Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- На дворе двадцатый век, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Александър Кючуков, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 18,19,20/1985 г.
История
- — Добавяне
— Микола! — извика Андрюха. — Погледни какво става навън!
Никой не отговори. Андрюха сърдито се размърда върху печката, махна изпокъсаната полушубка и наведе глава надолу. Тъмно, нищо не се вижда. Тихо е, само едва чуто сумтене от пода.
— Микола! — извика отново Андрюха. — Събуди се! Да те вземат мътните!
— А!… Какво?… — Микола махна с ръка, удари се в един брезов пън, намръщи се, седна направо на пода, разтри ръката си и измърмори: — Отново тази полушубка…
— Да беше отишъл да видиш какво става навън, а?
— Няма какво да гледам, и така всичко е ясно.
— Все пак… Може би брезичката е пораснала?
— Пораснала е друг път. Седим тук вече трети ден.
— Все пак…
— Добре, ще отида.
Микола стана от пода, в тъмното напипа с ръце ликовите цървули, обу ги направо на бос крак и както си беше — само по гащи и без риза — прекрачи прага. Едва чуто щракна блокировката — да не би да се случи нещо, докато Микола го няма в къщата.
Вече се разсъмваше. Цялото небе беше забулено в облаци. Ръмеше ситен дъжд. Микола погали ствола на тънката брезичка, която растеше до полуразрушения пруст. Каквато си беше, такава си е. Нищо не се е променило. Микола се изми със студената вода, която се стичаше от дървения улук на покрива. Студено, ама хубаво. Ободрява.
Андрюха беше слязъл от печката и сега се опитваше да намери парче свещ и прахан. Така го завари Микола.
— Съмва се вече. Запази я.
— Е, какво става там? — попита Андрюха. Той все още се надяваше. Малко, съвсем малко, но се надяваше.
— Заседнахме. Това е — спокойно отговори Микола.
— Така. Малко приключение.
— Иди да се измиеш. Трябва да си набавим храна.
Докато Андрюха се плискаше в пруста, Микола се облече, намота партенките, завърза цървулите, седна на пънчето.
Андрюха също се облече и попита:
— Ще носим ли днес нещо?
Микола поклати глава:
— Да имахме бластер, а с това оръжие… Ще пукнем от глад. Зима идва.
— С бластер нямаше да сме вече тук. Трябва да тръгвам. Няма никакъв смисъл да седя тук.
— Да отидем двамата. Ще бъде по-весело.
— Ами ако тук нещо се случи?
— Само за малко.
Микола взе рогатината[1], подхвърли я с ръка. Ама че оръжие! И Андрюха взе в ръце рогатина, яка, само за лов на мечка. Но по-добре е да не се срещат с мечка. Те облякоха старите износени полушубки, сложиха рунтавите шапки и излязоха в досадния противен дъжд.
От изкривената дървена къща започваше гората, непроходима, девствена. Нито пътечка, нито просека.
— Накъде да вървим? — попита Андрюха. — Да имаше поне компас.
— Ха! Компас — се усмихна Микола. — Компас може би ще има някога.
— Направо ли ще тръгнем, а?
— Да вървим направо — съгласи се Микола.
От дърветата рукнаха потоци вода върху тях. Трудно беше да се върви. Освен това пречеха им копията. Те нямаха понятие, как с това оръжие може да се убие звяр. Но нещо трябваше да се прави.
За половин час се придвижваха на около петстотин метра. Изморени и мокри се озоваха на не много стръмния бряг на река. Долу, до една лодка, стоеше мужик, оправяше за кърпена мрежа и нещо си мърмореше под носа. На дъното на лодката бляскаше риба. Андрюха не се сдържа и запреглъща. Бяха много гладни. Микола пристъпи от крак на крак, калта жвакна. Мужикът се обърна. Първо уплашено, а после злобно метна поглед, грабна брадва и се затича нагоре, като се провикваше прегракнало:
— Ще ви пречукам! Антихристи! Ще ви пречукам!
Андрюха понечи да избяга, но се спря. Мужикът или не можеше да се изкатери нагоре, или просто не искаше. Само ги плашеше.
