Джеръм К. Джеръм
Трима на бумел (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Защо Харис смята будилниците за излишни в един дом · Инстинктът за общуване у подрастващото поколение · Размишленията на едно дете за утрото · Незаспиващият страж · Тайнствената му природа · Прекалената му бдителност · Нощни размисли · Какво върши човек преди закуска · Добрата и лошата овца · Защо е неизгодно да бъдеш добродетелен · Лошо начало за новата печка на Харис · Всекидневното излизане на чичо ми Поджър · Възрастният градски жител, гледан като бегач · Пристигаме в Лондон · Говорим на езика на туриста

Джордж пристигна във вторник вечерта и спа у Харисови. Решихме, че така е по-добре, и отхвърлихме предложението „двамата с Харис да се отбием да го вземем“. Да се отбиеш да вземеш Джордж сутрин, означава преди всичко да го измъкнеш от леглото и да го раздрусаш здравата, за да го събудиш — само по себе си изтощително занимание, за да ти започва деня с него, след това да му помогнеш да си намери нещата и да довърши прибирането на багажа, а после да го чакаш, докато си изяде закуската. Процедурата е скучна от гледна точка на зрителя и е пълна с отегчителни повторения.

Знаех, че ако спи в Харисовия „Просяшки хан“, ще бъде на крак навреме. Спал съм там и зная какво става. Някъде посред нощ, както ви се струва — макар всъщност да е по-късно, но немного, — се стряскате в първия си сън от нещо като кавалерийска атака в коридора тъкмо пред вашата врата. В полусъбуденото ви съзнание се мяркат крадци, Страшният съд и газова експлозия. Сядате в леглото и се ослушвате напрегнато. Не става нужда да чакате дълго: след миг някаква врата се затръшва буйно и някой или нещо затрополява надолу по стълбите като върху тенекия.

— Нали ти казах! — се чува отвън и тутакси някакъв твърд предмет, глава, ако се съди по кънтежа, се блъска във вратата ви.

През това време вие се мятате бясно из стаята и си търсите дрехите. Нищо не е там, където сте го оставили вечерта, най-важните части от облеклото изобщо липсват, а вън клането, революцията или каквото там става продължава безпрепятствено. Спирате за миг с глава под гардероба, където мислите, че ще откриете пантофите си, и се заслушвате в непрекъснатото отмерено тропане на далечна врата. Жертвата, предполагате, е потърсила убежище там. Очевидно възнамеряват да я измъкнат и да я довършат. Ще успеете ли да се притечете навреме? Тропането спира и един глас, мил и успокоителен с нежната си жаловитост, кротко пита:

— Татко, може ли да стана?

Не чувате какво казва другият глас, но отговорите на първия са:

— Не, това беше само банята… Не, на нея нищо й няма… само се е поизмокрила. Да, мамо, ще им кажа каквото ми казваш. Не, беше съвсем случайно. Лека нощ, татко.

Сетне същият глас закрещява, за да го чуят в някоя далечна част на къщата:

— Качвайте се. Татко каза, че още не е време за ставане.

Пъхате се отново под завивката, лежите и слушате как мъкнат някого нагоре по стълбите, явно против волята му. Разпределението на помещенията в „Просяшки хан“ е внимателно обмислено и стаите за гости са точно под детските стаи. Най-сетне заключавате, че мъкнатият въпреки достойната му съпротива е сложен обратно в леглото. Можете да проследите борбата с голяма достоверност, защото всеки път, когато го хвърлят върху пружината на леглото, креватът, който се намира тъкмо над главата ви, подскача и всеки път, когато жертвата сполучи да се изплъзне, избумтява на пода. След известно време боричкането затихва или може би креватът се разпада и вие се унасяте в сън. Но след миг — или може би така ви се струва — отваряте очи с чувството, че в стаята има някой. Вратата е открехната и четири съсредоточени лица едно над друго се взират във вас, сякаш сте някакво чудо на природата, държано скрито в тази стая. Забелязало, че сте буден, най-горното лице невъзмутимо се прехвърля през другите три, влиза и сяда на леглото в дружелюбна поза.

— А! — казва то. — Не знаехме, че си буден. Аз откога съм се събудил.

— Виждам — отговаряте кратко.

— Татко не обича да ставаме толкова рано — продължава лицето. — Казва, че като станем, обръщаме къщата надолу с главата.

