Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Открой глаза, малыш!… [= Открой глаза, Малыш!], 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Александър Пеев, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Публикувано във вестник „Орбита“, броеве 20,21,22/1984 г.
История
- — Добавяне
— Днес имам рожден ден! Навършвам точно пет.
— Пфу, цаца!
— Какво е това цаца? — Малчугана погледна с недоумение своя събеседник — рижавия Антошка, първа драка на старшата група.
— Мъничка рибка.
— Значи това е хубава дума — облекчено въздъхна Малчугана. — Рибка и мама ме нарича.
— А моята майка отлетя.
— Как отлетя?
— Ами така. В Космоса.
— Ще се върне — каза Малчугана. — Леля Поля казва: всички отлитащи непременно се връщат.
— Разбира се, ще се върне. Само че тогава аз ще бъда стар.
— С брада?
— Не-е — неуверено проточи Антошка. — Когато мама се върне, аз ще бъда на цели осем години.
— Аз не бих пуснал мама — каза Малчугана.
— Как така?
— Ами така. Бих я прегърнал по-здраво за шията и бих заплакал.
— Аз не съм като тебе, вече съм голям, за да плача. Вече съм на шест години.
— А ти го направи на ужким. Когато аз плача, мама не си отива.
— Тя те мами, а после все едно си отива. Когато заспиш. Ето така-а, добро-о момче-е — пропя Антошка, имитирайки гласа на възпитателката.
— Ти защо дразниш леля Поля?
Те седяха на пънче на брега на бистрото ручейче, клатейки крака във водата.
— Леля Поля! — насмешливо каза Антошка — Знаеш ли коя е твоята леля Поля? Лъжла е тя.
— Ти самият си лъжльо! — викна Малчугана. Никога, никога той не беше чувал да говорят така за възрастните. А леля Поля в неговата група на най-малките всички особено обичаха. „Леля Поля нареди“, „Леля Поля каза“ — тези думи бяха достатъчни, за да укротят най-непослушните.
— А аз ти казвам — лъжла. Всички възрастни са измамници.
— Самият ти си измамник! — надигна се Малчугана. — Най-, най-, най-големият!…
Те и двамата скочиха на крака и стояха един срещу друг зачервени и възбудени.
— Аз ли съм измамник? — заплашително попита Антошка. Тъмните лунички на носа му потъмняха още повече. — А искаш ли да ти докажа? Такива неща знам!…
— Нищо не знаеш.
— Знам. Ето това какво е според теб?
— Къде?
— Ето това. Всичко наоколо?
Малчугана се разсмя:
— Такъв голям, а не знае!
— Всичко това не е истинско.
— И гората ли?
— Нима това е гора? Само така ти се струва.
— И птичките ли?
— Птичките май са истински…
— Аха зарадва се Малчугана — Не знаеш!
Антошка се смути.
— А ти ходил ли си в гората?
— Ходил съм.
— С леля Поля? По пътечката?
— Аха.
— Още сте с жълто около устата, пиленца! На крачка не се отделяте от кокошката. Най-интересното започва точно там, където не ви пускат.
— Леля Поля казва: ще дойде време и всичко ще научим.
— А сега не ти ли се иска да научиш?
— Иска ми се.
— Тогава да вървим.
Те прескочиха ручея и се затичаха по поляната към гората. Тревата меко ги удряше по глезените. Бръмбари и пеперуди бързо излитаха под краката им. Обедното слънце пареше главата и Малчугана, тичайки, нахлупи по-здраво шапката си.
Край гората Антошка спря.
— Ти страхуваш ли се от дъжд?
— Дъжд? — учуди се Малчугана — Слънце грее.
— Ти не гледай небето. Когато влезем в гората, все едно, ще завали. Аз знам.
— Ще застанем под дърво.
— Аха, те точно това искат, никъде да не ходим. А трябва да се върви под дъжда, без да се спира. Ако искаш нещо да узнаеш, трябва от нищо да не се страхуваш. След гората ще има и пустиня, и вятър, знаеш ли какъв? Но ако не се боиш, може бързо да се стигне до хоризонта.