— Дай ръка — каза Микола и се наведе.
— Що щеш? — сърдито попита мужикът.
— Нищо не искам. Ние живеем тук.
— Тук никой не живее. Зверове само.
— А пък ние живеем. Продай ни риба — каза Микола, но се сети, че няма с какво да купуват. — На размяна.
— Ами вие защо не хванете.
— Нямаме никакви такъми.
— Бегате значи?
— Бегаме. А по-скоро, гоним. Само че никак не можем да настигам.
— Вие и за обмяна нищо нямате. Освен пък… шапката.
— Съгласен съм за шапката. Шапката не може се сдъвче.
— Давай шапката, де. Стойте тук. Аз ще донеса.
— Вземи моята! — извика Андрюха. Беше му неудобно, че се бе изплашил преди малко. Поне с нещо да заглади вината си. — Дръж. — И той хвърли на мужика шапката си.
Мужикът я огледа, като че ли остана доволен. Той слезе до реката, събра риба в плитка като решето кошница, погледна я със съжаление, въздъхна и като се приближи до Микола, я изсипа направо на мократа земя.
— Може да се натъкне някой на вас — каза той сякаш между другото.
— Кой това? — попита Микола.
— Може стрелците, може още някой.
— Стрелци?! — извика Андрюха и съвсем доби кураж. — Коя година сме сега?
Мужикът го погледна, без да разбира.
— Е, времето, времето какво е?
— Ех, смутно време — въздъхна мужикът. — Вие обаче побързайте.
— Поне кой ви е царят? — викна Андрюха, защото мужикът вече бе слязъл при лодката и я отвързваше.
— А-а — махна той с ръка. — Какъвто единият, такъв и другият. — Той блъсна лодката и заплава, гребейки с веслото срещу течението.
Печката в къщата беше руска. Добре, че поне имаше комин. Запалиха огън. Андрюха започна да чисти рибата. Микола плю върху волския мехур, потърка го, после го измъкна съвсем, но в къщата не стана много по-светло.
Микола за кой ли път огледа стаята. Опипа и печката, и пейката, и масата, и пънчето.
— Не може човек да се ориентира. Нали всичко бе пресметнато за абсолютна сигурност. Опитай се да разбереш къде са акумулаторите и къде реверсорите? Къде ли е скрит вълноводът на времето?
— Цялата работа е в акумулаторите.
— Тогава спукана ни е работата.
— Напротив. Без натоварване ще възстановят малко капацитета си, тогава ще се придвижим напред около сто години. — Андрюха явно си даваше кураж.
— А ти разбра ли в кой век сме сега?
— Някъде между тринадесети и осемнадесети…
— Не по-късно от края на седемнадесети, щом се подвизават стрелци.
— Да, далеч сме от нашите.
* * *
Те бяха от двехилядната година.
Само преди две седмици заеха местата си пред пулта за управление на трансформатора на времето. Съвсем нова машина. Новото й беше, че тя променяше външния си вид според времето и мястото, където се намираше.
Ето попаднаха в шестнайсети век и машината веднага заприлича на дървена къща. И изящните им комбинезони се превърнаха в скъсани гащи и стари полушубки.
И така трябваше да става във всяка епоха.
И ето че някаква нелепа случайност ги задържа в шестнайсети век. Ако се беше случило нещо друго, би било понятно. Ако покривът бе заприличал на черковно кубе, или пък се бяха озовали в същата тази къща, облечени във фракове и цилиндри, в такъв случай щяха да знаят какво се е повредило. Но се случи най-непредвиденото — нещо излезе от строя в самата ходова част. Машината на времето спря — ни назад, ни напред.
Иди, че се оправяй, като дори акумулаторите изчезнаха. Ето ги — ред обикновени брезови пънчета. Ако щеш ги разцепи, ако щеш ги раздрусай, ако щеш ги завърти на сто и осемдесет градуса. Не, остава ти само да чакаш. А тук дори няма какво да ядеш. Добре, че поне намериха риба.