В тия думи звучи благородно примирение. Това е вродено чувство у изпълнените с добродетелна гордост души, пробуждано от съзнанието за саможертва.

— А сега не сте ли станали? — намеквате вие.

— Не, не сме станали, защото не сме облечени — фактът е очевиден. — Татко винаги е уморен сутрин — продължава гласът, — нали работи по цял ден. А ти уморен ли си сутрин?

При тия думи главата се обръща и едва сега забелязва, че останалите три деца също са влезли и седят в полукръг на пода. От тяхната поза става ясно, че погрешно са приели цялата работа за представление със забавено действие, някаква комична лекция или изпълнение на фокусник и търпеливо чакат да станете от леглото и да направите нещо. Това възмущава вашия събеседник — самото хрумване да влязат в спалнята на госта. Той властно им заповядва да се махнат. Те не му отговарят и не спорят. Пазейки гробно мълчание, всички като един се нахвърлят отгоре му. Единственото, което можете да видите от вашето легло, е преплетен възел от размахани ръце и крака, напомнящ пиян октопод, който се мъчи да намери дъното. Не се чува думица, това, изглежда, влиза в правилата на играта. Ако спите с пижама, скачате от леглото и само увеличавате бъркотията; ако сте с по-непретенциозни одежди, оставате, където сте, и давате на висок глас заповеди, на които никой не обръща внимание. Най-простото решение е да оставите всичко на най-голямото момче. И наистина след малко то ги избутва навън и затваря вратата. Тя тутакси се отваря наново и едно от тях, обикновено Мюриъл, влита обратно в стаята. Влита, сякаш е изстреляна от катапулт. Положението й е неизгодно, защото има дълга коса, удобна за скубане. Тя явно съзнава това, защото здраво стиска косата си с едната ръка и се брани с другата. Момчето отваря пак вратата и ловко използва сестра си като стенобитна машина срещу преградилите пътя отвън. Чувате глух бумтеж, когато главата й се врязва между тях и ги разпръсква. Когато победата е пълна, братът се завръща и сяда на мястото си на леглото. Не личи да е ядосан, вече е забравил цялото произшествие.

— Обичам сутрините — казва той, — а ти?

— Някои сутрини не са лоши — съгласявате се, — но други не са толкова спокойни.

Той не забелязва намека в забележката ви. На сякаш безплътното му лице се изписва разсеяно изражение.

— Искам да умра сутрин — казва, — толкова е хубаво.

— Може и да стане — отговаряте, — ако баща ти покани някой раздразнителен човек да преспи тук, без да го е предупредил предварително.

Той се откъсва от съзерцателното си настроение и се връща към действителността.

— Хубаво е в градината — забелязва той, — не ти ли се иска да скочиш и да поиграеш на крикет?

Не ви е идвало на ум такова нещо, когато сте си лягали, но при създалото се положение ви се вижда не по-лошо, отколкото да лежите безнадеждно буден, и се съгласявате.

По-късно през деня до ушите ви стига обяснението за всичко станало: събудили сте се рано, не сте могли да заспите и сте решили да поиграете крикет. Децата, научени да бъдат винаги любезни с гостите, са се почувствали длъжни да ви доставят това удоволствие. На закуска госпожа Харис подхвърля, че е можело поне да се погрижите децата да бъдат облечени, както трябва, преди да ги изведете навън, а Харис ви натяква с плачевен тон, че с примера и поощрението си за една сутрин сте провалили нещо, което той е градил с месеци.

Тая сряда сутрин Джордж, изглежда, е държал на всяка цена да стане в пет и петнайсет и ги е убедил да се съгласят да ги учи на разни фокуси с новото колело на Харис между парниците за краставици. Но в тоя случай дори и госпожа Харис не се разсърди на Джордж — интуитивно се досещаше, че е малко вероятно хрумването да е било изцяло негово.

Не може да се каже, че децата на Харис проявяват и най-малко желание да прехвърлят вината върху някой приятел или близък. Те са олицетворение на честността и поемат отговорността за собствените си провинения. Просто техният разум така представя нещата. Когато им обясните, че не сте имали намерение да ставате в пет часа сутринта, за да играете крикет на моравата, нито да представяте сцени от ранната история на християнството, като се мерите с лък и стрели в кукли, вързани за някое дърво, че всъщност, ако сте били оставени на собствената ви воля, сте щели да спите мирно, докато ви събудят по човешки в осем часа с чаша чай, те проявяват изумление, после — съжаление и най-сетне — пълно покаяние. В настоящия случай, след като избягнаха да отговорят на чисто академичния въпрос, дали събуждането на Джордж малко преди пет часа се е дължало на естествен порив от негова страна или на случайно влетелия през прозореца на спалнята му, направен от самите тях бумеранг, милите дечица откровено признаха, че вината за събуждането му е била тяхна. Както каза най-голямото момче:

— Не биваше да забравяме, че чичо Джордж има пред себе си дълъг ден, и трябваше да го убедим да не става. Вината е изцяло моя.

