Кир Буличов
Загадката на Химера

Кометата я нарекоха Химера, защото имаше три ядра — нещо съвсем необикновено, и опашката й се виеше като драконова. А нали драконовата опашка и триглавието бяха атрибутите на това митологично чудовище.

Отблизо, когато опашката се разпиляваше като воален облак, приликата с Химера избледняваше.

Глеб Бауер заговори:

— „Земя–14“, изравнихме скоростта. Чуваш ли ме, Агнеса?

Отговорът се чу след няколко секунди:

— Батрак пита дали сте уверени.

— Уверен съм — отвърна Бауер. — Ние ще навлезем в опашката, тъй да се рече, пълзешком, само с едно движение. Ледените блокове са малки, както и очаквах.

— А ядрата?

— Пак както очаквахме. Страничните са ледени блокове. Централното ядро е по-тежко…

Навлизането в опашката на кометата стана незабелязано. Чак когато се приближи на около петстотин километра от ядрото, патрулният кораб за пръв път се сблъска с ледени късове. Нито Бауер, нито Крайтън ги почувствуваха — само върху екраните за външна защита избухнаха зелени искри.

— Концентрацията на твърдия материал се увеличава — констатира Бауер и отново извика „Земя–14“. — Включвам спирачките за тридесет секунди.

— Само лед ли има? — долетя гласът на Батрак.

— Включвам анализатора — рече Крайтън и включи компютъра на свръзка с базата. — Визуално тук има и прах, и камъчета, и всевъзможни нещица, които Химера е подбрала по пътя си.

Корабът закръжи над централното ядро. Сега той стана неразличим сред безбройните ледени късове и камъни, които безшумно и спокойно се носеха към Слънцето. Ще изминат още няколко седмици и кометата ще се пръсне, ще се изпари, ще изчезне, когато се приближи твърде близко до него. Затова трябваше да побързат да снемат патрулния кораб от рейса. Особени открития не се очакваха, но трябваше да се провери неизвестната комета. Най-вероятно тя летеше от милиони години към гибелното си стълкновение със Слънцето.

— Всичко е правилно — чуха те гласа на Батрак. — Анализаторът потвърждава: леденият слой скрива базалтова основа. Ледът е неравномерен и на места се показва повърхността. Уверени ли сте, че ще успеете да се спуснете?

— Не се тревожете, Едуард — меко отвърна Крайтън. — Довечера ще ви донесем къс базалт.

Корабът широко разтвори опорите. Шиповете им се забиха в ледената кора. Гравитацията беше почти нулева.

Крайтън и Бауер бързо приготвиха портативната сонда, гравиметъра, микрокомпютъра, апарата за разтопяване на леда, кинокамерата. Накрая надянаха върху скафандрите ракетните раници.

От кораба до базалтовия участък имаше към триста метра. Базалтовата повърхност беше гладка като шлифована.

— Сякаш изкуствено — с надежда рече Крайтън.

— Не допускам — прозвуча в шлема му гласът на Бауер. — Общата форма на ядрото е неправилна.

— Виждам — съгласи се неохотно Крайтън. Младите разузнавачи вечно лелееха мечти за Контакт.

Бауер приготви сондата. Крайтън прелетя с гравиметъра малко по-далеч. Базалтът бе обикновен, природата — еднообразна. Явно всичко ще бъде в рамките на Периодичната система на Менделеев. Което е присъщо за Земята, то е присъщо и за другия край на Галактиката. Крайтън се канеше да сподели тая светла мисъл с Бауер, когато стрелката на гравиметъра се полюшна.

„Навярно каверна, кухина с естествен произход“, помисли си Крайтън, комуто много се щеше това да не е каверна.

Той прелетя няколко метра и стрелките се върнаха на предишното си положение. Така. Сега мъничко назад. После вдясно…

— Защо не отговаряш? — попита Бауер.

— Почакай, открих кухина. Искам да я проследя.

— Добре. Идвам при тебе. Само не бързай, че току-виж си се пльоснал върху планетата!

Крайтън не отговори. Беше зает. Както определи с гравиметъра, кухината бе тясна като тунел.