Андрюха старателно чистеше рибата. Микола излезе навън, насече с огромната брадва дърва, домъкна ги, започна да пали печката. Заедно с топлината и настроението им малко се подобри.
Някъде в гората изгърмя нещо. Отначало не му обърнаха внимание. Е, нека си гърми. Голяма работа! Гърмежът се повтори.
— Гръмотевица ли е това? — попита Андрюха.
— Гръмотевица? През есента — гръмотевица? Откъде сега гръмотевица? Някой стреля.
— Стреля ли? С какво тук може да се стреля? Я помисли?
— Вярно — опомни се Микола. — Щом стрелят, значи са стрелците, няма кой друг.
— Ами ако ни открият? Какво ще правим?
— Ще ядем риба. Спокойно ще си ядем. Ти гледай да не загори.
— На водата ли ще загори? Дори сол няма. Но все пак, ако се доберат до нас? Какво ще правим?
— Според инструкцията… трябва да се измитаме, ако се очакват враждебни действия. Особено ако още не са ни забелязали.
— Няма къде да се денем. По-добре ще бъде, ако не ни забележат. Нали няма пътечка към къщата?
— Няма. Пък ако ни забележат, ще има да се чудят защо няма пътечка, а къща има.
— А! Да става каквото ще. Готова ли е рибата?
Андрюха извади от печката огромния тиган, побутна рибата с нож.
— Май че е готова…
Тъкмо бяха започнали да се хранят, когато някъде далеч се чу вик. Като че ли зовяха някого, веднага след това пак изгърмя и не чак толкова далеч.
— Знаеш ли какво — каза Микола. — Ти тук, ако нещо се случи, подпри вратата с рогатината. Аз ще отида да видя какво става там.
— Сам? С какво ще отидеш?
— Ще взема нож. Дай ми ножа.
Микола, както си беше без полушубка, скочи от пруста и изчезна в храстите. Само капки вода ръснаха встрани. Андрюха подпря вратата с двете копия, напъна ги. Яки върлини!
Микола внимателно се промъкваше напред, прекатерваше се през повалените стволове, като се прикриваше зад дърветата и храстите. Беше мокър, но не забелязваше това. След около десет минути стигна до малко дере и залегна в края му, като напрегнато се вглеждаше в храстите.
— Хо-о-о-ра! — изведнъж чу той.
И в същия миг от другия край на дерето се появи мужик. Той беше изкалян и на гърба си мъкнеше чувал от грубо лико. А някъде зад него вече пращяха клонки. Микола се понадигна и махна с ръка на обраслия с рижа четина мужик. Оня го видя, измърмори през зъби, изтърколи се надолу направо по мократа, хлъзгава глина и започна да се катери нагоре, хващайки се със свободната ръка за корените на дърветата и дребните храсти.
— Тебе ли гонят? — попита Микола, като кимна с глава натам, откъдето се чуваха виковете.
— А кого друг? — дрезгаво отговори мужикът.
— Хвърли чувала, де. Ще капнеш.
— Я го виж ти — озъби се онзи и излезе от дерето.
— Защо те гонят?
— Като ме стигнат, няма много-много да питат. Тук има много бегълци. Хванат ли някого — на дървото. А ти кой си?
Без да отговори, Микола се затича към гъсталака, откъдето току-що се беше измъкнал. След стотина метра се обърна и каза:
— Тичай след мен. Тук има къща.
— Къща — зарадва се мужикът. — Ти сам ли си, или сте двама?
— Двама сме. Ама хвърли чувала, де. Злато ли носиш?
— Може би нещо по-скъпо от злато — каза мужикът и не го хвърли. Продължи така да се влачи с него, от време на време падаше, ругаеше и често се озърташе.
Нахълтаха в къщата и двамата мръсни като дяволи. Мужикът веднага се наведе към грубо скованата маса и изсипа нещо от чувала.
— Така — каза той. — Сегинка нека ме стигнат, ако могат.
— А много ли са? — попита Микола.
— Ами повече от двайсетина. В кръг вървят. Някои пеша, други на коне.
— А ако се натъкнат на нас? — започна да се безпокои Андрюха. — Ще ни изловят. Освен да се бием с тях? Но сме само трима.