Но едно случайно нарушаване на навика не може да навреди никому, а освен това, както двамата с Харис се съгласихме, това беше добра подготовка за Джордж. В Шварцвалд щяхме да ставаме в пет часа всяка сутрин, така бяхме решили. Самият Джордж дори предложи четири и половина, но ние с Харис заявихме, че и пет часа е достатъчно рано. Така ще може към шест да сме на велосипедите, за да отхвърлим по-голямата част от прехода, преди да е напекло. Понякога — но не редовно — може да тръгваме и по-рано.

И аз станах тая сутрин в пет. Не че го бях решил, вечерта си казах: „Точно в шест!“

Познавам хора, които могат да се събудят, когато пожелаят, на минутата. Щом сложат глава на възглавницата, те си казват: „Четири и половина“, „Пет без петнайсет“ или „Пет и петнайсет“ — според случая, и със звънването на часовника отварят очи. Колкото повече мислиш за тази способност, толкова по-необяснима става. Някакво вътрешно „Аз“, което действа вътре в нас съвсем независимо от съзнателната ни същност, изглежда, е способно да брои часовете, докато спим. Без помощта на часовника, слънцето или някакъв друг посредник, познат на петте ни сетива, то бди в мрака. В уречения момент пошепва: „Време е!“ и ние се събуждаме. Службата на един стар работник на реката, с когото веднъж разговарях, му налага всяка сутрин да е на крака половин час преди прилива. Каза ми, че нито веднъж не се е успал и една минута. Напоследък дори не си правел труда да изчислява часа на прилива. Лягал си уморен и спял без сънища, а всяка сутрин в различно време призрачният дежурен, постоянен като самия прилив, безмълвно го събуждал. Дали духът на тоя човек витае в тъмнината по калните пристани край реката, или е опознал обичаите на природата? Какъвто и да е процесът, самият човек не можеше да го обясни.

Моят вътрешен дежурен, изглежда, не е достатъчно обучен. Прави каквото може, но се престарава, неспокоен е и обърква сметката на времето. Казвам му например: „В пет и половина, моля“, а той ме стряска в два и половина. Поглеждам часовника си. Но той ми подсказва, че може да съм забравил да го навия. Вдигам часовника до ухото — не е спрял. Тогава той изказва предположението, че на часовника може да му е станало нещо. Сигурен е, че часът е пет и половина, ако не и малко повече. За да му угодя, обувам чехлите и слизам долу да проверя часовника в столовата. Какво се случва на човек, когато блуждае посред нощ из къщата по халат и чехли, не е необходимо да разказвам — повечето го знаят от опит. Всичко — особено всичко с остри ръбове — си доставя подлото удоволствие да го удари. Когато сте със здрави високи обувки, това всичко се отстранява от пътя ви, но дръзнете ли да тръгнете между мебелите по терлици на бос крак, те ви се изпречват и ви ритат. Пъхам се обратно в леглото ядосан, снел доверието от моя вътрешен дежурен заради твърдението му, че всички часовници в къщата са влезли в заговор срещу мен, и не мога да заспя половин час. От четири до пет той ме буди през десет минути. Проклинам се, че изобщо съм му споменал за будене. В пет часа самият той заспива уморен и прехвърля отговорността на прислужничката, която ме вдига половин час по-късно, отколкото обикновено.

Нея нощ така ме изтерза, че в пет часа станах само за да се отърва от него. Не знаех какво да правя. Влакът ни тръгваше чак в осем, багажът ни беше опакован и изпратен вечерта заедно с велосипедите на гарата на Фенчърч стрийт. Отидох в кабинета, рекох да попиша един час. По моему ранното утро преди закуска не е подходящо време за литературни занятия. Написах три абзаца от един разказ и след това ги прочетох. За произведенията ми е имало и нелюбезни изказвания, но не бях писал нещо, което да се сравни с тия три абзаца. Хвърлих ги в кошчето за хартии и се опитах да си припомня има ли институции, осигуряващи пенсия за пропаднали писатели.

