Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Shall the Dust Praise Thee?, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Людмила Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано във вестник „Орбита“, брой 8/1986 г.
История
- — Добавяне
Бележка на редакцията. Деймън Найт — един от най-известните днес американски писатели-фантасти, избиран нееднократно за президент на Асоциацията на научните фантасти на САЩ, е написал този разказ през 80-те години. Но произведението му е било отхвърлено от всички редакции като „твърде атеистично“. То бе публикувано по-късно в съставената от Харлан Елисън антология „Опасни видения“, в която са включени само отхвърлени от различни редакции и издателства разкази. Антологията стана бестселър. Деймън Найт е придружил своя разказ с послеслов, в който пише: „Този разказ се роди преди няколко години; единственото, което си спомням, е, че моят литературен агент ми го върна, казвайки, че подобно произведение може да бъде публикувано само в някое московско атеистично списание и никъде другаде…“
Съдбата обича да се шегува — разказът бе публикуван в московското списание „Наука и религия“…
И настана Денят на гнева. Небето потръпна от звука на тръбите. Стенейки, обгорените скали се изправиха и като гърмяща лавина рухнаха надолу. Разтвори се сводът небесен и в ослепителния блясък се появи белият престол, обгърнат от мълнии, а около него стояха седем величествени фигури, облечени в чисти и светли ленени одежди и обгърнати в златни пояси. И всеки държеше в ръка димяща чаша…
От сиянието около престола се разнесе могъщ глас:
— Идете и излейте седемте чаши гняв божи върху земята.
Извиси се първият ангел и изля чашата си в тъмата, разстелила се върху пустеещата земя. Но в отговор получи мълчание. Тогава надолу се спусна вторият ангел и полетя над земята, без да излива своята чаша. Накрая се върна ангелът до престола и рече:
— Господи, трябваше да излея чашата своя в морето. Но къде е то?
И пак в отговор получи мълчание. Пред очите се стелеше унила картина: накъдето да погледнеш — само мъртва пустиня, а в коритата на океаните зееха кухини, пак тъй сухи и пустинни, както и всичко наоколо.
Третият ангел възвести:
— Господи, моята чаша е за реките и изворите…
И четвъртият:
— Господи, позволи ми да излея своята.
И изля той чашата си връз слънцето, и зной нетърпим блъвна към земята. Върна се ангелът, но нищо не наруши безмълвието — нито птица прелетя под небесния свод, нито жива твар пропълзя по гърба на земята, и нямаше върху нея ни дърво, ни тревичка.
И рече тогава гласът:
— Тъй да бъде. Този ден е предрешен. Нека идем на земята.
И пак, както някога, слезе бог на земята — като подвижен стълб дим, а подире му седемте ангели в бяло. Бяха сами под оловно-жълтото небе.
— Мъртвите са избягали от гнева ми — промълви господ бог Йехова. — Но от присъдата ми над тях не могат да убегнат.
Обгорената пустиня бе някога градината Едемска, дето първите човеци познаха доброто и злото. На изток бе проходът, през който бяха изгонени, малко по-нататък се виждаше островърхият Арарат, дето спря ковчегът на Ной подир пречистващия потоп…
И викна господ:
— Да се отвори книгата на живота и да се изправят мъртвите от своите гробове и от глъбините на морето!
Ехото понесе думите му под мрачното небе, отново се изправиха и рухнаха сухите скали, но мъртвите не се появиха. Само облаче прах, сякаш нищо не бе останало от безброя на хората, живели и умрели на земята…
Първият ангел държеше в ръце огромна разтворена книга. Когато безмълвието стана непоносимо, той затвори книгата и го вледени ужас, и изчезна книгата от ръцете му…
Зашептяха ангелите и рече един от тях:
— Господи, ужасно е това мълчание, а трябваше от стенанията им да оглушеем.
Но отвърна бог:
— Денят този е предрешен. Но един ден на небесата е равен на хиляда земни години. Кажи ми, Гаврииле, колко дни са минали от Съдния ден — според човешкото летоброене?
Първият ангел разтвори книгата, отново появила се в ръцете му, и рече:
— Един ден е минал, господи.
Сред ангелите се чу ропот.
— Един ден — каза бавно господ. — Един миг… а мъртвите не се изправиха.
Петият ангел намокри пресъхналите си устни и прошепна:
— Господи, не си ли бог? Може ли нещо да се скрие от взора ти?
— Млъкнете! — кресна Йехова и небето се озари от блясъка на мълнии. — Ще дойде време и камъните ще проговорят. Ще ги накарам да кажат всичко. А сега да продължим…
… И тръгнаха те по обгорените планини и по пресъхналите корита на моретата. И попита господ:
— Михаиле, пратих те да следиш за хората. С какво бяха заети последните им дни?
Спряха се до гърмящия конус на Везувий.
— Господи, когато видях човеците за последен път — отвърна вторият ангел, — те се готвеха за голяма война.
— Тяхната нечестивост препълни чашата на търпението ми — рече Йехова. — И кои страни искаха да воюват?
— Различни, господи. Едната бе Англия, другите…
— Да вървим в Англия.
Сухата алея, която някога се казваше Ламанш, водеше към острова — безлюдно плато от раздробени камъни. Разгневи се бог и нареди:
— Да заговорят камъните!
Разсипаха се сивите скали в прах и отвориха потайни пещери и коридори — като в мравуняк. В праха проблясваха капчици разтопен метал. Вопли на ужас изтръгнаха от гърдите си ангелите и господ още по-могъщо викна:
— Казах: да заговорят камъните!
И тогава пред взора им се отвори пещера, по-дълбока от другите. И в мълчание седяха господ и ангелите до ръба на пещерата, и искаха да видят блестящите долу гигантски букви.
Някои ги бе изсякъл върху стената, преди още машините вътре да се бяха стопили и металът да бе залял раните на камъка. Сега те блестяха ослепително със среброто си в мрака.
И прочете господ думите:
„НИЕ БЯХМЕ ТУК.
КЪДЕ БЕШЕ ТИ?“