ги. Всичките! Те са най-безобидни.

— Ако си ги прочел — внезапно го прекъсна Поуел, — какво повече има тук да се каже? Не можеш да оспорваш написаното в тях. Просто не можеш!

— Моля ви, Поуел — в гласа на Кюти се чувствуваше съжаление, — аз определено не ги смятам за достоверен източник на информация. Те също са били създадени от Господаря и са пред назначени за вас, а не за мен.

— Как установи това? — попита Поуел.

— Аз съм разумно същество и затова съм в състояние да извлека истината чрез предварителни разсъждения. Понеже сте интелигентни, но не разумни, то вие се нуждаете от обяснение на предложеното ви от Господаря съществуване. Той ви е дал, без съмнение за добро, тези смехотворни идеи за далечни светове и хора върху тях. Навярно съзнанието ви е твърде невъзприемчиво за абсолютната истина. И тъй като вие вярвате на книгите по волята на Господаря, аз няма повече да споря с вас.

Преди да излезе, той се обърна и каза любезно:

— Но не се чувствувайте пренебрегнати. В господарската схема на нещата има място за всички. Вие, бедни човеци, имате своето, макар и незначително място и ще бъдете възнаградени, ако го запълните добре.

Той си тръгна с блажено изражение на лицето, което подхождаше за Пророка на Господаря, а Поуел и Донован избягваха се погледнат в очите.

— Нека отидем да си легнем — накрая с усилие проговори Поуел. — Аз се предавам.

— Слушай, Грег — рече тихо Донован, — ти не смяташ, че той има право, нали? Така е убедителен, че аз…

— Не ставай глупак! — нахвърли се върху него Поуел. — Дали Земята съществува, ще разбереш следващата седмица, когато дойде смяната, а ние се върнем обратно, за да се срещнем с музиката.

— Тогава, за бога, трябва да направим нещо! — Донован беше потънал в сълзи. — Той не вярва на нас, на книгите и на очите си.

— Да — съгласи се с горчивина Поуел, — защото той е „разумен“ робот, да го вземат мътните! Той вярва само на разума и в това има само една неприятност — гласът му постепенно заглъхна.

— Каква е тя? — подкани го Донован.

— Ако избереш подходящи постулати, ти можеш посредством студения логически разум да докажеш всичко, каквото поискаш. Ние имаме нашите постулати, а Кюти има своите.

— Тогава нека бързо се доберем до тях. Бурята ще се разрази утре.

— Ето къде пропада всичко — въздъхна уморено Поуел. — Постулатите се основават на предположения и се подкрепят от вяра. Нищо във Вселената не може да ги поклати. Отивам да си легна.

— О, по дяволите! Аз не мога да спя!

— Аз също! Но трябва да опитам — въпрос на принцип.

 

 

Дванадесет часа по-късно сънят беше все още въпрос на принцип, но неприложим на практика.

Бурята дойде преди определеното време и кръвта се дръпна от лицето на Донован, когато посочи треперещата стрелка на уреда. Поуел, брадясал и с пресъхнали устни, гледаше втренчено през люка и отчаяно подръпваше мустака си.

При други обстоятелства това би било чудна гледка. Бързодвижещите се електрони от потока удряха енергийния лъч и флуоресцираха в иглички интензивна светлина. Лъчът пронизваше пустотата като ивица от танцуващи и греещи прашинки. Снопът енергия беше устойчив, но двамата земяни знаеха какво може да се види с просто око. Отклонение от сто милисекунди, невидимо за окото, бе достатъчно за опасно разфокусиране на лъча и за превръщането на стотици квадратни мили от земната повърхност в нажежени до бяло развалини. В същото време, равнодушен към лъча, фокуса, Земята или към всичко останало, освен към своя Господар, стоеше един робот.

Минаха часове. Земяните наблюдаваха лъча в хипнотично мълчание. И изведнъж стрелкащите се точки светлина отслабнаха и изчезнаха. Бурята беше преминала.

— Тя свърши — рече Поуел с равен глас.

Донован беше изпаднал в неспокойна дрямка, а уморените очи на Поуел го гледаха завистливо. Сигналната лампа продължаваше да светка, но земяните не й обръщаха внимание. Нищо вече не беше важно! Нищо! Може би Кюти беше прав, че той е само едно по-нисше създание с направени по поръчка памет и живот, което бе надживяло своята цел.

Той желаеше да е така!

Пред него стоеше Кюти.

— Не отговорихте на сигнала, затова дойдох — рече той с нисък глас. — Вие никак не изглеждате добре и аз се страхувам, че срокът ви на съществуване е вече към своя край. Все пак бихте ли желали да видите някои от записаните днес данни?

Поуел чувствуваше смътно, че роботът прави приятелски жест, за да успокои може би съвестта си за това, че със сила бе заменил хората на пулта за управление на станцията. Той взе подадените му листа и впери невиждащ поглед в тях.

Кюти изглеждаше доволен.