 

За да променя посоката ни мислите си, пъхнах в джоба една топка за голф, избрах стик за далечни удари и излязох на ливадата. Там пасяха две овце. И двете тръгнаха подире ми, очевидно заинтересувани от спортните ми упражнения. Едната беше немлада, добродушна по нрав и благоразположена. Не съм сигурен, че разбираше играта, но, изглежда, й се нравеше, че съм се заел с толкова безобидно занимание в този ранен час. Придружаваше всеки удар с коментар:

— Добреее, мнооого добреее!

Толкова се радваше, сякаш го правеше самата тя.

Ала другата беше заядлива неприятна дъртачка и в противовес на първата се стараеше да ме обезсърчи. След почти всеки удар се изказваше:

— Неее, мнооого злеее, не е добреее!

 

Някои от ударите си бяха чудесни, но тя бе обзета от дух на противоречие и всячески се опитваше да ме ядоса. Веднага ми стана ясно.

По някаква злощастна случайност след един от най-решителните ми удари топката цапардоса по носа добрата овца. Лошата овца се изкикоти — безочливо, дрезгаво и просташки, и докато приятелката й стоеше закована на място, твърде сащисана, за да помръдне, тя рязко промени тона и изблея:

— Добреее, мнооого добреее! Най-добреее!

Готов бях да дам една гвинея да бях ударил нея, а не другата. На тоя свят добрите и благонамерените винаги си патят.

Прекарах на ливадата повече време, отколкото възнамерявах, и когато Етълбърта дойде да ми каже, че е седем и половина и че закуската е сервирана, си спомних, че не съм се обръснал. Етълбърта се ядосва, когато се бръсна набързо. Опасява се, че външни наблюдатели могат да го приемат за недостатъчно решителен опит за самоубийство и сред съседите да се разчуе, че съвместният ни живот не върви добре. На второ място изтъква, че имам външност, с която човек не бива да си играе.

Общо взето, бях доволен, че няма да има време за дълго сбогуване с Етълбърта — искаше ми се да избегна вероятността тя да се разплаче. Но ми се щеше да имам по-голяма възможност да дам няколко прощални напътствия на децата, особено за въдицата ми, която те упорито използват за вратичка на крикет. Освен това не обичам да тичам в последния момент на гарата. На двеста метра от гарата настигнах Джордж и Харис. Те също тичаха. Виновна била новата кухненска печка, както ме осведоми Харис на пресекулки, докато препускахме един до друг. Тая сутрин я изпробвали за пръв път и по една или друга причина тя пръснала тенджерата с бъбреците и опарила готвачката. Изрази надеждата, че докато се върнем, щели да й свикнат.

Още малко, и както се казва, щяхме да изтървем влака, а когато седнахме запъхтени в купето и си припомних събитията от тази сутрин, в паметта ми изплува образът на моя чичо Поджър, който двеста и петдесет дни от годината пътуваше с влака от девет и тринайсет от Илинг комън до гарата на Мергейт стрийт.

От дома на чичо Поджър до гарата бяха осем минути път. Чичо обичаше да казва:

— Смятай, че са петнайсет минути и не бързай — и винаги тръгваше тичешком пет минути преди влака.

Не зная защо, но това си беше обичай в предградието. Мнозина пълни господа, работещи в Сити, живееха тогава в Илинг (може би още живеят) и хващаха ранните влакове за града. Всички тръгваха късно, всички носеха черна чанта и вестник в едната ръка и чадър в другата и всички тичаха последните метри до гарата и в сухо, и в мокро време.

Хората, които си нямаха друга работа, главно бавачки и чирачета от дюкяните, а сегиз-тогиз и някой търговец с количка, се събираха при хубаво време на ливадата, за да ги гледат и да изпращат с одобрителни възгласи най-заслужилите. Зрелището не беше от най-изтънчените. Те не бягаха умело, не бягаха дори бързо, но много се стараеха и влагаха всичките си сили. Гледката привличаше не като проява на спортно майсторство, а будеше непреднамерена възхита поради съвестните им усилия.

Понякога в тълпата се сключваха безобидни облози.

— Две срещу едно за оня дъртия с бялата жилетка!