— Нима до хоризонта може да се стигне? Леля Поля казваше…
— Пак леля Поля! Може би някъде и да не може, но зад гората може. Ти мене слушай.
С примиращо сърце Малчугана влезе след Антошка в гората. Тук тревата беше до пояс и в тази трева нещо шумеше, мърдаше, бягаше.
— Животни… там — зашепна Малчугана.
— Наслушал се на приказки — насмешливо прихна Антошка. — Най-големите животни в тази гора са питомните зайци.
— Зайчета?
— Питомни зайчета. Слушай, като ти говоря.
Само че светлата, залята от слънце гора внезапно потъмня, поривът на вятъра пробяга по върховете на брезите като кратка тръпка и техните ослепително бели стволове като че ли изгаснаха.
— Да вървим, да вървим, нали ти казвах — ще вали.
И едва Антошка изрече това, в листата зашумя и първите големи капки паднаха на шапката.
Сега Малчугана се страхуваше от Антошка. Риж и луничав, знаещ всичко предварително, той му се струваше като малък магьосник от приказките. Довчера Малчугана беше уверен, че не се бои от нищо на света. Колко пъти са играли на смели индианци и космонавти, колко филми са гледали за безстрашните изследователи на чужди светове! Случвало се е и сами да участвуват във филми, да пълзят из затаилата се джунгла. И никога, ама никога Малчугана не се е страхувал. А сега не беше на себе си. Едно е да те снимат във филм и съвсем друго — когато всичко е истинско.
Те пресякоха пътеката, по която неведнъж са ходили с леля Поля, черна пътека, хлъзгава от дъжда, непозната и скоро се озоваха на края на гората. Това удиви Малчугана: нали от къщичките на детската градина гората изглеждаше толкова огромна!
Дъждът спря и облакът, който току-що закриваше слънцето, изчезна някъде. Пред тях под наклон се издигаше пясъчна пустиня, обрасла с рядка, състояща се от отделни снопчета трева.
— Аха, какво ти разправях?! — тържествено каза Антошка. — Сега и вятър ще задуха.
И наистина, те не направиха по пясъка и десет крачки, когато насреща им удари поривът на вятъра, засвистя в стъблата на сухата трева.
— Дай ръка! — викна Антошка. — Че току-виж те отнесло. Ти само върви и от нищо не се страхувай. Там ще има говорещи камъни, тъй че и от тях не се бой…
— Говорещи камъни? — изуми се Малчугана, стискайки трескаво ръката на своя водач. — Такива няма.
— Аз такива неща ще ти покажа, че думата „няма“ съвсем ще я забравиш. Ами камъните? Глупаци са те, питат все едно и също: колко е две по две? Само че да не ти хрумне да им кажеш — четири, веднага ще разберат, че си от малките, няма да те пуснат. Отговаряй като възрастен.
— А според възрастните колко е две по две?
— Те с този въпрос залавят хлапетата. Отговаряй нещо по-мъчно. Аз, когато минах първия път, им казах формулата за изчисляване на енергоматерията в метагалактиката.
— Ти знаеш ли я? — изуми се Малчугана.
— Казах първото, което ми дойде на ум. Ами нали мозъците на камъните са каменни. Докато съобразяваха, аз минах.
Всичко по този път изглеждаше безкрайно далечно, а всъщност бе много близко. Бяха вървели съвсем малко, а вече виждаха пред себе си наредени остри камъни. Между тях имаше тесен проход. Когато приближиха до него, изпод камъните се дочуха пъшкане и бавен сънен глас:
— А колко е две по две?
Малчугана замря на мястото си. Мръщеше чело. Всички формули като за проклетия излетяха от главата му и си спомняше само глупавата детска скоропоговорка.
— Хайде де! — подканяше го Антошка.
— Две и две и две по две, казвай бързо колко е? — изрече на един дъх Малчугана.
Камъните пъшкаха и не мърдаха. Момченцата се мушнаха в тесния проход и се втурнаха в надпревара по пясъка. На Малчугана се стори, че главата му се върти: хоризонтът страшно се доближи и в очите му внезапно всичко затрептя и се разклати.
