Михаил Пухов
Спасяването на живота

— Почакайте! Не правете това! — дочу се някъде отгоре.

Свен Далберг отдръпна показалеца си от бутона върху лявото рамо на скафандъра и вдигна очи към отровносиньото небе. Към него се спускаше бяло облаче, мъглява ципица, пашкул, в който седеше някой.

Пашкулът се приземи и стана невидим, сякаш се разтвори в отровния въздух. Пътникът му, останал без прикритие, веднага се отправи към Свен Далберг. Пътникът почти не се отличаваше от човек, само илюминаторът на скафандъра му приличаше повече на телевизионен екран с изображение на човешко лице. Впечатлението се засилваше от това, че чертите понякога започваха да трептят и да се смесват, както когато се настройва телевизор.

— От Службата за защита на живота — представи се чуждопланетецът (езиковата бариера очевидно не съществуваше за него). — Ние се занимаваме със спасяването на живота от нещастни случаи.

Помощта пристигна, както се казва, навреме. Наистина Свен Далберг успя да приземи кораба, но да го издигне отново в Космоса сега никой не би успял. Изпортеният звездолет се извисяваше на фона на безрадостния ландшафт: отровнобелите облаци, отровножълтото слънце и плесента по скалите довършваха еднообразието на пейзажа. Тук нямаше нищо друго, ако не се броят смъртоносните бактерии, които носеха в себе си отровения от цианид вятър.

Положението беше съвършено безнадеждно. Бутонът върху лявото рамо, който Свен Далберг се канеше да натисне, управляваше забралото на шлема. Натисне ли бутона, отровният вятър и пълчищата отровни микроби веднага биха се вмъкнали в скафандъра, донасяйки мигновена смърт. Така би трябвало да постъпи, защото нямаше от къде да очаква помощ. Но тя, кой знае защо, пристигна.

— От нещастни случаи — повтори чуждопланетецът и вирна глава. Като проследи погледа му, Свен Далберг забеляза, че още едно облаче спря бега си и сега се спускаше като аеростат, подчинявайки се на незабелязаната команда на чуждопланетеца.

— Хубава специалност имате — забеляза Свен Далберг, чувствувайки как доброто му настроение се възвръща. — Просто ми провървя, че вие се оказахте наблизо.

— Провървяло ви? Лъжете се. Ние контролираме цялата Галактика. Нашите постове са по всички планетни системи.

— Нима по всички?

— Без изключения.

— Странно — рече Свен Далберг. — Защо досега не съм чувал за вас? Нали нещастни случаи стават непрекъснато?

— Вие се заблуждавате — самоуверено заяви чуждопланетецът. — Ние работим ефективно. Не си спомням да се е случило нещо, макар и с един живот. Самият аз съм спасил повече от десет.

Носът на чуждопланетеца се изви до ухото, но впрочем веднага се върна на старото си място. Облачето, което приличаше на аеростат, спря. От вътрешността му се измъкна обемист червен куб и на свой ред започна плавно да се спуска, сякаш го поддържаше невидимо въже. Приличаше на жилищен блок или на контейнер с тежък товар.

Червеният куб се спускаше право върху Свен Далберг, та той отскочи, за да се отстрани. Камъкът, върху който до преди миг седеше, изхрущя и се превърна в прах. Чуждопланетецът бутна контейнера с юмрук и той беззвучно се раздели на две половини, откривайки апарат с неизвестно предназначение. Освободената червена обвивка веднага излетя по командата на чуждопланетеца и се скри отново в спрялото се на небето облаче.

Кацналият апарат представляваше метален цилиндър върху масивна тринога. В едната странична плоскост на цилиндъра зееше отверстие с диаметър един човешки череп.

— Отлично — удовлетворено изрече чуждопланетецът. Той избиколи апарата, коленичи и загледа под триногата. После се вдигна, гнусливо отърси полепилата се по скафандъра му плесен и завъртя металния цилиндър с отверстието към Свен Далберг. В глъбината на цилиндъра беше съвсем тъмно. После чуждопланетецът хвана невидим дотогава лост и с усилие го издърпа, от което той се удължи и почти опря до гърдите на Свен Далберг.