— Десет срещу едно за нашето Бръмчило, освен ако не се пльосне, преди да стигне!

— Залагам всичко за Червения император!

Това беше прякор, лепнат от младеж с вкус към ентомологията на един запасен офицер, съсед на чичо ми, господин с величава осанка, докато стоеше на място, но страхотно зачервен при най-малкото физическо усилие.

Чичо ми и останалите пишеха до редакцията на вестник „Илинг прес“, за да изкажат огорчението си от бездействието на местната полиция, редакторът поместваше пламенни уводни статии за липсата на възпитание сред долните съсловия, особено в западните предградия. Но от всичко това не излезе нищо.

Въпросът не беше в това, че чичо ми не ставаше достатъчно рано. Просто в последния момент му се случваха разни непредвидени неща. Първото, което правеше след закуска, бе да си загуби вестника. Винаги разбирахме, когато чичо Поджър загубваше нещо, по изражението на изумено възмущение, с което в такива случаи гледаше света. На чичо Поджър никога не му идваше на ум да си каже:

— Аз съм един небрежен старец. Губя всичко, никога не помня къде съм сложил нещо. Напълно съм неспособен да си го намеря сам. Вероятно в това отношение съм ужасно досаден за всичките ми близки. Трябва да се постарая да се поправя.

Напротив, по някакви странни пътища разумът му го бе предумал, че когато загуби нещо, виновни са всички други в къщата, но не и той.

— Ей сега го държах в ръцете си! — възкликваше той.

Тонът му изразяваше убеденост, че живее сред фокусници, които крият всичко от него с единствената цел да го ядосат.

— Да не си го оставил в градината? — изказваше предположение леля.

— Защо ще го оставям в градината? Вестникът не ми трябва в градината, вестникът ми трябва във влака.

— Може би си го пъхнал в джоба?

— Гледай я тая жена! Мислиш ли, че ще стоя тук в девет без пет и ще го търся, ако е в джоба ми? За глупак ли ме смяташ?

В този миг някой извикваше:

— Това какво е? — и му подаваше отнякъде старателно сгънатия вестник.

— Много ми се иска да не ми пипате нещата — изръмжаваше той и го грабваше разярено.

Отваряше чантата да го прибере и внезапно, като го погледнеше, замръзваше безмълвен с крайно оскърбен вид.

— Какво има? — питаше леля.

— Онзиденшен! — отговаряше той, прекалено обиден дори за да крещи, и хвърляше вестника на масата.

Поне веднъж, за разнообразие, да се бе случил вчерашен. Винаги беше онзиденшен освен във вторник — тогава беше съботен.

Накрая му го намирахме, обикновено беше седял на него. Тогава той се усмихваше — не от сърце, а уморено, като човек, убеден, че съдбата го е заточила сред тълпа безнадеждни идиоти…

— През цялото време точно под носовете ви… — и се опитваше да довърши ритуала на сбогуването с всички деца в дома.

Леля ми никога не излизаше от дома, дори за да отскочи при съседите, без да се сбогува нежно с всеки член на семейството. „Човек не знае какво може да му се случи“ — казваше тя.

Някое от децата, разбира се, неизменно липсваше. Когато това станеше ясно, останалите шест без минута двоумене се разпиляваха с викове да го търсят. Щом те изчезнеха, то от само себе си изникваше, винаги с най-обосновано извинение за отсъствието си, и веднага хукваше подир другите да им съобщи, че се е намерило. По този начин поне пет минути отиваха всички да се търсят един друг — предостатъчно време за чичо ми, за да си намери чадъра и да си загуби шапката. Когато групата най-сетне се събираше отново в хола, часовникът в гостната удряше девет. Беше студен пронизващ звън, който напълно дезорганизираше чичо ми. Във възбудата си той целуваше някое дете два пъти, пропускаше друго, забравяше кого е целунал и кого не е, и се налагаше да започне отначало. Според него те нарочно се размествали и аз не мога твърдо да заявя, че обвинението му беше напълно безоснователно. На всичките му тревоги отгоре лицето на едно от децата обикновено лепнеше и тъкмо то винаги беше най-любвеобилно.