— Сега да вървим полекичка, че инак ще се блъснем в небето, ще си разбием носовете — каза Антошка.
— В какво? — на Малчугана му бе прилошало, но той забрави всичко, като чу това.
— В стената, която се нарича небе.
На Малчугана му се прииска да се разсмее: небето — това е празнина! Но не му беше до смях: нали всичко ставаше, както каже Антошка.
— Страх ме е — рече той и зажумя.
— Разхленчи се! — презрително проточи Антошка — По-добре да бях тръгнал с Кешка Беззъбия. Виж, той от нищо не се бои.
Кешка, също възпитаник на леля Поля, извади своя клатещ се зъб, хващайки се на бас. Много му се прииска да има розовото кристалче, подарък на Малчугана от мама. Мама казваше, че е донесено от чудната планета на кристалите, където тя летя в командировка, и Малчугана ценеше подаръка повече от всичко на света. Но Кешка се лепна и Малчугана се съгласи, напълно уверен, че ще спечели. Загуби. И от яд награди Кешка с прякор — Беззъбия.
— Вече не ме е страх — каза Малчугана, без да отваря очи. — Да не би да не съм виждал небе, а?
Изведнъж му хрумна, че би било хубаво да се покатери на небето, щом то е такова твърдо, и да викне отгоре на леля Поля, на всички момченца и момиченца. Ех, как щяха да се удивят! А Кешка нека да си извади всичките зъби от завист…
— От нищо не се страхувам! — твърдо рече Малчугана и отвори очи. Пред тях, както преди, всичко плуваше и се люлееше, отнякъде се появяваха бели облаци и неочаквано изчезваха в пулсиращото синьо-бяло-розово пространство. Съвсем близо се появяваха ту гората, ту полето и познатата рекичка, ту тяхната детска градина с тичащите по двора деца. Появяваха се и изчезваха, също като в калейдоскоп.
— Вече пристигнахме — каза Антошка. — Тук някъде е вратата.
— Вратата към небето? И ние ще видим всичко, каквото има там?
— Всичко ще видим. Ето виж — стъпала.
Стъпалата бяха точно такива като в детската градина — от жълта грапава пластмаса, — само че съвсем нови. Бяха осем. Над стъпалата, в трептящата мъгла, се виждаше нещо прилично на врата с неясна форма — нещо като квадрат или овал.
Едва децата стъпиха на горната площадка и вратата сама се отвори.
На прага Малчугана се огледа и нищо не разбра — наоколо имаше само плътно преливащо се синьо-бяло-розово сияние.
От вратата започваше къс коридор, опиращ се в друга врата. Отдясно и отляво се нижеха осветителни тела, нещо като лампи, от които струеше равномерно светлина. Зад стените се чуваше тихо монотонно бучене. Малчугана забеляза, че една лампа не свети, приближи се, повдигна се на пръсти и погледна вътре в нея. От другата страна на твърдата прозрачна ципа, озарени от ярка светлина, се виждаха някакви огромни цилиндри, тръби, тайнствени механизми.
— Небесна механика! — насмешливо обясни Антошка. — С помощта на тези уреди мътят главите на малчуганите.
— Кой ги мъти? — удиви се Малчугана.
— Кой, кой; не аз.
— А какъв е този коридор?
— Откъде да знам?
Това не подхождаше на Антошка: досега всичко знаеше, а изведнъж сам си признава, че не знае нещо.
— Коридор като коридор. Важното е какво има по-нататък.
— А какво има?
— Върви и ще видиш. Такова нещо ще видиш, че ще умреш от удивление.
— Ще умра ли?
— Не наистина, разбира се.
— Как така не наистина?
— Ама омръзна ми: какво, как. Върви и ще узнаеш.
Те разговаряха полушепнешком, като че ли се бояха да не би някой да ги подслушва, удивлявайки се на тази необичайна тишина, в която даже шепотът звънтеше странно.
— Върви, какво стоиш?
— Ти върви напред.
— Пак ли се уплаши?