— Готово — каза чуждопланетецът. — Най-надеждната машина. Никога не отказва.

— И какво ще стане сега? — полюбопитствува Свен Далберг.

— Всичко ще бъде наред. Ако натиснете дръжката, вашето желание ще се осъществи.

— Всяко мое желание?

— Защо всяко? Ще изпълни онова желание, което ви владее в дадения момент.

— Но това е същото — усмихна се Свен Далберг. — Чудесно!

Той си намисли желанието и положи ръка върху лоста.

— Не бързайте! — каза чуждопланетецът. Лицето му затрептя, очите му станала разногледи. — Най-напред аз трябва да се отдалеча на необходимото разстояние.

Свен Далберг сне ръка от лоста и внимателно огледа чуждопланетната машина за изпълняване на желания. Тя му напомняше някакъв музеен експонат. Телескоп? Не. Ракетен двигател? Може би. Но по-скоро нещо друго.

По знак на чуждопланетеца се появи полупрозрачната ципица на летателния пашкул. Оня влезе вътре. Летящият пашкул лениво се издигна на горе.

— Ей! — извика Свен Далберг. — Почакайте!…

Той внезапно разбра, че загадъчното устройство много приличаше на оръдието, с което в древността са разрешавали демографските проблеми.

Пашкулът се върна на земята.

— Не става ли? — внимателно запита чуждопланетецът. — Ако ви затруднява, ще поставя регулатора на по-слабо усилие. Ето така. Но не бързайте. Трябва да разберете, че нашите желания не съвпадат изцяло.

С нарастващо съмнение Свен Далберг гледаше чуждопланетното демографско оръдие.

— Вие наистина ли сте уверени, че тая дяволия ще изпълни всяко мое желание?

— А вие наистина ли сте разумно същество? — заинтересува се чуждопланетецът. — Ясно е, че нищо не е в състояние да удовлетвори всички желания на всички обитатели от нашата звездна система. Според вас колко разумни същества има в Галактиката?

Свен Далберг поклати глава. Неочаквано му се стори, че демографското оръдие мръдна, следейки движението на главата му.

— Не зная.

— Твърде много — съобщи чуждопланетецът. — Затова нас ни интересуват само желанията, които имат отношение към нашата работа. Ние ги отбелязваме и според силите си ги изпълняваме. Например наскоро вие стигнахте до решение, заплашващо живот. Естествено ние не можехме да не се намесим.

— Кое решение имате предвид?

Устата на чуждопланетеца се разтвори до ушите, в лицето му всичко се разми и чак след минута и половина си възвърна нормалния вид.

— Вие сте разумно същество. Има неща, за които не е прието да се говори. Но ако толкова настоявате… Преди няколко минути вие решихте, извинете ме за израза, да умрете. Вашето желание застрашаваше живота…

— Разбирам.

— … затова аз донесох необходимата апаратура. Сигурно знаете колко енергия струва бързото доставяне на такъв дезинтегратор.

— Как така… дезинтегратор?

— Наричат го различно: дезинтегратор, унищожител, убивател… Комуто какво харесва.

— Значи — каза Свен Далберг, — ако аз натисна лоста, то…

— Вашето желание ще се осъществи — кимна чуждопланетецът.

— Но нали вие се канехте да ме спасите!

— Вас? Ние? — Чужлопланетецът се замисли. Чертите му се заизвиваха като змии. — Вие нещо бъркате. Първо, това би противоречило на вашето желание да умрете, което, извинете за циничната ми откровеност, си е ваша лична работа. И второ, съществата, дори разумните, са твърде много. Спасението на умиращите е в ръцете на самите умиращи. Извинете ме още веднъж.

— Така било… — рече Свен Далберг. — И вие наричате това спасяване от нещастни случаи.

