Жул Верн
Бързият влак на бъдещето

Повече от столетие творбите на знаменития французин вълнуват всяко младо поколение. А в паметта на възрастните след хилядите прочетени книги все пак остава името на капитан Немо, на „Наутилиус“ и вълнението, е което някога са следили първия полет до Луната. А това значи много.

Ето защо, когато попаднахме на списание „Библиотека“, издавано в началото на века, решихме да предложим последния разказ на бележития фантаст, отпечатан през юни 1903 година само четири месеца след неговата смърт.

Препечатваме буквално тогавашния превод на Хр. Силянов с убеждението, че днешният читател, съвременник на идеята за тунел под Ламанша, така по-остро ще усети силата на действително научната Вернова фантастика, създадена за едно поколение, което тепърва ще се вози на автомобил и на аероплан, и е убедено, че 60 километра в час са „страхотна скорост“.

ИЗВАДКИ ОТ ПРЕДГОВОРА КЪМ РАЗКАЗА:

… „В хубавата, но скромна вила, построена в Амиенс от плодовете на своя собствен дългогодишен труд, умре един от най-бележитите и най-любимите писатели, когото без изключение целия културен свят дълбоко и искрено почиташе.

Славата на Жюл Верна с много години се носеше не само в пределите на едничка Франция — гдето той бе роден, в Нант през 1828 г., — но и надлъж и нашир по цела Европа, по цел читающ свят.

Ние бихме запитали дали би се намерил един от нашите читатели, комуто да не е известно поне името на Верна, създателя на научния роман, ревностния разпространител на науката, дори възвестителя на многобройни открития и изобретения, които благодарение старанията на учените сега са вече свършено дело?… Голема е без съмнение заслугата на Верна за гдето успя да всее любов към науката между широката народна маса и за гдето подбуди учените да търсят разрешението на такива проблеми, които някога са изглеждали неразрешими… Жюл Верн свърши със земното си съществигане през тоя месец, след като живя не напразно и в продължителен труд цели 76 години и като остави на човечеството и науката едно живо доказателство (неговата работа), че той се е старал да им бъде полезен, че той превъзходно е разбирал своите длъжности като човек и писател. Най-хубавите произведения на Жюл Верна… са преведени на български от г-на Х. Генадиев. В България той е най-ревностният Жюл Вернов популяризатор. За да удовлетворим любопитството на читателите си, в тая книга даваме и последния разказ, написан от знаменития писател“ К. М.

— Внимавайте — каза моят спътник. — Тук са стълбите.

Аз почнах да се спущам низ стълбите и скоро се озовах в едно дълго дворище, осветлено от безброй електрически лампиони, които хвърляха лъчите си на рефлектора и по такъв начин усилваха своята светлина. В това дворище владееше дълбока, тържествена тишина. Никаква жива душа не можеше да се види. Къде бях аз? Какво ще правя тук? Кой бе тоя тайнствен мой спътник? Всички тие въпроси, които сам на себе си задавах, останаха без отговор.

Ние продължавахме да се провираме през някакви мрачни коридори, качвахме се по стълби, минавахме от отделение в отделение, разделени едно от друго с металически врати, които тежко се задръстваха подире ни.

— Вие, господин Верн, сега, по всяка вероятност, си мислите, в кои ли ръце сте попаднали, нали? — каза ми водачът. — Затова, позволете ми преди всичко да ви се представя: аз съм полковник Перси!

— Драго ми е, но къде се намирам аз?

— Къде ли? В Бостон, в Америка, на една станция…

— Станция? Каква станция?

— На станцията „Бостон-Ливерпул-Пневматик Тъбс Компани“. — И като махна с ръка, полковникът ми показа два дълги паралелни железни цилиндъра, отворите на които възлизаха на по вече от два и половина метра в диаметър и приличаха на малки тунели. Аз с учудване разглеждах тие грамадни железни тръби, които се губеха в далечината.

Изведнъж светна ми пред очите.

Преди некое време прочетох в един американски вестник, че някой си полковник Перси е изнамерил едно ново средство за съобщение между новия и стария свят. Тоя славен изобретател е сполучил да осъществи своя грандиозен план — да свърже Европа и Америка посредством два подморски тунела.

И същия тоя господин Перси аз имах сега пред себе си.

Още веднъж в ума си преповторих всички подробности на оная статия, всички оние подавляващи ума числа, за които там ставаше дума. Шестстотин хиляди кубически метра желязо възлизаше на тринайсет милиона тежина; и две хиляди кораба, по две хиляди тона всеки, които е трябвало тридесет и три пъти да изминат пътя от Европа до Америка, за да пренесат нужния материал на американския и английския бряг, на крайните точки от краищата на тоя железен тунел.

И тоя тунел беше съставен от безброй цеви, всяка по три метра дълга, а цялата цев бе обвита с мрежа от челик и с една друга материя, прилична на гутаперча.^[1]

В тие грамадни цеви бяха разположени вагоните, които се движеха чрез изкуствено налягане на въздуха, също както в пневматическата машина. Тие вагони, в сравнение с железопътните, представляваха истинско съвършенство, понеже не се клатушкаха и вървяха съвсем гладко. Що се отнася до цените на возенето — те бяха баснословно евтини. Между това, бързината на возенето бе такава, каквато не можеше нито да се помисли: влакът вземаше по десет хиляди и шейсет и шест километра в час.

Всичко, каквото бях чел, изпъкваше лека-полека пред очите ми. И това огромно предприятие, което изглеждаше просто невероятно — бе, значи, осъществено. Аз гледах пред очите си двете огромни цеви и двата тунела и все пак не вярвах.