— Да се служи на Господаря е, разбира се, голяма привилегия, но вие не трябва да го изживявате твърде тежко, че сте изместен.

Поуел мърмореше и механично прехвърляше листата, докато размътеният му поглед най-сетне се фокусира на тънките червени линии, колебаещи се по своя път върху разграфения лист хартия. Той го хвана здраво в двата си юмрука и стана на крака, като продължи да се взира в него. Другите листа бяха паднали на пода, без да ги забележи.

— Майк, Майк! — лудо го разтърси той. — Кюти го е задържал устойчив!

Донован дойде на себе си.

— Какво? К… к… къде? — попита той и също се взря с подути очи в записа пред него.

— Какво не е в ред? — го прекъсна Кюти.

— Знаеш ли, че си задържал лъча във фокус? — заекна Поуел.

— Фокус? Не разбирам за какво става дума.

— Ти си го задържал насочен точно в приемателната станция в границите на десет хилядни от милисекундата от дъговия градус!

— Каква приемателна станция?

— На Земята. Приемателната станция на Земята — бърбореше Поуел. — Ти си го задържал на фокус.

Кюти отегчено се завъртя на пети.

— Невъзможно е да се извърши акт на любезност към вас двамата. Винаги същите фантасмагории! Аз само съм задържал всички уреди в равновесие в съответствие с волята на Господаря. — Той събра пръснатите по пода листа и излезе.

— Да бъда проклет! — възкликна Донован и после се обърна към Поуел. — Какво ще правим сега?

Поуел се чувствуваше уморен, но възроден.

— Нищо. Той само ни показа колко съвършено управлява станцията. Никога досега не съм виждал така добре овладяна електронна буря.

— Но това не решава въпроса. Ти го чу какво каза за Господаря. Ние не можем…

— Слушай, Майк, той следва инструкциите на Господаря чрез уредите, апаратите и графиките. Всичко това, което и ние винаги сме следвали.

— Разбира се, но не е там работата. Не можем да го оставим да продължава с тези врели-некипели относно Господаря.

— Защо не?

— Защото кой е чувал за такава идиотщина? Как ще му поверим станцията, като не вярва в съществуването на Земята?

— Може ли да я управлява?

— Да, но…

— Тогава има ли значение в какво вярва?

Поуел разпери ръце и леко се усмихна. После се хвърли на леглото и веднага заспа.

 

 

— Няма да е сложно — говореше Поуел, докато се бореше с лекия си космически костюм. — Ти можеш да донасяш един по един нови модели QT, да ги екипираш с автоматичен включвател, който да се задействува до една седмица така, че да имат достатъчно време да се обучат в… в… култ към Господаря от самия Пророк. После ги включваш към други станции и ги оживяваш. Можем да имаме по два QT на…

— Млъкни и ме остави да се измъкна оттук! — го прекъсна Донован, като разкопча светлозащитната козирка на шлема си и се намръщи. — Смяната ни очаква, а аз няма да се чувствувам добре, докато не видя Земята и не я почувствувам под краката си.

Докато говореше, вратата се отвори. С приглушено проклятие той щракна козирката обратно на мястото й и обърна гръб на Кюти.

Роботът тихо се приближи.

— Отивате ли си? — попита той. В гласа му се чувствуваше тъга.

— На нашето място ще дойдат други — отвърна рязко Поуел.

— Срокът на службата ви изтече — рече Кюти с въздишка, която прозвуча като вятър, преминаващ през сноп разположени близо един до друг проводници. — Дойде време за унищожаване… Аз го очаквах, но… Е, волята на Господаря е изпълнена.

Примиренческият му тон жегна Поуел.

— Спести си симпатията, Кюти. Ние се отправяме за Земята, а не на смърт.

— По-добре е, че мислите така — въздъхна отново Кюти. — Сега виждам мъдрост във вашата илюзия. Няма да ви разколебавам във вярата ви, дори и да мога. — Той се отдалечи, изпълнен със съчувствие.

Поуел изръмжа и се приближи към Донован. Със запечатани куфари в ръце те се отправиха към въздушния шлюз.

Корабът беше вече акостирал и Франц Мюлер ги поздрави със сдържана любезност. Донован отвърна на поздрава и мина в пилотската кабина, за да приеме управлението от Сем Евънс.

— Как е Земята? — попита Поуел.

— Още се върти — даде Мюлер обичайния отговор. Той беше надянал тежките космически ръкавици, подготвяйки се за своя срок служба тук. Дебелите му вежди се свъсиха. — Как си гледа работата новият робот? Дано добре, защото в противен случай да бъда проклет, ако го допусна до пулта за управление.

Поуел направи пауза, преди да отговори. Той го изгледа от глава до пети и внезапно почувствува как се изпълва с радост.

— Роботът се справя съвсем добре — рече бавно той. — И не мисля, че ще имаш много главоболия с пулта за управление.

Той се усмихна и влезе в кораба. Мюлер щеше да бъде тук няколко седмици…

Край