Ако се случеше всичко да върви прекалено гладко, най-голямото момче споменаваше между другото, че всички часовници в къщата били с пет минути назад и то затова било закъсняло оня ден за училище. Чичо ми тозчас изхвърчаше стремително към портата, където се сещаше, че не си е взел нито чантата, нито чадъра. Всички деца, които леля ми не успееше да спре, се юрваха подире му, като две се сбиваха кое да носи чадъра, а останалите се сборичкваха около чантата. Щом се върнехме, откривахме на масата в хола най-важното, което бе забравил, и се чудехме какво ли ще каже, когато се прибере вечерта.

Влакът пристигна на гара Ватерло малко след девет и ние веднага пристъпихме към изпълнение на проекта на Джордж. Отворихме разговорника на раздел „На пиацата за файтони“, приближихме се до една от колите, свалихме шапки и пожелахме на файтонджията „Добро утро“.

Той не позволи да бъде надминат в учтивостта от някакви си чужденци, истински или престорени. Извика на свой другар на име Чарлс да подържи коня, скочи от капрата и ни отвърна с поклон, който би направил чест на самия господин Тървидроп (Учителят по танци от „Студеният дом“ на Дикенс, олицетворение на превзета учтивост.). Явно от името на нацията ни поздрави с добре дошли в Англия и изрази съжаление, че нейно величество в момента отсъства от Лондон.

Не можахме да му отвърнем подобаващо поради липсата на съответна формулировка в разговорника. Нарекохме го „коневодач“, при което той отново се поклони до земята, и го запитахме ще има ли добрината да ни закара до Уестминстърския мост.

Той притисна ръка до сърцето си и обяви, че това щяло да бъде голямо удоволствие за него.

Джордж прочете третото изречение в раздела — въпроса „Колко ще струва?“.

Тези думи придадоха користен оттенък на разговора и кочияшът сякаш се докачи. Обясни, че никога не вземал пари от изтъкнати чужденци. Ако можело, да сме му оставели някакво сувенирче — брилянтна игла за вратовръзка, златна кутийка за енфие, изобщо дреболия, която да му напомня за нас.

Понеже вече се бе събрала малка тълпа и файтонджията очевидно обръщаше шегата срещу нас, се качихме без по-нататъшни обяснения и потеглихме сред весели възгласи. Спряхме файтона малко след театър „Астли“ пред обущарски магазин, който ни се стори подходящ. Беше от ония претъпкани дюкяни, които, щом вдигнат сутрин кепенците, изригват стоката си навред наоколо. Сандъци с обувки стояха накамарени на тротоара и в канавката на отсрещната страна. Обувки висяха на гирлянди пред витрините и на вратите. Навесът над входа напомняше лозница, родила гроздове от черни и кафяви обувки. Когато влязохме, търговецът отваряше с чук и длето поредния сандък с обувки.

Джордж свали шапка и каза „Добро утро“.

Търговецът дори не се обърна. От пръв поглед ми направи неприятно впечатление. Изсумтя нещо, което можеше да е „Добро утро“, можеше и да не е, и продължи да си гледа работата.

Джордж каза:

— Вашият магазин ми е бил препоръчан от приятеля ми господин Х.

В отговор търговецът трябваше да изрече: „Господин Х. е много благороден човек, за мен ще е извънредно голямо удоволствие да услужа на негов приятел.“ Той обаче каза:

— Не го познавам.

Това объркваше цялата работа. Разговорникът предлагаше три-четири подхода за купуване на обувки. Джордж избра тоя с „господин Х.“ като най-учтив. Героят на диалога разговаряше доста продължително с търговеца за „господин Х.“ и едва след като установяваше по тоя начин дружески отношения, естествено и с лекота преминаваше към непосредствената цел на посещението си — придобиването на „евтини и хубави“ обувки. Грубият материалист, на когото бяхме попаднали, очевидно пет пари не даваше за изтънчеността в търговията на дребно. С такъв човек се налагаше да се пристъпи към сделката без всякакви любезности. Джордж се отказа от „господин Х.“, прелисти на предната страница и прочете напосоки едно изречение. Изборът не се оказа сполучлив — това бяха думи, напълно излишни като обръщение към който и да е търговец на обувки. При дадените обстоятелства, засипани и притиснати от всички страни от обувки, те говореха за пълен идиотизъм: „Казаха ми, че имате тук обувки за продан.“

Едва сега търговецът остави чука и длетото и ни погледна. Заговори бавно, с нисък дрезгав глас:

— А за какво според вас ги държа тука… за да ги мириша ли?

Беше от хората, които започват спокойно и после все повече се ядосват. Озлоблението шупва в тях като квас.