И ако можеше даже да се помисли, че тунелите са готови, все пак аз не можех да повярвам, че хората ще пътуват по тях. Но най-невъзможно ми се виждаше пътуването с вагони, движени от въздушно налягане и с такава бързина, за каквато не може да си въобрази човек.

Моят спътник забележи, че аз захващам да се съмнявам, и ми каза:

— Но, моля ви се, няма нищо по-лесно от това. Нам са нужни само достатъчно число мехове, прилични на оние, които употребяват ковачите. Посредством тие мехове, въздухът с безгранична сила и бързина движи вагона, който само в два часа и четиридесет минути преминава разстоянието от четири хиляди мили между Бостон и Ливерпул, а тая бързина е равна на бързината на топовна граната.

— За два часа и четиридесет минути? — повторих аз, чудех се и не можех да дойда на себе си.

— Тъй е, както ви казах. И знаете ли какво ще ни даде в резултат тая бързина? Луверпул е по време четири часа и четиридесет минути по-напред от Бостон. Пътникът, значи, който тръгне от Бостон в девет часа, пристига в Ливерпул в три часа и четиридесет минути след обед; денът, така да се каже, минава със страховита бързина. Ако, от друга страна, някой потегли от Ливерпул на обед, т.е. в дванайсет часа, в Бостон пристига същия ден, и то в девет часа и четиридесет и четири минути преди обед, значи целият път е изминат за нищо и остават му още два и половина часа до обед, т.е. до онова време, когато е потеглил от Ливерпул. Перси да не ми казват, ако това нещо не е невидено и нечуто до днес в света.

И сам не знаех, какво да помисля. Дали имам работа с някой луд, или да му дам вяра на баснословните му разкази, колкото и сериозно да се противеше умът ми на това.

— Добре — казах най-после, — да речем, че всичко е тъй, както разправяте, че пътниците пътуват с дяволска бързина, но как вие ще можете да намалите тая бързина, когато стане нужда, как ще задържите влака? При такава бързина всичко ще стане на прах и пух!

— Ни най-малко — каза полковник Перси и сви рамена, — в нашия тунел ще има, съобразно с нуждата, и въздушно течение в обратна посока. Щом влакът потегли от Бостон, телеграфът съобщава за това на станционния персонал в Ливерпул, който тутакси взема нужните мерки, за да се намали бързината, или да се задържи влакът на пътя за Ливерпул. Отваря се един голям душник, от който въздухът нахлува в успоредния тунел с такава сила, щото задържа лека-полека влака, додето той съвършено спре. Както виждате, тук за спирането на трена се употребява пак въздух. Но що да ви досаждам с дълги обяснения върху тие неща, когато те на практика тъй добре се виждат.

И без да дочака отговора ми, той отвори една врата, през която съгледах прекрасно осветлен салон с безброй малки канапета.

— Това е нашето купе — каза той влизайки, — моля ви се, влезте и заемете място.

Аз се озовах на поканата му и полковникът затвори подире ни вратата.

Не можех да не хвърля поглед наоколо си. Купето приличаше на някакъв дълъг цилиндър. Отпред и отзад бяха разположени едни приспособления за пречистване на въздуха. Свежият въздух струеше отпред незабелязано, а разваленият излизаше на задната страна. Регулаторите пък, които бяха за тая цел разположени, изравняваха скоростта на движението.

Подир няколко минути запитах полковника:

— Кога ще потеглим?

Той ме погледна изненадано.

— Кога ще потеглим ли? Е, драги приятелю, та ние вече отдавна пътуваме.

— Пътуваме ли?… Пък не сме усетили…

Полковникът кимна с глава.

— За това е именно това съобщително средство по-практично от досегашните железници.

Дълго време внимателно се услушвах, дано чуя какъв да е шум. По думите на полковника ние със страховита бързина се движим изпод дъното на Атлантическия океан.

И при това аз не можах да доловя никакъв шум, освен един подземен шъпот, предизвикан, както си мислех, от непрекъснатото движение на нашия влак. Моето учудване растеше все повече от минута на минута и аз седях мирно с поглед неподвижно вторачен напред. По тоя начин се мина един час, когато внезапно усетих някаква хладина по челото и лицето, която ме извади от моята захласнатост. Станах и си попипах лицето. То беше мокро. Как е възможно това? От какво лицето ми е влажно? Да не би да се е развалил случайно тунелът и океанът започнал да прониква през порите на челичената тръба във водата?

Внезапно ме скова неизразим страх. Усещах едри капки пот по челото, покрай водата, която отдавна влажнеше по лицето ми. Побиха ме силни тръпки, стана ми още по-страшно и рекох да викна полковника Перси на помощ…

— Ама, за Бога, Жюл, защо седиш още тука? Дъжд вали, не виждаш ли? — чу се отдалеч гласът на жена ми.

Събудих се и видях, че седя в моята приятна градинка, а свеж майски дъждец заваля от небето и прекъсна моя сън и моите блянове. Пред мене на стола стоеше голям куп американски вестници, между тях е и броят с известната статия, в която по чисто американски надълго и нашироко се разправяше за новото съобщение между Европа и Америка, между стария и новия свят! Сънят ме бе налегнал, когато четех, и през цялото време духът ми непрекъснато се е занимавал с тая тема. Боя се само да не би идеята на полковника Перси да остане само сън, както и преживеното от мене, за което ви разправих.