— Май се уплаши, а? — засмя се мужикът. — Какво нещо ви цвърчи тук, като щурец?
Андрюха и Микола напрегнато се ослушаха.
— Ами това е… — извика Андрюха. — Проработи, милата. Сега ще тръгнем. — И изведнъж се запъна. — Къде ще тръгнем? Блокировката ще задействува. Докато сме тримата, няма да мръднем оттук.
Микола се приближи към него, сърдито сви вежди.
— Да го изхвърлим ли? И стрелците няма да се мъчат излишно.
— Не знам, нямаме време да мислим. Ще се провалим.
— Затвори вратата! — викна му Микола. — Подпри я с копието.
— Все едно, ще ни подпалят.
— Няма да стане веднага. Наоколо е влажно.
Микола отиде до печката и ожесточено дръпна към себе си отдушника на комина. Сега така се пускаше машината.
И изведнъж навън и вътре притъмня, прилоша им, всичко стана някак нереално. И макар че в къщата нищо не се виждаше, те чувствуваха как всичко наоколо се променя, става друго.
— Придвижваме се — застена от радост Андрюха. — Измъкнахме се.
— Ама как така? — учудено произнесе Микола. — А блокировката?
— Блокировката аз я изключих — се чу гласът на мужика. — Още докато тичах към вас. Дистанционно. За да не се мотаем тук. Значи поуплашихте се малко?
— Почакай. Кой е този? Тъмно е, дявол да го вземе! Ама гласът е познат. Алексей, ти ли си?
— Същият.
— Откъде?
— Донесох ви стартови акумулатори, дяволи такива!
— Ама че работа! — ахна Андрюха.
— Значи все пак сте ни търсили? — попита Микола.
— Търсихме ви… В института настана такава паника! Всички машини бяха извикани спешно, за да ви търсят. Едва ви открихме. На обикновени машини си пробивахме път. Оставиха ме тук с този чувал, а те се върнаха обратно, за да не ги види някой. Знаех горе-долу накъде да вървя, обаче се сблъсках със стрелците. Те ме забелязаха… Добре, че Николай ме посрещна. Отначало не го познах. Мисля си що за мутра се подава от храстите?
В къщата все още беше тъмно като в рог. Може би това вече съвсем не беше къща?
— А и ти, Алексей, изглеждаше доста по тукашному. Дори когато те доведох в къщата, не се сетих, че си ти.
— Защо толкова дълго ни търсихте? — попита Андрей.
— Защо ли? Та нали колкото повече отиваме във времето, толкова по-голямо е разсейването на машините на времето в пространството. Така се озовахме на около петдесет километра от вас. А не можехме да направим аерофотоснимка, а пък и тя малко би ни показала. Щяхте да седите тук!
— Николай вече искаше с копието да върви на лов за мечка — малко иронично забеляза Андрей.
— И какво от това? — отговори Николай. — Щях да отида… Как е Антон Павлович? Как погледна на всичко това началството?
— Вече казах, че извикаха всички машини. Всички ви търсиха. Началството, разбира се, малко се изплаши. А Антон Павлович се държа геройски. „Не вярвам — казва, — че те самите няма нещо да измислят.“
— Е добре — каза Николай. — Сега, като се явим в нашето време, веднага под душа, после ще се попремятам на глайдера около час, а след това може и с отчета да се заемем.
— Как е Ирина? — попита Андрей.
— Ах, да — сети се Алексей. — Добре е. Изпраща ви поздрави. Вълнува се, разбира се. Но тя не знае всичко. Щеше да се тревожи повече. Като пристигнем, сам ще й разкажеш.
— Ами, той ще разкаже — неопределено проточи Николай.
Изведнъж стана по-светло. На масата стоеше газениче. И познатият вибриращ звук затихна.
— Дявол да го вземе! — изруга Николай. — Пак ли спирка?
— Само това ни липсваше — изплаши се Андрей.
— Светни ми — помоли Алексей и се навря под масата.
Под масата стоеше дървен сандък с някакви допотопни акумулатори. Алексей провери свързването им.