Стоп! Стрелките рязко затрептяха. Глеб Бауер долетя като призрак и рязко замря зад рамото му. Нямаше нужда да му обяснява. Той само надникна, после докосна клавиша и включи екрана на гравиметъра — Крайтън просто бе забравил да стори това. На екрана се появи жълта ивица. Гравиметърът запомни аномалията, начерта изследваната част. Под първата ивица, перпендикулярно на нея, се появи втора, по-мътна. Значи вторият тунел беше разположен по-дълбоко. Съвсем мътно се очертаваше трета, която пресичаше втората.

— На шест метра, на осем и на двадесет и пет — определи Бауер.

Крантън включи микрокомпютъра. Бауер почти точно бе отгатнал дълбочината на тунелите.

— Да пробием ли? — запита Крайтън.

Бауер поклати глава. Те бавно прелетяха над централното ядро още сто метра. Корабът почти се скри зад близкия хоризонт. Жълтата ивица на най-близкия тунел заблестя като разтопен метал. Тунелът се издигаше до самата повърхност.

— А ти предлагаше да пробиваме.

Глеб спря. Под краката им се очертаваше фугата на затворен люк.

— Базалтовият участък ми се стори твърде гладък — гласът на Крайтън потрепна. Той вдигна глава и загледа близкия диск на Слънцето. — Може пък да не полети натам!

— Това не би променило нещата — рече Бауер с равнодушния глас на стар космически вълк, който стотици пъти се е сблъсквал с чужди цивилизации, макар че това не беше вярно.

Той внимателно гледаше люка.

— Базалт, същият базалт…

— Времето ни е броено — енергично напомни Крайтън.

— Вярно. Но все пак ще се върнем най-напред на кораба да поговорим със „Земя–14“.

— Но… — И Крайтън замлъкна. Бауер действуваше според инструкциите.

— Не допускам, че те ще се скрият от нас. — Глеб побутна Крайтън към кораба. — Чакат милиони години.

— Ти допускаш, че там има някой ли?

— Няма дори едно на хиляда шанс — отвърна Бауер. — Но някой е бил там.

Половин час измина в преговора със „Земя–14“.

Агнеса, както и Крайтън, мечтаеше за Контакт. И преди да предаде информацията на Батрак, избухва във възторжена възклицания. Батрак се свърза с другите станции. Бауер поддържаше връзката, а Крайтън едва сдържаше нетърпението си. Най-сетне отговорът дойде…

Преди да пробият люка, трябваше подробно да обследват с гравиметъра системата на тунелите. Това занимание беше много повече по сърце на Крайтън, отколкото скучното чакане в кораба, и той бързаше час по-скоро да се върнат при люка.

Но не отидоха при него.

Под тънкия слой лед само на километър от кораба откриха още едни люк. После откриха трети. По-нататък дебелината на леда се увеличаваше и затова престанаха да търсят други люкове. Но явно имаше много.

Те застанаха до третия. Бауер подготви сондата. Трябваше да пробиват много внимателно. Преда всичко трябваше да разберат има ли в тунела налягане. Ако вътре има въздух, те можеха да погубят… е, ако не същества, каквито там вероятно няма, то поне онова, което е останало от тях. Крайтън политна малко встрани, за да изследва един базалтов участък.

И там намери отворен люк.

Бог знае защо, базалтовият капак бе пропаднал в излизащия на повърхността тунел и беше заседнал под ъгъл. В пролуката се беше набил лед. Крайтън се опечали. Дълбоко в душата си искаше да вярва, че в ядрото на кометата се крият живи същества. Сега бе ясно, че там отдавна няма никой.

Бързо размразиха леда и базалтовия похлупак. После скочиха вътре. По-точно полетяха в тунела.

Беше прав, кръгъл. Черните грижливо полирани стени мрачно отразяваха светлината на фенерчетата им. Тунелът леко се извиваше вдясно и се спускаше към глъбините на ядрото.

— Били са малко по-ниски от нас — тихо промълви Крайтън, сякаш се боеше да не обезпокои стопаните.

— Да — Бауер кимна и включи кинокамерата.

След няколко метра спряха. Бауер реши да вземе образци от облицовката на тунела. Тя беше толкова твърда, че три пъти сменяха бургията.