— Да не мислите, че съм колекционер на обувки? — продължи той. — За какво държа тоя дюкян… за да си гледам здравето ли? Или мислите, че съм влюбен в обувките и не мога да се разделя с нито един чифт? Да не би да ги овесвам тук, за да им се любувам? Не са ли малко много? Това да не е международно изложение на обувки? Или според вас е музейна сбирка? Чували ли сте някой да държи обущарски магазин и да не продава обувки? Смятате, че украсявам дюкяна с тях, за да стане красив? За какъв ме имате, за кръгъл идиот ли?

Винаги съм смятал, че тия разговорници са безполезни. Спешно се нуждаехме от английско съответствие на добре известния немски идиом Behalten Sie Ihr Haar auf (Буквален превод на английския идиом to keel your hair on: запазвам спокойствие, не нервнича, не се горещя). Но такова нещо в книжката нямаше. Все пак трябва да призная, че Джордж избра най-подходящото изречение в нея и го прочете:

— Ще дойда друг път, когато може би ще имате по-голям избор. Дотогава довиждане.

След тия думи ние се върнахме при файтона и потеглихме, а търговецът излезе на накичената си с обувки врата, за да ни изпрати с някои забележки. Не можех да чуя какво каза, но на минувачите, изглежда, се стори интересно.

Джордж държеше да спрем в друг магазин за обувки и да проведем още веднъж опита. При това ни уверяваше, че наистина му трябвали домашни пантофи. Но ние го убедихме да отложи покупката, докато стигнем в някой друг град, където търговците ще бъдат по-привикнали към такива приказки или пък по природа по-любезни. Но за шапката остана непреклонен. Заяви, че не може да тръгне на път без шапка, и бяхме принудени да спрем пред едно дюкянче на Блакфрайърс роуд.

Съдържателят беше приветлив и буден човек. Не ни създаде мъчнотии, опитваше се да ни помогне.

Когато Джордж прочете от разговорника: „Имате ли шапки?“, той не се ядоса, а позамълча и замислено се поглади по брадичката.

— Шапки ли? — каза той. — Чакайте да помисля. Да — усмивка на неоспоримо задоволство озари добродушното му лице, — сега се сещам, че май имам една шапка. А защо ме питате?

Джордж му обясни, че иска да купи каскет, пътнически каскет, но най-същественото беше да е „хубав каскет“.

Лицето на търговеца помръкна.

— О — възкликна той, — май ме хванахте натясно. Вижте сега, ако бяхте поискали лош каскет, който не струва сложената му цена и не става за друго, освен да си бършете прозорците с него, можеше и да ви го предложа. Но хубав каскет… не, нямаме. Почакайте минутка — продължи той, когато забеляза изписаното върху изразителното лице на Джордж разочарование, — не бързайте толкова. Имам тук един каскет — той отиде до едно чекмедже и го отвори, — не е хубав, но не е и чак толкова лош, колкото повечето, които продавам.

Той го поднесе на дланта си.

— Какво ще кажете за него? — попита той. — Дали ще ви задоволи?

Джордж си го сложи пред огледалото и избра друга реплика от разговорника:

— Става ми, но според вас дали ми отива?

Търговецът се дръпна назад и го измери с оценяващ поглед.

— Честно казано — отговори той, — не мога да твърдя, че ви отива.

Той се обърна към нас двамата с Харис.

— Според мен хубостта на вашия приятел е изплъзваща се — продължи той. — Има я, но не се долавя лесно. По моему с този каскет тя се губи.

Джордж реши, че му стига толкова забавление с този търговец, и каза:

— Добре. Да не изтървем влака. Колко струва?

Търговецът отговори:

— Цената на тоя каскет, господине, според мен двойно по-висока, отколкото той струва, е четири и половина шилинга. Как искате да ви го завия, с амбалажна хартия или с бяла?

Джордж каза, че ще го вземе неопакован, плати четири и половина шилинга в сребро и излезе. Двамата с Харис го последвахме.

На Фенчърч стрийт се спазарихме с файтонджията за пет шилинга. Той отново ни се поклони и помоли да поздравим от негово име австрийския император.

Когато обсъждахме резултата във влака, стигнахме до заключението, че сме загубили с две на едно. Явно разочарован, Джордж изхвърли разговорника през прозореца.

Уверихме се, че багажът и велосипедите ни са натоварени на кораба, и в дванайсет часа поехме с отлива по течението на реката.