— Никак.
— Тогава върви.
— А защо не ти?
— Тя пред мене няма да се отвори. Това е врата, която се отваря само пред тези, които идват за пръв път.
— Ами тя откъде знае?
Антошка повдигна рамене.
— Проверено е.
Малчугана предпазливо тръгна към вратата и тя безшумно се плъзна някъде встрани, откривайки черна бездна.
— Върви! — очарован, шепнеше зад гърба му Антошка.
Малчугана не се боеше от тъмното, но пред него, както му се стори отначало, имаше не тъмнина, а пустота, нищо. Като че ли там, от тази врата, започваше черният-пречерен безграничен Космос, за който толкова много им беше говорила леля Поля.
— Ти нали искаше да станеш космонавт?
— Исках.
— Е, тогава върви.
Като се вгледа, Малчугана забеляза, че от другата страна на вратата има малка, слабо осветена площадка. Той стъпи на нея, после направи още една крачка и притисна челото си към някаква студена, съвършено невидима стена. Вратата отзад се затвори и те с Антошка останаха заедно на тъмната площадка, очаровани от безбрежната пустош, която се разстилаше пред тях. Очите им вече свикнаха с тъмнината и сега децата виждаха безброй разноцветни звезди, обсипващи непрогледната чернота.
— Виж ти какво нещо! — възкликна Малчугана.
— А ти какво си мислеше! — също възхитено каза Антошка. — Какви работи има още да видиш…
Звездното небе съвсем не беше такова, каквото Малчугана бе свикнал да вижда над своята детска градина. Там той знаеше много съзвездия и можеше да намери и Голямата мечка, и Лъва, и Кита, и Рибите. А тук всичко беше непознато — безсмислен звезден хаос.
Те дълго гледаха звездите и не можеха да се откъснат от величествената картина на това чуждо небе, едновременно привличащо и плашещо.
— Слушай, Антошечка — ласкаво каза Малчугана. — Ти нали всичко знаеш. Разкажи ми какво е това, а? Нали знаеш?
— Отдавна трябваше да ме попиташ. А той върви и не пита. А като не ме питат — мълча си…
— Разкажи ми, моля те. Може би това ни се присънва, а?
— Да не би едно и също нещо да ни се присънва, а?
— На мене ми се присънва. А ти си в моя сън, а?
— Че как така те доведох в твоя собствен сън? — полюбопитствува Антошка.
— Как, как, много просто.
— Аз ей сега ще те фрасна, а ти се сещай — насън ли е това, или не е насън.
— По-добре просто ми разкажи.
Антошка отстъпи една крачка и в звездния полумрак се стори на Малчугана голям, съвсем възрастен.
— Леля Поля разказвала ли ти е за Космоса? — попиха той.
— Много пъти.
— И все го хвалеше и хвалеше?
— Разбира се.
— А знаеш ли защо го прави? За да забравите вие, невръстните цаци, вашата каша от грис и от сутрин до вечер да гледате небето.
— Че защо?
— За да искате да полетите.
— Че защо?
— Пак занарежда. Ей за това, да се зарадвате, като узнаете, че вече летите.
— Кой лети?
— Всички ние. И нашата детска градина заедно с гората, поляната и ручея.
— А, знам — зарадва се Малчугана — Леля Поля казваше: цялата Земя е също като космически кораб, само че голям.
— Леля Поля, леля Поля — изимитира го Антошка. — Аз говоря за истински космически кораб, на който се намираме ние с теб. А на Земята никога не сме и живели. Това е.
— Ти лъжеш за всичко.
— Лъжа ли? А това какво е? — Антошка разпери ръце към черния звезден простор, наведе се напред, удари с длан по невидимата хладна сфера. — А това? Не ти ли стига? Да вървим, още ще ти покажа.
— Къде да вървим? — Малчугана се огледа. Струваше му се, че оттук има само един път — обратно. И изведнъж в тъмния ъгъл той видя също тъй тъмен отвор на тунел, а около него — проблясващи очи на десетокрак робот.
— Там е Писан! — изплашено възкликна Малчугана.