— Естествено — кимна чуждопланетецът. — Нали ние защищаваме живота. В Галактиката има много видове живот. Всеки свят си има свой и той винаги е заплашван от нещо. Ето вие, извинете ме, намислихте да умирате. Това е ваше право, но какъв начин избрахте? Най-варварският: да откриете шлема на скафандъра си. Значи пълчищата бактерии под вашия шлем да се втурнат на свобода и да нанесат непоправими щети на местния живот. Че може би той съвсем да загине.

— Местният живот ли? — очуди се Свен Далберг.

— Местният живот — потвърди чуждопланетецът.

— Тая сива плесен? Или това не е плесен?

— Защо? Плесен, бактерии, микроорганизми. Имате нещо против ли?

— Не — отвърна Свен Далберг. — Но какво излиза? Пред вас има избор. От една страна, разумно същество, венец на творението. От друга — някакви си микроби. Нима могат да се сравняват?

— Не могат — съгласи се чуждопланетецът. — Какво е човекът? Гибел за отделните индивиди, в това число и разумните, предвидена еволюция. А всеки самостоятелно възникващ живот е безценен, защото е невъзпроизводим. Няма по-ужасно бедствие от смъртта на живите в мащаба на цяла една планета. Според мене това е очевидно.

— И ако аз открия скафандъра си… Ето каква била работата! — зарадва се Свен Далберг, виждайки най-сетне нормална неизвратена логика в ситуацията. — Действително това е очевидно. Мисля, че започвам да ви разбирам.

— Не е достатъчно да ме разберете. Трябва и да действувате. Но какво правите вие, вместо да се възползувате от дезинтегратора който не само ще изпълни желанието ви, но, извинете, и ще убие всички нечестиви сили, стаили се под забралото на вашия шлем, вие какво правите? Започвате безмислен разговор. Не ви ли се струва, че той много се проточи?

Чуждопланетецът пристъпи към пашкула си.

— Почакайте! — извика Свен Далберг. — Аз не искам да умирам!

— Вече премислихте? Както искате. Никой не ви заставя.

Мъглявата ципица около чуждопланетеца се сгъсти и изгуби прозрачността си.

— Искам да живея! — завика Свен Далберг. — Да живея!!!

— Живейте си — отзова се чуждопланетецът. — Това си е ваше законно право.

Пашкулът излетя към облаците. Черното гърло на дезинтегратора гледаше право в лицето на Свен Далберг. Той направи крачка встрани. Масивният ствол помръдна, държейки го на прицел, следейки всяко негово движение.

— На помощ!!! — отчаяно закрещя Свен Далберг.

След минута чуждопланетецът отново стоеше пред него.

— Защо крещите? Казах ви — живейте си.

— Тук? Но аз…

— Където ви е угодно. Например, ако отлетите у вас, ние ще ви бъдем много признателни.

— Но как да отлетя? — Свен Далберг посочи изпортения си звездолет.

Чуждопланетецът повтори жеста му.

— Ами така, както сте долетели.

— Присмивате ли ми се? Той е съвсем разбит. Управлението, двигателят, дори обшивката…

— Че защо не искате да го ремонтирате?

— Присмивате ли ми се? — повтори Свен Далберг. — Как да го поправя?

От тия думи на чуждопланетеца очите му изхвръкнаха.

— Вие не умеете да ремонтирате кораба си? Хайде да идем да го видим.

* * *

Свен Далберг сложи ръка върху стартовия лост. Чуждопланетецът стоеше надалеч сред скалите, облегнат върху дезинтегратора. Все още се боеше, че землянинът пак ще премисли.

Корабът потрепна и тръгна нагоре. В обзорните екрани Свен Далберг сякаш за пръв път видя планетата, на която го бе отвела съдбата му. Видя синьото й, сега бързо тъмнеещо небе, белите облачета, редом с които се бе вече издигнал, и дивите скали, които се снишаваха. Не, той отлиташе, а другото си стоеше на място — и небето, и облаците, и скалите. И плесента по скалите — древен живот с още неизвестно бъдеще.