— Нещо се е случило с реверсорите — предположи той. — Трябва да се проверят.
— Чакайте, а къде сме сега? — попита Андрей.
Те се огледаха. И тримата бяха облечени в доста износени войнишки рубашки, клинове и ботуши с буци засъхнала кал. Покрай стената бяха наредени нарове. По средата имаше маса, скована от неодялани дъски, а върху нея — газениче, котелки, лъжици, ножове. На забити в стената пирони висяха три шинела. Николай беше с пилотка. Два автомата подпираха вратата.
— Братлета! — закрещя Андрей. — Ами това е… двадесети век! Навън е двадесети век!
— Ура! — извикаха всички.
— Двадесети век! Ние сега и пеша можем да стигнем до нашите.
По вратата удариха с нещо твърдо и тежко.
— Да отворя ли? — попита Андрей.
— Отвори. Какво да се прави…
Андрей подпря вратата с рамо, отхвърли настрана автоматите и после широко я отвори. Замириса на влажна земя. Зад вратата беше тъмно.
— Какво е това тук при тебе, Савчук? — попита нечий глас.
— Така си идват тихомълком — отговори някой, сигурно невидимият Савчук. — Появяват се и се настаняват. Не съм ги видял още. А и тази землянка вчера тук я нямаше.
— Много приказваш, Савчук.
В землянката влязоха двама, през вратата можеха да се различат още няколко фигури.
Първият пристъпи в средата на пръстения под и попита твърдо:
— Кои сте вие?
— Стани! — извика вторият, Савчук.
Николай, Андрей и Алексей скочиха и непохватно се изпънаха. Макар че бяха облечени във военна униформа, видът им съвсем не беше войнишки, а някак си цивилен.
— Кои сте вие? — повтори въпроса си лейтенантът.
— Редници — добави Алексей.
— И накъде отивате? — попита лейтенантът.
— Към нашите — отговори Николай. — В нашето време.
— Към вашите? Смятайте, че сте при вашите. Тук всички са ваши, от тази землянка и на изток.
— Ясно — добави Андрей. — Все пак е двайсти век…
— Без разговори — тихо каза лейтенантът. — Покажете си документите на Савчук. Той ще ви зачисли на доволствие. — Обърна се и мълчаливо излезе от землянката.
Савчук седна на наровете по-близо до светлината, отвори полевата чанта, извади молив и попита:
— От коя част сте?
Николай и Андрей мълчаха. Алексей мрачно отговори:
— Не се е родила още нашата част.
— Приказки. Номерът на частта? Имате ли документи? — И той тупна по масата с малката си яка длан.
И изведнъж нещо изгърмя недалеч от землянката, така че им заглъхнаха ушите и от тавана се посипа пръст.
— Не дочакаха и сутринта гадовете! — извика с някаква непонятна радост Савчук. — В окопите! По-бързо!
Викът съвсем не беше страшен, но имаше в него някаква мека властност.
— След мен!… Сега ще довтасат.
И още няколко пъти изгърмя близо до землянката. Затрещя картечница, после още няколко.
Савчук се забави до вратата, метна зъл поглед на тримата, изплашени и нерешителни, и махна с глава:
— Сега ще тръгнат — и излезе в едва започващата да просветлява тъмнина.
— Хайде — каза Николай, грабна автомата, каската.
— Ама какво става тук? — попита Андрей.
— Война. Сигурно е четиридесет и трета. Вече са ги погнали. — Николай скочи в окопа, приведен се затича след Савчук. Алексей се хвърли след него. Той нямаше автомат. Изобщо нищо нямаше в ръцете си. Андрей малко се позабави. Разклати без причина ремъка на автомата и изведнъж напрегнато се ослуша. Бучене, едва забележимо потреперване. Познатото цвърчене. Машината отново работеше! Той се хвърли след другарите си, викайки дрезгаво.
— Коля! Колка! Спрете! Тя работи!
Той догони Алексей, хвана го отзад за рубашката:
— Машината работи! По-бързо! Остана съвсем малко. Ще се измъкнем.