Точно такъв робот имаха и в детската градина, тичаше денем и нощем по коридорите, вечно зает с нещо, всичко знаещ, всичко забелязващ. И ако палавите дечурлига изобретяваха стотици начини да трогнат, а понякога просто да излъжат леля Поля, то никому не се удаваше да измами десетокракия. Той търпеливо понасяше лудориите на децата, шегите им, даже издевателствата и упорито вършеше това, което му заповядаше леля Поля. Десетокракият имаше много прякори и прозвища. Палавниците го наричаха Писан заради еластичните мустачки-антени, разположени на сивия нос.
— Голяма работа — Писан! — каза Антошка. Той смело се приближи до десетокракия и започна да го гъделичка с пръст по мустаците. Роботът протегна всичките си крака и заприлича на високо нощно шкафче с изпъкнала горна плоскост. Трите му чифта розови очи потъмняха, като че ли жумеше от удоволствие.
— Писане? — рече Малчугана, поглаждайки меката кожа на робота. — Ти защо си оставил децата? Какво ще правят без теб?
Роботът мълчеше. И чак сега Малчугана видя, че това е съвсем друг робот. На техния, от детската градина, му липсваха отляво четири мустачки-антени — бяха ги откъснали дечурлигата, а този си имаше всичките.
— Хайде — каза Антошка.
— А Писан?
— Писан само да го погъделичкаш, и половин час ще жуми. Хайде.
Роботът наистина не мръдна от мястото си, когато те минаха покрай него в тъмния отвор на тунела. Но после се понесе след децата. Тунелът беше дълъг и някъде далеч, в края му, просветваше изходът.
Момчетата се запъхтяха, докато дотичат до този изход. Изскочиха в ослепителния, сияещ простор и замигаха, привиквайки към ярката светлина. Тя струеше като че ли отвсякъде. Когато се вгледаха, разбраха: наистина отвсякъде. Подът на площадката, на която бяха стъпили, матово светеше. И високите перила, и стените, и близкият таван над главите им — всичко това изглеждаше изтъкано от светлина. Ето защо им се струваше, че напред има въздушен, залят от слънце простор. И само преливащите се със сенки ивици на пода и перилата напомняха за границите на този светлинен свят.
Малчугана се приближи като омагьосан до оградата и се задъха от красотата на видяното, от порива на радостта, която го беше обзела. Долу като огромно поле калейдоскоп се простираха червени, жълти, сини, зелени квадрати, ивици, овали, преминаващи един в друг. Те се простираха пред Малчугана, мърдаха, живееха. Живееха! Малчугана различи и хора, движещи се в тази пъстра красота — мъже и жени.
Една жена вдигна глава, внимателно погледна нагоре, махна с ръка.
— Мамо! — радостно извика Малчугана. И, забравил за всичко, се покатери на прозрачната решетка на оградата.
* * *
Възпитателката на детската градина Полина Аркадиевна, млада красива жена с добри очи, ахна като видя Малчугана на оградата и се спусна към екрана, по който — вече около час — наблюдаваше децата.
— Не се вълнувайте, роботът ще успее — каза Валентин Оразов, главният психолог на детската градина, който беше в кабинета. Той увеличи размерите на изображението и всички видяха, че роботът вече е нащрек, вече бе обхванал с тънки, гъвкави пипала талията на момченцето.
Малчугана замаха с ръце, мъчейки се да се освободи, но като съобрази, че това е невъзможно, се обърна и започна да гъделичка мустаците на Писан. Десетокракият проблясваше с кристалните си очи, но не разтваряше пипалата си и не отстъпваше от решетката.
— Жалко за Малчугана — каза седящият до екрана млад стажант-възпитател Костя Рудин. — Да беше скочил. Представяте ли си?…
— А вие представяте ли си? — прекъсна го Оразов. — Ще узнае, ще разкаже на всички дечица. Та нали те, без да се замислят, ще започнат да правят десанти от този балкон. И не само от този. Не, стига с тези наивни емоции. Още повече че вашата професия изисква да бъдете предвидлив.