— Ще анализираме базалта на кораба — заяви Бауер. — Но струва ми се, че те са работили съвсем просто — пресирали са базалта под високо налягане.

Крайтън кимна. После полетя навътре. Тунелът еднообразно и безкрайно се виеше насреща му. На една пресечка с друг тунел той спря да изчака Бауер.

— Как мислиш, защо са го направили?

Бауер сви рамене, доколкото можеше да го стори в скафандъра.

— Ние прелетяхме около двеста метра и няма нито врати, нито стаи, само тунели — един, втори…

— И под нас има тунел — съобщи Бауер.

След двадесет минути, малко по-надълбоко те спряха отново.

— Това е невероятно — избухна Крайтън. — Във всичко трябва да има смисъл. А какъв е смисълът да издълбаят в тая базалтова буца тунели и да не ни оставят нищо друго…

— Смисъл има — изръмжа Бауер. — Бедата е, че ние не можем да го проумеем.

— Не можем да го проумеем ли?

— Ами да. Представи си, че някой ни запокити сега към древните ацтеки или маи. Мислиш ли, че ще проумеем всичките им действия, логиката на постъпките им? Тук присъствува една цивилизация, изчезнала преди неизвестно колко милиона години, зародена неизвестно на колко парсека от нашата Земя.

— Ами ако това са шахти? — предположи Крайтън.

— За да добиват базалт от базалтов къс ли?

— Ами ако тук е имало диаманти?

Напред тунелът се разширяваше. Това все пак бе разнообразие. Бауер отново включи кинокамерата. От широкия тунел се разклоняваха в различни посоки няколко по-тесни тунела. Крайтън бе обхванат от предчувствието за нещо ново, за разгадка или поне намек за разгадка. Той изпревари Глеб и… тунелът свърши. Пред тях имаше ледена стена.

— Ето че входът е затворен.

— Може би някога е продължавал нататък?

— Несъмнено. Може някакъв катаклизъм, който е погубил планетата, да е откъснал този къс, а всичко останало се е залутало неизвестно къде из Космоса.

И точно тук, под ледената стена, Крайтън видя първия предмет, който имаше отношение към обитателите на тунелите — втъкнато късче метал, около шестдесет сантиметра дълго и около двадесет широко.

— Прилича на сегмент от тръба — предположи Бауер. Той се забави малко. — А сега трябва да се връщаме. Боя се, че когато са си отишли оттук, те са почистили всичко, за да не се досетим за нищо.

— Хитреци — въздъхна Крайтън и хвърли бегъл поглед към екрана на гравиметъра. Не знаеше защо го изправи. Може би подтикван от думите на Бауер, че е време да се връщат.

В мрежата от жълти ивици-тунели върху екрана засия кръг. На около двадесет метра от тях явно имаше някаква кълбообразна кухина.

… Тунелът, който водеше до нея, завършваше с базалтов люк. Те го отвориха и се озоваха в странна сфера. Цялата й повърхност се състоеше от килийки като тези на пчелните пити, но гигантски по размер и закрити с капаци. Впрочем няколко бяха отворени. Но в тях нямаше нищо.

— Като слънчеви батерии — рече Крайтън. — Може би това е енергиен център?

— Не, всичко е много по-просто — уморено отвърна Бауер. — Ние с тебе изпаднахме под властта на едно лесно обяснимо заблуждение. Антропоморфно.

— Не те разбирам.

— Ние си вбихме в главите, че сме се сблъскали с чужда цивилизация. Високоразвита…

Бауер приближи до една закрита килийка и повдигна похлупака със сондата.

В килийката видяха мъртва личинка. Бауер докосна обвивката й и личинката се разсипа на прах.

— Това е всичко — въздъхна Глеб.

Крайтън си спомни късчето „метал“ в тунела. Сега му стана ясно, че това е просто останка от обвивката на възрастно същество — чуждопланетен червей, мравка, насекомо? — пробивало безкрайни тунели в своя мравуняк.

— Ех, какво от това — рече Крайтън. — И най-неочакваните резултати са пак по-добри от загадката. От липсата на резултати. А сега нека учените си блъскат главите над това, което ние открихме на Химера.