Алексей спря за секунда и без да разбира, изгледа Андрей. Недалеч, малко по-надолу по склона, избухна снаряд. Алексей хвана Андрей за врата, наведе го почти до земята. Отгоре се изсипа глина, нещо затрака наоколо. Долу, в падината, се чу глухо дрънчене на гъсенични вериги.
На около пет метра крещеше войник, но не можеше да се разбере какво.
— Какво ти стана? — извика Алексей, плюейки пръст.
— Машината работи! Ще успеем. Къде е Колка?
Алексей не отговори, изтича напред. Андрей — след него.
— Колка! Колка! — викаше той от време на време.
— Тук съм — се чу изведнъж съвсем наблизо. Андрей спря, забеляза Колка. Той лежеше зад малък насип, притиснат до земята, и стреляше от време на време къси редове. Андрей припълзя до него.
— Колка, машината работи… Тръгваме ли… или какво? — Той вече беше разбрал, че Николай няма да тръгне оттук.
— Има време — отговори Николай. — Ще отблъснем атаката, тогава… ще видим.
— Добре — въздъхна Андрей. — Само да не се случи пак нещо с нея. Ще заседнем тук.
— Не хленчи — помоли Николай.
От другата страна към тях допълзя Алексей и каза:
— Нямам дори винтовка.
Недалече пак избухна снаряд. Изгърмя, зашемети ги за секунда. Замлъкна стрелящата до тях картечница.
— Към картечницата! — извика някой пресипнало. Изглежда, Савчук.
— Тъй вярно — отговори Николай. — Пълзи към картечницата! Можеш ли?
— Какво?
— Да стреляш с картечница?
— Не.
— Да те вземат мътните… Дръж автомата. Ето резервни пълнители. Само не ги хаби напразно. — Николай запълзя надясно.
„Нали и той не може“ — помисли Алексей, но картечницата отдясно отново започна да стреля.
Разсъмваше се. И долу, в подножието на хълма, вече ясно можеше да се видят фигури на хора. Те се вдигаха и на разпокъсани групи тичаха нагоре, стреляха в движение, падаха, вдигаха се. Някои оставаха да лежат неподвижно. Но когато тази вълна вече почти стигаше окопите, тя се пречупваше и отстъпваше назад. И тогава започнаха да избухват снаряди и мини, скачаха на дъното на окопа, притискаха се до земята, по-близо до предната стена. Само веднъж Андрей измърмори:
— Ще улучи един такъв землянката… И край.
Алексей не му отговори.
Настъпи кратък отдих. Слънцето вече припичаше. Бяха жадни. По траншеята изтича Савчук, без чанта, мръсен. Автоматът го удряше по гърба. Той викаше нещо и всички го разбираха. Някой влачеше сандъци с патрони и суха храна.
И мъката ги задушаваше.
Оттеглят се! Оттеглят се! Кой се оттегля? Отстъпление.
— Ние трябва да прикриваме! — извика Савчук, притичвайки пак покрай тях. — Ех, да имахме още петдесетина души.
Около обяд те бяха вече по-малко от петдесет. Привечер — десетина. А после останаха четирима: Савчук, Алексей и още двама. И Алексей вече се научи да стреля с картечницата.
— Вижте какво, момчета — каза Савчук. — Няма да получим заповед за отстъпление. Няма да успее да стигне заповедта.
На пет километра зад тях имаше река. Зад реката — град. Градът привършваше с евакуацията. Някой трябваше да задържи врага на всяка цена.
До машината на времето, землянката, падна снаряд и изкърти входната врата. Но машината все още потрепваше едва забележимо. Двигателите й работеха… или просто земята потръпваше от избухването на снарядите.
След това настъпи тишина. Нямаше по кого да бият снарядите.
Така не стигнаха трите момчета до своето време. И бяха само на по двадесет години… Мнозина не стигнаха. По полята останаха разхвърляните на хиляди километри землянки и всички приличаха на онази машина на времето. И вече не можеше да се различи сред тях къде е тя.
Стои си тя, почти цяла и невредима, само вратата й е изкъртена. Влизай, освобождавай блокировката и заминавай в бъдещето.