— Разбирам — въздъхна стажантът. — Само какъв спомен щеше да му остане за цял живот! Отлично помня първата си екскурзия!
— Всичко с времето си.
— Все пак рано или късно…
— По-добре късно — прекъсна го Оразов. — Не ви ли е ясно?
Той погледна сърдито и внимателно стажанта и Рудин разбра: още малко и главният психолог ще се усъмни в неговите способности да работи в детската градина. И тогава? Колко ли усилия ще са нужни, за да докаже обратното?
— Всичко разбирам, Валентин Оразович, даже много добре го разбирам — бързо заговори стажантът. — Но пет, а понякога и шест години не са ли множко за едно детство? На шест години те толкова много знаят и умеят, че спокойно можеш да им възложиш самостоятелна работа. От опит знам…
— Така ли смятате? — заинтересува се Оразов.
— Разбира се! — зарадва се стажантът. — На кораба има толкова работа, толкова работа!…
— А колко души има на кораба?
На Рудин му се стори, че неговите доводи са стигнали до безстрастния главен психолог, че са го заинтересували. И той заговори бързо, като на изпит, боейки се, че няма да го доизслушат.
— Аз всичко зная и за кораба, и за нас. Това не е кораб, а цяла планета: осемдесет километра дълга и със сто хиляди души екипаж. Това не е обикновен екипаж, а частица от човечеството. Ние сме пратеници на велика цивилизация. Какви ти пратеници, ние самите сме цивилизация, живееща самостоятелно, търсеща, развиваща се… Седем поколения се смениха на кораба, откакто напуснахме пределите на Слънчевата система. И колко ли още ще се сменят, докато завърши нашата преселническа епопея?! Важно е началото, важен е и краят. Всички поколения по средата — това са само междинни звена. Тяхната задача е да оцелеят, да съхранят генетичните и социалните начала и колкото се може по-добре да опознаят Космоса. За да стане именно така; до целта, до новата Слънчева система, която предстои да бъде населена от нашите потомци, да долети не просто кораб, а концентрат от знания, не по-малки, а може би и по-големи от земните…
— Така ли смятате? — отново попита Оразов.
— … Детството — това е време, когато човек всмуква всичко като гъба — и впечатления, и знания. А ние консервираме него — детството. Представяте ли си какво ще стане, ако го съкратим дори с една-две години? Колко свежи сили, колко нови открития?!
— Вие много добре казахте…
Оразов бавно започна да се обръща към стажанта, както винаги спокоен, уравновесен. Но и той трепна от тихия вик на Полина Аркадиевна, неотлъчно следяща екрана, на който ставаше нещо неразбираемо. Десетокракият се суетеше на площадката, размахвайки пипала. Той държеше за ръка съпротивяващия се Антошка, а Малчугана не се виждаше наоколо.
Оразов разшири обхвата и всички веднага видяха Малчугана. По някакво чудо на него му се бе удало да се измъкне от здравите обятия на робота и сега Малчугана стремително тичаше към невисоката ограда. Той прелетя над перилата с един замах, като че ли преди това бе специално тренирал; за миг застина горе, малък, слабичък, бързо оглеждайки под себе си пъстрия калейдоскоп на покривите.
— Мамо! — отчаяно викна той и, като си затвори очите, скочи.
За един миг настъпи тишина.
— Защо не се уплаши? — замислено се запита Оразов.
Полина Аркадиевна се наведе почти до самия екран и каза ласкаво, доверително:
— Мъничкият ми, момченцето ми, помниш ли, когато аз разказвах за гравитацията? Че в Космоса човек е свободен от оковите й? Че топка, хвърлена нагоре, не пада? Нали вече знаеш, че се намираш в Космоса? В зоната на детската градина гравитацията е създадена изкуствено. Там всичко е както на Земята. И на площадката, където ти беше досега, гравитацията те държеше. Тя действуваше, докато краката ти докосваха площадката. Но когато скочи… Чуваш ли ме, момчето ми? Отвори очи и не се бой. От нищо не се бой…
Сега лицето на Малчугана изпълваше целия екран. Той удивено гледаше наоколо, без да разбира нищо. Пъстрият килим от покриви бавно плуваше под него.
— … В Космоса има безтегловност, в Космоса всички летят — тихо говореше Полина Аркадиевна. — Не се бой, аз съм с теб…
Оразов отново се обърна към Рудин, повтори сдържано:
— Вие много добре казахте за детството. Наистина, консервираме го. Консервираме го, за да го защитим. Ако продължим вашата нетърпелива мисъл, тогава защо да не направим и следващата стъпка — да ускорим времето на съзряване на плода в утробата на майката? Нека например жените раждат не след девет, а след два-три месеца. Каква икономия на сили и време!…
— Не съм казвал такова нещо! — вдигна глава стажантът, улавяйки иронията.
— Можехте да го кажете или, в краен случай — да го помислите. Но това е нецелесъобразно. Вие си мислите, че за милионите години еволюция природата би изпуснала такава възможност? Това не е могла да направи дори самата природа — нали за девет месеца зародишът е длъжен да преживее цялата предистория на човешкия род. А детството? Какво е това детство? Това е също такова бързо пробягване на историята на човечеството. Трябва да ви е известен фактът: през първите три години от живота си човек преминава половината от своето развитие. Половината! Това говори ли ви нещо?…
— Но аз не за това!…
— И аз не за това. Аз говоря за детството на преселниците. Вие зададохте въпроса: защо на нашия кораб, където е толкова тясно, е отделено такова огромно пространство за района на детската градина? Защо за децата са пресъздадени земните условия? Мислите, че е само поради това, че на децата са необходими повече, отколкото на когото и да е друг, слънце, въздух, вода, цветенца, пеперудки? Да, тази древна истина не е остаряла. Но освен това на нашите деца, на децата на преселниците, им е необходимо именно земно детство. Това, което възприеме човек по време на детството си, остава свято за цял живот. Разбирате ли? Поколенията на хората, които никога не са виждали Земята, трябва да съхранят любовта си към нея. Просто знанията за Земята в този случай не стигат, необходима е именно духовна привързаност…
— Но нали, като пораснат, всички ще узнаят, че никога не са били на Земята, че са прекарали детството си в илюзорен свят — бързо каза стажантът.
— Пораствайки, преселниците ще узнаят много и за истинската Земя, майката Земя, както са казвали едно време…
— Но всички ние живеем не на Земята, а в особени условия — стажантът говореше възбудено, чувствувайки, че от този разговор зависи много. — За да живеем, ние трябва да изучаваме и усвояваме тези условия…
— Несъмнено, трябва да изучаваме, да усвояваме. Но преди всичко не трябва да изгубим целта. А това е възможно само ако не изгубим отправната точка. Защо летим, какво ще правим, към какво се стремим? Детството — това са приказки, вяра в чудеса, това е забравеното от възрастните индивидуално съперничество. Детството, както вече казах, е като че ли бързо преминаване на историята, на социалната история. Всичките болки, които е изтърпяло човечеството, преминават през тайнственото време на детството. Без нормално детство ще растат изроди, както биха се раждали уроди, нежизнеспособни същества, ако се съкрати срокът на бременността. Лишавайки децата от детството, аз не бих се решил да предскажа, че ние, преселниците, като усвоим далечни планети, няма да бъдем принудени в нови обществени условия да преболедуваме всички социални болести… Ето защо не бързаме да изпъдим децата от детството. Ще дойде време и те сами ще влязат в света на възрастните, но ще влязат естествено, като деца, в играта, очаквайки чудо от всяка следваща стъпка. Само че при нормално детство бъдещето би могло да изглежда приказно…
А възпитателната все шепнеше на Малчугана, долепила лице до екрана, разказваше за кораба, за населяващите го хора, за къщите, разпрострели се долу. Тя не знаеше дали той я слушаше внимателно и затова говореше и говореше, както говорим и не можем да се наговорим с онези, които ни напускат.
А Малчугана гледаше чудесата пред себе си и не ги виждаше. Той търсеше майка си.